Катрин Стоун
Островът на дъгите (8)

Глава 7

— Довечера Джеймс ще дойде с Алекса Тейлър — каза Робърт на Хилари след разговора си с Джеймс. — Очевидно двете се познавате.

— Да. Джеймс и Алекса?

Джеймс не бе обяснил защо Хилари трябва да знае, но сега, след като забеляза явното недоволство по красивото лице на жена си, Робърт попита:

— Имаш ли нещо против, Хилари?

— Не, разбира се, че не — отвърна тя и едва-едва се усмихна.

Веднага щом Робърт се съсредоточи върху документите, които бе започнал да преглежда преди Джеймс да му се обади, усмивката на Хилари изчезна. „Нямам нищо против да се видя с Алекса — мислеше си тя, — макар че ще ми бъде крайно неприятно.“ До момента тя ловко бе избягвала срещата със своята стара съперница. Но с всяка измината година името на Алекса се появяваше все по-често в списъка на важните гости, което определено дразнеше Хилари и тя все по-трудно намираше повод да не присъства там, където беше Алекса. „Нима са забравили, че тя е само една актриса, една преходна знаменитост, която по рождение няма право да се появява в елитните кръгове на Вашингтон?“ Очевидно никой не обръщаше внимание, но Хилари знаеше, че това е само въпрос на време.

И сега моментът бе настъпил.

Докато се настройваше за неизбежната среща, по устните й се плъзна лека, хитра усмивчица. Да, те щяха да се видят довечера, когато Алекса е с Джеймс. „И когато се срещнем следващия път, на някой благотворителен прием във Вашингтон, на Джеймс отдавна ще му е писнало от нея и тогава ще се наслаждавам на страданието й, на нейната неспособност да задържи богатия, изискания, неудържимия Джеймс Стерлинг.“

 

 

Алекса беше безупречно облечена, непокорната златиста коса бе стилно прибрана на кок, зеленият копринен шал — семпъл и елегантен, златните бижута — фини и изискани. Той тържествено бе обещал да не я оставя сама с Хилари, а тя тържествено бе обещала да се държи „невероятно мило“, но когато наближиха La Cote Basque, Алекса почувства, че я обзема паника. Нима наистина си бе мислила, че ще може да се държи, сякаш нищо не се е случило? Ами ако Хилари я поздрави с „Колко се радвам, че те виждам отново“? Тъкмо се канеше да признае пред Джеймс, че е направила голяма грешка, че с негова помощ тя бе надценила своята зрялост, когато срещу тях се зададоха Робърт и Хилари.

И когато застанаха една срещу друга, първа проговори Хилари:

— Вероятно си се надявала, че никога няма да ме видиш отново, Алекса.

Алекса се стъписа от нейната прямота и от хладнокръвието, с което изрече тези думи. Не, това не беше извинение, нито елегантно предложение за примирие. Това беше просто начин да продължат старата война. „Единственият начин“ — помисли си Алекса, не без завист и възхищение.

— Вероятно и ти си се надявала на същото.

— Разбира се.

Спомените й за Хилари бяха толкова ясни, толкова живи и все пак, докато гледаше старата си съперница Алекса разбра, че тези спомени отразяваха по-скоро мрачните осакатени чувства, грозните кътчета от сърцето, а не външния вид на Хилари. Спомените бяха толкова зловещи, толкова грозни, че Алекса бе забравила колко е красива тази чернокоса, черноока наследница.

Хилари наистина беше красива и Робърт наистина беше неотразим, и семейство Макалистър наистина бяха идеалната двойка. Той я слушаше внимателно и тя го слушаше внимателно, и всеки приемаше мнението на другия с одобрителна усмивка и уважение.

„Идеалната двойка — мислеше си Алекса. — Ако Холивуд се заеме да направи филм за Първата двойка от ерата на големия бум, то президентът ще е невероятно красив ветеран от войната във Виетнам, а Първата дама ще е прелестна, интелигентна жена, която не се страхува да изрази собственото си мнение. Изразителните очи на президента ще напомнят за ужасите на войната, в която е участвал, но същевременно ще се усмихват и в тях ще проблясва гордост и възхищение от съпругата, чието мнение той високо цени. Накратко казано, Холивуд ще снима Робърт и Хилари Макалистър. Но Робърт и Хилари не бяха актьори, които се бореха за роля във филм. Те бяха истински — бъдещите обитатели на Белия дом — и тяхното държание беше великолепно «Как ли пък не великолепно!» — помисли Алекса, учудена от внезапното откритие, че е сгрешила в преценката си. «Идеалната двойка бе наистина идеална, нали?» Да разбира се, въпреки че идеалните усмивки на възхищение и уважение бяха по-скоро заучени, отколкото искрени. Липсваше спонтанната нежност, лекият и сърдечен смях. Липсваха многозначителните погледи, предизвикани от някоя случайна реплика, която пробужда интимните спомени.

