Катрин Стоун
Островът на дъгите (30)

Глава 29

След като Катрин и Джеймс си тръгнаха, Алекса отказа да взема всички обезболяващи лекарства. Те я караха да се чувства прекалено отпусната, като в някакъв унес крехкото й тяло често потъваше в дълбок сън. А тя искаше да е бодра, когато разказва истината на Робърт. Лекарите я убеждаваха, че демеролът е за успокояване на болките, но Алекса вече бе решила, макар и никога да не е вземала наркотик, че не бива да прекалява с това лекарство. През последните дни бе погълнала доста демерол и въпреки, че почти веднага заспиваше, болките й бяха едва-едва притъпени.

Или поне така си мислеше. Когато следобедът отлетя, а заедно с него и въздействието на демерола, Алекса усети, че огънят в гърдите й е бил въгленче, което не бе пламнало буйно благодарение на наркотика. А болката в мускулите не беше нищо в сравнение с мъчителната болка в костите, която веднага усети, след като премина действието на опиата.

Сега болезнените викове на наранените кости, нерви и мускули бяха така силни и пронизващи, че тя и да искаше не можеше да заспи, макар че борбата й с непоносимите болки изчерпваше и без това ограничените й сили.

Когато Робърт пристигна, тя наистина беше будна. Около красивото й бледо лице се спускаха лъскави, златисти коси, измити и сресани от великодушната медицинска сестра. Беше се облегнала на възглавничките, които без въздействието на демерола не й се струваха толкова меки и убиваха на изтощеното й наранено тяло.

— Здравей, скъпа. — Робърт нежно я целуна по устните.

— Здравей — прошепна тя. Искаше й се нежната целувка да бъде вечна, но знаеше, че няма толкова сили, а и беше дала обещание пред сърцето си. — Робърт?

— Да, любов моя?

— Спомням си думите на анонимния глас.

— Кажи ми ги, скъпа — нежно настоя той. И щом забеляза страха в красивите й очи, тихо я увери: — Каквито и да са те, Алекса, нашата любов е по-силна.

„О, Робърт, дано си прав!“ Тя пое дълбоко дъх, изчака, докато огнените пламъци в гърдите й се поуталожат, погледна го в очите и тихо каза:

— Анонимният глас ми каза за едно красиво, малко момиченце, изоставено от майка си.

— Алекса?

— Нашата дъщеря, Робърт. Кати е наше дете.

— О, не. — Това беше тих, но болезнен вик. — О, Алекса.

Докато го наблюдаваше с насълзени очи, пронизителните писъци на сърцето заглушаваха дори виковете на ранените нерви, кости и мускули в изпотрошеното й тяло. „О, Робърт, как можах да ти причиня такова страдание! — изплака сърцето й, когато видя недоумението и мъката в насълзените му очи. — Трябваше да се сбогувам с теб, любов моя, не биваше да ти казвам истината.“ И после, докато наблюдаваше измъченото му лице, Алекса усети нова вълна от страх. „Дали не съм ти причинила напразно това страдание? Дали няма да се разделим все пак, защото ти няма да преглътнеш истината и няма да ми простиш?“

— О, Робърт, съжалявам — едва-едва прошепна тя отчаяно, докато търсеше тъмните очи, които бяха съвсем помръкнали, тревожни и толкова далеч от нея. — Когато взех това решение, вярвах, че то е най-доброто за Кати, за нейното щастие. И тя наистина е щастлива, Робърт, и много обичана.

Когато долови отчаянието в гласа на Алекса, Робърт се пребори с бушуващите в него емоции и погледна жената, която винаги щеше да обича. И забелязвайки страха и безнадеждността в очите й, той тихо повтори:

— Да, Алекса, Кати наистина е много обичана. Тя е най-обичаното малко момиченце в света.

— Момиченцето на Брин, нали, Робърт?

