Катрин Стоун
Островът на дъгите (13)

Глава 12

— Е — каза Джеймс, когато синьото лятно небе стана розово, — време е за яхтата, Алекса.

— О, не, благодаря — въздъхна доволно тя. — Чувствам се като разглобена, не мога да мръдна.

Джеймс получи подобни отговори и от другите, включително и от Артър, който бе страстен почитател на плаването. При всеки отказ той свиваше снизходително рамене и накрая усмихнат се обърна към блестящите сини очи, които бяха приели поканата му още преди седмици. — Е, ти какво ще кажеш, Катрин?

— О… е, може би… — Тя бързо млъкна, когато усети настойчивия му поглед.

— Ще те чакам тук, докато се преоблечеш — категорично каза Джеймс, а очите му изпращаха същата нежна команда, както в първия ден на тяхното запознанство: „Ела с мен, Катрин.“

— Добре — съгласи се тихо тя, като едва успя да прикрие страха, който неочаквано я обхвана. С нетърпение бе очаквала този момент. През целия ден се чувстваше напрегната, почти не говореше, но това не бе от значение. Другите бърбореха, а тя участваше в разговорите с чаровната си усмивка и изразителните си очи и това бе всичко, което се изискваше от нея. Беше прекрасно… вълшебно, вълшебно, защото Джеймс няколко пъти й се усмихна и тя си помисли, че може би той все пак одобрява външния й вид.

О, как бе очаквала мига, в който ще се качи на яхтата! Джеймс и Алекса щяха да си разговарят по техния непринуден, остроумен начин, а тя щеше да ги слуша, да се усмихва, а сега… сега се оказа, че ще бъдат сами двамата с Джеймс! Катрин вече бе разбрала, че промяната в нея е само външна, все още не умееше да общува свободно и естествено. Сега дори още повече се притесняваше от Джеймс, защото тъмносините очи бяха още по-настойчиви и дръзки от преди. Разумът я подтикваше да възприеме остроумието и непринудеността, на Алекса. Съвсем елегантно и естествено да му каже, че е изморена и не иска да се качи на яхтата. Това трябваше да направи, но не го стори. И докато си обуваше дънките с бавни, грациозни движения, тя се питаше, уплашена, как ще събере сили да разговаря с него, да измисля теми за дискусия, като през цялото време се опитваше безуспешно да успокои бесния ритъм на сърцето си.

Катрин се питаше, но не можеше да намери отговор. Само знаеше, че не може да му откаже.

 

 

„Не бива да го правиш! — предупреждаваше я разпалено съзнанието й, когато двамата с Джеймс слизаха по стръмните стълби към залива, където бе закотвена «Нощен бриз». — Можеш да слезеш по стълбите, но как ще ги качиш обратно! Спомняш ли си защо се отказа да прекараш една вечер при Алекса във вилата «Скалата на розите?»

«Ще се справя! — отвръщаше предизвикателно един друг глас. — Ще се справя.»

Когато стигнаха, Катрин седна да си почине, докато Джеймс отвързваше яхтата. Тя се възхищаваше от силните му ръце, а когато Джеймс се качи при нея и поеха през обления в лунна светлина залив, душата й долови нови звуци, нови мелодии.

Без да промълвят и дума те дълго плаваха и се наслаждаваха на чудната мълчалива сила, с която яхтата се плъзгаше по тъмните води.

— Е? — най-после попита Джеймс. — Как ти се струва?

— Прекрасно.

— И аз така мисля.

— Алекса каза, че възнамеряваш да направиш околосветско пътешествие за една година.

— Надявам се — усмихна се Джеймс. — Мисля, че на сестра ти това й звучи като едногодишна присъда в затвор.

— Наистина ли?

— Предполагам, че и ти така го възприемаш.

— Не — отвърна тихо тя. — Защо?

— Това би означавало за една година да се лишиш от музиката си. Или може би твоята музика е винаги в теб? — попита той, припомняйки си онова юнско утро, когато фините й пръсти нежно целуваха клавишите и стаята бе наситена със страст и чувство, макар че пианото бе безмълвно. — Звучи ли в теб, когато не свириш?

