Катрин Стоун
Островът на дъгите (34)

Глава 33

Имението Инвърнес, Мериленд… декември 1990

Катрин пристигна в Инвърнес час преди слънцето да залезе. От бледото сиво небе се сипеше пухкав сняг, но зимният вятър се бе спотаил и целият свят бе бял и спокоен. Докато гледаше тъмното имение, което приличаше на мрачен, тъжен силует, тя разбра, че Джеймс не е вътре. Тръгна през оголялата градина по алеята, която водеше към скалата над залива, като се питаше дали той вече не е тръгнал.

Не. Тя с облекчение забеляза, че „Нощен бриз“ се поклащаше леко, закотвена на брега, и вътре проблясваха весели златни светлинки. Очевидно Джеймс беше там и сигурно приготвяше яхтата за дългото зимно плаване.

Катрин погледна към яхтата, от която я деляха само три реда стръмни стъпала и си спомни онзи ден, когато за пръв и последен път бе слязла до залива. В топлата августовска нощ разумът й бе изпращал тревожни, настойчиви послания: „Ти не можеш да го направиш! Можеш да слезеш по стълбите, но няма да успееш да ги качиш!“

Но тогава тя беше с Джеймс.

И сега отново трябваше да бъде с него.

Макар че сега елегантното й здраво тяло би могло без усилие да качи стълбите, сърцето й смело викаше: „Няма да се наложи да се връщаш обратно, нагоре по стълбите. Джеймс ще поиска да останеш при него.“

В онази топла августовска нощ Катрин Александра Тейлър познаваше съвсем малко себе си. А сега, в този снежен зимен ден, тя знаеше всичко, всички истини и беше благословена със своята любов. Катрин знаеше всички истини, но имаше една — най-важната, която тя бе научила още тогава, в топлата лятна нощ…

„Когато съм с теб, Джеймс, аз съм всичко, което искам да бъда.“

Джеймс беше на кея и връзваше ново въже за кнехтовете. Беше с шала, който тя му бе подарила, един нежен и красив спомен от лунната нощ, когато се бяха влюбили.

Джеймс носеше дарът на любовта, който тя му бе дала преди година, а Катрин беше с неговия подарък, който той й бе дал също преди година — великолепните сапфирени обици. Катрин носеше прелестните обици, носеше и още по-прелестните символи на тяхната магическа любов — лъчезарните сапфирени очи, поруменелите страни и дори невинността, която тя така дълго бе прикривала.

— Катрин — радостно прошепна Джеймс, когато я видя. — Ти си тук?

— Да — смело отвърна тя на сините очи, в които сега проблеснаха надеждата, щастието и любовта.

Днес тя бе дошла да изрече думите, които се бе заклела да му каже. Но пръв проговори той, защото и той се бе заклел пред сърцето си да й каже всички истини.

— Сгреших, скъпа, много сгреших. Не биваше да изоставям нашата любов. Наистина не исках да го сторя, Катрин, но вярвах, че трябва да го направя, и че така е най-добре за двама ни. Но се оказа, че не е най-добре — призна тихо той. — Поне не за мен, любов моя.

— Нито за мен, Джеймс.

— О, Катрин, съжалявам, че те накарах да страдаш. Винаги съм искал да те обичам, само да те обичам. — Той докосна с треперещите си ръце страните й, обгърна с длани красивото й лице, а зимният вятър нежно изпращаше целувките си, като повдигаше лъскавата й черна коса и откриваше сапфирените обици, символът на любовта, който бе жестоко отнет, но сега отново бе тук. „Също като нашата вълшебна любов“ — помисли си той и нежно прошепна: — Обичам те, Катрин. Обичам те с цялото си сърце.

— О, Джеймс, и аз те обичам — радостно повтори тя.

Когато Джеймс докосна своята любима Катрин, всички нежни гласове в сърцето му започнаха радостно да пеят. И когато Катрин докосна своя любим Джеймс, нейните деликатни пръсти отново откриха чудотворната дарба, която бе по-велика от забележителния й талант.

Те се милваха, целуваха, прегръщаха и по-късно в тази снежна вечер, когато се отдадоха на щастливата и нежна любов, Джеймс и Катрин откриха най-красивата музика.