Катрин Стоун
Островът на дъгите (20)

Глава 19

След помена и приема в памет на Артър и Марион само най-близките приятели на Джеймс останаха в Инвърнес. Алекса, Елиот, Робърт, Хилари, Брин и Стивън седяха в огромната стая и в този печален ден всички дребнави войни и горчиви изневери бяха забравени, и всички погледи изразяваха само най-искрена скръб за загубата на Марион и Артър.

— Има нещо, което всички трябва да знаете — обади се Елиот.

— Какво е то? — уморено попита Джеймс. Беше изтощен. Беше благодарил на всички, които дойдоха да изкажат съболезнованията си и сега искаше само да се обади на Катрин. През последните дни тя ужасно много му липсваше, но нито за миг не бе поискал тя да остане с него във Вашингтон в тези скръбни, печални мигове от живота му.

— Експлозията не е причинена от спукана газова тръба, Джеймс. На лодката е имало бомба.

За един миг всички, стъписани, мълчаха, но съзнанието им внезапно бе завладяно от една и съща мисъл. Смъртта на Артър и Марион не е била случайна, не е била някаква необяснима трагедия, причинена от незнайна и капризна съдба.

Някой е знаел, че Марион и Артър ще загинат.

Някой го е искал.

Някой е причинил смъртта им.

— Бомба? — най-сетне повтори Брин.

— Откога знаеш, Елиот? — попита Робърт.

— От няколко часа. Утре ще уведомим пресата, затова исках всички вие да го узнаете още тази вечер.

— Някой поел ли е отговорността?

— Не, все още не.

— Какво знаеш ти, Елиот?

— Много малко, Джеймс.

— Защото няма следи?

— Не. Още от самото начало експлозията е разследвана като саботаж. Със случая са се заели най-добрите агенти в Европа. Но досега нищо не сме открили. Лодката е била на пристан в едно от най-натоварените пристанища на Лазурния бряг, много кораби, много туристи, много хора, които са имали потенциален достъп до нея.

В стаята отново настъпи мълчание и отново мислите на всички се понесоха в една и съща посока — към онази лятна вечер, само преди четири месеца, когато Марион разказваше въодушевено за острова. С какво нетърпение очакваше тя да посети отново романтичния остров на дъгите, как искряха черните й очи, когато си пожела един ден всички да отидат там.

Но сега мечтата на Марион никога нямаше да се сбъдне.

Защото някой бе решил, че Марион Стерлинг трябва да умре.

— Мисля, че е по-добре да си тръгвате — тихо предложи Джеймс. Той бе застанал до прозореца и тихите му думи бяха изречени към притъмнялото сиво зимно небе. — Вече се смрачава — добави той — и изглежда, че вятърът се засилва. Може да има и буря.

— Бихме могли да останем тук тази нощ, Джеймс — предложи Брин.

— Не, благодаря — прошепна той с категоричен тон. — Не.

Желанието на Джеймс да остане сам бе очевидно и всички се подчиниха. Последна си тръгна Алекса, целуна го нежно по бузата и потегли към „Скалата на розите“, за да приготви багажа си за ранния полет до Топека.

 

 

Вятърът бе много силен и много опасен, и в непрогледния мрак на зимната нощ проблясваше съвсем тънък лъч лунна светлина, но все пак той плаваше. Докато направляваше „Нощен бриз“ през измамната тъмнина, той се бореше и с тъмните измамни чувства, които се вихреха в него. Тези чувства бяха нови и много силни. Те задушаваха всяка нежност в сърцето му, всеки шепот за милост, смазваха ги, прогонваха ги завинаги — трябваше да ги прогонят, — защото всичко се бе променило.

Джеймс беше с красивия шал, който Катрин му подари, и докато „Нощен бриз“ пореше мастилено черните вълни, той вдигна ръка, за да докосне меката вълна, сякаш искаше да докосне Катрин, жадувайки за нейната утешителна нежност. Но той не можа да усети нито топлината, нито нежността. Пръстите му бяха безчувствени, замръзнали от ледения вятър, не бяха способни да усетят нищо друго, освен вцепеняващата болка.

Най-нежните чувства бяха прегазени от новите, по-силните и сякаш той никога нямаше да достигне до топлината и нежността… и един силен зловещ глас заглушаваше виещия зимен вятър и крещеше, че той все още не е претърпял най-голямата загуба.

 

 

— Знам за бомбата, Джеймс — тихо каза Катрин, когато той най-после й се обади, пет часа след като тя бе научила потресаващата новина от Алекса. Беше се опитвала през това време да се свърже с него, но в Инвърнес никой не отговаряше. — На яхтата ли беше?

