Катрин Стоун
Островът на дъгите (7)

Глава 6

— Това е нещо ново — тихо каза Джеймс, когато видя пианото „Стайнуей“ във всекидневната. Думите му нарушиха мълчанието, което ги бе съпътствало от офиса до нейния апартамент.

— Реших, че за Кат ще е по-добре, ако тук има пиано. Така че да не се налага да ходи до Джулиард всеки път, щом й се иска да посвири. — Алекса си представяше как малката й сестра броди из Манхатън по всяко време на денонощието, примамена от далечното пиано и музиката, която толкова много обича, пренебрегвайки зловещите опасности на големия град. — Надявам се, че апартаментът е солидно построен и тя ще може да свири по цяла нощ, без да безпокои съседите. Но може би някой път ти ще ми помогнеш да направим проба. Например да изсвириш някоя бурна мелодия, докато аз съм на гости у съседите.

— Защо не. — Настъпи кратко мълчание и после той тихо добави: — Много мило от твоя страна.

Алекса смутено сви рамене и се приближи към пианото. Докосна полираното дърво, после плъзна дългите си фини пръсти по клавишите и в стаята се чуха богатите чисти тонове.

— Не винаги съм била мила към Кат — призна тя приковала поглед в клавишите.

— Но тя заема важна част от живота ти, нали?

— Да. Така е.

— Разкажи ми за нея.

Джеймс протегна ръка към нея да я приласкае на сигурно място, докато тя споделя мрачните си тайни. Но Алекса не отиде при него. Вместо това тя седна на столчето пред пианото, учудена, че Кат прекарва толкова много време на това твърдо и неудобно място. После разказа на Джеймс историята за сестрите Тейлър, още от самото начало, от мига, в който за първи път видя Кат. С безпощадна жестокост към себе си тя разкри порочните си чувства и непростимите престъпления.

— Кат беше съвършено бебе. Винаги спокойна, лъчезарна, царствена… като истинска принцеса. Никога не плачеше.

— Все някога е плакала — възрази Джеймс, като за първи път я прекъсна. Още от самото начало му се искаше да прекъсне болезнения поток от думи, но съзнаваше, че Алекса нямаше да се вслуша в нежните му увещания, докато не му признае цялата истина. Но сега я прекъсна, защото тя за миг бе спряла задъханото самообвинително излияние и защото му се искаше да я убеди, че образът, който си бе изградила за сестра си, бе прекалено идеален, за да бъде истински. — Всички бебета плачат, Алекса.

— Не и Кат. Наистина, Джеймс, тя никога не е плакала. — Алекса впи дългите си пръсти в дланите, сякаш да си припомни болката, която бе искала да причини на сестра си. — Дори се опитвах да я разплача.

— Като й казваш, че я мразиш? Но, Алекса, тя е била толкова малка тогава, едва ли е разбрала нещо, едва ли си спомня за това.

— Дано да е така — прошепна Алекса. Как й се искаше само Кат да не си спомня нищо! Нищо. — Веднъж се опитах да й причиня физическа болка, за да я разплача. Толкова много исках да докажа, че не е съвършена.

— И как си се опитала да я нараниш? — попита Джеймс със спокоен тон, макар че внезапни тревожни тръпки минаха през тялото му, щом забеляза страданието по красивото й лице. Зелените й очи бяха тъмни, почти черни и меките интригуващи бръчици, издаващи уязвимостта й, станаха по-дълбоки, по-тревожни и по-угрижени. До този миг не му бе минавало през ум, че, тя може да е сторила нещо наистина жестоко, някое престъпление, което напълно подхождаше на измъченото й красиво лице. — Кажи ми, Алекса. Как?

— Като я щипех. Не толкова силно, че да останат следи, но достатъчно безмилостно, за да разплача едно двегодишно дете. Първо пробвах върху себе си и бях убедена, че тя ще се разплаче. Но Кат не се разплака. Погледна ме с големите си сини очи, в които забелязах само изненада и… прошка.

Алекса сведе поглед към скръстените си ръце, не смееше да вдигне глава към Джеймс и се чудеше дали ще чуе стъпките му по плюшения килим, когато той си тръгне. Не, едва ли, защото кръвта яростно бушуваше с оглушителен ритъм в мозъка й. Нямаше да го чуе, но когато набере кураж да вдигне поглед към него, той ще си е заминал.