«Благоприличие!» — каза си тя. Благоприличие достойно, съвършено държание. А самите актьори? Откровен чувствен, сериозен, Робърт Макалистър беше прекалено идеален, за да е истински. Сенаторът бе напълно доволен от собствения си «Оскар». Играеше ролята си доста убедително и наистина заслужаваше малката златна статуетка, но за съжаление на талантливия актьор са му дали абсурден сценарий. Който и да го е написал — най-вероятно самият Робърт — очевидно е забравил да вметне в него поне един малък недостатък, някакво доказателство, че героят е истински.

На Алекса й се искаше да повярва на изключителната подкупваща чувственост в изразителните тъмни очи, но не можеше. Тя все повече и повече откриваше, че Робърт не й допада. «Колко е дръзко и непочтено — възмути се тя — толкова явно да се преструваш, че си искрен и чувствителен.»

А бъдещата Първа дама? Тя поне бе по-откровена. И сега, както преди осем години, красивата наследница съвсем явно демонстрираше презрението си към Алекса. Естествено, сега ненавистта на Хилари бе прикрита под дебелия слой на безупречните маниери, но дори и тази заучена снизходителност не бе достатъчна да скрие факта, че тя въобще не се е променила. Тя бе все същото жестоко момиче от Далас, което Алекса познаваше…

— Разкажи ни за твоята кариера, Алекса — учтиво предложи Хилари, когато вече пиеха кафето. Вечерта бе преминала учудващо приятно, в разговори на неутрални теми — поне до сега. — След като се дипломира се премести в Ню Йорк, така ли?

— Точно така. — Алекса очарователно се усмихна, макар да бе сигурна, че Хилари е запозната с подробностите на нейната кариера и сега просто устройваше хитър капан. — Учих една година в Джулиард и след това получих първата си роля в телевизията.

— В някой сладникав сериал, нали?

— Да — спокойно отвърна Алекса, въпреки че Хилари почти се изкикоти, когато каза «сладникав сериал». Алекса се усмихна пленително и Джеймс й намигна окуражаващо, когато незабелязано тя пъхна ръка под масата и заби нокти в бедрото му. — До преди три години участвах в «Моите деца», а след това се появи «Пенсилвания Авеню».

— Алекса е играла в театъра и разбира се, се е снимала в киното — намеси се Джеймс. Той не сметна за нужно да уточни в кой филм е участвала Алекса, но сините му очи красноречиво напомняха за великолепната роля, която Алекса бе направила в «Нейно Величество».

— Нима «Нейно Величество» е първият ти филм? — попита Хилари. — Мислех си, че преди това е имало и други.

— Имаш предвид второкачествени филми? — отвърна на предизвикателството Алекса, съзнавайки, че споменаването на «сладникав сериал» бе само началото. Хилари хитро пренасочваше разговора от посредствените, но порядъчни мелодраматични сериали към по-пикантните, по-непристойните аспекти на шоубизнеса — сексът и еротиката. Сигурно бедната уличница от Канзас не е имала никакви скрупули по пътя към успеха. Алекса усети гневните вълни, които преминаха през тялото й, почувства се като войник, готов за атака, и едва се сдържаше да не наруши обещанието си за «невероятно мило» държание. Успя да се овладее, но допусна грешка, като погледна към Робърт.

За един кратък миг Алекса бе убедена, примамена, че в тъмните кафяви очи имаше и болка, и извинение. Но тя побърза да си напомни, че тази чувствителност е фалшива. Той не бе нито засегнат, нито пък се извиняваше за неочакваната безмилостна атака на Хилари.

С внезапна ярост Алекса осъзна, че ако изобщо имаше някакво истинско извинение в наранените кафяви очи то беше по-скоро извинение заради нейния собствен непристоен морал, а не заради безпощадните нападки на Хилари. В крайна сметка той, бедното селско момче, бе превъзмогнал всички трудности с чест и достойнство, докато тя, зле възпитаното селско момиче, не е била толкова силна и е направила недопустими компромиси, за да се изкачи по бляскавата стълбица на успеха.

