Катрин Стоун
Островът на дъгите (31)

Глава 30

Робърт и Алекса се ожениха на Коледа. На веселата сватба присъстваха радостните родители и сестри. Но Джеймс не дойде. Разбира се, той бе поканен, но за него, за сърцето му, бе по-лесно, ако не отиде на тържеството. Той прекара Коледа сам в Инвърнес, като плаваше с яхтата си докато се спусне зимният здрач. На следващия ден също се качи на яхтата, а после работи до късно, като най-подробно описваше впечатленията си от преговорите, които представи на Елиот в осем сутринта на двадесет и седми.

— Не очаквах, че събитието ще стане толкова скоро — каза Елиот. — Това сигурно означава, че Алекса вече се чувства добре.

— Да, така е. Всъщност днес тя се прибира вкъщи.

— Семейството й още ли е тук?

— Не. Вчера тръгнаха за Топека, а Катрин замина за Острова.

— За Острова — замислено промърмори Елиот. Джеймс наблюдаваше изражението на Елиот. Беше го забелязвал и преди, когато Елиот говореше за романтичното кралство. После тихо добави:

— Има нещо, което те свързва с Острова, нали?

— Да, Джеймс, има — призна Елиот. Беше решил да разкаже някога на Джеймс — като едно деликатно предупреждение, — защото с всеки изминат ден той забелязваше, че Джеймс все повече заприличва на него. Може би сега моментът бе настъпил. — Това е стара история, случи се преди тридесет и две години, но в нея се крие причината аз да бъда това, което съм сега. По онова време току-що се бях дипломирал. Бях спечелил две стипендии, които ми даваха възможност да уча философия в Оксфорд. Бях решил да потъна в науката и да водя спокоен живот като професор в колежа „Айви Лийг“. Но през лятната ваканция заминах за Острова, където се запознах и се влюбих в първата жена на Жан-Люк, Женевиев. Тогава Жан-Люк бе още в изгнание в Южна Франция, а Женевиев бе избягала от него, търсейки убежище на Острова, защото знаеше, че той не може да я преследва там.

— Приеха ли я там?

— О, да. Александър и съпругата му Изабел с радост дадоха убежище на Женевиев. — Елиот се усмихна замечтано и добави: — Всъщност те приеха и двама ни, като ни оставиха да изживеем любовта си. С Женевиев бяхме само три седмици заедно, но знаехме, че можем да прекараме остатъка от живота си един до друг. Трябваше да се върна в Англия, а с помощта на Александър Женевиев да се разведе с Жан-Люк и да дойде при мен. Но малко след като напуснах Острова, Женевиев разбра, че е бременна с детето на Жан-Люк, наследникът, когото той така отчаяно искаше. Тя реши да се върне при него и да му роди наследник в замяна на своята свобода. — Елиот въздъхна тежко, въздишка, която изразяваше само болка и съжаление. — Бях толкова наивен. Животът ми дотогава бе преминал само в учебните зали. Дори Александър бе подценил злодея Жан-Люк. Но как ли би могъл да се досети за коварството на брат си? Женевиев бе първата жертва от многобройните убийства, които Жан-Люк впоследствие извърши.

— Жан-Люк е убил Женевиев? — възбудено попита Джеймс, осъзнавайки, че именно този брутален акт бе превърнал Елиот от колежански професор в превъзходен разузнавач. Също както жестокото убийство на родителите му драматично и безвъзвратно бе променило собствения му живот.

— Доказателства така и не се намериха, но нямаше съмнение, че Жан-Люк е убиецът. Месец след като Женевиев роди Ален, тя беше застреляна в Ница, на двадесет мили от вилата, в която живееше с Жан-Люк. Ален беше с нея и винаги съм се питал дали не се е опитала да избяга с невръстния си син, защото не е могла да понася живота с Жан-Люк.

— О, Елиот, съжалявам.