Робърт съзнаваше смисъла на въпроса. Алекса го молеше заедно да живеят с тази болезнена тайна и с любовта си да превъзмогнат страданието и загубата. „Не! — изплака сърцето му. — Кати е нашето бебе, нашето скъпоценно момиченце. Тя ни обича и ние я обичаме. Още от първия миг, когато я взех в ръцете си, усещах нещо изключително, някаква неземна радост. И скъпа моя, когато ти и Кати сте заедно, вие сте в друг свят, вашият свят, тайният свят на любовта. Усетих твоята невероятна любов към Кати, както и нейната към теб, и едва сега я разбирам. О, Алекса, Кати е нашето малко момиченце!“

Протестите бяха задъхани, настойчиви, но в любящото сърце на Робърт имаше и други съкровени кътчета. И сега дойде техният ред да проговорят. Те напомняха за голямата му любов към Брин, за жестоките загуби, които тя изстрада, за клетвата му да я закриля, винаги. Нежните гласове пробудиха мили образи в съзнанието му — Стивън, Брин и Кати заедно — радостни, щастливи образи, образи на любовта. Гласовете, идващи от онова кътче в сърцето на Робърт, където живееше любовта му към Брин, бяха нежни, настойчиви, но дори и те не можаха да прогонят желанието му да си вземе Кати.

Но тогава се обади друг глас, нежен, тих, гласът на любовта му към Алекса, най-голямата любов в живота му. Алекса, бе взела това решение от любов към Кати, към Брин и дори към него, Робърт. Тя бе живяла с тази болка всеки ден, всеки миг, за да предпази всички тях. Сега неговата любима Алекса го молеше да сподели с нея тази мъчителна тайна. И Робърт знаеше, че ще го направи заради нея, знаеше също, че никога няма да й позволи да се усъмни в своето решение.

— Момиченцето на Брин — най-после продума той. Усмивката му бе тъжна, но изразяваше само едно — любовта му към жената с красивите смарагдови очи. — Обичам те, Алекса. Обичам те.

Прегърна я нежно, притисна я до себе си, все по-силно и по-силно, докато накрая бяха толкова близо един до друг, че между тях вече нямаше място за тайни, нито сега, нито за в бъдеще.

— Робърт? Алекса?

В първия миг гласът на Брин бе само част от образите, които бяха обсебили трескавото им съзнание, защото, докато стояха прегърнати и се заклеваха да спазят обещанието на Алекса, и двамата виждаха само образа на Брин — нейната безпомощност и страдание, ако изгуби още едно малко обичано създание. Виждаха лъчезарната радост и любовта й към Кати.

Но после и двамата се върнаха към реалността и осъзнаха, че познатият нежен глас не е част от образите. Той беше истински. Брин беше тук.

— Брин — прошепна Робърт, когато отвори очи и погледна усмихнатото лице на малката си сестра.

— Преча ли?

— Не — увери я Алекса, събрала сили по-бързо от Робърт, защото бе живяла с тази тайна много повече време. Тя успя да се усмихне чаровно и каза: — Здравей, Брин. Влизай.

— Сигурна ли си? Вярно, казах на Робърт, че ще дойдем утре сутринта, но Стивън успя да се измъкне по-рано от работа и…

— Влизай — повтори Робърт, опитвайки се да бъде спокоен, но нямаше представа дали е успял, защото бесният ритъм на сърцето му отекваше в трескавото му съзнание.

— Добре… е… — Брин се усмихна. — Благодаря. Как си, Алекса?

— Добре се чувствам, Брин. — „Скоро ще се оправя“ — помисли си тя. До този миг разумът настойчиво убеждаваше болното й тяло, че е време да оздравее. Но Алекса едва сега осъзнаваше, че не разумът ще й помогне, а сърцето. Сърцето й ще се погрижи тя да оздравее бързо, за да се прибере с Робърт у дома. — Добре съм.

— Чудесно. Радвам се. — Брин чувстваше, че се бе появила в някакъв много важен момент. Може би нещо свързано със самата нея. При друг случай учтиво би се оттеглила, но тази вечер тя трябваше да говори с Алекса насаме. И заради собственото си сърце, и заради Алекса тя трябваше да изрече тези важни думи още сега. Затова погледна брат си със закачлива усмивка и попита: — Може ли да поговоря с Алекса на четири очи? Само за малко.

