Катрин Стоун
Островът на дъгите (25)

Глава 24

Вашингтон… септември 1990

Дните бяха необичайно топли за средата на септември, но сутрин и вечер хладният въздух предупреждаваше за приближаващата есен, нашепваше за червеникаво златисти листа, за топли вълнени шалове и свежи поруменели страни. Робърт, който бягаше по брега на Потомък и вдишваше дълбоко свежия утринен въздух, свързваше вкуса на есента само със спомените за любовта. Миналата есен той беше с Алекса и в утрини като тази, красиви и свежи, щом слънцето изгряваше на есенното небе, той нежно я целуваше и с неохота си тръгваше.

Но не беше нужно есенният въздух да напомня на Робърт за Алекса. Тя беше винаги с него. И сега той чувстваше как се поддава на една вътрешна необуздана сила, с която се бе борил цяло лято. Трябваше да говори с нея, ако тя се съгласи, разбира се. Имаше нужда да се увери, че тя наистина е жената, за която се бе представила, жената, за която тяхната любов е била само игра. Робърт трябваше да я види и да се увери в това, защото все още, когато съзнанието му бе обсебено от образа на Алекса, той виждаше само образа на любовта.

Дълга и тежка нощ очакваше актьорите и екипа на „Пенсилвания Авеню“. Затова режисьорът обяви, че обедната почивка ще бъде цял час. Бяха минали само десет минути от почивката, когато един от менажерите почука на вратата на Алекса.

— Сенатор Робърт Макалистър е тук и иска да те види — съобщи той въодушевено, когато Алекса отвори вратата.

— Сенатор Макалистър? — повтори едва-едва Алекса.

— Точно така! Мисля, че той за първи път идва тук.

„Да — каза си Алекса, — за първи път забележителният сенатор от Вирджиния е дошъл в студиото на «Пенсилвания Авеню». Но защо ли е тук? Дали иска най-после да ми каже истината? Или пък е решил да започнем оттам, откъдето сме свършили, защото бракът му с Хилари отново се е разклатил, а може би е станал толкова здрав, че сенаторът се нуждае от малко промяна?“

Ако поне един от тези въпроси е причината, Алекса не желаеше да го види. Беше прекалено късно да й казва истината, която тя вече знае. И макар че някога тя бе готова да прекара целия си живот с него и да го обича в онези безценни откраднати мигове, ако наистина това ги очаква, днес тя смяташе, че връзката им няма шанс, макар че все още го обичаше. Преди време тя подари сърцето си на Робърт и то бе под негова закрила. Но сега това крехко, разбито от мъка нещо, чиито признаци на живот бяха само пронизващите болезнени трепети, беше отново нейно и Алекса знаеше, че трябва да го предпази от бъдещи рани.

Но ако Робърт е разбрал нещо за Кати? Ако посещението му е свързано с щастието на дъщеря й?

— Е, да му кажа ли, че искаш да го видиш?

— Да. Кажи му.

Минути преди Робърт да почука, Алекса извика на помощ целия си талант и позволи на спомените си да се върнат към онова време преди любовта им, когато красивите й очи проблясваха с ледено презрение към неговата арогантност.

Но той не изглеждаше арогантен сега! Уморените му кафяви очи изразяваха само тъга и съмнение. И смарагдовият лед, един съвсем тънък слой, веднага се стопи от топлината, която премина през тялото й, малки предизвикателни въгленчета на любовта, които никога нямаше да угаснат.

— Здравей, Алекса.

— Здравей, Робърт.

— Чудех се — започна той, — чудех се дали можем да поговорим някой път.

— За какво, Робърт?

— За нас.

Гласът му бе нежен, но думите му й се сториха като най-тежък товар, който притисна крехките й рамене и елегантните крака, и тя почувства, че не може да стои повече права. Успя някак си да раздвижи краката си и се запъти към канапето. Но дори когато седна, все още чувстваше тежестта. Сведе глава и златистата коприна прикри лицето й. „О, Робърт, нямам сили да говоря за нас. Преди се молех да ми кажеш истината, каквато и да е тя, като доказателство за нашата любов, за нашето доверие, но сега е прекалено късно. Дори само като те видя, сърцето ми страда.“

Робърт застана до нея и много нежно отметна назад златистата коса. Жестът му бе до болка познат и на двамата, защото също така ласкаво и нежно той бе прибирал косата й след като са се любили, за да вижда искрящите зелени очи.

