Катрин Стоун
Островът на дъгите (22)

Глава 21

Далас… май 1990

— Робърт? — възкликна Хилари, когато влезе в спалнята, която се намираше в имението на родителите й в Хайланд Парк и завари съпруга си да си приготвя багажа. Беше неделя, 30 май, Денят на загиналите в Гражданската война. Тържествата по случай шестдесетия рожден ден на Сам Балинджър бяха минали блестящо, а снощи неговия зет произнесе емоционална, убедителна реч. Светското празненство бе приключило, но Хилари се бе надявала да останат още един ден в Далас. Сенатът щеше да започне работа чак във вторник, а президентът Горбачов и съпругата му щяха да пристигнат във Вашингтон в сряда вечерта. — Какво правиш?

Робърт я погледна учудено.

— Празненството свърши и аз си тръгвам, както се споразумяхме. До утре вечерта ще се изнеса от къщата в Арлингтон.

— Ще се изнесеш?

— Хайде стига, Хилари — каза Робърт с леден предупредителен тон. Беше оцелял през последните шест месеца — сам не знаеше как, живееше за този ден, когато щеше да строши оковите на безчувствения брак и когато най-после, свободен, щеше да остане сам със себе си и да жали за своята любима Алекса. — Не се преструвай, дори за миг, че си се надявала да не се разведем.

— Ти ми каза, че връзката ти е приключена!

— Да, но освен това ти казах, че бракът ни е крах и че е разрушен дълго преди да срещна нея. Фактът, че си повярвала или поне си се преструвала, че е останало нещо от брака ни през последните шест месеца, само доказва колко безсмислен е той.

— Всичко беше лъжа, нали Робърт? — попита Хилари, а черните очи възмутено и яростно проблясваха. — Тя те чака, нали? Може би не само те е чакала, а и сте се виждали през всичкото това време, въпреки обещанието, което ми даде. Ако си нарушил обещанието си, Робърт…

— Не съм, Хилари. Никой не ме чака.

— Тогава, Робърт…

— Стига — извика той, принуждавайки я да млъкне. — Направи го, Хилари, направи го, както изисква доброто възпитание. Сигурен съм, че ти искаш да приготвиш документите за развода, това напълно ме устройва, но моля те направи го по-скоро. Не искам нищо, разбира се. — „Освен свободата си — каза си той. — И то още от този миг.“ — Сбогом, Хилари.

— Робърт! — извика тя, но той си бе тръгнал, бе изчезнал от живота й само защото не иска да бъде с нея. Заради Алекса. Алекса вече не присъстваше в неговия живот, но въпреки това Робърт предпочиташе да бъде сам, само със спомените за своята изгубена любов и не желаеше да остане при нея нито за миг.

— О, колко те мразя, Алекса! — изсъска Хилари и запокити една кристална ваза в другия край на стаята. Старото ценно огледало се разби на стотици лъскави парченца. — Колко много те мразя!

 

 

Робърт си пое спокойно дъх едва когато самолетът се вдигна над пистата на летище Далас Форт Уърт. Питаше се дали това не бе първия път от декември насам, когато спокойно си поемаше дъх.

Яркото майско слънце пускаше лъчи през прозорчето на самолета, които се отразяваха в проблясващата златна брачна халка. Робърт се загледа в пръстена, сякаш за първи път го виждаше. Едва сега осъзна, че докато беше с Алекса, той въобще не го забелязваше, защото за него отдавна пръстенът бе изгубил символичното си значение.

Но дали Алекса го е забелязала? Дали това я е притеснявало? Дали не е трябвало го сваля, преди да отиде при нея? Робърт внезапно пропъди въпросите от съзнанието си. В крайна сметка това бяха въпроси, които се отнасяха до една Алекса, която никога не е съществувала — красивата уязвима жена, в която той бе отчаяно влюбен. Истинската Алекса — умната самоуверена жена, която просто си бе играла с него едва ли би се притеснила от брачния пръстен. Всъщност тя вероятно се е наслаждавала на пръстена върху ръката, която така нежно я бе галила, защото той бе само един златен символ на победата й над Хилари.