Обикновено в такива случаи Робърт се шегуваше и казваше „женски разговор, нали?“, но сега нямаше сили да го направи. Сега искаше да остане за малко сам… ако, разбира се, Алекса нямаше нужда от него. „Добре съм, Робърт — уверяваха го красивите смарагдови очи. — Обичам те.“

— Добре — съгласи се той. Махна с ръка към куфарчето, с което бе дошъл. Вътре имаше куп важни документи, върху които мислеше да работи, докато Алекса спи. — Имам достатъчно много работа. Ще бъда в чакалнята.

Робърт излезе. Сестра му съблече голямото зимно палто и Алекса веднага забеляза, че Брин не изглеждаше по-едра само заради палтото.

— Брин… — прошепна тя. Сестрата на Робърт бе в доста напреднала бременност.

— Тя е едно малко момиченце, Алекса, много здраво, много малко момиченце — нежно каза Брин и кафявите й очи се насълзиха от радост. — Вече съм в седмия месец и лекарите казват, че всичко ще бъде наред, без никакви проблеми.

— Седмият месец? — повтори Алекса и леко свъси вежди, опитвайки се да си спомни кога за последен път бе видяла Брин. Преди по-малко от месец, в Деня на благодарността. Алекса бе запазила много радостни спомени за празничния уикенд в Ричмонд. Тогава Брин изглеждаше много добре, весела, лъчезарна, с поруменели страни — всички щастливи признаци на бременността, — макар че тялото й бе все още твърде елегантно.

— Изглежда, бебето е разположено навътре в таза и затова много късно ми пролича, че съм бременна.

Алекса кимна, като се опитваше да заглуши един болезнен вик: „И аз бях така.“

Брин прекоси малката стая и седна на един стол до леглото, за да бъде колкото може по-близо до Алекса. После тихо и нежно започна:

— Бебето е заченато в нощта, когато се е родила Кати малко след като Джеймс се обади. — Брин поруменя още повече при това интимно признание, но трябваше да го каже. — Със Стивън бяхме решили повече да не опитваме, но онази нощ забравихме да вземем предпазни мерки. Може би защото бяхме много щастливи, че Кати ще дойде при нас и тогава стана чудото. После Кати пристигна и сигурно щастието и любовта, които дойдоха с нея, накараха това малко създание вътре в мен да расте здраво. Наистина вярвам в това, Алекса. Вярвам, че това малко момиченце вътре в мен, това чудо вътре в мен, се появи заради Кати. — Брин пое дъх, за да набере сили и нежно добави: — Заради Кати, Алекса, и заради теб. Тя е твоя дъщеря, нали?

Неочакваните сълзи в смарагдовите очи дадоха красноречив отговор на Брин, макар че трябваше да мине време, докато Алекса проговори или дори да кимне с русата си глава. Най-сетне тя кимна и попита кафявите очи, които също бяха пълни със сълзи:

— Как разбра?

— Не бях сигурна, поне до този момент. И всъщност не ми бе хрумвало до мига, в който разбрах за катастрофата. Робърт ми каза за мистериозния телефонен разговор, който много те е разстроил. Той се опасяваше, че има някаква тайна, която криеш от него. Тогава сякаш всичко си дойде на мястото, започнах да осъзнавам всички онези мигове, когато ти и Кати бяхте заедно. Паметта ми неволно бе записала онзи първи ден, когато те наблюдавах как прегръщаш Кати. Ти не бе усетила присъствието ми.

— Знам, че искаше да прикриеш чувствата си, да запазиш тайната и ако не беше злополуката едва ли щях да се досетя, да осъзная истината. Но сега вече знам. — Брин млъкна, защото й беше ужасно трудно, макар че го бе обсъждала със Стивън милион пъти, макар че любящото й сърце го искаше: — Сега, след като знам истината, Алекса, двамата със Стивън бихме желали Кати да е с теб.

