Катрин Стоун
Островът на дъгите (27)

Глава 26

Островът на дъгите… декември 1990

Ален и Катрин седяха на любимата си скала, вперили поглед в прелестните дъги, които бавно изчезваха в розовия зимен здрач. Седяха мълчаливо, както често нравеха, докато се наслаждаваха на вълшебството пред очите си. Но в тази топла зимна вечер мълчанието не бе успокояващо, както преди, а тревожно, напълно в хармония с мрачното красиво лице на Ален. След по-малко от час неговият частен самолет щеше да отведе Катрин в Париж, а оттам тя щеше да отлети за Вашингтон. Щяха да бъдат далеч един от друг цели десет дни, най-дългата раздяла в тяхната нежна и крехка любов. Катрин предполагаше, че тъжното му настроение се дължи на предстоящата раздяла, но все пак усещаше, че има и друга причина. Нещо, което щеше да й каже, защото в тяхната любов не съществуваха несподелени тайни.

— Ален? — тихо попита тя.

— Има нещо, за което бих искал да помислиш, докато си далеч от мен.

— Добре — съгласи се тя, щом забеляза съмненията в тъмните му очи. Не биваше да има съмнения. Ален можеше да сподели с нея всичко. Тя се усмихна и внимателно го подтикна: — Какво е то?

— Питах се — започна Ален и погледна приветливите сапфирени очи — би ли се омъжила за мен?

— О, Ален — прошепна тя, а учудените й сини очи проблясваха щастливо и даваха отговор още преди тя да го изрече на глас. — Не е необходимо да мисля десет дни за това. Да, ще се омъжа за теб.

— Да?

— Разбира се, че ще се омъжа — тихо повтори тя, когато той я придърпа нежно в прегръдките си. — Обичам те, Ален.

— И аз те обичам, Катрин — прошепна той и нежно погали с устни копринената й черна коса. — Обичам те и през следващите десет дни ти ужасно много ще ми липсваш.

— И ти на мен — тихо призна тя. После се усмихна и ласкаво му припомни: — Но затова пък ще прекараш тези дни с приятелите си, които цяла есен пренебрегваш заради мен.

— Така е, а и ти ще бъдеш с Алекса и с родителите си. — Ален се усмихна и нежно добави: — Но това е последната Коледа, която ще прекараме разделени.

Обещанието на Ален беше нежно, предизвикано от любовта му, но неочаквано ледени тръпки побиха Катрин, ледени спомени от едни почти забравени призраци. Точно преди година, в същата неделя от декември, Джеймс й бе дал същото обещание.

— Да, последната Коледа, която ще прекараме разделени — тихо повтори Катрин, все още скована от ледените призраци на любовта им с Джеймс. Тяхната прекрасна любов бе толкова тайна, че когато умря, само те знаеха, че някога е съществувала. Такава потайност я плашеше сега, сякаш всяка скрита любов е обречена да загине, а Катрин искаше любовта й с Ален да бъде вечна. — Може ли да кажа на Алекса и на родителите ми, че възнамерявам да се омъжа?

— Разбира се. А аз може ли да споделя с Натали? Тя ще бъде очарована. Вече те има като сестра.

— О, да, моля те, кажи й.

— Тя ще поиска да избере годежния ти пръстен.

— О, така ли? — попита Катрин през смях, неочаквано завладяна от най-топли чувства към бъдещата си зълва. Натали беше много талантлива дизайнерка, смела и оригинална. Тя би могла да измисли един прелестен годежен пръстен, истинско произведение на изкуството, но…

— Но, Катрин, естествено, ти ще избереш годежния си пръстен — тихо отвърна Ален на нейното мълчаливо възражение, че Натали може да направи великолепен избор, но няма да бъде неин, техен.

— Изборът ще бъде и твой.

— Мислех си да представлява нещо като букет от смарагди и рубини.

— Обичам те — тихо каза тя вместо отговор. Букет от смарагди и рубини, това беше прелестно, но Ален просто искаше да избере нещо съвсем различно от това, което щеше да подхожда на очите й — красивите сини сапфири. Тя му бе казала за сапфирите, които е получила като подарък в знак на любов от майка си и от Джеймс. Ален съвсем деликатно й намекваше, че никога няма да й подари скъпоценни камъни, които да й напомнят за онези тъжни мигове в живота й.

— И аз те обичам, Катрин. — Той взе фината й ръка и тихо си призна: — Всъщност аз наистина си мислех за твоя годежен пръстен.