— И аз, Джеймс, дори и след толкова много години. — Елиот погледна замислено Джеймс с ясното съзнание, че не бе необходимо да изяснява очевидното — Джеймс бе избрал същия опасен, самотен път. Изборът беше полезен, разбира се, и несъмнено предизвикателен, но макар и избран в името на някаква любов, този път обикновено водеше към живот, напълно лишен от любов. Джеймс го знаеше. Не бе нужно Елиот да му го казва. После Елиот се усмихна и попита с небрежен тон, като вярваше, че се връща към една по-радостна тема:

— Катрин ще има ли концерт на Острова?

— Не. Катрин е влюбена в Ален — отвърна Джеймс с едва доловимо съжаление. „Ален… мъжът, заради когото твоята любима Женевиев се е простила с живота си.“ — Смятат да се женят.

Джеймс очакваше, че Елиот с горчива ирония ще приеме новината, но това, което забеляза по красивото му лице бе само една нежна, одобрителна усмивка.

— Подходящ избор.

— Подходящ? — възкликна слисано Джеймс.

По някаква причина Елиот сякаш с радост приемаше женитбата на Катрин и Ален. Може би и той така трябваше да я приема, защото очевидно тя бе щастлива с Ален, а Джеймс винаги е искал Катрин да е щастлива. И все пак чувстваше, че нещо не бе наред.

— Подходящ? Защо, Елиот?

— Защото Катрин поразително прилича на Изабел Кастел.

— Изабел? Жената на Александър? — попита Джеймс и неочаквано усети някаква зловеща опасност, някакво особено чувство, което все още не бе достигнало до съзнанието му, но бе като зла поличба.

— Да.

— Спомням си, когато в Дамаск ми каза, че Жан-Люк се е качил на трона, защото Александър не е имал наследник — тихо каза Джеймс, докато съзнанието му все по-ясно и настойчиво дешифрираше лошото предчувствие. — Кога стана това? Кога Жан-Люк се завърна на Острова? Знаеш ли?

— Знам всичко, което е свързано с личността на Жан-Люк — тихо отвърна Елиот. — Той се качи на трона на 7 януари 1968. Защо, Джеймс?

Джеймс мълчеше. Не можеше да продума. Беше почти невероятно, но ако все пак се окаже истина…

— Джеймс?

— Катрин е родена в същата година, пет месеца по-късно, през май. Майка й е била с руса коса и лъчезарни сини очи, също като на Катрин. Казала е на Джейн Тейлър, на която е оставила малката си дъщеря, че е твърде опасно да задържи бебето при себе си. Майката на Катрин е предложила на Джейн една голяма кадифена торбичка, пълна със скъпоценни камъни, но Джейн не я е приела. Съгласила се е обаче да даде на Катрин сапфирената огърлица на двадесет и първия й рожден ден. Джейн е подозирала, че бащата на Катрин е мъртъв, и че се е казвал Александър, защото майката на Катрин е помолила второто име на дъщеря й да е Александра.

Докато Елиот слушаше Джеймс, от скептично изражението на лицето му стана доста тревожно и неспокойно. Веднага щом Джеймс спря да говори, Елиот взе един малък ключ от горното чекмедже на бюрото си, пъхна го в ключалката на едно друго чекмедже и извади голям плик, който съдържаше болезнените спомени за любовта, която така брутално му бяха отнели — няколко писма и няколко снимки.

Елиот бе забравил, че в плика бе прибрана снимката на Изабел от списанието „Лайф“. Но щом я извади, веднага разбра, че паметта не му бе изиграла шега, когато му бе подсказала за невероятната прилика между Изабел и. Катрин.

— Ето това е Изабел — каза Елиот и подаде списанието на Джеймс. — Тази снимка е правена в дворцовата градина в Монако в деня, когато принц Рение се ожени за принцеса Грейс.

— Елиот — прошепна Джеймс, — това е… огърлицата, която Катрин е получила на двадесет и първия си рожден ден. О, Боже…

— Какво има?

— Миналото лято, когато Катрин изнасяше концерт във Виена, тази огърлица, Елиот, нейната огърлица… бе открадната. Крадецът е нахълтал и в други стаи, но вероятно го е направил, за да не се усъмнят в него.

— В кого да не се усъмнят?

— В Ален. Елиот, трябва да отидем при Катрин… веднага. Тя е в опасност. Като дъщеря на Александър, тя е законната наследница на Острова, а не Ален.