— Да.

— Джеймс? — Тя искаше да го подтикне да й говори, както през онази нощ, да сподели чувствата си с нея, да сподели тъгата и безвъзвратната загуба.

— Нямам възможност да дойда в Сан Франциско за твоя дебют, Катрин.

— Не е ли много рано да кажеш това със сигурност? — тихо попита тя, като се бореше срещу зловещите тръпки на паника, чувствайки, че той се отдалечава от нея. Бореше се срещу тези издайнически тръпки и съвсем смело започна да се бори за него. — Междувременно, аз ще дойда във Вашингтон — продължи тя. — Чувствам се добре тук при родителите си, но…

— Не — прекъсна я той с рязък тон. После, осъзнал внезапната си грубост, нежно добави: — Не, скъпа. Двамата с Елиот заминаваме за Франция.

Той поне заминаваше, това бе решено, макар да знаеше, че ще има нужда от помощта на Елиот, ако пътуването има някаква стойност.

— О! Кога?

— Най-вероятно утре.

— О — Той беше вече толкова далеч от нея. Тя се опита да го достигне с любовен шепот: — Джеймс…

— О, Катрин — тихо отвърна той, — трябва да отида във Франция. Не знам кога ще се върна, но каквото и да стане, любов моя, ще се обадя в апартамента ти във „Феърмонт“ след блестящия ти дебют. Точно в полунощ, съгласна ли си?

— Да. Джеймс?

— Да?

— Все пак, всичко ще бъде наред, нали?

Джеймс долови несигурността в гласа й, знаеше, че тя всъщност го питаше дали всичко между тях ще бъде наред, дали нежната им любов щеше да надмогне яростта, която бе опустошила сърцето му.

Неговата скъпа Катрин го молеше за обещание.

А Джеймс не даваше обещания, които не може да удържи.

— Ще ти се обадя, скъпа, точно на Нова година.

 

 

— Идвам с теб във Франция — обяви Джеймс, когато влезе в кабинета на Елиот в осем часа на другата сутрин.

— Аз няма да ходя във Франция, Джеймс.

— Какво?

— Снощи вече ти казах. Най-добрите агенти в Европа водят разследването.

— Ти си специалист… специалистът по тероризъм.

— И ти обещах, че щом се доберем до някакви сведения, дори и най-нищожната информация, аз веднага ще се заема със случая. Но все още няма никакви новини. Знаеш — поне би трябвало да знаеш, защото много обичах родителите ти, — че ако можех засега да помогна с нещо, отдавна щях да съм заминал със самолета.

— Да, знам, Елиот — тихо отвърна Джеймс. — Значи трябва само да чакаме?

— Какво да чакаме, Джеймс? — Елиот знаеше отговора. Знаеше желанията, които бушуваха в сърцето на Джеймс. Знаеш също, че Джеймс едва ли ще ги изрече на глас. Затова той го направи вместо него: — Да чакаме, докато терористите бъдат заловени, и после хладнокръвно да ги убием, така ли?

— Сега това звучи доста добре — тихо призна Джеймс, разтревожен от собствената си кръвожадност, но все пак спокоен, че Елиот разбира състоянието му.

— И на мен ми звучи добре. Но аз познавам опияняващата сила на отмъщението. Някак си се убеждаваш, че то ти носи удоволствие. И което е по-лошо, започваш да вярваш, че ще ти стане по-добре след това. Но уви, не е така и дори празнотата става още по-голяма. — Елиот тихо въздъхна. — Отмъщението не променя нищо, Джеймс. Загубата си остава все същата, все така безвъзвратна, все така непреодолима. Отмъщението не облекчава болката, то дори причинява още по-голяма вреда, като опетнява с омраза и ярост паметта на тези, които обичаш.

Докато Джеймс слушаше тихите вълнуващи думи на Елиот, той осъзна колко малко всъщност го познаваше. Джеймс знаеше, че Елиот бе избрал да прекара дните си сам — без да се ожени, в постоянна опасност, рискувайки живота си и предизвиквайки смъртта с невероятно спокойствие, — но сега за първи път разбра, че причината за неговия избор бе съвсем лична и емоционална.

— Елиот?

— Знам какво говоря, Джеймс. — Елиот мълчаливо призна съществуването на такава причина, но с категоричния си тон сложи край на тази тема.

— Трябва да направя нещо, Елиот. Трябва да се включа в разследването.