— Така ли?

— Реших да бъде диамант, семпъл и изискан, безупречно оформен брилянт, поставен във фино изработена златна обковка.

— О, Ален, ще бъде много красив.

 

 

Алекса затвори телефона и се обърна към Катрин. Телефонният разговор беше прекъснал удоволствието им от късната закуска в приветливата кухня на „Скалата на розите“.

— Какво става? — попита Катрин.

— Искат днес да отида на работа! Кат, нали снощи се върнах след единадесет часа с тържественото обещание на режисьора, че днес ще бъда свободна?

— Да, така е. Но сега трябва да отидеш на работа, така ли?

— Убеждават ме, че ще свършим следобед. Сега пък ми казват — но аз ще искам това обещание в писмена форма! — че ако днес завършим сцената и я снимаме, следващата седмица ще бъда свободна, което означава, че ще отида на работа чак след Коледните празници.

— Звучи чудесно.

— Нали? Прекалено примамливо, за да се сбъдне. Май ще трябва да ме оставиш в студиото на път за Белия дом, а когато свърша, ще се прибера с такси.

— Аз ще свърша с репетициите до обяд, Алекса. Защо да не дойда да те взема от студиото?

— О, не, Кат, ще трябва да посрещнеш Джеймс.

— Джеймс? — тихо повтори тя.

— Да. Той ми се обади вчера следобед в студиото. Преговорите в Колумбия са приключили успешно и днес той се прибира у дома. По разписание самолетът му трябва да кацне в един и петнадесет, а аз му обещах да го посрещна.

— Винаги ли го чакаш на летището?

— Не, но на този ден, точно преди година, родителите му загинаха и си помислих, че… — Алекса сви рамене. — Не съм му го казвала и не знам дали днес ще бъде по-тъжен, отколкото всеки друг ден, но…

— Но какво?

— Но той не се възпротиви на предложението ми. В крайна сметка наближава Коледа и Джеймс е сам. Надявам се да бъде с нас в коледната вечер. Мислех си днес, като го видя да го поканя, но и ти можеш да го направиш, нали? Кат, нали ще го посрещнеш? Нали нямаш нищо против?

— Не, разбира се, че не.

— Чудесно. Благодаря ти. Ако искаш, покани го днес на вечеря. Робърт възнамерява да се прибере към шест.

 

 

Катрин не бе виждала Джеймс от онзи юлски ден на Острова, когато се сбогуваха… Точно преди година техните прекрасни планове за тайната им любов бяха завинаги провалени.

Но когато Джеймс слезе от самолета и я видя, сякаш тази година въобще не бе минала, сякаш тяхната щастлива, вълшебна любов бе все още жива. Естествено, той не знаеше, че тя ще го чака на летището и в първия миг на изненада сърцето му предизвикателно реагира преди разума, изпращайки с радост смели и неизпълними желания в неговите тъмносини очи, които изразяваха неприкрита страст и любов. И в този същия миг, макар да знаеше, че ще го види, сърцето на Катрин отвърна също така смело и предизвикателно, изпращайки в нейните сапфирени очи послания, които в пълна хармония отразяваха същите желания и чувства.

Но уви този великолепен миг бе съвсем краткотраен. Бързо, твърде бързо техният разум заглуши радостния трепет на сърцата им, безмилостно припомняйки истината, и когато Джеймс се приближи към Катрин и двамата приеха този прекрасен, магически миг, който не биваше да се случва, с извинителни и много нежни усмивки.

— Здравей, Катрин — тихо каза той.

— Здравей. Алекса в крайна сметка се оказа заета.

 

 

Поговориха малко, изпълваха мълчанието с нежни усмивки и много скоро Катрин намали скоростта и спря колата пред имението Инвърнес. Все още не бе поканила Джеймс нито за Коледа, нито за днешната вечеря с Робърт и Алекса в „Скалата на розите“. Не бе му съобщила и новината, която щеше да се обсъжда през следващите два дни…

— Джеймс?

— Да?

— Ален ми направи предложение за женитба и аз казах „да“.

— Ален? Ален Кастел?

— Да. — Лицето на Катрин помръкна. — Предполагам, че Алекса не ти е споменавала за връзката ми с Ален.

— Не.

— О! — Тя го погледна смело в учудените сини очи. — Надявах се, че ще ми пожелаеш щастие.

— Катрин…

— Да?

— Добре ли го познаваш?