— О, Брин — прошепна тя, шепот на сълзи, на радост и недоумение. — О, Брин.

— Робърт обича Кати — продължи Брин убедително макар да знаеше, че Алекса не се нуждаеше от уверения. — За него няма значение кой е бащата. Той ще я обича като своя дъщеря.

— Робърт е бащата на Кати — тихо призна Алекса.

— О! — развълнувано възкликна Брин. С помощта на Стивън тя внимателно бе подготвила сърцето си за разговора с Алекса. Но не бе очаквала такава новина. Тя им бе повярвала, че са започнали връзката си миналото лято, след като Робърт се е разделил с Хилари — два месеца след раждането на Кати. Бяха толкова убедителни и двамата. При това ново разкритие, при това ново парченце истина, сърцето и очите бяха готови отново да заплачат. — Той знае ли?

— Казах му точно преди да дойдеш.

— И бяхте решили въобще да не ми разкривате истината, нали? — нежно попита Брин.

Алекса сви рамене вместо отговор и в настъпилото мълчание, докато се гледаха през сълзи, и двете разбраха, че всяка от тях е била готова да направи подарък от любов и всяка от тях е била готова да запази тайната на любовта. В тези мълчаливи мигове Брин осъзна, че Алекса и Робърт бяха решили да не й казват истината за Кати, и че щяха да удържат тържествената клетва. И в тези мълчаливи мигове Алекса осъзна, че след като Брин е отгатнала истината, дори и да го нямаше този малък благословен живот вътре в нея, тя пак щеше да дойде и да изрече същите думи, които й бе казала тази вечер.

— Обичам те — най-после прошепна Алекса.

— И аз те обичам — тихо отвърна Брин. После се усмихна нежно, изправи се и обяви с решителен тон: — Е, отивам да извикам Робърт. Има какво да обсъждаме.

 

 

Брин намери брат си сам в малката задушна чакалня. Естествено, Робърт не се бе и докоснал до куфарчето си. Подпрял лакти на коленете си, с глава, заровена между дланите, той седеше абсолютно неподвижно, макар че сърцето му лудо биеше, а мислите му трескаво се лутаха в съзнанието.

— Робърт?

— Брин — отвърна той, вдигна глава и прикова поглед в сестра си, щом забеляза, че е бременна. — Брин?

Брин наблюдаваше брат си, който цял живот се бе грижил за нея и бе готов в името на нейното щастие да запази в себе си болезнената тайна.

— Ще си имам момиченце, братовчедка на Кати — нежно каза тя. За първи път видя сълзи в тъмните очи на брат си. Преди като малко момче Робърт винаги криеше сълзите си от нея, защото искаше да я предпази от страданието, което той така добре познаваше. Но сега не скри сълзите си, сълзи от радост, а не от мъка и когато той стана и прегърна сестра си, тя нежно прошепна: — О, Робърт, нашите дъщери ще се обичат много, нали?

 

 

След концерта в Белия дом и след вечерята с президента и Първата дама, Джейн, Александър и Катрин се върнаха в хотела, който се намираше срещу Мемориал Хоспитал. Катрин се отби за малко в стаята на родителите си, колкото Александър да се обади в болницата, за да се увери, че Алекса е добре, после ги целуна за лека нощ и излезе.

Но Катрин не се прибра в стаята си. Без да сменя официалния си тоалет — дълга зелена кадифена пола и млечнобежова блуза, — тя облече палтото си и се втурна навън в мразовитата зимна нощ, прекоси улицата и влезе в болницата. Алекса не беше вече в интензивното, а в отделение, където правилата за посещения много по-стриктно се спазваха. Естествено, часовете за посещения на близки отдавна бяха минали, но тъй като беше Коледа и много от пациентите си бяха отишли вкъщи, Катрин знаеше, че ще успее да влезе при Алекса. Махна с ръка на сестрите и след като получи тайното им разрешение, влезе в стаята на сестра си.

