Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rainbows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2009)
Разпознаване и корекция
Kriska (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Катрин Стоун. Островът на дъгите

ИК „Бард“, София, 1994

Редактор: Антония Георгиева

Коректор: Мария Тодорова

ISBN: 123–456–789–0

История

  1. — Добавяне

Глава 3

Апартаментът на Алекса се намираше на третия етаж в една тухлена сграда на Ривърсайд Драйв. Постройката беше стара, но солидна, а някои детайли в апартамента разкриваха добросъвестна изработка и майсторство, липсващи в по-новите конструкции — сводест таван, резбована ламперия, красиви ниши. Джеймс последва Алекса във всекидневната, като мълчаливо се възхищаваше на изисканите цветни тапети и меките пастелни тонове. Бе ходил в много апартаменти с красив дизайн, какъвто беше и неговият на Пето Авеню, но жилището на Алекса бе съвсем различно… топло, уютно, без излишни мебели и вещи.

Единствено всекидневната бе претрупана… с огромни вази, в които с вкус бяха подредени стотици благоуханни рози, напомнящи за скорошния триумф на Алекса. Някои от елегантните кристални вази бяха познати на Джеймс. Това бяха прочутите изискани модели на Лалик и Лимож, но повечето от вазите не бяха нито кристални, нито порцеланови, а керамични, изработени от неизвестен за Джеймс талантлив майстор. Той веднага забеляза, че изящните лампи, които украсяваха стаята, бяха дело на същия този художник-керамик.

— Много е приятно тук, много уютно.

— Благодаря. Напомня за родния ми дом.

— И къде е той?

— Близо до Топека. Баща ми е учител по музика. — Алекса нежно докосна една от керамичните вази и добави — А майка ми е художник-керамик.

— Талантливо семейство.

— Благодаря — прошепна тя и си каза: „Дори не си чувал за най-талантливия член на семейство Тейлър.“ В съзнанието й нахлуха спомени — сладки, горчиви, тревожни. Алекса пропъди неканените мисли, вдигна погледа си от фината, красиво изработена ваза, и го прикова в Джеймс, но това не й помогна да се отърве от чувството за безпокойство. Ето го, седи тук, този дяволски красив, примамливо чувствен непознат, и двамата са сами посред нощ в нейния романтичен апартамент, в който се носеше ароматът на розите, В прелъстителните му сини очи се долавяше одобрение и възхищение и тя отново почувства приятната странна топлина, но заедно с нея и тръпки на несигурност. Когато му каза, че търси адвокат, намеренията й наистина бяха сериозни, чисто професионални и невинни. Но дали той не си е помислил, че това е само клопка от нейна страна, за да го примами да дойде в апартамента й?

Джеймс също беше неспокоен, сякаш отново бе открил колко красива и съблазнителна бе тя. Тук изглеждаше дори още по-привлекателна, отколкото на лунната светлина, защото в това очарователно място, украсено и подредено от нейната ръка, той усещаше още по-силно чара на поразителната й красота.

Джеймс много добре знаеше, че случайната им среща на заляната в лунна светлина тераса би могла да ги доведе тук, в нейния дом. Биха могли да танцуват на терасата, да научат повече неща един за друг, да се отдадат безгрижно на взаимното си привличане. Биха могли да танцуват, да се усмихват, да пият шампанско и вероятно красивите смарагдови очи щяха да го поканят да дойде тук. Но макар и двамата да знаеха, че това можеше да се случи, Джеймс съзнаваше, че не това е причината за неговото посещение. Знаеше, че в мига, в който й предложи да стане неин адвокат, всичко се бе променило. Сега Алекса бе негов клиент. А това означаваше, че докато защитава нейните интереси, отношенията им ще си останат чисто професионални. Джеймс спазваше задълженията си и професионалната етика съвсем стриктно, както и тя, и той го знаеше. Тъкмо това й казваха сега теменужено сините му очи. Красноречивият му поглед й обясняваше всичко, обясняваше й, че нейната привлекателност не е изчезнала с лунната светлина, ни най-малко, че той знае колко сериозно приема тя кариерата си, както и той своята; че той е тук сега, за да й помогне за договора, който очевидно е много важен за нея; и че един ден, когато тя не е вече негов клиент, той с удоволствие би дошъл отново в това романтично място.