— Да — бавно отвърна тя — моята музика е винаги в мен, дори когато не свиря, но тогава тя е по-скоро чувство, отколкото звук.

— Чувство на покой?

— О, да. — «Един съвършен покой — помисли си тя. — Единственият покой, единственото място, към което със сигурност принадлежа.» — И ти ли така възприемаш плаването? То успокоява ли те?

— Да. — «Това е моят малък свят, много спокоен, много личен» — помисли си той. Така го чувстваше поне, когато бе сам. Но когато имаше и други хора, усещането неизбежно се променяше. Самото присъствие на чужд човек смущаваше абсолютния покой, нарушаваше уединението му — дори този човек да е най-близък приятел. Джеймс бе разбрал, че съвършеният мир не може да бъде споделен с друг човек. Поне така го чувстваше досега. В този миг усещаше невероятното спокойствие с Катрин, но едновременно с това нейното присъствие предизвикваше някакво особено вълнение. Едно ново и доста удивително вълнение, едно непреодолимо желание да отплава навътре, навътре в океана… сега, заедно с Катрин.

Джеймс бе вперил поглед в озарените от лунна светлина сапфирени очи, за да разбере дали и те усещат същия съвършен мир… и може би същото омагьосващо вълнение… но в натежалата тишина сякаш тъмна сянка бе помрачила красивото й лице. Сякаш тя търсеше нещо, бореше се, страдаше…

— За какво мислиш? — ласкаво попита той.

«За това, че не знам за какво да разговарям с теб. Опитвам се да измисля нещо, но всичко ми се струва глупаво и наивно. Ех, ако…» Катрин най-после отвърна на въпроса с въпрос:

— Говориш ли френски?

— Не много. Една година го учих в гимназията и знам само няколко фрази. Защо?

— Защото си мисля, че говоря по-добре френски, отколкото английски. — «Може би, Джеймс, ако говорим на френски, ще се чувствам по-сигурна, ще бъда по-остроумна. Как ли пък не — остроумна!» — призна си тя нещастна.

— Английският ти е превъзходен, но е твърде любопитно, че знаеш също така добре френски.

«Той е генетично заложен в мен.» Тази мисъл мина като светкавица през ума й, но Катрин бързо пропъди нежеланата мъчителна истина.

— През последните три години живях в общежитие, където се говори само на френски. Дори мислех на френски, курсовата ми работа е написана също на френски.

— Мислиш на френски?

— Да. — Тя замълча за миг и после обясни: — Когато някой ми каже нещо на английски, аз несъзнателно го превеждам на френски. И винаги си мисля първо как ще отговоря на френски и след това си го превеждам на английски.

— И сега ли правиш така?

— Да. — Катрин тихо въздъхна. — Понякога чувствам, че пропускам нещо в превода.

— Така ли? Аз не съм съгласен, Катрин. — Джеймс се усмихна, я му отвърна с усмивка, една колеблива, но очарователна усмивка. После, като се опита да я извади от неловкото положение, Джеймс проговори на лош френски, за да й докаже, че това няма никакво значение. — Voulez-vous чаша горещ шоколад? Ти трябва да отговориш «да» — oui — защото не може да плаваш нощем, без да изпиеш чаша горещ шоколад.

— Alors, oui, merci. — Очите й радостно проблесна ха и колебливата усмивка веднага се изпари. — Да го направя ли?

— Не. Сега е твой ред да управляваш.

— Аз? Как?

— Ела тук.

Джеймс й махна с ръка да дойде на неговото място Тя се подчини, хвана с фините си бели пръсти дървеното кормило, затоплено от силните му ръце.

— Сега — започна инструкциите си той, докато гледаше златистата лента, която се простираше по мастиленочерната вода — просто следвай лунния лъч.

Предложението за горещия шоколад не бе случайно и Джеймс бе решил твърдо да настоява за него. За Бога, трябваше да я подкрепи с няколко калории! През целия ден я бе наблюдавал как се преструва, че яде, но всъщност почти нищо не слага в устата си. Докато чакаше водата да заври, той се чудеше дали да напълни и една чиния със сирене, бисквити, сьомга и плодове, които бе донесъл на яхтата още предния ден. Най-накрая реши, че това може да я притесни. Нека изпие горещия шоколад, приготвен от него, и засега това е добро начало.