Вратата беше широко отворена. Катрин пое дълбоко дъх, преди да надникне вътре с надеждата, че Алекса спи. Но все пак бе решила да дойде, в случай, че сестра й е будна и не може да заспи спокойно заради мъчителния разговор с Робърт. Сърцето й заби тревожно, когато видя, че Алекса е будна и гледа втренчено среднощния мрак. Но когато се приближи, Катрин забеляза, че красивото лице на Алекса бе озарено от нежна, спокойна и замечтана усмивка.

— Алекса?

— Здравей — отвърна Алекса, приятно изненадана. — Радвам се, че дойде. Тъкмо щях да помоля да ми донесат телефон, за да ти се обадя. — Искрящите очи се замъглиха и тя тихо добави: — Ще си вземем Кати у дома, Кат.

— О, Алекса, как…?

В следващия миг през радостен поток от сълзи и вълнение Алекса започна да разказва, без да обръща внимание на огъня в гърдите си, който ставаше почти непоносим всеки път, щом си поемеше въздух.

— Брин, Стивън и Кати са в същия хотел, където сте вие с мама и татко. Казаха, че можеш да се запознаеш със своята племенница, когато поискаш.

— Наистина ли? Сигурна ли си, че няма да им попреча?

— Да. Разбира се, това е тежък момент за Брин и Стивън — тихо каза Алекса. — Но те са толкова сърдечни, толкова великодушни и ще останат тук, докато ме изпишат. Тогава Робърт, Кати и аз ще се приберем заедно в „Скалата на розите“. — Животът им щеше да започне в „Скалата на розите“ и един ден те щяха да се преместят в по-голяма къща, но никога нямаше да живеят в Белия дом. Между нежните целувки Робърт я бе уверил, че най-важното нещо в живота му са тя и Кати. Беше й обяснил, че дори и да не се кандидатира за президент, той ще служи на обществото и ще се бори за един мирен и щастлив свят, в който жена му и дъщеря му да живеят спокойно. Алекса се усмихна на тези трогателни спомени и красивите й очи радостно проблясваха, докато разказваше на Кат за бъдещите им планове.

— С Робърт ще се оженим веднага, щом уредим формалностите, преди да изляза от болницата и преди вие с мама и татко да си тръгнете.

— Не е задължително да замина на двадесет и шести, Алекса, а и въпреки че татко има концерт, аз съм убедена, че той може да промени плановете си и…

— О, не, Кат. Ще ме изпишат на двадесет и шести или най-късно на двадесет и седми. — Тя се усмихна и добави: — И щом ме изпишат и отидем с Кати и Робърт в „Скалата на розите“…

— Ще бъдете истинско семейство. Такова, каквото ти го искаше — довърши Кат.

— Да — призна Алекса, благодарна, че Кат я разбира. — Мисля, че трябва да останем сами тримата за известно време.

— Съгласна съм. Добре, тогава ние ще заминем на двадесет и шести, но ще се върнем, ще дойдем да те видим. Сигурна съм, че мама и татко… — Катрин изведнъж млъкна, забелязвайки опасенията, които очевидно измъчваха сестра й. — Алекса?

— О, Кат, страхувам се да им кажа за Кати.

— Какво? — попита Катрин, учудена, слисана от този факт. — Защо, скъпа?

— Защото знам, че ще ги разочаровам… не заради Кати… а защото съм дала детето си за осиновяване.

— Не, Алекса, няма да бъдат разочаровани. Убедена съм, че ще разберат мотивите ти.

Алекса леко поклати русата си глава. Усещаше, че за пореден път ще разочарова родителите си, въпреки че виждаше убедителния поглед на сестра си. О, тези сапфирени очи! Как й се искаше да им повярва! „Но този път, Кат — помисли си тя, — знам, че грешиш!“

— Алекса…

— Можеш ли да им кажеш вместо мен, Кат? — неочаквано попита тя. Гласът й бе колеблив, неспокоен, отчаян. Алекса познаваше голямата любов и привързаност между Кат и родителите им. Може би… — Може би ако ти им обясниш, те ще разберат. Ти си наясно с мотивите за решението ми, а и нали смятахме да им кажем, че знам за твоето осиновяване? Така че, ако ти им съобщиш за Кати и им обясниш колко сме близки сега с теб…

Катрин беше убедена, че Алекса греши. Техните родители нямаше ад се разочароват. Но докато слушаше отчаяната молба на Алекса, тя все пак се питаше: „Ами ако наистина е права?“ Искаше да помогне на Алекса, да й спести страданието.