Когато разказа на Джеймс истината за онази година в «Балинджър», Алекса бе споделила вината с Хилари за войната помежду им. Но дали Хилари, когато е разказвала същата тази история на Робърт е признала собствената си ревност и жестокост? Разбира се, че не. Тя вероятно е обяснила на съпруга си, че е била просто учудена и смутена от решението на Балинджър да допуснат Алекса в училището. Хилари сигурно е изложила пред съпруга си само собствената си пренебрежителна версия за историята на бедната уличница, а и той сигурно е налял масло в огъня, като се е сетил за прелъстителните двусмислени реплики на Алекса в офиса на Джеймс.

И сега Робърт я гледаше със съжаление не заради жестокостта на Хилари, а заради трогателната съдба на Алекса — как от бедна уличница, непристойно и безскрупулно, тя бе станала актриса благодарение на еротичните филми.

Колко арогантно! Колко потресаващо! Колко осъдително!

Алекса едва прикри гнева си, когато се обърна към Робърт и без да сваля поглед от дръзките му кафяви очи каза:

— Най-хубавото нещо на актьорската професия е, че не се налага човек да нарушава нравствените си принципи. Това е напълно излишно.

Тя млъкна, една добре обмислена драматична пауза преди следващата реплика, но Робърт Макалистър твърде бързо се намеси, като й открадна репликата:

— За разлика от политиката, нали?

«За разлика от политиката» — бе намислила да каже Алекса, но Робърт я изпревари, като спаси и нея, и вечерта, за което тя дори още повече го намрази.

— О, — с престорено изумление възкликна Алекса, усмихна се чаровно и добави: — Е, да, щом ти го казваш, Робърт… за разлика от политиката.

 

 

— Съжалявам — тихо каза Алекса, когато един час по-късно седяха с Джеймс сами в апартамента й. Разпусна дългата си златиста коса и добави: — Не можах да изиграя добре ролята си на зряла жена.

— Ти се държа чудесно.

— Но й позволих да ме обиди, а не трябваше. О, аз наистина не я харесвам.

— И имаш право. Не мисля, че и ти й харесваш. Никой не те кара да станете приятелки. Ти се държа чудесно и вечерта беше приятна. — Джеймс се усмихна окуражаващо, но тревогата не бе изчезнала от красивите зелени очи. — Какво има, Алекса?

— И двамата не ми харесват, Джеймс.

— И Робърт ли? — попита той, изненадан.

— Да, и Робърт.

— Защото успя да пресрещне стрелата ти още във въздуха?

— Не още преди това. Той е толкова арогантен.

— Арогантен? Робърт?

— Да, Джеймс, арогантен. Държи се като Бог към простосмъртните.

— Грешиш, Алекса — възрази той с тих, но категоричен тон. — Робърт Макалистър не е арогантен.

— Нима не го забелязваш?

— Не, Алекса, познавам Робърт много добре.

Алекса погледна към сериозните сини очи и разбра, че в този спор тя няма да излезе победител.

— А какво ще кажеш за Хилари?

— Признавам, че Хилари не ми е съвсем по вкуса.

— Е, добре, и това е нещо. И така, трябва ли да се виждаме с тях отново? Да прекараме още една забавна вечер?

— Не — усмихна се Джеймс многозначително. — Всъщност се надявах, че ще прекараме един забавен уикенд.

— Шегуваш ли се?

— Не. Не се тревожи, ще има и други хора.

— Кога? Къде?

— През август в Инвърнес. Родителите ми ще се върнат от Париж за няколко седмици. Всяка година те устройват прием на открито, в градината. Тържеството ще се състои в неделя и е едно наистина забележително събитие, но предния ден ще се съберем в тесен кръг в къщи. Поканени са Робърт и Хилари, Брин и нейният съпруг Стивън, и Елиот Арчър, който е много близък приятел на семейството. Мисля, че ще има достатъчно хора, които ще бъдат като буфер между теб и госпожа Макалистър.

— Ти ме каниш и на двата приема? Правиш планове за три месеца напред? — попита Алекса, приятно изненадана.

— Да. Ти си поканена и ако искаш можеш да доведеш и Кат.

 

 

— Моля те, обясни ми, Хилари. — Думите на Робърт нарушиха мълчанието, което ги съпътстваше от ресторанта до апартамента им в хотел «Плаца».