— Алекса?

— Моля те, недей! — Тя вдигна гордо и предизвикателно глава и погледът й се спря върху ръката, която я галеше. — Не носиш вече халка.

„О, Алекса“ — изплака сърцето му. Бе дошъл да види жената, която си бе играла с чувствата му, жената, която и да е забелязвала пръстена преди, едва ли би обърнала внимание. Но тази жена не беше тук. Тук беше само Алекса, красивата, уязвима жена, която така отчаяно обичаше.

— О, Алекса — прошепна той. — Сигурно миналата есен фактът, че нося халка, ти е причинявал болка? Дори не бях помисли и за това; скъпа. А трябваше. Съжалявам.

— Не, ни най-малко — откровено отговори тя на тъй разтревожените, любими, изразителни тъмни очи. — Но моля те, Робърт, кажи ми защо не я носиш сега?

— Не знаеш ли — тихо попита той и едва доловим шепот на крехка надежда трепна дълбоко в сърцето му, — че ние с Хилари се развеждаме. Казах ти го още през декември, скъпа, в нощта, когато се върнах от Кемп Дейвид… нощта, когато те помолих да се омъжиш за мен.

— Но това не е вярно! — „Не може да бъде вярно — протестираше сърцето и, което бе изстрадало толкова много досега и просто не би понесло новината, че е загубила скъпата си дъщеричка заради… — Не!“ — Тя тихо, но настойчиво му припомни: — Ти не си бил в Кемп Дейвид. Бил си в Далас, с Хилари в младоженческия апартамент на хотел „Меншън“. Робърт, чух гласа ти!

— Не, любов моя. Аз бях в Кемп Дейвид и се опитвах някак си да се съсредоточа върху работата си, но бях толкова щастлив, че Хилари се бе съгласила да се разведем без излишен шум. — Тъмните му очи бяха нежни и искрени, когато си спомняше радостта. Но после погледът му стана твърд, както и гласът, когато попита: — Кажи ми какво е направила. — „Кажи ми как Хилари е унищожила тази великолепна радост.“

— Тя дойде в „Скалата на розите“ в петък сутринта. Каза, че ти си разкрил пред нея историята на нашата връзка, и че си бил с мен само за да я накажеш за някаква любовна авантюра, която е имала с друг мъж. Каза, че сте се помирили и смятате да прекарате почивните дни в Далас, нещо като втори меден месец, и аз се обадих по телефона… — Алекса не успя да продължи, защото тъмните му очи, в които проблясваха гневни искри съвсем красноречиво доказваха, че думите на Хилари са лъжа.

— Сигурно е записала гласа ми — каза Робърт, едва сдържайки яростта си, и си спомни: — Преди да тръгна за Кемп Дейвид, телефонът няколко пъти звъня, но щом вдигах слушалката, от другата страна някой мълчеше, но не затваряше телефона. Той млъкна, като се бореше с гнева си, изненадан от неговата сила и мощ, но сега трябваше да намери нежни, утешителни думи за своята любов: — Бракът ми с Хилари всъщност беше крах. Трябваше да ти го кажа, трябваше да ти кажа, че ще се разведа с нея, но никога не ми бе хрумвало, че ти не се досещаш за това. Винаги съм обичал само теб, Алекса. Нито за миг не съм спрял да те обичам, любов моя, и винаги съм си мечтал, че някой ден ще се съгласиш да прекараш остатъка от живота си с мен.

Робърт пое дъх, развълнуван, и погледна към златистата коприна, която отново се бе спуснала пред красивото лице. Алекса бе свела глава, докато слушаше страстните думи, изречени от любов. „Дали не е прекалено късно? — отчаяно викаше сърцето му. Сигурно вече не ме обича. Дали в крайна сметка Хилари не е победила?“ Той бе повярвал, когато забеляза любовта в смарагдовите очи, но сега… А сега тя ги криеше и този път той не повдигна златистата копринена завеса. Този път той можеше само да чака, докато тя е готова със своето решение.