Сините му очи изпращаха всички тези послания толкова ясно, че тя отправи към него разбиращ поглед, в който проблесна красноречиво обещание — да, ако той иска, би могъл отново да дойде тук.

— Къде е договорът? — наруши мълчанието Джеймс и се засмя.

— А, да, договорът — повтори тя, — той е в другата стая.

— Да дойда ли с теб?

Алекса се усмихна.

— Разбира се.

Тя се отправи към една от двете просторни спални. Двете стаи бяха разположени една срещу друга в обширния апартамент и бяха съвсем еднакви, въпреки че само нейната стая изглеждаше като спалня. Другата, в която тя покани Джеймс, приличаше на студио за танци.

— Както може би се досещаш, предишната собственичка е била балерина — обясни Алекса. — Използвам тази стая за гимнастически салон, фотостудио и склад.

— Но май се каниш да правиш ремонт — отбеляза Джеймс, когато погледът му попадна на ролките тапети, кутиите с боя и парцалите, разпръснати по дървения под.

— Да. Огледалата и тоалетката ще пристигнат в понеделник. Когато се застеле подът и се донесат мебелите, надявам се, че отново ще заприлича на спалня. През юни по-малката ми сестра Кат ще дойде в Ню Йорк. — Докато гледаше красивите тапети — букети люляк на светлобежов фон — Алекса изпита старото познато чувство на безпокойство. Искаше й се стаята да прилича на огромен букет, свеж, жизнерадостен и романтичен. Часове наред съвсем внимателно бе избирала тапетите, пастелния зелен цвят за дървената част и подходящата дамаска за завеси и кувертюри. И все пак чувството на тревожност не я напускаше.

— Надявам се да й хареса — най-сетне продума тя.

— Разбира се, защо не?

— Не знам — отвърна тя и сви рамене. Но не за стаята се притесняваше Алекса, а за нещо много по-важно: за отношенията между двете сестри.

Джеймс наблюдаваше замислените й очи, които макар и за миг се помрачиха от внезапна тъга. Макар и кратък, този миг го накара да си помисли, че има нещо много съществено и много обезпокояващо, което се отнасяше до по-малката сестра. И въпреки че влязоха в тази стая, за да вземат договора, и че тази вечер бе професионална, а не интимна, той не можа да устои на изкушението да получи малко повече информация.

— Кат ли е името й?

— Да, галено от Катрин. Тя е талантлива пианистка. Въпреки че следващия месец ще стане едва на двадесет и една години, вече спечели и двата конкурса — „Чайковски“ и „Ван Клибурн“. Кариерата й на пианистка можеше да започне още преди няколко години, но Кат реши първо да учи в колеж. Сега е в трети курс в Оберлин, независимо, че имаше възможност да се дипломира още през декември, защото се справя отлично с учебната програма.

— И сега е решила да завърши образованието си в Ню Йорк?

— Да. Ще се запише в Джулиард. Очевидно с удоволствие ще я приемат там, макар че и остават само два семестъра. Тя трябва да бъде тук, защото искат да издадат неин албум, преди да се отправи на първото си професионално турне. В навечерието на Нова година ще свири за първи път в операта в Сан Франциско, а оттам ще обиколи Северна Америка и после ще замине за Европа.

— Значи ще учи в колеж, ще се подготвя за турнето и ще записва албум. Това са прекалено много ангажименти.

— Не и за Кат. Тя ще се справи с лекота.

— Предполагам, особено ако прилича на сестра си.

— Да прилича на мен?

— Главозамайващата ти кариера не е случайна, нали? Сигурно талантът ти се развива благодарение и на волята, и на неизчерпаемата ти енергия. — Джеймс си мислеше, че това е доста очевидно, но изглежда, че думите му я смутиха. Защо? Нима се съмняваше в себе си? Нима смяташе, че не е достатъчно силна… или пък талантлива? — Така ли е? Прав ли съм?