— Какво да ти обясня, Робърт?

— Защо се държа така грубо с Алекса? Непрекъснато се опитваше да омаловажиш успеха й. Мисля, че доста я обиди.

— Нима? — Хилари се усмихна. — Чудесно.

— Чудесно?

— Отдавна познавам Алекса, Робърт. Тя е една уличница и нищо повече.

— Мисля, че тя е една много приятна и изискана жена.

— Приятна? Изискана? Наистина се учудвам, че Джеймс се среща с нея. Тя въобще не му подхожда. — Хилари се намръщи и сетне сви безразлично рамене. — Е, връзката им няма да трае дълго. Знаеш как се държи Джеймс с жените и мисля, че Алекса много скоро ще му омръзне.

Хилари се обърна и се запъти към спалнята, но гласът му, тих и леден, я прикова на място.

— Все още чакам да ми обясниш защо се държа така грубо, Хилари.

— О, Робърт — Хилари тихо въздъхна и се извърна към него, — хайде да не си губим времето в разговори за такива хора като Алекса Тейлър. Повярвай ми, тя не го заслужава. — Хилари се усмихна прелъстително, приближи се към него и зарови пръсти под ревера на сакото му. — Хайде да си лягаме.

Робърт я хвана за китките и сърдито махна ръцете й от гърдите си. Тъмните му неспокойни очи, в които проблясваха гневни искри я гледаха предизвикателно.

— Ще изляза да се поразходя — каза той.

— Да се поразходиш? Посред нощ, в Манхатън?

— Точно така.

 

 

— Ало, добър ден.

Алекса се намръщи, макар че го очакваше. Всички разговори в Оберлин се водеха на френски, но все пак това й се струваше прекалено. За студентите, които живееха там, беше чудесно да говорят само на френски, но на нея не й харесваше да участва в тази игра. Не че тя участваше, разбира се, защото никога не отговаряше на френски.

Още от първия миг, в който Кат бе чула този звучен език, тя се бе влюбила в него. И сега този мелодичен език на любовта се лееше леко и непринудено от устните й, тъй както музиката се раждаше от талантливите й пръсти.

— Добър ден — отвърна Алекса на английски. — Бихте ли ме свързали с Кат Тейлър?

— Разбира се, един момент, моля.

Катрин заговори на английски, защото по звъна на телефона разбра, че разговорът е междуградски.

— Ало?

— Здравей, Кат, Алекса се обажда. Честит рожден ден.

— Здравей, Алекса. Благодаря.

— И как се чувства човек на двадесет и една години? Пораснал ли е? — Алекса се притесни от изтърканата фраза. Всеки съвсем непознат човек би могъл да зададе такъв банален въпрос.

— Мисля, че не се усеща някаква особена разлика — смънка Катрин и се намръщи, докато търсеше думи, които да каже на сестра си. — Какво става с пиесата, в която играеш?

— О, всичко е наред. Много е забавно. — Забавно? Какво забавно имаше в една история, в която едно момиче се самоубива от любов? — Кога пристигат мама и татко?

— На обяд.

— Това е чудесно.

— Да, много мило от тяхна страна, че ще бият толкова път, за да ме видят.

Алекса се чудеше дали Кат знае, че и на нея й се искаше да бъде там, но майка й съвсем категорично отклони намерението й да присъства на официалната вечеря. Алекса пропъди неприятния спомен и се отърси от старото чувство, че е нежелана. Опита се да забрави миналото и насочи мислите си към бъдещето, пълно с надежди, поне за нея.

— Реши ли кога ще дойдеш в Ню Йорк?

— А на теб кога ще ти е удобно да дойда?

— Когато и да е. Ангажиментите ми с «Пенсилвания Авеню» започват на трети юли и ще трябва да бъда в Мериленд, но се надявам в зависимост от твоята програма, разбира се, че ще можем да прекараме една седмица заедно в края на юни. Ще те разведа из Манхатън.

— О, това е чудесна идея.

— Добре. Кога можеш да дойдеш?

— Последният ми изпит е на двадесет и трети сутринта, а следобед ще защитавам курсовата си работа по френски…

— Значи още същата вечер или на следващия ден можеш да хванеш самолета. Ще те посрещна на летището. Става ли?

— Да. Благодаря ти.