— Това е рецептата на майка ми — обясни той, когато се върна при нея, за да й подаде чашата. — Сложил съм и малко канела.

— Благодаря — отвърна тя и с удоволствие му отстъпи кормилото. Пое с изящните си ръце огромната топла чаша. — Майка ти, родителите ти са много симпатични.

— Благодаря. И аз така мисля.

— Държиш много на тях, нали?

— Много. А какви са отношенията ти с твоите родители? — Джеймс предварително знаеше отговора, разбира се. Алекса му бе разказвала за невероятната близост между тихите талантливи родители и тяхната тиха талантлива дъщеря. По-голямата сестра бе споделила с него мрачните тайни на сърцето си, тайни, които той се бе заклел никога да не издава, особено, особено пред Катрин. И никога няма да наруши клетвата си. Бе задал този въпрос за родителите й, защото знаеше, че Катрин с удоволствие и радост, с щастливо проблясващи очи ще му разкаже за тях. Но Джеймс не долови радост, а само тъга и силна, силна болка.

— Катрин?

— С родителите ми бяхме много близки — призна тихо тя.

— Но нещо се е случило?

— Да, нещо се случи и после аз се преместих в Ню Йорк, и… — И от месец май тя не бе говорила с Джейн и Александър. Беше им писала, разбира се, защото не искаше да ги тревожи. Но тези писма вече нямаха нищо общо с дългите, вълнуващи писма, които преди им бе изпращала. Бяха съвсем кратки, лишени от емоции, сякаш не искаше да се натрапва в живота на родителите си, чувстваше, че няма право да отнема от времето им.

— Липсват ли ти?

— Да, много ми липсват.

— А те знаят ли?

— Не съм сигурна. Мислех си да им се обадя, но…

— Мисля, че трябва да им се обадиш, Катрин. Мисля, че те очакват да им кажеш какво изпитваш към тях.

 

 

Плаваха до полунощ. След като Джеймс закотви «Нощен бриз», започнаха да се изкачват бавно към имението.

«Можеш!» — съзнанието или може би сърцето на Катрин решително напомняше на тялото й. Но бързо, много бързо тялото, на което тя изневери, сега на свой ред й отвръщаше със същото. Това беше бунт, всяка гладна негодуваща клетка едновременно пищеше и издъхваше. Дробовете й се бореха за въздух, но сякаш нямаше достатъчно! Разтуптяното й сърце се понесе надалеч, понесе се заедно с нея, надалеч, надалеч!

— Катрин! — Силните ръце на Джеймс веднага я хванаха, миг преди тя да се строполи. Притисна я до себе си, близо… още по-близо, за да усети кошмара на сърцето й — уплашено врабче, което лудешки се опитваше да избяга от гърдите й — и хладната кожа, и крехкото тяло, което бе ужасяващо леко. Леко и слабо, меко и красиво. Притискаше я до себе си, сякаш допирът с неговото силно тяло би могъл да прелее в нея енергията, от която тя отчаяно се нуждаеше. Но уви, безуспешно. Той усещаше как силите съвсем я напускаха. Докосна с устни копринената й коса и промълви: — Ела тук, на пейката, ела седни.

Тя седна, но той все още не я пускаше и усещаше нейните неистови усилия да овладее сърцето и дробовете си. Сякаш мина цяла вечност, цяла вечност, изпълнена с безмълвни молитви докато най-накрая дишането й се забави, тя успя да вдигне замаяната си глава и каза:

— Мисля, че нещо не съм във форма.

— По дяволите, Катрин, прекалила си с гладуването! — Гласът му трепереше от гняв, предизвикан от непреодолимия страх.

— Не, не съм — тихо отвърна тя и се отдръпна.

— Да. — Джеймс беше убеден в това, още когато я видя, и цял ден се бе чудил какво да предприеме. Дали да говори с Алекса, или с Катрин? Алекса го бе попитала насаме: «Кат изглежда страхотно, нали?», но той бе забелязал тревогата в очите й, което означаваше, че тя също се страхува за сестра си. Джеймс бе решил да сподели наблюденията си с Алекса,“ като я насърчи да говори открито с Катрин, но все още не бе успял да го стори. А сега, когато това вече беше въпрос на живот и смърт, той реши да поговори направо с Катрин.