„Все още те обичам, Робърт. О, как те обичам.“ Крехкото разбито сърце, толкова време разкъсвано от болка, сега отчаяно викаше и се молеше отново да усети любовта, само любовта. Но заедно с нея се надигаха и други чувства, силни, опасни, разрушителни, които търсеха място в нежното й сърце — ярост, омраза, ненавист към Хилари, чиято жестокост и измама бяха виновни за загубата на скъпата й дъщеричка. Алекса усещаше как яростта, омразата и ненавистта настойчиво се бореха да пуснат корени в сърцето й, някакъв далечен инстинкт, вероятно инстинктът за оцеляване на раненото й сърце, я предупреждаваше да не допуска в себе си тези опустошителни емоции, защото цялата омраза и ярост по света не биха могли да променят истината — тя бе дала тържествено обещание да не си взема Кати и никога нямаше да наруши тази клетва.

Но как ли би могла да прогони яростта, омразата и ненавистта, които съвсем смело и дръзко искаха да си намерят място? И тогава съвсем неочаквано Алекса се върна към един далечен спомен на една друга любов, сестринска любов. Пред нея изникна образът на дванадесетгодишната сестричка с нейните сериозни сапфирени очи и гласът й, толкова нежен и ясен, и звучен, и категоричен, че Алекса усети как разрушителните емоции като по чудо взеха да се стопяват. Минаха два-три напрегнати мига. Тя чакаше, страхувайки се, че те ще я връхлетят с нова отмъстителна сила, но те не се върнаха. Най-после тя вдигна глава към мъжа, когото обичаше, и каза:

— Мисля, че трябва да простим на Хилари. — Използва думи на Кат, същите думи, които нейната сестричка бе изрекла преди толкова много години. Усмихна се чаровно на учудените и скептични очи на Робърт и продължи: — Това е съветът, който моята мъдра сестра ми даде преди години. Каза, че трябва да простим на Хилари, и че трябва да я съжаляваме, защото сигурно е много нещастна, щом е толкова жестока. Искам да й простя, Робърт. Трябва да го направя. И мисля, че наистина я съжалявам, защото тя никога няма да вкуси от щастието, което ние двамата с теб изпитваме. Не съм обичала друг, освен теб. Джеймс беше и е чудесен приятел, но откакто се влюбих в теб, между нас нямаше нищо повече от едно близко приятелство. Той беше с мен на благотворителното шоу, защото нямах сили да отида сама, знаех, че ще видя теб и Хилари. Тя се усмихна на тъмните очи, които сега ликуваха от радост, и продължи:

— Не съм престанала да те обичам, Робърт, нито за миг.

— О, Алекса, обичам те — прошепна той развълнувано и хвана лицето й с нежните си ръце. Тъмните очи срещнаха смарагдовите, като весело отразяваха радостта и щастието на тяхната любов и прогониха всички искрици на ярост. В погледите им проблясваха едни и същи емоции, но Робърт забеляза, че в красивите очи на Алекса се криеше и още нещо, нещо, което не биваше да бъде там. Беше го видял още в първия миг, когато влезе в гримьорната, но сега то трябваше да бъде прогонено от чудната любов и радостта, а то все още стоеше там, една едва забележима болка, тъга, дълбоко скрита в блестящия смарагд. Красивата великодушна Алекса можеше и да прости, но очевидно имаше нещо, което не можеше да забрави. Докато болката не изчезне от любимите очи, той нямаше да прости на Хилари за тази непозната за него рана, която тя бе причинила на любимата му Алекса. Усмихна се нежно, като искаше да прогони с любовта си страданието и тъгата, и отново прошепна: — Обичам те.

— О, Робърт, и аз те обичам.

Устните им се сляха, сякаш се поздравиха за новата среща, едно нежно приветствие за завърналата се любов и обещание тя никога да не си отиде. Когато сложи златистата си глава на гърдите му, тя чу радостната песен на сърцето му: „Добре дошла вкъщи.“

Робърт мълчеше, зашеметен от безумната радост на мига, като я притискаше отново и знаеше, че така ще бъде завинаги. Най-после, когато вече можеше да говори, той сподели с нея щастливата новина, която щеше да стане част от тяхното несравнимо щастие.

— През юни Брин и Стивън си осиновиха момиченце. Джеймс не ти ли каза?

— Не — тихо отвърна Алекса, защото трескавото й съзнание някак си напомняше, че Джеймс никога не би разкрил тайната на осиновяването. И тогава се чу да казва: — Сигурно са щастливи.

— Много щастливи — повтори Робърт и погали с устни златистата глава, която се сгуши под брадичката му. — О, Алекса, почакай да видиш малката Кати. Това лято, когато ти ужасно много ми липсваше и се чудех как ще оцелея, отивах до Ричмонд през почивните дни или дори само за един ден и красивото малко момиченце ми се струваше като остров, на който царуват мирът и щастието.