— Нямам нужда от повече агенти, а дори и да имам, аз няма да ти позволя да участваш в разследването. — Елиот вдигна ръка, за да пресече възраженията на Джеймс. — Няма да ти разреша да убиваш, Джеймс, но аз мога… тази страна… може да използва помощта ти.

— Помощта ми?

— Познанията ти по международно право и умението ти да водиш преговори са много полезни за Министерството на външните работи.

— Имаш ли нещо конкретно предвид?

— Ако зависеше от мен, бих те изпратил в Централна Америка, заедно с екип от специалисти, които се връщат в средата на януари. Разговорите за примирие отново стигнаха до задънена улица и аз мисля, че имаме нужда от нова личност на масата за преговори. Но навсякъде по света съществуват голям брой също така неуспешни споразумения за прекратяване на огъня и договори за мир, да не говорим за атмосферата на враждебност, така че твоята безценна помощ може да е необходима и на друго място.

— Май си доста сигурен, че ще се справя с такава задача.

— Абсолютно сигурен. Като изключим скромната среда и сравнително малките суми, смятам, че няма голяма разлика между задачите, които ще изпълняваш, и работата, която си вършил преди. Принципите, които управляват международните преговори, Джеймс, са съвсем същите като тези, които управляват сделките за милиарди долари между корпорациите.

— Пари, територия и власт?

— Да. Пари, територия и власт. Използваме тези три понятия като разменна монета — така се налага, — но по този начин се надяваме да запазим далеч по-неуловимите и много по-ценни съкровища.

— Като мира и свободата — тихо добави Джеймс.

— Да, мира и свободата — също така тихо повтори Елиот.

Идеята да работи като консултант към правителството се оказа много примамлива за Джеймс. Ако можеше да се направи нещо, което да унищожи тероризма и да създаде свят, в който влюбените двойки спокойно да пътуват към островите на мечтите, той би се радвал да помогне за това. Имаше и нещо друго, нещо много по-лично, което го примамваше. Той и Елиот щяха да работят заедно и Елиот щеше да го информира за развоя на разследването, и някой ден щеше да погледне в злите очи на този, който бе пожелал смъртта на родителите му, и ако все още жаждата за мъст не го е напуснала…

— Ти ме заинтригува, Елиот.

— Добре. Не ти бе хрумвало преди, нали?

— Не. Защо?

— Винаги съм си мислил, че твоята работа, особено откакто включва международни конгломерати, е била част от един добре обмисления план да се кандидатираш за министър на външните работи, когато Робърт стане президент. Родителите ти не смятаха, че е така, и май са били прави.

— Ти си обсъждал този въпрос с тях?

— С тях и с хората, които непрекъснато се интересуваха кога ще ти предложа тази работа.

— Но ти не си споменавал нищо пред мен.

— Не, защото съществува друга, доста критична разлика между тази работа и това, което си вършил досега, Джеймс. Опасността. Ще бъдеш изправен лице в лице с най-хитрите и непредсказуеми хора в света, Джеймс, ще бъдеш на тяхна територия, на някои от най-несигурните места по света.

— Значи си искал да ме предпазиш. Мен и родителите ми — тихо добави Джеймс. „А сега те са мъртви.“ Тази мисъл го върна към ужасното престъпление, той не можа да се сдържи и попита: — Имаш ли представа кой е отговорен за бомбения атентат, Елиот?

— Не. Веднага щом светът разбере, че е имало бомба, ще ни засипят с какви ли не обаждания, но обикновено такива обаждания са просто опортюнистични. Ако наистина някоя организация е отговорна за атентата, досега щеше да го заяви. — Той се намръщи и добави: — Не знам, Джеймс, струва ми се, че има някаква лична причина.

— Лична?

— Да. Ако някой е искал да изрази несъгласието си с политиката на САЩ, то нападението щеше да стане в Париж, или близо до посолството, а не докато баща ти е на почивка, и то заедно с майка ти. Това ми прилича на отмъщение, много лично, нещо, което може да бъде направено от някой недоволен — и ненормален — служител от посолството.

— И аз трябваше да бъда в лодката, Елиот — напомни му Джеймс, думите му причиниха ново още по-силно страдание. „Ами ако…“ — Ами ако аз съм бил мишената?

— Това е нещо, което искам да обсъдим с теб, макар че е малко вероятно. Те много по-лесно биха могли да извършат покушение срещу теб. Защо трябва да рискуват да поставят бомба в едно твърде натоварено пристанище? Честно казано, не мисля, че ти си мишената. Но все пак трябва да знам с какви сделки си се занимавал през последните няколко години и най-важното, с какви сделки се занимаваш сега.