— Да. Но никога не съм си мислила, че двете с Кат си приличаме. — Тя се намръщи и сви рамене. — Е, да вземем договора и да отидем в кухнята. Там има и хартия и химикалки, а и светлината е добра за писане. Ще ти приготвя кафе или нещо друго за пиене.

— С удоволствие ще изпия едно кафе. — „Нали трябва да чета договор — мислеше си той. — Тази вечер ще седим в кухнята, ще пием кафе и ще говорим за твоя договор. А следващия път ще седим в благоуханната всекидневна, ще пием шампанско и може би ти ще ми кажеш защо в красивите ти очи проблясват искри на несигурност, когато говориш за надарената си сестра.“

Алекса наблюдаваше Джеймс, докато той четеше договора — интелигентните сини очи бяха приковани в листа, а красивото аристократично лице бе напълно непроницаемо. Най-добрият адвокат в Америка работеше и докато невъзмутимо го изучаваше с поглед, Алекса започна да разбира причините за неговия забележителен успех. Едната бе очевидна — интелигентност, съчетана с максимализма на всички преуспели хора, а другата бе едва доловима — поразителната му чувственост. Алекса си го представяше на масата за преговори, изкусно обезоръжаващ опонентите си със своята аристократична изисканост, хладнокръвно поведение и изразителен проницателен поглед, който обаче с нищо не издаваше мислите му. Жените, ако изобщо Джеймс Стерлинг преговаряше с жени, сигурно се чувстваха объркани, зашеметени, омагьосани от чувствената му мъжественост, а мъжете, не по-малко смутени, вероятно му завиждаха и със сигурност му се възхищаваха.

— Добре — каза Джеймс, след като прочете договора. — Хайде да го разгледаме клауза по клауза и ти ще ми кажеш какви са претенциите ти.

— Става въпрос само за заплатата ми, като приемем, разбира се, че нямат намерение да отменят предишните ни споразумения.

— А какво ще кажеш за процента от приходите при продажба на филмите извън страната?

— Мисля, че сумите в договора са съвсем стандартни.

Джеймс кимна, но тъй като думата „стандартни“ не му се стори приемлива, той отбеляза с въпросителна съответната клауза.

— Добре. И каква заплата имаш предвид?

— Един милион. — Сумата беше внушителна — два пъти по-голяма от миналогодишната й заплата — и Алекса дълго бе репетирала наум как да я обяви. Също толкова дълго се бе убеждавала, че тази сума е справедлива, висока, но справедлива.

Дори и да имаше възражение или изобщо някакво мнение, Джеймс не го показа. Просто написа цифрата „1“ над петстотин хиляди. Само „1“, без шестте нули, без никакъв друг знак.

„Само «1» — мислеше си Алекса — сигурно това е най-малкото число, което някога е писал, само един милион. Вероятно обичайният му хонорар за всяка една от важните сделки е далеч повече от един милион.“

— Имаш ли представа колко получават другите кинозвезди? — попита той.

— Само според слуховете, които се носят.

— Ще трябва да проверя. Дай ми няколко имена.

— Добре. Я да видим сега… Джоун Ван Арк, Сюзан Дей, Дана Делани и… — Алекса спомена имената на доста актриси, както и сериалите, в които са участвали.

— Да не би да няма мъже в тези филми? — попита Джеймс, след като записа имената на главните героини от „Далас“, „Законът на Лос Анджелис“ и „Чайна Бийч“. — Кажи няколко имена на актьори.

— Добре, Лари Хагман от „Далас“… и…

Джеймс добави още няколко имена, както и името, и телефона на продуцента в Холивуд, с когото щеше да преговаря. Записа си и телефоните на Алекса в апартамента и в театъра, където тя репетираше „Ромео и Жулиета“.

— Ще ти се обадя след ден-два, веднага щом се добера до нужната информация, и тогава ще решим как точно да оформим молбата ти за нова заплата.