Робърт свали халката и с усилие насочи мислите си от миналото към бъдещето… към дългоочакваното уединение, към самотата… към своята работа, в която твърдо вярваше… и към радостното събитие, което скоро щеше да навлезе в живота му. Скоро, много скоро бебето на Брин щеше да пристигне.

На красивото му лице се появи нежна усмивка, сякаш той предчувстваше несравнимото щастие, за миг помрачено от съмнението, което бавно се промъкваше в него. Джеймс ги бе уверил, че решението на майката е категорично и окончателно, и че щом бебето отиде веднъж в семейството на Брин и Стивън, няма начин тя да открие кой е осиновил детето й, но все пак…

„Всичко ще бъде наред — успокои се Робърт. — Трябва да бъде. Брин достатъчно много страда. Както и всички ние.“

 

 

— Алекса? — извика Джеймс и почука на вратата на банята. Беше два часа през нощта, лампите в стаята й светеха, а водата в банята шуртеше. Нито водата, нито светлината го бяха събудили, защото между неговата и нейната стая имаше две огромни спални. Мъчителните кошмари, които бяха негови постоянни спътници от декември, го бяха изтръгнали от съня. Само в една-единствена великолепна нощ любовта на Катрин бе прогонила кошмарите. Докато гледаше втренчено през прозореца на спалнята, той бе забелязал златистия лъч светлина в стаята на Алекса. Тя също бе будна и сигурно съвсем неспокойна. Вероятно с удоволствие би поиграла на табла.

— Джеймс? След минутка излизам. Вече се обадих на д-р Лотън. Ще ни чака в болницата.

— Искаш да кажеш, че ти е дошло времето?

— Да — отвърна тя и отвори вратата. — Как ти изглеждам? Д-р Лотън каза, че боята за коса е безопасна за бебето… ще падне чак след шест седмици и… никой няма да ме познае, не мислиш ли? За теб съм взела очила с рогови рамки, ще заприличаш на професор. Джеймс?

Джеймс мълчеше, шокиран от гарвановочерната й коса, която все още бе мокра от боята, от почернените й вежди и мигли, а с помощта на лещите очите й бяха станали сини като сапфири.

— Едва сега забелязах приликата — продума Алекса, като съвсем правилно изтълкува удивлението, изписано на лицето му, че пред него стои Катрин, а не Алекса. Досега тя не бе долавяла приликата, но когато се погледна в огледалото, за да се увери, че никой не може да я познае, Алекса съвсем ясно бе видяла своята малка сестра, която тя бе наранила с импулсивното си решение да й каже истината.

— И аз — най-сетне прошепна Джеймс. Добре знаеше, че единственото сходство между сестрите Тейлър бе решителността. Нищо друго. Но тази вечер, тази вечер Алекса приличаше на Катрин и в сърцето на Джеймс се прокрадна ужасяващото чувство, че не Алекса, а Катрин ще заведе в болницата, за да роди детето, което щеше да даде за осиновяване.

— Е, ще тръгваме ли? — попита Алекса с безстрастен и безчувствен тон. — Д-р Лотън е уведомил болницата, в която ще отидем. Ние сме семейство Смит… между другото, Джеймс и Жулиета.

Не бяха обсъждали как точно трябва да се държи Джеймс, освен да я придружи до болницата и после да заведе бебето при Брин и Стивън в Ричмонд. Но както през декември, когато Алекса имаше нужда от подкрепата му, така и сега той стискаше ръката й. И както през декември, и през тази нощ тя заби нокти дълбоко в дланите му. Но Джеймс дори не обърна внимание. Тази вечер той ставаше свидетел на едно чудо — чудото, за което майка му толкова често бе говорила с огромно страхопочитание.

— Едно чудесно, здраво момиченце — обяви д-р Лотън миг след като бебето се роди. Бяха се разбрали предварително с Алекса, че ще й каже само пола и здравословното състояние на бебето и нищо друго.

— Красиво момиченце — въодушевено допълни акушерката.