— Да, Джеймс, но доколкото знам, Александър и Изабел Кастел не са имали дете.

— Нима не си ме слушал? Имали са, Елиот, Изабел е родила след смъртта на Александър. Изабел е трябвало да даде Катрин, защото е знаела, че Жан-Люк никога няма да позволи да му отнемат трона.

— Дори да е истина — и след малко ще се обадя да проверя дали е истина, — Ален едва ли я знае.

— Но Ален сигурно знае. Катрин сама ми каза, че той знае всичко за нея. — О, колко добре си спомняше раненото му сърце нейните думи: „Ален знае всичко за мен, Джеймс, всичко, и аз също знам неговите тайни.“ И тя вярваше, че Ален е бил откровен с нея, но всъщност той просто я бе омагьосвал с лъжите си. Тя е негова братовчедка и той нищо не й бе споменавал за това.

— Представяш Ален Кастел като един много зъл човек, Джеймс.

— Също като баща си, Елиот. Ален е син на Жан-Люк, забрави ли? Той е син на човека, който е убил твоята любима. О, така е, нали? Ти не прозираш истината за Ален просто защото той е син на Женевиев.

— Може би — призна Елиот. — Но, Джеймс, аз винаги съм стоял далеч от Ален Кастел. Оставих другите да го проучват, съвсем умишлено не се намесих. Винаги съм се надявал, че синът на Женевиев е наследил нейната доброта, а не злия гений на Жан-Люк. И мисля, че съм бил прав в предположенията си.

— До този момент.

Елиот не отговори. Сега той трябваше да открие истината. Набра до болка познатия номер на Интерпол. Проведе кратък разговор и мълчаливо изчака, докато компютрите покажат телефонния номер на вилата в долината на Лоара.

 

 

Двете деца и петте внука на Луи-Филип винаги прекарваха коледните празници при Изабел и Луи в тяхната вила. В този ден внуците се разхождаха из имението и огласяха с жизнерадостен смях къщата. Когато Елиот се обади, децата бяха в кухнята и помагаха на майките си и на Изабел да приготвят обеда.

Луи-Филип вдигна телефона в кабинета си. Изабел му бе разказала за Елиот и Женевиев, така че той веднага позна кой му се обажда. Сериозният тон на Елиот накара Луи веднага да извика Изабел от кухнята.

— Елиот Арчър? — повтори тя смаяно, когато Луи й съобщи кой я търси. О, колко ли време мина оттогава? Изабел знаеше отговора, без дори да се замисли. Елиот й се бе обадил в края на декември, малко след смъртта на Александър, за да изрази съчувствието и привързаността си. Тя почти бе решила да му каже, че е бременна, да го помоли за помощ, но тогава не бе предполагала, че Жан-Люк веднага ще почне да я преследва. А сега, след двадесет и две години Елиот отново се обаждаше. Гласът й трепереше от вълнение:

— Елиот?

— Здравей, Изабел. Трябва да те попитам за нещо. Ще ти задам въпроса направо и ако отговорът е „не“, ще поговорим за други неща.

— Какво има, Елиот?

— Изабел, трябва да знам дали ти и Александър имате дъщеря.

— О, Елиот — развълнувано възкликна тя, като по този начин красноречиво отговори на въпроса му. — Да не би да си я открил? Тя добре ли е? В безопасност ли е? Елиот!

— Давала ли си дъщеря си на една жена в болницата в Канзас? Изабел, дала ли си й сапфирената огърлица?

— Да! Да! Елиот, къде е тя? Моля те, кажи ми!

— Тя е добре, Изабел — тихо отвърна той. А дали Катрин беше в безопасност? Елиот не знаеше, но щеше да направи всичко възможно, за да разбере. — Много е красива. Прилича много на теб.

— Елиот, трябва да я видя.

— Ще я видиш: Ще ти се обадя след час.

След като остави слушалката, Елиот мълчаливо впери поглед в телефона и после с тиха въздишка се обърна към Джеймс:

— Добре. Катрин е принцесата на Острова. Не знам каква да бъде следващата ми стъпка.

— По дяволите, измъкни я от Ален.