— Мислиш ли, че ще успееш да научиш колко получават другите кинозвезди?

— Да. — Джеймс не се бе занимавал с индивидуални договори в Холивуд, но бе преговарял с богати индустриалци, и то за сделки от порядъка на милиарди долари. Не се и съмняваше, че ще получи това, което му е необходимо. — Тази информация безспорно е в наш интерес, но най-важното е да се изтъкнат твоите професионални достойнства в „Пенсилвания Авеню“ и достойнствата на „Пенсилвания Авеню“ като телевизионен сериал.

— И как ще стане това?

— Като проведа няколко неофициални разговора и като взема данните за приходите от телевизионното шоу.

— Май ще имаш доста работа, а?

— Не, едва ли. Ще ти се обадя, щом разбера това, което искам и тогава ще се свържа с продуцента. Междувременно, ти трябва да помислиш как да развалиш договора.

— Да разваля договора?

— Да, защото една от клаузите е крайно неприемлива за теб. — Джеймс забеляза нейното смущение и поясни: — Размерът на заплатата е толкова нисък, че въобще не може да се постигне каквото и да е било споразумение. Алекса?

— Не мога да го разваля, Джеймс. Бих играла Стефани, без дори да ми плащат — добави тя тихо. — Или по-скоро бих платила за привилегията, че са ми дали тази роля.

— Знаеш ли какво е основното правило, за да постигнеш успех в преговорите? — попита той и шеговито се засмя. — Трябва да убедиш опонента си, че въобще не ти пука.

— Но на мен ми пука — възрази Алекса. Преди тя смяташе, че Джеймс Стерлинг с успех би изпълнил ролята на Джеймс Бонд. А сега, докато се усмихваше хитро и обясняваше правилата на успеха, тя си го представи в друга, не по-малко известна роля: Рет Бътлър в сцената, когато напуска Скарлет.

О, Боже, дали наистина искаше тя този човек, който пет пари не дава за нищо, да защитава интересите й в безкрайно важния за нея договор?

— Добре. Няма да разваляш договора. Ако предпочиташ някой друг адвокат… Алекса? Живяла си достатъчно дълго време във Вашингтон и знаеш как да се измъкнеш от всяка една ситуация.

— Нима?

— Разбира се. Хайде, Алекса, ако не искаш аз да те представлявам, просто кажи „не“.

Настъпи мълчание, през което Джеймс се бореше с две напълно противоположни желания: „Кажи «не», Алекса, ще ти дам името на някой друг добър адвокат и край на деловите ни отношения. Ще заменим кафето с шампанско, ще танцуваме сред розите и ще говорим за себе си.“ Това беше едното желание — безспорно твърде егоистично. Но другото бе дори още по-себично. „Кажи «да», Алекса. Хайде, довери ми се. И после, когато ти няма да бъдеш вече мой клиент, ще се отдадем на…“

— Бих искала ти да защитаваш интересите ми, Джеймс. Дори няма нужда да ми се обаждаш, когато събереш данните. Просто посочи сума, която ти се струва приемлива.

— Сигурна ли си?

— Да. Мисля, че сега трябва да се споразумеем за твоя хонорар. Повечето от агентите получават петнадесет процента.

— Агентите получават процент, защото играят значителна роля в твоята кариера. А аз само ще преговарям по договора от твое име. Ще ти изпратя сметката си.

— Която да не бъде по-малка от обичайната ти такса.

— Добре — обеща Джеймс и се изправи. — Трябва да тръгвам. Ще ти се обадя.

След като той си замина, Алекса закрачи нервно из стаята сред букетите от рози. Защо ли не се отказа от договора? Защо ли просто не му позволи да я прелъсти? Да го допусне в леглото си, би било за нея истинско удоволствие, при това съвсем безопасно. В леглото този мъж не представляваше опасност за нея, този мъж, който по един и същ невъзмутим начин сключваше сделки и разбиваше женски сърца. Никой не може да разбие нейното сърце, никой, дори прочутият Джеймс Стерлинг, защото тя нямаше да го позволи.