— Това ли е всичко? — тихо попита Джеймс, съзнавайки, че за Алекса това бе престъпление, безпощадно жестоко, истинско престъпление.

— Всичко? — повтори Алекса, стъписана от думите му и още по-стъписана от това, което видя в тъмните сини очи — нежност, не разочарование. — Нима не е достатъчно? Нима това не е непростима жестокост?

— По-скоро ми прилича на съперничество. Ако искаш да ме убедиш, че си била жестоко малко момиче, ще трябва да ми кажеш още много неща.

— Няма какво да ти кажа повече. От онзи ден нататък аз просто я игнорирах от съзнанието си.

— А дали това я е засегнало?

— О, не, едва ли. Животът й бе прекрасен, пълен с нейната музика и любовта на родителите ни.

— Значи някога ти много, много си ревнувала от своята малка сестричка. Но нима не разбираш, че тогава и ти си била малко момиче? И цели шест години си била единственото дете, което твоите родители са обожавали. Всичко е ясно и просто. Освен това, Алекса, тази история ми се струва доста остаряла. Когато говориш сега за Кат, аз не долових нито ревност, нито омраза. Само любов и гордост. — „И несигурност“ — каза си той.

— Аз наистина се гордея с Кат и я обичам… макар че двете едва се познаваме.

— Което означава, че някога нещо се е променило?

— Да. — Алекса смутено поклати глава, когато си спомни кой бе причината за тази промяна.

— И какво точно се случи?

— Появи се Хилари Саманта Балинджър.

— О?

— От момента, в който започнах да уча в Балинджър, Хилари съвсем явно демонстрира пред всички, че аз не съм достойна за нея, нито за нейното училище.

— Разбирам — отвърна тихо Джеймс. Сега като зряла жена, а и като съпруга на Робърт, Хилари се бе научила да прикрива презрението си към онези, за които смяташе, че стоят по-долу от нея. Но си представяше какво е представлявала Хилари тогава и как съвсем явно е показвала ненавистта си към красивото впечатляващо момиче от Канзас. Добре си представяше и болката на Алекса.

— Аз определено не бях достойна за компанията на Хилари, но нейните приятели, включително и момчето, в което бе влюбена, ме приеха и ме харесваха.

— Откраднала си приятеля на Хилари?

— О, кражбата не беше голяма, Джеймс. Той сам дойде при мен, по собствено желание.

— А какво стана, след като го омагьоса и го отмъкна от Хилари? Заслужаваше ли си усилието?

— Разбира се, че не. В крайна сметка той беше влюбен в Хилари, което означава, че преценката му е била погрешна.

— Значи това е било само игра?

— Не, Джеймс, това беше война.

Алекса му разказа за онзи априлски съботен следобед…

— Хилари те е нарекла „бедна уличница“? — попита той, като едва сега започваше да разбира значението на враждата между наследницата на Балинджър и момичето от Канзас.

— Да. Не знам до каква степен Кат е схванала смисъла на тези думи, но веднага скочи в моя защита, като малък смел териер срещу хищна тигрица.

— А ти какво направи?

— Прегърнах малката си сестра, която не бях докосвала от десет години, и се прибрахме вкъщи.

— А защо сега аз да не те прегърна? — предложи Джеймс и тръгна към нея. Алекса стана и се приближи към него, благодарна, че той все още я иска в прегръдките си.

— Благодаря.

— Удоволствието е мое — измърка той в копринената й златиста коса. Миг след това той я поведе към дивана и я насърчи да довърши историята за сестрите Тейлър. — И след това двете с Кат станахте приятелки?

— Не знам, Джеймс — отвърна тихо тя. — Мисля, че това бе началото на едно приятелство, поне това си спомням от последните шест седмици, преди да се преместя в Ню Йорк. Оттогава сме се виждали много рядко — няколко кратки срещи по Коледа и през ваканциите — и всеки път откривахме, че животът ни се е променил. През последните осем години Кат се превърна от малко момиче в зряла жена, а аз…

— А ти стана суперзвезда. Може би Кат се намира малко в сянката на звездата.

— О, не. Нейният талант е много по-голям от моя.

— Как можеш да бъдеш сигурна в това?