Джеймс се появи в кухнята точно когато Алекса приключваше телефонния разговор. Несигурността в гласа и телефонният кабел оплетен и усукан от неспокойните й пръсти, му подсказваха, че тя говори с малката си сестра.

— Как е Кат? — попита той, когато Алекса затвори телефона.

— Добре. На двадесет и една години. Свършва училище на двадесет и трети и веднага след това ще пристигне тук.

— Чудесно — отвърна Джеймс, като пресметна наум, че краят на юни е идеалното време за дългата му командировка в Калифорния.

— Изглеждаш така, сякаш смяташ да си тръгваш.

— Позна. Днес имам много работа. Няма да мога да дойда довечера в театъра.

— Чудесно! Чудя ти се как можа да гледаш толкова много пъти «Ромео и Жулиета».

— Доставяше ми удоволствие, но днес няма да мога.

— Май ще трябва да променим плановете си — предложи Алекса, усещайки безпокойството му. Знаеше, че той все още не бе наваксал работата, която се бе натрупала, докато беше в Токио.

— Искаш да отменим празнуването в чест на Кат? В никакъв случай.

 

 

Като наближи театъра, Алекса изведнъж се закова на място. Там, на опашката от хора, които се надяваха да намерят билет за днешното представление на Ромео и Жулиета“, стоеше сенаторът Робърт Макалистър.

„Какво прави тук? — питаше се Алекса и внезапно обхваната от противоречиви чувства, се възмути: — Как се осмелява!“

Несъмнено Робърт смяташе, че кариерата й е съвсем безсмислена и тривиална. Добре, това си беше негово мнение. Но защо не го запази за себе си и не се махне оттук, от това толкова важно за нея място? За нея кариерата на актриса е от съществено значение, както и тази пиеса. Имаше чувството, че той нахално се намъква в личния й живот.

„Това е свободна страна — горчиво си мислеше тя. — И макар че не го искам тук Робърт Макалистър, невероятният родолюбец, се възползва от трудно извоюваните права на свободните хора, които са избрали да присъстват тук, за да се насладят на свободното слово и на най-великите, най-талантливите драматурзи.“ И все пак не я напускаше чувството, че именно свободата на Робърт нарушава нейните права. Докато Алекса разсъждаваше за правата на свободния гражданин и за това дали Робърт има правото да дава арогантната си оценка за нейната работа, една неочаквана щастлива мисъл мина през съзнанието й. Гневът и се уталожи и по устните й се плъзна лека самодоволна усмивчица.

Робърт Макалистър нямаше да може да влезе в театъра. Дори и някой да го разпознае, дори и заради неписаните привилегии на сенаторите, билетите за представлението бяха отдавна продадени. Алекса наблюдаваше Робърт, който беше седми на опашката, но не можа да долови нито нетърпение, нито скришни погледи, пълни с надеждата, че някой ще го познае, нито притеснение, че тъмната му коса бе разрошена от вятъра. Робърт никак не изглеждаше арогантен. Дори, както призна тя пред себе си, в този момент неотразимият сенатор беше невероятно красив, невероятно привлекателен.

„Но все пак — повтаряше си Алекса — изражението на красивото му лице и непринуденото държание несъмнено бяха внимателно заучени.“ Питаше се какво ли би станало, ако Робърт не успее да си купи билет за днешното представление. Дали ще се вбеси, че е пропилял скъпоценното си време, като е стоял на опашката? Разбира се, Алекса дори не си въобразяваше, че той ще се разстрои, ако не може да види играта й. А дали, ако все пак успее да гледа пиесата, влиятелният сенатор ще реши, че съвсем си е изгубил времето?

Е, няма значение. Така или иначе на днешното представление Робърт нямаше да бъде сред публиката. Тази мисъл накара Алекса да се почувства по-добре… но и малко виновна. Бе обещала на Джеймс да се държи мило с приятеля му. И ще удържи обещанието си! Никакви сцени! Просто ще влезе в театъра през задния вход и на никого няма да каже, че го е видяла.

Но точно в този миг Робърт вдигна поглед и я съзря, а в тъмните му очи тя забеляза тревога и безпокойство. „Добре заучени — повтори си тя, — за да предизвикат възхищението на женската аудитория, която с готовност да гласува за него.“ Погледът му съвсем малко притесни Алекса, просто, защото тя нямаше как да се измъкне незабелязано. Приближи се към него.

— Добър ден, Робърт.

— Добър ден, Алекса.

— Сам ли си?