„О, колко много любов има в нежния глас на Робърт, когато говори за малката си дъщеря!“ — проплака сърцето й. Алекса се страхуваше, че той ще усети как трепери тялото й, но не смееше да се отдели от него, нито за миг, защото тогава той можеше да погледне очите й, а не биваше да ги вижда.

— Казвал ли съм ти, скъпа моя Алекса, че вярата ми в каузата, на която съм се посветил, едва ли може да стане по-силна и по-дълбока, отколкото е била в онези години… но после се влюбих в теб и разбрах, че трябва още по-отчаяно и решително да се боря за нея.

— Не, Робърт, не си ми казвал — прошепна Алекса, като едва намерила сили да го погледне.

— Е, а после, когато за първи път взех в ръцете си Кати, усетих нов, още по-силен прилив на вяра. Това малко момиченце е толкова невинно — едно безценно съкровище на радостта и надеждата. Тогава дадох пред себе си тържествена клетва, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да бъде този свят едно мирно, красиво място, където тя да живее щастливо.

„О, Робърт, аз също дадох клетва пред Кати, пред Брин, пред сърцето си и пред теб.“

 

 

Обедната почивка свърши твърде бързо. Но когато излизаше от гримьорната, Робърт се пошегува, че ако тя не отиваше да работи, не би могъл да я пусне от прегръдките си и няма да успее да събере багажа си от апартамента, за да се премести в „Скалата на розите“ и още от тази вечер да започнат своя живот, заедно завинаги.

Робърт трябваше да събере багажа си и да говори с Хилари. Заради Алекса не бе дал воля на гнева си, но когато си спомни тъгата в очите й, болезнения символ на някаква непозната за него рана, яростта отново го завладя, прииждаща на огромни вълни, толкова силна, че той се отказа да ходи до Арлингтон. Реши да й се обади по телефона. Нямаше желание да вижда Хилари и когато мощните вълни отново го заляха, той дори се уплаши какво ли би могло да се случи, ако все пак се срещне с Хилари.

— Хилари?

— Робърт? — Хилари едва позна гласа му. Обикновено ясен и топъл, сега звучеше леденостудено, без ни най-малко съчувствие.

— Още от началото знаех, че си измамница, че си суетна, себична и разглезена. Но честно казано бях те подценил. Не знаех колко далеч можеш да отидеш, за да постигнеш целта си.

— Знам, не съм подала още молба за развод, Робърт. Трябваше, но скоро ще го направя. Обещавам.

— Не, Хилари, аз ще подам молба, възможно най-бързо — отсече той, като едва сдържаше ледената си ярост. — Но искам да ти обещая нещо и, повярвай ми, ще удържа обещанието си. Веднага щом се разведем, веднага щом се освободя от теб, ще се оженя за Алекса, защото я обичам с цялото си сърце.

 

 

— Томпсън! — извика Робърт на мъжа, който вървеше пред него.

Щом чу името си, Томпсън Хол се обърна и като видя, че пред него стои любимецът на неговата партия, на лицето му грейна топла, приветлива усмивка. Робърт беше блестящата звезда, голямата надежда и като един от най-добрите стратези в политиката, Томпсън щеше да помогне на сенатора в предстоящите избори. Не че Робърт Макалистър имаше нужда от помощ. Томпсън просто щеше да бъде до него в победоносния му ход към властта и престижа.

— Добро утро, Робърт.

— Добро утро. Имаш ли минутка време?

— За теб? Винаги.

Тръгнаха заедно към кабинета на Робърт, бъбрейки за незначителни неща, но когато тежката дъбова врата се затвори зад тях, Робърт заговори по същество.

— Хилари и аз се развеждаме, Том. Този следобед или най-късно утре сутринта адвокатът ми ще приготви молбата за развод и ще я подаде в съда в Арлингтон. Знам, че съдебните репортери веднага ще обърнат внимание на документите, затова исках да уведомя предварително теб и хората от нашата партия. Едва ли ще има нещо повече от няколко любопитни забележки, но ми се струва, че е разумно да сме готови с отговора.

— Отговора? А какъв е отговорът, Робърт?

— Истината. Преди десет месеца с Хилари решихме да се разведем. Бяхме заедно до края на май, най-вече заради тържеството на Сам, но оттогава живеем отделно.