— Така е, Джеймс. Вярно, че кариерата ми е блестяща, че публиката е свидетел на успехите ми, но… аз ти споменах за конкурсите, които тя спечели, за концертното турне и албума, който ще се издаде не от друг, а от най-престижната агенция „Фордис“. Дарбата на Кат е много по-голяма, Джеймс, но е вярно и това, че навсякъде славата е мой спътник. Когато се прибирам вкъщи, в Топека, в дома ни непрекъснато се изсипват приятели и съседи и когато веднъж отидох при Кат в Оберлин, там ме очакваше тълпа от нейни колеги, които искаха да се запознаят с мен.

— И ти затова гориш от нетърпение Кат да се премести в Ню Йорк? Защото тук на знаменитостите не им обръщат толкова много внимание?

— Да. Да… това е едната причина и още, защото за първи път чувствам, че с Кат сме на една възраст. През детството шест години са голяма разлика, но сега и двете сме пораснали, и двете сме далеч от къщи, в преследване на успешна кариера. — Когато отново заговори гласът й бе пълен с надежда: — Мисля си, че дори и тя да е тук, а аз във Вашингтон, ще направим всичко възможно да се виждаме често. Ще хвана самолета и ще обядваме заедно в Плаца или тя ще дойде при мен във вилата. — Алекса сви рамене. — Може би това са само фантазиите на една сестра.

— Но сигурно и Кат го иска!

— Не, не знам. Кат трябва да бъде в Ню Йорк и е съвсем логично да отседне в моя апартамент за шестте месеца, през които ще бъде тук. Това е всичко.

Джеймс не сваляше поглед от красивите й очи, в които проблясваше надежда и… несигурност. Искаше му се да я убеди, че Кат наистина очаква с нетърпение мига, в който ще дойде при сестра си. Но тъй като не знаеше дали е прав, той реши, че уверенията му ще прозвучат доста фалшиво.

— Наистина ли тази събота Кат ще навърши двадесет и една години? — попита той, като си спомни извинението, което Алекса смънка пред Робърт.

— Да.

— Ще отидеш ли в Оберлин?

— Не. — Алекса се намръщи. — Родителите ми ще бъдат там, и въпреки че предложих на мама, след като мине представлението ми в събота, да хвана самолета до Оберлин, за да присъствам на вечерята, все пак останах с впечатлението, че не съм поканена, макар че се опитвам да превъзмогна това усещане.

— Тогава защо да не измислим нещо по-специално за съботната вечер? Защо да не отпразнуваме сами рождения ден на Кат? И — нежно добави той — защо да не отклоним поканата на Робърт и Хилари за утре вечер.

— Наистина ли?

— Да, наистина. — Джеймс се усмихна и докосна меките й устни. — Толкова много ми липсваше.

— И ти на мен.

— Когато днес дойде в офиса ти спомена нещо за сделка? А защо не едно приятелско сливане?

Докато Джеймс я водеше към спалнята, където бавно и изкусно щеше да я съблече, Алекса си мислеше колко много й бе липсвал… и знаеше защо. Заради тяхната омагьосваща взаимна страст, но и заради нещо друго, много по-важно — тяхното великолепно Приятелство. През последните часове те бяха станали дори още по-близки. Той я бе изслушал и все още вярваше в нея, и беше нежен към нея, а може би някой ден и тя ще повярва в себе си. Докато размишляваше за прекрасното им приятелство, останало на заден план, и то заради нейната себичност.

Щом влязоха в романтичната розова спалня, Джеймс се обърна към Алекса. Обхвана тънката й талия с ръцете си, в очакване да види познатата страст и сладостното предчувствие от удоволствието, което двамата щяха да изпитат. Но когато тя вдигна поглед към него, той забеляза мрачното й изражение и сериозните зелени очи.

— Какво има? — ласкаво попита той.

— Робърт ти е близък приятел, нали?

— Да.

— Като брат?

— Така мисля.

— И между вас не е имало съперничество? И не е имало грозна, непочтена война?

— Не — засмя се Джеймс. — Никакви войни, за нищо. Дипломирахме се в Харвард, Робърт бе пръв по успех, а аз — втори. Но дори и това не сложи край на приятелството ни.

— Чудно ми е как си се примирил да бъдеш на второ място?