— Да, Хилари е на пазар. — Робърт впери поглед в очите, които още от първия миг в офиса на Джеймс — а и все още — му се струваха безумно красиви и невероятно студени. Настъпи мълчание, което миг по-късно гой наруши: — Исках да се насладя на твоята игра, но имам чувството, че ти предпочиташ да не го правя.

— О, грешиш, Робърт, напротив, поласкана съм — излъга Алекса. — Не мога да ти предложа билет, но мога да сложа един стол на пътеката между редовете или да ти намеря място някъде зад кулисите. И двете възможности не са за предпочитане и няма да ти се обидя, ако ми откажеш, но съм убедена, че няма да успееш да си вземеш билет за днешното представление.

— Много бих искал да гледам тази пиеса. Държиш ли още на предложението си?

— Разбира се.

 

 

Алекса бе признала пред Джеймс, че когато играе Жулиета се чувства като измамница заради циничното си отношение към любовта. Но още от първото представление нейната Жулиета бе убедителна и великолепна. Публиката вярваше в любовта на двамата млади, искаше тя да е вечна и се надяваше — като предварително се извиняваше на великия Шекспир — че трагичният край трябва да бъде заменен с щастлива развръзка.

Както всеки път и този съботен следобед, когато Робърт Макалистър гледаше спектакъла, двамата влюбени умираха, но тъкмо днес Жулиета бе пресъздадена от Алекса по-незабравима и впечатляваща от всякога. Новият нюанс в образа на романтичната героиня бе предизвикателство. Естествено, предизвикателството бе отправено от Алекса, докато тя красноречиво доказваше на арогантния сенатор огромната стойност на своето изкуство. Но предизвикателството напълно подхождаше на Жулиета, която още по-смело и страстно се бореше, с достойнство и гордост предизвикваше неумолимата съдба.

Алекса не можеше да види отвъд ослепителните прожектори дали Робърт седеше сред омагьосаната публика, за да аплодира забележителната и актьорска игра, но докато завесите се спускаха, тя се питаше дали ще дойде при нея зад кулисите, за да изрази впечатленията си. Не че го беше поканила, но никои не би го спрял, ако той пожелаеше да я види. Очевидно той нямаше такова намерение. Алекса не получи нито бележка, нито набързо драснати похвални думи върху парче хартия. Знаеше, че той ще трябва да се приготви за важния прием, на който щяха да присъстват политически знаменитости, и преди представлението, й бе благодарил многократно, но все пак би могъл да намери малко време, за да изрази удоволствието си от нейното представяне. Днес тя наистина изигра ролята си блестящо, но вероятно той не искаше да го признае.

„Не че има някакво значение какво мисли Робърт Макалистър“ — мислеше си тя, докато седеше в гримьорната и си почиваше, защото днес представлението й се стори прекалено дълго. Не я беше грижа за мнението на Робърт и все пак, някак си необяснимо, тя се чувстваше неспокойна от факта, че той бе изчезнал, без да й каже и дума.

Когато най-сетне излезе от театъра, час и половина след нестихващите аплодисменти, мислите й бяха все още заети с въображаемия разговор между нея и арогантния сенатор…

Арогантният сенатор… който търпеливо я чакаше пред театъра… и който въобще не изглеждаше арогантен.

— Здравей.

— Здравей.

— Исках само да ти кажа, че беше великолепна.

— О — въздъхна тя и всички въображаеми тиради за миг изчезнаха от съзнанието й. — Благодаря. Не знаех, че ме чакаш. Можеше да дойдеш в гримьорната.

— О… е, аз… — Робът сви рамене. — Нямах нищо против да те изчакам отвън.

— Обикновено си тръгвам от театъра много по-рано — смотолеви тя. „Но, знаеш ли, бях толкова обидена, толкова сърдита, че не дойде да ме поздравиш“. Тя срещна благия му и несигурен поглед.

— Нямах нищо против да те изчакам отвън — повтори Робърт. Усмихна се нежно и добави: — Но сега по-добре да тръгвам. Ти наистина беше великолепна, Алекса.

— Благодаря ти, Робърт.

Той си тръгна, след като вече бе закъснял за важния прием, а тя остана лице в лице с потресаващата истина. Преценката й за Робърт Макалистър бе съвършено погрешна. Той наистина не беше арогантен. И държанието му не бе фалшиво.

Той беше просто същият забележителен, чувствителен, сериозен човек, за когото се представяше.