— Много добре, Джеймс — увери го тя, като му благодари с усмивка за неговата загриженост.

— Чудесно. — Джеймс се поколеба за миг и после тихо попита: — Знаеш ли за баща му?

— Да, знам за Жан-Люк. Знам за неговото коварство и маниакалната му лудост. Но ти откъде знаеш за Жан-Люк, Джеймс? О, не — прошепна тя, намерила отговора в собствения си въпрос. — Затова ли през юли беше на Острова? Да проучваш Ален?

— Не. Преди да тръгна, Елиот ми разказа историята на Острова. — Джеймс отново се поколеба, с ясното съзнание, че няма право да се намесва, но все пак съвсем точно си спомняше думите на Натали, когато двамата бяха на разходка в морето: „Някой ден Ален ще се ожени, за да остави наследник на Острова, но съм убедена, че той никога няма да се ожени по любов.“ — Всъщност Натали ми разказа за Ален. Катрин, преди време той е бил сгоден.

Докато смисълът на думите му улегна в съзнанието й, Катрин бе завладяна от противоречиви, непреодолими чувства — непознат досега прилив на гняв и до болка познатия тъжен шепот на страданието. Чувствата се носеха във вихър, бореха се за надмощие. Но гневът, по-силен и непобедим, пръв заговори:

— И че е бил лудо влюбен в Моник? И че е гледал безпомощен, ужасен, трагичната й смърт, убеден, че ни кога няма да се влюби отново? О, да, знам, това го знам. — Когато млъкна, гневът се изпари също така бързо, както се бе появил, и тя отново проговори с тъжен и смутен глас: — Нима е толкова невъзможно да повярваш, че някой ще ме обича истински, Джеймс? Само защото ти не…

— Обичах те, Катрин. Знаеш го.

— Да, така си мислех — отвърна тя със същия тъжен глас. Но тогава гневът отново я връхлетя, отмъстителен, потъпквайки нежността, като болезнено й припомняше раната, причинена от раздялата й с Джеймс. Джеймс я бе накарал да страда, много да страда, и сега тя чу собствените си безпощадни думи, които с удивителна лекота идваха от сърцето й, с едничката цел да го наранят: — Но аз бях толкова наивна, Джеймс. Не знаех какво е любовта, когато бях с теб. Но сега знам. Научих истината за любовта от Ален. Той знае всичко за мен, всичко, както и аз знам всички негови тайни. Животът му е бил низ от кошмарни трагедии, но за разлика от теб, той не се страхува да сподели своите мрачни чувства. Ален ми вярва и ме обича и е готов да сподели с мен както радостта, така и болката си. Ти искаше да преживеем само радостта, Джеймс, но сега знам, че не това е истинската любов.

— О, Катрин.

— Хайде, Джеймс, бъди щастлив заради мен! — предизвикателно заповяда тя на покрусените сини очи. — Ти не ми позволяваше да те обичам, когато се нуждаеше от любовта ми, а аз бях готова да го сторя, не помниш ли? Ален ме обича така, както ти никога не би могъл ад ме обичаш. Той не би ме изоставил, когато умира. Той ще ми позволи да го обичам.

— Обичах те, Катрин — тихо прошепна Джеймс. — Как можеш да си помислиш, че не съм бил влюбен в теб?

— Сега това няма значение, нали?

„Има — проплака сърцето му. — Има значение! Обичах те… Обичам те… Винаги ще те обичам.“

— Не, няма — тихо отвърна той и слезе от колата.

 

 

Когато Катрин се върна от Инвърнес, Алекса си беше у дома и шеташе в кухнята.

— Как е той?

— Добре.

— Ще дойде ли за вечеря?

— Не. Тази вечер не. Забравих да го поканя и за Коледа.

— Добре ли си, Кат?

— Разбира се. Имам нужда от горещ душ.

— О, естествено. Студено ли е навън?

— О, да. — Катрин бе замръзнала, но ледените тръпки нямаха нищо общо с притъмнялото небе и мразовития зимен вятър. Тези тръпки бяха просто неумолимите измъчващи я призраци на една мъртва любов. Ледените призраци бяха заспали, но сега бяха нащрек, мятайки се в луда агония.

— Казаха, че довечера ще вали сняг. Вероятно чак след полунощ, но ако се извие буря преди това, може би ще е по-добре, ако Робърт остане да спи тук.