Д-р Лотън леко се намръщи при думите на акушерката. Не й бе казвал, че бебето ще бъде осиновено, защото не искаше да привлече вниманието върху Алекса. Не че някой можеше да я познае, в никакъв случай, дори Джеймс изглеждаше съвсем различен с тези очила.

В този миг бебето изплака, едно потвърждение, че пътешествието от топлата утроба, където бе живяло девет месеца, е минало съвсем безопасно. Потвърждение, но и въпрос. Защо не чува туптенето на другото сърце, което така добре познаваше?

— Може ли да я видя? — тихо попита Алекса и нежността, която цяла пролет отекваше в гласа й, сега се съсредоточи в най-нежни тонове.

— Разбира се — отвърна сестрата. — Нека само да я приготвя.

След няколко минути малкото момиченце, чисто и сухо, завито в одеяло, беше в топлите ръце на майка си. Докато Джеймс наблюдаваше как треперещите пръсти на Алекса леко докосваха меките бузки на детето и забеляза цялата любов, която Алекса така яростно отричаше, той започна да обмисля трудните неловки думи, които щеше да каже на Брин, на Стивън и на Робърт. Сърцето на Брин отново щеше да бъде разбито, както и сърцето на Стивън и на Робърт… Но радостта щеше да отиде при Алекса и при Катрин. Сърцата могат да бъдат разбити… и вероятно могат да бъдат излекувани.

Но докато Джеймс размишляваше върху думите, които щеше да каже на Брин и Стивън, той забеляза лека промяна в изражението на Алекса. В следващия миг тя докосна с устни челцето на дъщеря си, една нежна целувка от любов, погледна към сестрата и прошепна:

— Благодаря.

— Тя ще ви чака в отделението за новородени.

Алекса кимна разсеяно, но проследи с поглед сестрата и бебето, докато излязат от стаята. Останаха сами, тримата, които знаеха истината — д-р Лотън, Джеймс и Алекса.

— Ще мога ли да си тръгна тази вечер, докторе? — попита Алекса. Бяха решили, ако раждането мине добре, тя да се върне веднага в Инвърнес.

— Да.

— Защо не останеш тук с бебето, Алекса? — тихо предложи Джеймс.

— Не ме наричай Алекса! — предупреди го тя.

— Но нали сме само тримата…

— … само двамата — намеси се д-р Лотън. — Ще ви оставя малко насаме.

— Алекса — повтори Джеймс, припомняйки коя всъщност е тя. Алекса, а не Жулиета. Майка, която току-що бе родила своето бебе — своето бебе, — а не романтична героиня, която блестящо бе изпълнила ролята си. — Алекса…

— Не съм променила решението си, Джеймс, и няма да го сторя. — „Дори и сърцето ми да го иска.“ Сърцето й го искаше, но в тази емоционална битка Алекса за пореден път бе позволила разумът да победи. „Не бива“ — бе казала Кат и Алекса знаеше, че донякъде сестра й е права. Не биваше заради нея, заради нейното сърце, но за дъщеря й това бе най-доброто. „Нали? Да. Да.“ — Моля те, обади се веднага на Брин и Стивън.

— Не.

— По дяволите, Джеймс, не постъпвай така с мен. — Очите й се насълзиха.

— Искам да прекараш нощта тук и отново да я видиш.

— Не. Рисковано е. Някой може да ме разпознае.

— Добре. Утре ще я доведа в Инвърнес. Трябва да я видиш пак, Алекса, трябва отново да помислиш.

— Няма смисъл. — Споменът за мига, когато тя докосна и целуна своето малко момиченце, заченато с такава голяма любов, ще живее завинаги в сърцето й… винаги. — Вече всичко съм обмислила.

— Знаеш защо искаш да я дадеш на Брин, но не си се замисляла върху причините, поради които тя може да остане при теб.

— Причините са много егоистични, Джеймс, и много емоционални.

— Може би ако се оженим… — Досега не й го беше казвал. Беше убеден, че предложението му няма да промени решението й, а и той си имаше своите причини — егоистични и емоционални — да не прекара остатъка от живота си като съпруг на сестрата на Катрин. — Ще се омъжиш ли за мен, Алекса?