— Доколкото знам, Ален не е направил нищо нередно. Една открадната огърлица, заедно с бижутата на другите гости в хотела все още не означава, че Ален има пръст в това. Джеймс, не е престъпление да се ожениш за братовчедка си, особено като се има предвид, че Ален едва ли знае истината.

— Той знае.

— Нямаме доказателства за извършени престъпления, Джеймс, нямаме основание да си мислим, че Катрин е в опасност. — Докато изричаше думите си, Елиот се намръщи, защото още един призрак от миналото се бе появил в съзнанието му.

— Какво има, Елиот? Нещо те притеснява.

— Мислех си за злополуката с Алекса.

— Защо?

— От разпитите, които се проведоха, останах с впечатлението, че лейтенант Бейкър таеше подозрения за някакво умишлено престъпление.

— Той обмисляше този вариант, защото нищо не показваше, че Алекса се е опитвала да избегне катастрофата. Разследването стигна до задънена улица, защото колата бе безнадеждно повредена и Алекса не си спомняше нищо за кратките мигове преди инцидента. Защо, Елиот?

— Мислех си за Моник.

— Агентката на френското разузнаване, която е била изпратена да проучи Ален, но в крайна сметка се влюбила в него.

— Да. Но не си спомням да съм ти споменавал за нея.

— Не, не си. Натали ми разказа.

— А каза ли как умря Моник?

— Автомобилна злополука — прошепна Джеймс и неочаквано усети как се вцепенява от страх.

— Моник беше изключително добър шофьор. Караше съвсем уверено по коварните пътища на френската Ривиера. Така и не стана ясно какво точно я е накарало да изгуби контрол над колата в онзи трагичен ден. Ален е карал след нея и е станал свидетел на катастрофата. Колата на Моник беше напълно разбита и полицията нямаше друг избор, освен да сложи край на разследването със заключението, че е било „нещастен случай“.

— Не Алекса, а Катрин е вдигнала телефона в „Скалата на розите“ — ужасено промълви Джеймс. — Съобщението може да е било предназначено и за Катрин, не само за Алекса. И тъкмо Катрин е карала колата на Алекса в този ден. Ален Кастел е убиец, Елиот. Той е убил Моник и се е опитал да убие и Катрин.

„А сега тя е с него — ужасено му напомняше един неспокоен вътрешен глас. — Не биваше да я пускам да си иде. Трябваше да й кажа, че я обичам. Трябваше да я помоля да започнем отново.“

— Добре — спокойно каза Елиот, макар че сърцето му се бе свило. — Обади се по телефона и резервирай билети за самолета. Още за следобед. До довечера ще бъдем в Ница. После се обади на Изабел, уреди среща с нея в Ница, но не й споменавай, че ще ходим на Острова. Не искам тя да отиде там преди нас, тъй като за момента Ален е заподозрян в убийство. Аз веднага ще се заема да организирам екип от тайни агенти, които ще следят Катрин и Ален. Той е само заподозрян, Джеймс, това е всичко. Нямаме доказателство, че е извършено престъпление и засега не можем да предприемем нищо. Той е като всички останали хора — невинен до доказване на противното.

— Ясно. Но ти ще намериш доказателство. Ще откриеш, че Ален Кастел е бил във Вашингтон в деня на злополуката с Алекса.

— Моите хора веднага ще се заемат със случая. Но, Джеймс, ако в този ден Ален е бил в Европа, остава ни само деликатният проблем, че един невинен човек, който се счита за законен владетел на Острова и който вече е изгубил една любов, по някакво изключително съвпадение на обстоятелствата се е влюбил в братовчедка си.

— Не мисля, че трябва да се притесняваме толкова за деликатната психика на Ален Кастел. Сигурен съм, че той знае истината. Елиот, обещай ми, че ще спасиш Катрин.

— Имаме свои хора на Острова и ще се опитам да вкарам някой от тях в двореца — отвърна Елиот. Това не беше обещание. Това бе всичко, което можеше да направи.

 

 

Изабел нежно, но категорично настояваше Луи-Филип да остане вкъщи при децата и внуците си. „Ще доведа дъщеря си тук“ — му бе казала тя. Бе дала смело обещание, но всъщност желанието й бе много по-скромно.