Алекса никога не разкриваше чувствата си и все пак в този среднощен час тя бе позволила на Джеймс да разбере нещо, което имаше огромна стойност за нея — радостта да играе Стефани Уинслоу, на която тя безумно се възхищаваше. Как можа да довери тази тъй съкровена тайна на човек, чието основно правило бе да не му пука? Милиардерите поверяваха богатите си компании в ръцете на Джеймс Стерлинг, но може би за тях това е една вълнуваща рискована игра.

Но за нея това не беше игра!

Алекса отчаяно се надяваше и Джеймс да мисли като нея.

Тя трябваше да си остане в ароматната всекидневна или да отиде в спалнята си, за да вземе отново в ръцете си малката златна статуетка — блестящото доказателство за нейния успех и професионализъм. Но вместо това, подтиквана от някакъв тъмен, унищожителен, неовладян импулс, Алекса влезе в спалнята, предназначена за Кат. Погледна намръщено грижливо подбраните красиви тапети с люлякови букети и в същия миг осъзна, че опасенията й относно Джеймс и нейната кариера, която тя така безрезервно повери в ръцете му, бяха нищожни в сравнение с опасенията, предизвикани от мисълта за по-малката й сестра.

 

 

Романтичната априлска луна, озарила уединената тераса, на която Джеймс и Алекса се срещнаха за първи път, сега осветяваше двора на общежитието Бейли Хауз и пътечката, която водеше към залите на Консерваторията. Меката лунна светлина беше прекрасна, но съвсем ненужна. Дори и в непрогледния мрак на зимните нощи в Охайо, Катрин би намерила тази толкова позната пътека, дори и в среднощната тъма силният непогрешим инстинкт би я завел там, където имаше пиано.

Наближаваше полунощ. Радостната глъчка, която се носеше от съботните увеселения на двора, вече стихваше, веселите компании се смаляваха във все по-тесен кръг и гръмкият смях отстъпваше пред интимния шепот на влюбените двойки. Потънала в мисли, Катрин бе глуха за всички онези звуци на радостта и любовта. Но дори да ги бе чула, тя би се усмихнала благосклонно на чуждото щастие, без да се безпокои, че е съвсем сама в тази съботна вечер. В края на краищата тя беше там, където искаше да бъде — доволна и щастлива отиваше при пианото, и щеше да свири до зори. Катрин не чуваше веселата глъчка, не усещаше мразовития нощен вятър. Приятна топлина се разливаше по тялото й, топлина, която идваше от предстоящото удоволствие, че скоро ще посвири на пианото, и от спомена за изминалия ден. А денят бе наистина великолепен — слънчев, свеж, пълен с надеждните обещания на пролетта. Бе прекарала следобеда на топлата трева в градинката на площад „Тапан“, погълната от романа на Балзак „Братовчедката Бет“. Четеше класическото произведение в оригинал, на френски, и по-късно, щом слънцето залезе и прибра нежните си топли лъчи, тя се бе върнала в стаята си и също на френски бе записала впечатленията си от романа върху цветните картончета, грижливо събирани за курсовата работа, която трябваше да напише.

Катрин посвети цялата вечер на Балзак и точно преди полунощ се отправи на обичайната си разходка до Консерваторията. Вървеше бързо, цялата гореше от нетърпение да стигне час по-скоро, но щом наближи сградата на Уайлдър Хол, където се намираха пощенските кутии на студентите, тя забави ход, неочаквано свърна от пътечката и се запъти натам. „Защо?“ — питаше се тя, докато се опитваше да си обясни внезапния изненадващ импулс. Едва ли щеше да има поща за нея. Само преди два дни бе получила писмо от Топека, където живееха родителите й. И въпреки, че често си разменяха дълги, изпълнени с обич и радост писма, беше невъзможно толкова скоро да пристигне друго писмо от тях.