— Робърт заслужаваше да бъде преди мен — тихо отвърна Джеймс. — Какво знаеш за него, Алекса, освен че е женен за Хилари?

— Не много. Той е основната тема за разговор във Вашингтон, разбира се, но заради Хилари аз обикновено се измъквах, щом някой спомене името му. Въпреки това знам, че всички — изглежда това е мнението и на двете политически партии — смятат, че той ще стане президент.

— Да.

— Което означава, че трябва да знам нещо повече за него. — Алекса въздъхна и се усмихна. — И кой по-добре от теб би могъл да ми го каже? — Тя го целуна, стана и се отдръпна от него. Седна на ръба на леглото и с нетърпението на дете, което очаква обичайната приказка преди лягане, тя каза: — Слушам.

Докато чакаше Джеймс да се настани в креслото и да събере мислите си за това, което щеше да й разказва, Алекса се опита да си представи каква ще бъде историята за красивия и неотразим сенатор. Безспорно това щеше да бъде история за богатството и привилегиите, за безоблачния живот, на златното момче, живот лишен от борба и страдание. Беше убедена, че точно това ще чуе и през ум не й минаваше, че може да греши…

— Така… — започна Джеймс — той е роден в селските райони на Вирджиния. Баща му ги е напуснал, когато Робърт е бил на две годинки, точно шест месеца преди да се роди сестра му Брин. Семейството било изключително бедно и от време на време се налагало Робърт, макар че бил още дете, да работи, за да издържа майка си и сестра си. Той е невероятно умен — споменах ти, че беше първенец на випуска в Харвард, но оценките му в гимназията не били високи.

— Сигурно защото е работил, за да подпомага семейството.

— Предполагам, че е така. Във всеки случай той не успял да получи стипендия от колежа, а нямал възможност и време да работи толкова много, че да се издържа в училище и да изпраща пари вкъщи. Така че решил да се запише в армията.

— Защо не е поработил няколко години и след това да отиде в колеж?

— Защото Робърт е на тридесет и осем — четири години по-голям от мен — и тези четири години са били съвсем критични. Той завършил гимназия по време на войната във Виетнам. А тогава всеки здрав осемнадесетгодишен младеж, който не учи в колеж, подлежал на военна служба. Той се записал в армията, преди да му изпратят повиквателна, но всичко било само въпрос на време. Армията осигурявала малък, но стабилен приход, който той изпращал на майка си и на Брин, и същевременно е получавал малка заплата, когато са го изпратили във Виетнам.

— Бил е във Виетнам? — прекъсна го Алекса. По време на войната във Виетнам тя беше съвсем малка, от съвсем друго поколение, прекалено малка, за да си спомня обществените вълнения и разногласията в онези години. Представата й за Виетнам — предимно от това, което бе чула, гледала и прочела — бе един неясен, мъгляв калейдоскоп от образи, обрисувани под различен ъгъл, непрекъснато променящи се, дори и сега след толкова много години. Холивуд бе започнал вече да разказва тази мрачна история, но по-скоро през погледа на политиците, а не на историците. Представата й за Виетнам си бе останала все така мъглява, но в едно бе сигурна: животът на мъжете, които са участвали в тази война, бе безвъзвратно променен. — И той се е бил там?

— Бил е войник, Алекса, и естествено, се е бил. — Джеймс въздъхна тихо и за пореден път се замисли колко лек е бил собственият му живот, колко приятен, колко щастлив. Това усещане бе станало още по-силно от мига, в който се сприятелиха с Робърт. — От битките за оцеляване във Вирджиния, Робърт попаднал в ужаса на войната във Виетнам. Това, разбира се, е мое тълкуване. Той никога не говори за детството си, нито пък за Виетнам. Това, което знам за детството му, научих от сестра му Брин. А за участието му във войната разбрах от статиите, написани за него.

— И какво пише в статиите?

— Естествено, споменават за медалите, които е получил, но най-впечатляващи са преценките на войниците, с които е служил — че е бил изключително смел и с невероятната способност да ръководи и увлича хората след себе си.

— Значи е герой.