Но едва след като усети, че тонът му е твърде рязък и забеляза ефекта върху красивото й лице, той осъзна, че не обсъждаше приятелски нейния проблем, а направо я обвиняваше. Отново я бе уплашил, както през юни, но този път смущението й далеч надхвърли руменината по бузите и плахата усмивка. По красивото й бледо лице се изписа мъка, болезнена мъка и дори още по-лошо… в лъчезарните сапфирени очи проблясваха сълзи.

Сега той, който бе толкова загрижен за нея, се бе държал като жестокото момиче Хилари — бе разплакал Катрин.

— Катрин — прошепна той, — свалила си много килограми, и то твърде бързо.

— Никога преди не съм пазила диета. Но като започнах, само след няколко дни ми се стори много лесно.

— Все по-лесно и по-лесно, нали?

— Да — призна Катрин нещастна, осъзнавайки, че бе позволила на гладуващия си мозък да взема неразумни решения. Беше много лесно ги да изпълни, въпреки че някъде дълбоко в нея един глас настойчиво протестираше и предупреждаваше. Тя не се бе вслушала в него и сега обхваналата я слабост наистина я ужасяваше. Но този смъртен кошмар бе заглушен от страха за това какво би си помислил Джеймс за нея. Джеймс, най-вече Джеймс. Ами ако реши, че непредпазливото й гладуване се дължи на нещо патологично, на някакво нервно разстройство? — Джеймс, аз не съм… нищо не съм направила…

— Знам — увери я той с ласкав тон. — Ти, Катрин Тейлър, просто споделяш волята и решителността на сестра си. Знаеш ли какво ми каза веднъж Алекса, когато имаше намерение да прекара цяла вечер, упражнявайки репликите си, и аз й подхвърлих, че практиката води към усъвършенстване?

— Да, знам какво ти е отговорила: „Не, Джеймс, съвършената практика води към усъвършенстване.“

— Имам чувството, че това е мотото на сестрите Тейлър. И предполагам, че и с диетата ти се е получило така.

Катрин се усмихна колебливо, но с благодарност.

— Трябва отново да започна да се храня и когато събера сили, ще започна упражнения, така че тялото ми да запази тези килограми, но да бъде здраво и силно.

— Изглежда, че си чела книги по този проблем.

— Да. Знам как да го направя разумно. Просто прекалих. Благодаря ти, че ми помогна. — Гласът й се превърна в нежен шепот, когато си спомни как Джеймс я хвана. Спомни си усещането от здравите му ръце, топлата сила на тялото му, допира на устните и туптенето на сърцето му. Отново почувства леко замайване и вълнуваща възбуда, която нямаше нищо общо с глада и кошмара.

— Разбира се — отвърна Джеймс. И в неговото съзнание се появи този толкова примамлив, толкова прекрасен спомен. Миг след това той каза с тих, но категоричен тон: — А сега ще те нахраня. Още една чаша шоколад и малко закуска. Ще си устроим пикник тук и после бавно ще се изкачим по стълбите. Съгласна ли си?

— Да. Благодаря ти.

— Няма защо. — Джеймс се усмихна и преди да се върне на „Нощен бриз“, за да приготви среднощния пикник, красивото му лице стана сериозно и той тихо добави: — Катрин, обещай ми, че отново ще започнеш да се храниш.

— Обещавам.

Джеймс не сваляше поглед от нея.

— Не знам какво те накара да започнеш тази диета. — Той замълча, защото веднага долови красноречивото послание на сините й очи, озарени й от лунната светлина. Невинно и откровено те му казваха, че той е причината. Миг след това Джеймс продума: — Сега си много красива, но и преди също беше много красива.

Имаше още какво да й каже, още едно много по-важно нещо. „Твоята поразителна красота, Катрин, се крие в твоята истинска същност, там някъде дълбоко в теб.“

Но Джеймс не й го каза.

И как ли би могъл да го направи?