И все пак нещо я подтикваше да провери. Приближи се към малката пощенска кутия, видя, че тя не е празна, и сърцето й трепна от вълнение при мисълта за телепатията, която съществуваше между нея и скъпите й родители. Да, тя винаги е съществувала — едно невероятно, забележително, безмълвно разбирателство. Докато изящните й пръсти набираха шифъра, Катрин погледна през прозорчето на кутията и забеляза, че пликът е доста тънък. Писмото сигурно бе кратко — някоя важна новина, която майка й е пропуснала да съобщи. Може би някоя радостна вест за съседите, или за успешната продажба на керамичните съдове, които майка й правеше, или пък за новите музикални постижения на баща й. Понякога Катрин също забравяше да спомене някое интересно събитие и набързо драсваше два-три реда на една от красивите картички с изглед на площад Тапан, потънал в омайните багри на есента.

Катрин отвори плика и извади красива светлосиня картичка с релефно изобразен бял лебед. Но тя не беше от Топека, а от Лос Анджелис, от хотел „Бел-Еър“… от Алекса. И на нея с изящния почерк на Алекса бе написано: „Кат, сред цялата тази радостна възбуда забравих да ти кажа колко много се радвам, че ще дойдеш в Ню Йорк. Приеми още веднъж моите благодарности за красивите рози. А.“

„Тази радостна възбуда“ всъщност се отнасяше до емоционалния телефонен разговор, който двете сестри проведоха на сутринта след връчването на наградите. Алекса се обади да благодари на Катрин за прекрасния букет рози, който я очакваше в апартамента й в хотел „Бел-Еър“ след официалния прием в чест на „Оскарите“. Засипа я с възторжени думи за прелестните бледо жълти рози — колко уханни, колко красиви и нежни били те. С тих, но не по-малко развълнуван глас, Катрин повтори колко много се радва и колко е щастлива от победата на Алекса. Разговорът бе кратък, защото след прочувствените трескави излияния настъпи неловка тишина и двете сестри, смутени и объркани, побързаха да се сбогуват. Но след разговора Алекса очевидно се бе сетила за пропуснатите важни думи и бе написала тази картичка. Катрин също искаше да каже още много неща на сестра си, но нямаше куража да го направи, нито смелостта да напише писмо. А трябваше! Трябваше да каже на Алекса, че много пъти е гледала „Нейно Величество“, че престижната награда е напълно заслужена, и че с „Оскар“ или без „Оскар“, тя винаги се е гордеела със сестра си. Трябваше да й каже колко много се радва, че ще се мести в Ню Йорк. Трябваше да й каже или поне да напише всички тези важни неща, но не го направи. Тя никога не е притежавала непринудеността и самочувствието на Алекса.

Катрин пъхна внимателно картичката в джоба на палтото си и мислите й се насочиха отново към действителността, към лунната мразовита нощ. Но сега усещаше още по-силно топлината вътре в себе си и лъчезарните й сини очи радостно проблясваха. „Забравих да ти кажа колко много се радвам, че ще дойдеш в Ню Йорк“ — пишеше Алекса. О, как се молеше това да е истина! Толкова много обичаше сестра си, така й се възхищаваше! Гореше от нетърпение да отиде при нея, надяваше се, че крехкото приятелство, започнало преди осем години, ще пусне дълбоки корени и ще разцъфти. Дано Алекса да я хареса!

Ненадейно приятната топлина изчезна и ледени тръпки преминаха през тялото й. Не, това не беше студеният нощен вятър, а смразяващият призрак на миналото, който напомняше, че е имало време — по-голямата част от живота й — когато за двете сестри думата приятелство не съществуваше. Тези болезнени мигове останаха в онзи период, когато живееха заедно, под един покрив. Тъкмо тогава Алекса бе имала възможността да опознае по-малката си сестра.

„Но тогава тя не ме харесваше — припомни си Катрин. — А сега? Какво ще стане сега?“

Топлината съвсем изчезна, тя усети вледеняващия страх и цялата се разтрепери. Закрачи още по-бързо по заляната от лунна светлина пътека, устремена към единственото нещо, от което сега отчаяно се нуждаеше… към пианото… към нейната музика… към това чудотворно бягство от действителността.