— Робърт, наистина трябва да го обмислиш отново.

— Това е истината и честно казано, информацията е много повече, отколкото е необходимо.

— Не, имах предвид да обмислиш развода.

— Моля?

— Разводът ти с Хилари е политически неблагоразумен. Сигурен ли си, че не можете да стигнете до някакво друго споразумение?

— Просто те уведомявам за решението си, Том. Не те моля за съвет. Ще се разведа с Хилари. Знаеш как е, минава време, понякога бракът се разпада. Страната ни е достатъчно зряла, за да приема такива неща, а ако не…

— Ако не?

— Ако не, знаеш, че има много начини, по които мога да помогна да осъществим общите си идеи за нацията, за света. Не е задължително това да включва президентски избори.

— Шегуваш се, нали?

— Ни най-малко. — Робърт махна с ръка, с което искаше да покаже, че приключва тази тема и после с усмивка продължи: — Вероятно трябва да ти кажа още сега, за да ти дам време да свикнеш с една трудна за теб мисъл — смятам да се оженя за Алекса Тейлър, веднага щом се разведа.

— Алекса Тейлър? Звездата от „Пенсилвания Авеню“?

— Да. — Робърт млъкна, очите му станаха сериозни — преди да изрече следващите си думи. Мразеше лъжата, каквато и да е тя, но заради Алекса трябваше да излъже. — Връзката ни започна това лято, след като се разделихме с Хилари, малко след като Алекса се върна от околосветското си пътешествие. Успяхме да запазим любовта си в тайна и бих искал да остане така, колкото може повече време.

Томпсън Хол излезе с бавни стъпки от кабинета на Робърт. Чувстваше се като пребит. Естествено, тази новина щеше да бъде удар за цялата партия, но Томпсън възприемаше този удар съвсем лично. Като съветник на бъдещия президент, той щеше да се ползва с голяма власт, но ако кариерата на Робърт Макалистър бъде провалена заради някаква глупава женитба…

Нещо трябваше да се направи. Томпсън реши да подтикне най-изявените партийни лидери да обсъдят проблема лично с Робърт. И те щяха да му кажат, че разводът с Хилари е неблагоразумен, но женитбата му с Алекса Тейлър е политическо самоубийство. Да, разбира се, Алекса бе знаменитост в своите среди и изключително популярна. Да, разбира се, в съвременната история има и друг такъв прецедент, когато Първата дама е била актриса — да не говорим за нейния съпруг, който също е бил актьор, — но семейство Рейгън идваше от една друга епоха в Холивуд. Томпсън знаеше, че една актриса на възрастта на Алекса противоречи с представата на хората за Първа дама. Но Томпсън не се бе осмелил да изкаже своите опасения и се страхуваше, че и другите партийни членове няма да го сторят.

Тогава единствената надежда оставаше годеницата на Робърт. Томпсън знаеше, че към нея трябва да се подходи внимателно, дипломатично, и че само той може да го направи…

Алекса тъкмо се канеше да излиза от студиото, когато се обади Томпсън. Тя не го познаваше, но знаеше, че той играе важна роля в партията, знаеше също, че Робърт има намерение да го уведоми и за развода, и за женитбата. Когато Томпсън съобщи, че трябва да се видят насаме, Алекса му отговори, че Робърт ще се прибере късно в „Скалата на розите“, и му даде указания как да стигне до дома й.

 

 

— Тази страна има нужда от Робърт Макалистър, госпожице Тейлър.

— Знам, г-н Хол.

— Дано да е така. Това прави задачата ми по-лека.

— Задачата ви? — смутено повтори Алекса.

— Бих искал да обмислите отново намерението си да се омъжите за Робърт.

— Разбирам. Смятате ме за политически неблагонадеждна.

— Боя се, че е така. Вие сте актриса, госпожице Тейлър. Макар че средният американец сигурно се възхищава от вас и е очарован от начина ви на живот…

— Моят начин на живот не е подходящ за една Първа дама, така ли? Смятате, че съм страстна почитателка на секса и кокаина?

— Алекса — търпеливо продължи Томпсън със снизходителен тон, — когато Робърт се кандидатира за президент, опозиционната партия — лошите момчета — няма да пожалят сили и средства, за да се доберат до всяка подробност от твоя живот. Те знаят, че разкриването на някакви скандални епизоди от миналото ти — снимки, на които си снимана гола, когато си била гладуваща актриса, или доказателство, че си се опитвала да вземаш наркотици — е единствената им надежда да унищожат Робърт. Те знаят, че в миналото на Робърт няма тъмни петна и затова съвсем старателно ще се ровят в твоето минало.