— Да, така е, макар че той никога не се е смятал за такъв. Още преди да се върне от Виетнам, майка му починала, а Брин била стипендиантка в Университета във Вирджиния. Той също решил да учи във Вирджиния, като участник във войната имал право да учи в колеж и го завършил с отличие. В Харвард се представи също така блестящо. Имаше възможност да започне работа, в която и да е фирма в страната, но още в юридическия факултет той бе решил да гради кариера като държавен служител. Щом се дипломира, започна работа в областната прокуратура в Ричмонд. Пожъна небивал успех и беше на път да стане областен прокурор, но силните на деня му предложиха друга алтернатива — да изостави местната политика и да стане сенатор.

— Което той направи с главозамайващ успех и сега всички мислят, че един ден той ще стане президент — добави тихо Алекса.

— Точно така — отвърна също така тихо Джеймс.

Настъпи мълчание, като и двамата се отдадоха на мислите си. Алекса наклони глава, усмихна се загадъчно и каза:

— Все още не си ми казал най-лошото за него?

— Не съм ли?

— Не. Не си ми казал как любящият син и брат, героят от войната, родолюбецът, блестящият прокурор и самоотверженият държавен служител е попаднал на Злата Вещица от Дивия Запад.

— Робърт се е запознал с очарователната, изискана, красива Хилари в Далас, когато се е срещнал с баща й, Сам Балинджър, за да обсъди кандидатурата си за Сената.

— И бившият губернатор му е обещал да подкрепи кандидатурата му и евентуално да му помогне да влезе в Белия дом, ако се ожени за дъщеря му? — подкачи го Алекса. После красивото й лице придоби сериозно изражение и тя продължи, като разсъждаваше на глас: — Несъмнено Сам е знаел, че един разумен, амбициозен мъж не би се оженил за Хилари, без да си направи тази сметка. Парите от нефта не са били достатъчни. Трябвало е да осигури няколко гласа, може би дори вота на целия щат Тексас в президентската предизборна кампания:

— Хитро, но не е така. Робърт Макалистър е човек, който взема сам решения. Запознал се е с Хилари и е направил своя избор да се ожени за нея.

— А Хилари? Тя никога не е си е падала по такива като нас, със скромен произход. Допускам обаче, че ако бедното селско момче й осигури еднопосочен билет до елита на Вашингтон, да не говорим за Белия дом, тя ще пристъпи принципите си.

— Може би, Алекса, Хилари е усетила и признала безспорните качества на Робърт.

Алекса въздъхна. Знаеше какво трябва да направи, макар че се страхуваше. Но нали ще бъде с Джеймс и ще й бъде много по-леко.

— Мисля, че утре ще трябва да вечеряме с Робърт и Хилари.

— Сигурна ли си?

— Да предположим, че и Хилари го иска. Джеймс, никак не е случайно, че три години, откакто съм във Вашингтон, нито един път не съм се срещала със семейство Макалистър.

— Сигурен съм, че Робърт няма ни най-малка представа за познанството ви с Хилари. Ако знаеше нещо, щеше да ми го каже.

— Е, може би наистина не знае. Но Хилари знае и трябва да й бъде даден шанса да откаже тази съвместна вечеря.

— Добре. — Джеймс се приближи към Алекса и я притегли към себе си. Прегърна я през талията, а тя сложи ръце на раменете му. — Сигурна ли си, че го искаш?

— Абсолютно — отвърна тя, възвърнала увереността си, когато забеляза радостното послание в сините му очи, което беше безкрайно ценно: той се гордееше с нея. Почувства опиянението и сигурността, знаеше, че скоро щяха да се любят, защото и в неговите очи проблясваше страстно желание. Прошепна със закачлив тон: — Разбира се, аз няма да подкрепя кандидатурата на Робърт за президент.

— А защо не?

— И той е сгрешил в преценката си — като се е влюбил в Хилари — също както някога бе направил приятелят й. А такава преценка малко ме притеснява за един бъдещ президент.

— Разбирам — измърка той, докато я целуваше. — Точно затова малките деца не гласуват, Александра. Трябва да пораснеш, за да имаш право на глас.

— А не съм ли пораснала? — нежно попита тя, като въздъхна от удоволствие, когато устните му предприеха сладострастното си пътуване надолу по врата и, а обиграните му пръсти намериха копчетата на роклята.

— Може и да си — прошепна той. — Я да видим сега какво правят възрастните…