— Добре — съгласи се Кат, — ще им кажа.

 

 

— Току-що се запознахме с нашата красива внучка — каза Джейн. Гласът й трептеше от любов и възхищение, когато на следващата утрин поздрави златокосата си дъщеря.

— Много е хубава — добави развълнувано Александър.

Алекса погледна родителите си, и въпреки че по лицата им бе изписана само любов и нямаше и следа от разочарование, тя тихо прошепна:

— Съжалявам.

— Защо се извиняваш, скъпа? — попита Джейн с най-искрено учудване, макар да бе подготвена за тази реакция. След като Катрин им разказа всичко — и те не се разочароваха, ни най-малко, само се натъжиха, че Алекса толкова много е изстрадала — тя не пропусна да спомене и тревогата на Алекса. Затова сега Джейн тихо повтори: — Защо, скъпа?

— Мислех си, че ще ми се разсърдите, защото я дадох за осиновяване.

— Не, миличка. Ние те разбираме. Твоят избор е проява на смелост и най-вече на силна любов. — Джейн нежно докосна копринената златиста коса на дъщеря си, също както в онзи далечен ден в парка, когато я уверяваше, че Кат е нейна сестра. — Ние никога не сме били разочаровани от теб, Алекса.

— О, нима не си спомняш? Вие ужасно се натъжихте, когато за първи път видях Кат и не исках тя да ми бъде сестра. Забрави ли?

— Никога няма да забравим онези мигове, Алекса — тихо отвърна Александър. — Но не сме били разочаровани от теб, скъпа, никога. Просто бяхме стъписани, когато ти така самоуверено заяви, че тя не е твоята малка сестричка. Ти бе толкова разстроена, че ние си помислихме как това малко чудо ще се превърне в ужасна голяма грешка.

— В онзи ден ние загубихме част от теб, Алекса — тихо добави Джейн. — Ти винаги си била нашето щастливо, самоуверено златно момиче, а после… — Тя тихо въздъхна. Тогава те наистина бяха загубили част от любимата си дъщеря и колкото и отчаяно да се опитваха, те не успяха да открият тази липсваща частица. Като погледна с любов към смарагдовите очи, които така приличаха на нейните, тя тихо добави: — Много те обичаме, Алекса. Ти никога не си ни разочаровала и никога не би могла да го направиш.

Алекса слушаше техните успокояващи думи и много й се искаше да им повярва. Но споменът от онзи ден бе дълбоко и ясно запечатан в съзнанието й. Знаеше, че тогава те наистина бяха разочаровани. Но сега се питаше дали пък това разочарование не е било нейно, скрито някъде дълбоко в нея, ужасно разочарование, предизвикано от откритието, че в сърцето й са се спотаили мрачни, грозни чудовища? Да, чудовищата бяха в нея тогава, дебнеха, скрити в сенките на сърцето й, но сега вече ги нямаше, никога нямаше да се върнат. Те бяха прогонени, победени от любовта.

— Това наистина бе чудо. Аз наистина обичам много своята малка сестра — най-сетне продума тя и очите й се озариха от една топла златиста светлина. И после през сълзи добави: — Мамо? Татко? Много ви обичам.

Очите им се насълзиха и настъпи мълчание, през което нито Александър, нито Джейн имаха сили да промълвят и дума, защото в искрящите очи на дъщеря си те видяха несравнимата радост, пълната увереност, че тя е обичана, истински обичана, сега и завинаги. Най-после, о, най-после тяхната истинска Алекса се бе върнала! Отдавна, отдавна те не бяха виждали това великолепно искрено изражение на щастие и любов, което сега бе изписано по красивото й лице.