Ако можеше само да зърне дъщеря си отдалеч, това щеше да й бъде достатъчно. И ако някак си успее да се приближи и да види, че в сините й очи проблясва радостта, че нейната дъщеричка е щастлива, е, това щеше да бъде сбъдната мечта.

Разумът на Изабел не се осмеляваше да поиска повече, но сърцето й смело отправяше своя зов. Ами ако наистина се срещнат и поговорят? Ами ако все пак, поне за един кратък, безценен миг, тя съзре любов в очите на дъщеря си, която сигурно я бе намразила, след като е узнала истината?

Когато в полунощ Изабел се срещна с Джеймс Стерлинг в Ница, сърцето й започна да вярва, че желанието й ще се сбъдне. Този красив мъж, който очевидно обича дъщеря й, ще направи така, че мечтата й да стане реалност. Едва когато се настаниха в хотел „Бижуто“ на Острова, Елиот и Джеймс разкриха пред Изабел евентуалната опасност. Тя, естествено, добре познаваше опасността. В края на краищата нали знаеше какво представлява Жан-Люк, и въпреки че и тя като Елиот се бе надявала Ален да не е наследил лудостта, Изабел допускаше възможността, че момчето, което бе спасило живота й, не е успяло да се спаси от злите гени на баща си. Да, тя напълно съзнаваше тази опасност и с достойнство прикриваше вцепеняващия страх.

Телефонният разговор, който така нетърпеливо бяха очаквали, най-после се осъществи. Информацията бе категорична и съвсем ги обърка.

— През целия ден Ален е бил във Версай, а вечерта е прекарал в апартамента си в хотел „Риц“. Не се е срещал с никого, но много хора са го забелязали и разпознали във Франция. Ален е извън всякакво подозрение, Джеймс — обърна се Елиот към скептичните сини очи. — В деня на злополуката той не е бил във Вашингтон.

— Добре. Това е чудесно — промърмори Джеймс с безразличен тон. И двамата прекрасно знаеха, че Ален би могъл да наеме убиец, също както е правил Жан-Люк. Но докато разплетат загадката щеше да мине много време, а той искаше още сега да отиде при Катрин. — Значи остава онзи деликатен проблем, нали? Сигурен съм, че ще измисля как да се справя с него.

— В двореца ли отиваш?

— Знаеш, че точно за там съм се запътил. — Джеймс погледна равнодушно Елиот и после с нежна усмивка се обърна към Изабел: — Ще й кажа, че сте тук, Изабел. Ще я доведа при вас.

— О, Джеймс. Благодаря ти.

— Защо не почакаш малко, Джеймс — тихо предложи Елиот.

— Нали каза, че Ален е невинен.

— Да, но има и други неща, които искам да проверя. След час ще знам отговора.

— Когато се върна, с нетърпение ще чакам да ми ги кажеш.

Елиот се усмихна едва-едва.

— Добре. Бъди внимателен.

— Няма никаква опасност, забрави ли?

 

 

Катрин изсвири финалните акорди на „Фантазия Импромтю“ от Шопен и нежно се усмихна на Ален.

— Великолепно, Катрин.

— Благодаря. — Тя стана от пианото и отиде при него до прозореца, откъдето се виждаше заливът. Забеляза тревогата в очите му и нежно попита: — Какво има, Ален?

— Трябва да ти кажа нещо, Катрин.

— Добре — отвърна тя, леко учудена, че въпреки взаимната им откровеност Ален все пак криеше някаква малка, но важна тайна. Е, не че имаше кой знае какво значение, но все пак… — Кажи ми.

— Мислех си дали да не се разходим до пещерата. — „Където преди много, много години мошениците Кастел са криели откраднатите съкровища и където ти ще научиш истината за най-големия крадец от всички тях.“ — Можем сега да отидем, ако искаш.

— Добре. Ще си сменя обувките и ще си взема пуловера. — Катрин се усмихна на разтревоженото му красиво лице и преди да излезе от стаята, нежно го целуна по устните. — Почакай ме тук. Веднага се връщам.