— И няма да открият нищо, никакви тъмни петна, Томпсън — на свой ред търпеливо отвърна тя, като се обърна към него с малкото му име и със същия снизходителен тон. — Не вземам наркотици и преди не съм го правила. Имах късмет с кариерата си на актриса. Никога не съм гладувала и никога не съм правила компромиси.

— И всеки един момент от живота ти може да бъде изложен на показ пред американската общественост? Защото точно така ще стане.

— Да, всеки един момент.

— Е, чудесно, това е голямо облекчение. — Той се усмихна, но не искрено, а дипломатично и без да сваля усмивката от лицето си, добави: — В такъв случай нямаш нищо против да те проуча.

— Какво?

— Да те проуча. — Усмивката на Томпсън изчезна и тонът му стана заплашителен: — Но очевидно ти възразяваш. Това означава, че има нещо, което криеш.

— Не. Но се възмущавам от вмешателството в личния ми живот. Сигурна съм, че Робърт не би го понесъл.

— Робърт ще се ядоса, но ще го понесе. Честно казано, надявах се това да си остане между нас, но ако държиш той да узнае аз много лесно бих могъл да защитя своите основания да проуча личния ти живот. Както ти споменах, някой ден това ще стане и е политически по-благоразумно предварително да знаем, ако има нещо — може би някой незначителен инцидент, който си забравила, а той би могъл така да се извърти, че да бъде в наш ущърб. Ако знаем предварително, ще успеем да предотвратим опасността и да покрием тази неудобна подробност в миналото. Робърт ще си помисли, че избързвам с постъпките си и ще се вбеси, ако разбере, че ще настоявам да обмислиш отново намерението си да се омъжиш за него, ако случайно открием нещо, което би навредило на кариерата му. Но той прекрасно знае, че то така или иначе все някога ще стане обществено достояние. Госпожице Тейлър, способен съм да защитя основанията си да разследвам личния ви живот, но как ще защитите вие нежеланието си да го направя?

— Просто ме дразни, така както би подразнило и Робърт. Нищо повече. — Алекса сви нехайно рамене и добави: — Добре, започнете проучването си.

— Имате ли намерение да кажете на Робърт?

— Не, но при условие, че ако откриете нещо, което ви притеснява, ще го кажете първо на мен.

— Добре, но и аз имам условие — обещайте ми, че ще се откажете от намеренията си за женитба, ако преценя, че нещо би навредило на кариерата на Робърт.

— Много ми е лесно да дам такова обещание, г-н Хол, защото знам, че няма да откриете нищо.

— Тогава аз пръв ще ви пожелая много щастие в брака ви с Робърт.

— Благодаря. — Алекса се усмихна и после уж небрежно попита: — Колко време ще ви отнеме разследването?

— Няколко месеца. Трябва да приключи до Коледа.

 

 

„Ти наистина искаш да откриеш нещо, нали, Томпсън Хол?“ — помисли си Алекса, като чу ръмженето на колата и свистенето на гумите, когато той взе първия опасен завой с прекалено голяма скорост.

Колкото и да беше обигран, погледът му издаде лъжливата клетва, че той пръв ще й пожелае щастлив брак, ако разследването не покаже нищо скандално. Алекса знаеше, че Томпсън не я одобрява за съпруга на Робърт, но странно, неговата враждебност я успокояваше. Томпсън щеше да я проучва така, както се разследва враг, търсейки педантично всяка една подробност от живота й. Ако имаше някакъв начин нейната грижливо пазена тайна да бъде разкрита, той безусловно щеше да се натъкне на нея. Но ако все пак тайната не бъде разбулена, Алекса щеше завинаги да се отърси от измъчващите я съмнения.

Томпсън й бе казал, че разследването ще приключи до Коледа. Но дали пък тя нямаше да разбере много преди Коледа, че ще бъде принудена да се откаже от Робърт и от тяхната любов? След три седмици те щяха да отидат в Ричмонд, на гости при Стивън, Брин и Кати. Дали пък нямаше да разбере тогава, че ще трябва да се сбогува с Робърт, защото едва ли би могла да понесе страданието да бъде само гостенка в живота на любимата си дъщеря?