— Разбира се, Алекса. Това въобще не би ме притеснило. — „Тревожех се само, когато Джеймс беше в леглото ти — помисли си тя. — Джеймс, Джеймс…“

 

 

Катрин стоя дълго в банята и после се облече за вечеря. Навън природата се подготвяше за приближаващата снежна буря, но в „Скалата на розите“ бе топло и уютно и Катрин реши, че ще се чувства удобно с копринена рокля.

— Страхотна си — каза Алекса, когато Катрин се появи в стаята. Усмихна се въпросително, защото сестра й се забави цял час в спалнята си, но Катрин само отвърна на усмивката й.

— Благодаря.

— Тъкмо пиех чай. Искаш ли да ти налея и на теб?

— С удоволствие. Аз сама ще си налея. Ти искаш ли още малко?

— Да. Благодаря.

Катрин наля чая и те се преместиха в романтичната всекидневна, като безмълвно наблюдаваха притъмнелия залив. Все още ле валеше сняг, но буреносните облаци вече разперваха зловещите си черни пипала на небето.

Телефонът звънна, докато Катрин и Алекса обсъждаха плановете за предстоящото посещение на родителите си, които трябваше да пристигнат рано сутринта. Естествено, Джейн и Александър щяха да отидат в студиото на „Пенсилвания Авеню“, а Робърт щеше да ги разведе из Капитолия. А след концерта на Катрин в Белия дом, всички щяха да отидат на вечерята с президента и Първата дама…

— Твоят принц ли се обажда, или моят? — пошегува се весело Алекса, когато телефонът прекъсна разговора им.

— Аз ще го вдигна — каза Катрин, скочи с надеждата, че е Ален. Имаше нужда от неговата топлина, която бързо щеше да стопи ледените призраци. Имаше нужда от тиха, нежна… а не от опасна и магическа любов. — Ало?

— Имало едно време една красиво момиченце, изоставено от майка си.

— Кой се обажда?

— Ако искаш да разбереш какво се е случило с изоставеното бебе, ела веднага на Марлборо Марина.

— Кой… — отново попита Катрин, но млъкна, защото гласът бе изчезнал и връзката бе прекъснала.

— Кат? Кой беше? — попита Алекса, като усети страха, който заливаше цялото й тяло. Томпсън Хол? Хилари? Месеци наред, всеки път, щом телефонът звънне, сърцето й лудо подскачаше и тя шепнеше мълчаливи молитви преди да вдигне слушалката… също като Брин. Сякаш молитвите можеха да променят това, което щеше да чуе по телефона! Но този път Алекса бе забравила да се моли, защото днес Робърт най-сетне бе получил развод. Беше убедена, че ако Томпсън е открил нещо, досега тя щеше да го знае. Наближаваше Коледа и всичко щеше да бъде наред… — Кат?

— О, Алекса.

Катрин пое дълбоко дъх и предаде на сестра си думите на анонимния глас. Докато гледаше красивите зелени очи на Алекса, тя забеляза в тях изпаряващата се надежда, края на надеждата и миг след това Алекса заяви с присъщия си категоричен тон:

— Отивам до Марлборо Марина.

— И аз идвам с теб. — Катрин подаде на Алекса едно от палтата, които висяха на красивата закачалка, а другото метна на гърба си.

— Не, Кат — тихо каза Алекса. — Моля те, остани тук. Моля те, остани, обади се на Джеймс и му разкажи за разговора.

— Защо на Джеймс, а не на Робърт?

— Не, не на Робърт. Не съм му споменавала за бебето, Кат. Не мога да му го кажа.

— Защото бебето е Кати, нали? — тихо попита Катрин. Тя само подозираше, че е така, но… — Робърт толкова много говори за нея в понеделник вечерта, а ти нищо не продума за осиновената дъщеря на Брин. Затова се питах дали тя не е твоето дете.

— Да, Кат, тя е моята дъщеря — тихо призна Алекса. — Кати е нашето малко момиченце. Не съм казвала на Робърт. Не мога. Това щети нарани прекалено много.

— Но Алекса…

— Трябва да тръгвам. Моля те, Кат, остани тук и се обади на Джеймс.

— Но какво ще направи Джеймс?

— Не знам. Моля те, обади му се. Сега трябва да тръгвам. Къде са ключовете от колата?

— В чантата ми. Ето. — Катрин подаде ключовете на Алекса и каза: — Алекса, всичко ще бъде наред, ще видиш.

— Не, Кат — тихо отвърна Алекса. — Не ми се вярва.