— С никакви. Миналата седмица приключих една сделка в Ню Орлийнс и сега бюрото ми е затрупано от нови предложения, които възнамерявах да поразгледам през януари. — Сърцето му се сви, като си спомни как бе планирал да проучи предложенията. Щеше да търси най-предизвикателните, разбира се, но щеше да се съобразява с програмата на Катрин и да приеме онези, които биха му позволили да се вижда със своята любима колкото е възможно по-често.

Със спомена дойде и болката, защото Джеймс съзнаваше, че всички прекрасни планове, които бяха правили с Катрин за тяхното бъдеще, никога нямаше да се осъществят. Вече бе наясно, че трябва да се сбогува с нея и с тяхната вълшебна любов. Нейният свят беше, и винаги щеше да бъде, един нежен свят, пълен с любов и радост, а засега, вероятно и завинаги, светът, в който той бе принуден да живее беше гневният свят на убийството, терора и отмъщението. И неговият грозен свят нямаше никакви допирни точки с нейния красив свят. И засега, а вероятно и завинаги, той трябваше да посвети своето време, своите сили на този суров и измъчен свят, а не да потъне в тихия и спокоен живот, озарен от любовта му с Катрин.

— Джеймс?

— Съжалявам — извини се той за неловкото мълчание. Спомни си за какво говореха и каза: — Снощи не ми спомена, че ти е нужна информация за моята работа.

— Знаех, че тази сутрин ще дойдеш тук.

Джеймс кимна мрачно.

— Да, тук съм, Елиот. Нямам никакви наложителни планове. Така че през януари мога да отида в Централна Америка или където и да е.

— Мисля, че е настъпил моментът за това околосветско пътешествие с яхтата, за което толкова отдавна мечтаеш.

— Знаеш, че не мога да го направя. Знаеш, че ми предстоят други задачи.

— Да — тихо отвърна Елиот. — Знам. Добре. Трябва да поговоря с няколко човека. Веднага след това ще ти се обадя.

— Добре. Междувременно ще взема необходимата информация от моя офис.

— Добре. О, Джеймс, трябва да разгледаме всички съболезнователни писма, които си получил. Тези от Европа представляват най-голям интерес, но искам всичките да ги ксерографирам.

— Добре.

— Пристигна ли писмо от принц Ален?

— Честно казано, не знам. Не съм ги поглеждал.

 

 

В очакване на среднощния разговор Катрин седеше до телефона в апартамента си във „Феърмонт“, вперила поглед в стрелките на часовника, които така бавно се придвижваха към дванадесетия час. Мина време, докато осъзнае, че на вратата се чука и с неохота стана да отвори. Може би я очакваше букет от зимни рози, придружен с кратка бележка, в която той се извиняваше, че…

Но това бе мъжът, когото обичаше, под сините му очи имаше тъмни сенки, а красивото му лице бе бледо и посърнало. Сега Джеймс бе тук, но Катрин бе убедена, че той не е бил сред публиката на концерта й тази вечер. Тя знаеше, че би напуснала сцената по средата на своето блестящо изпълнение и би се втурнала при него. И той сигурно го знаеше, и може би точно затова не бе отишъл там.

— О! — въздъхна тя и нежно докосна с деликатните си пръсти сенките под очите му. — О, ти си тук.

Катрин го покани в апартамента и в леглото си и Джеймс я последва с готовност, когато тя го поведе към вълшебството, спокойствието и радостта на тяхната любов. Беше повярвал, че това нежно и крехко чувство е изчезнало, потъпкано от чудовищните емоции, които сега бушуваха в него. Но за една нощ, нощ на интимност и страст, чудовищата бяха притихнали, кошмарите бяха прогонени, а разяждащото го безпокойство бе уталожено… Остана само необикновената нежност на тяхната любов.

— Добро утро — тихо поздрави тя, когато влезе във всекидневната и го намери застанал до прозореца.

— Добро утро — отвърна тихо той, като извърна поглед от лъчезарния син блясък на новогодишното утро към несравнимо по-вълшебния син блясък на нейните очи.

— Тръгваш ли? — Той беше облечен, а тя бе все още по халат и копринената й черна коса бе леко разрошена от любовната нощ.

— Да. Скъпа, дойдох само да ти кажа сбогом.

— Сбогом? — тихо повтори Катрин, макар че с цялото си същество чувстваше, че той е дошъл точно заради това.

— Да. Сбогом — отвърна Джеймс. После бавно и спокойно започна да обяснява, с надеждата тя да разбере защо трябва да се сбогува с нея и с тяхната любов. — Тяхната смърт… убийството… ме промени, Катрин. Аз съм разгневен, неспокоен, обладан от грозни, но непреодолими мисли и чувства. Не знам дали ще успея да надмогна яростта си, дори и да се опитам, но истината е, любов моя, че не искам да прогоня тези чувства, колкото и болезнени и ужасяващи да са те. Не искам да се успокоя и да приема това, което сториха на родителите ми.

— И аз не искам да се примиря с това, Джеймс. Тяхната смърт промени и мен. И аз съм разгневена.

— Искаш ли да откриеш убиеца, да насочиш оръжието в сърцето му, да дръпнеш спусъка и да го гледаш как умира?

— Не — отвърна тя. — И не мога да повярвам, че ти го искаш, наистина не мога да повярвам.

— Това е, което искам, Катрин. Наистина. Повярвай ми — тихо каза Джеймс. Това беше истината, грозната истина. Сигурно сега с тъжното изражение на красивото си лице тя щеше да покаже, че го разбира. Сигурно сега тя щеше да разбере, че неговите чудовищни мисли и емоции — и може би някой ден чудовищните му дела — нямат място в нейния нежен, красив свят. Но това, което видя Джеймс, не бе разбирателство, а само любов.

— С това ли ще се занимаваш, Джеймс? Да откриеш кой е поставил бомбата?

— Не. Това е работа на Елиот, макар че той ми обеща да ме информира. Междувременно, ще започна работа към Министерството на външните работи. Може би има нещо, с което ще помогна да се предпазят хората от подобни трагедии. Намеренията ми не са прекалено благородни, Катрин, просто трябва да направя нещо. Изпитвам потребност да го сторя.

— Разбирам защо искаш да се заемеш с това, Джеймс — тихо каза тя и после още по-тихо добави: — Но не разбирам защо искаш да се разделим.

— Защото, Катрин, вече не съм този, който исках да бъда заради теб, заради нашата любов. В мен вече няма и капка нежност.

— Снощи нежността ти бе все още в теб.

— Да, но се питам дали пък не взех от твоята нежност. Може би, скъпа моя, ти си способна да уталожиш яростта ми за малко. Но тя веднага ще се върне и моето огорчение, моя гняв ще унищожи и двама ни. Обичам те прекалено много, Катрин, за да допусна това да се случи.

— Ти не можеш да обичаш някого прекалено много.

— О, да, скъпа, мога. Нима не разбираш?

Докато гледаше мъжа, когото винаги щеше да обича с цялото си сърце, тя се опитваше да го разбере. Но не успя. Как би могло това да е причината за края на тяхната любов?

— А ако умираш, ще ме изоставиш ли, Джеймс? За да ми спестиш страданието?

— Аз не умирам, Катрин.

„Да, умираш! — извика сърцето й. — Умираш… твоето любящо сърце умира… и ти си решил да не споделиш тази болка и тъга заедно с мен. Защото искаш да изпиташ само радостта и щастието заедно с мен, но…“

— Но знаеш ли какво искам аз, Джеймс? — неочаквано попита тя. — Това няма ли значение за теб?

Някога той се бе заклел, едно тържествено обещание пред тяхната любов, че ще прави винаги това, което Катрин поиска, изборът на сърцето ще бъде неин. Тя все още искаше любовта им да продължи, въпреки всичко. Но той не го искаше, заради нея. И сега Джеймс наруши тържествената си клетва.

— Не, Катрин, няма значение.

Когато Катрин зададе въпроса си, на красивото й лице се изписа смущение и несигурност. Но сега, щом чу тихия и категоричен отговор, смущението и несигурността изчезнаха и той видя само разбиране… най-после.

— Доверих ти всичките си тайни, Джеймс, целия си гняв и цялата си болка, но ти не се довери на любовта ми и не пожела да споделиш с мен скръбта си.

— Не става въпрос за доверие.

— Прав си — съгласи се тя. — Става въпрос за любов. Ти никога не си ме обичал истински.

— О, Катрин, обичах те. Винаги ще те обичам.

„Винаги ще те обичам.“ Думите отекваха в съзнанието й дълго след като Джеймс си замина. О, как добре познаваше тя тези фалшиви обещания за любов! Винаги ще те обичам!

Преди много години тя бе изоставена от някой, който бе заявил, че я обича, но всъщност е излъгал. Сега тя отново бе изоставена в името на любовта. Не защото любовта е била прекалено голяма, а защото не е била достатъчно силна.