— О, ти си прекрасен човек, Джеймс — прошепна тя и погледна през сълзи приятеля си. Джеймс се измъчваше, бореше се със своите демони, и все пак бе намерил сили и чувства да я подкрепи. За един миг — една красива мечта — Алекса се замисли върху предложението му. „Бих могла да прекарам живота си заедно с моята дъщеря и да й дам обичта си.“ Но тя прогони мечтата. Това беше егоистична мечта, несправедлива спрямо всички, освен нея. Нима би могла да помоли Джеймс да се преструва до края на живота си, че е баща на детето на своя най-добър приятел? Нима би могла да го лиши от шанса да изживее такава любов, каквато беше нейната с Робърт? Не, това бе нечестно спрямо него, макар, че той го предлагаше, и безкрайно нечестно спрямо бебето. Най-добре е нейната дъщеря да живее в семейство, където двамата родители се обичат така, както тя обичаше Робърт. А това е много повече, отколкото самата тя може да предложи на детето си, с или без Джеймс. — Моля те, обади се на Стивън, Джеймс. Няма да променя решението си.

 

 

— Моля те, кажи ми — каза Алекса тридесет и шест часа по-късно, когато Джеймс се върна от Ричмонд.

— Защо?

— Искам да знам дали Стивън и Брин са щастливи.

— Не са на себе си от щастие — призна Джеймс. Погледът на Брин бе удивително същият като погледа на Алекса, когато държеше в прегръдките си своята малка дъщеря — сякаш Брин бе усещала връзката си с това бебе през последните месеци. И сигурно беше така. Брин добре знаеше как се чувства една жена, когато в нея се заражда нов живот. — Много са щастливи.

— Избрали ли са име?

— По дяволите, Алекса! — изсумтя Джеймс и в следващия момент се почувства ужасно виновен. Алекса приличаше на Смъртта. След две измивания черната коса бе станала мръсно сива, а очите — слава Богу вече не сини — бяха сиво-зелени, смарагдовите искрици бяха помрачени от тъмните облаци на скръбта. Питаше се, както и преди, дали не трябваше да бъде по-настоятелен и да я накара да види отново бебето, или да приеме предложението му за женитба. Много тихо той отново каза: — По дяволите, Алекса.

— Само това ми кажи, Джеймс, и повече няма да ти задавам никакви въпроси. Знам, че ти ще я виждаш как расте, защото си достатъчно близък с Брин и Робърт. Обещавам, че няма да искам от теб да ставаш шпионин. — Това беше тържествена клетва пред всички тях — пред Джеймс, Брин, пред нейното бебе и пред самата нея. — Само ми кажи името. Моля те.

Джеймс въздъхна.

— Кръстили са я Катрин, на майката на Стивън.

— Как ще й викат галено? Може би Кат?

— Не, Кати.

Дълго време Алекса не продума нищо. Само гледаше втренчено през прозореца към градината с розите и отвъд нея, а в красивите й очи се отразяваше една прекрасна, недостижима мечта. Докато я наблюдаваше, Джеймс стана свидетел на един акт на воля, който бе изсмукал цялата енергия от душата й. Когато най-сетне тя обърна глава към него, искрящите зелени очи бяха тъжни, но съвсем ясни.

— Ще ме заведеш ли на яхтата, Джеймс?

— Разбира се.

 

 

— Този вторник ли, Елиот?

— Да. До вторник трябва да сме в Дамаск, за да успеем да си тръгнем в четвъртък. — Елиот усети колебанието на Джеймс и тихо добави: — Няма смисъл да го правиш, Джеймс. Всъщност, може би е време да се върнеш към личния си живот.

„Личен живот?“ — помисли си Джеймс. Не. Спомените бяха все още прекалено мъчителни. Болката му заглъхваше, когато отиваше там, където вилнее омразата, а не на онези места, които му напомняха за любовта. Изпитваше нужда да работи, да гледа в очите такъв тип хора, които са способни да причинят смъртта на родителите му и тъкмо с тези зли, безскрупулни хора той трябваше бавно и решително да преговаря за мир. Беше неспокоен, копнееше да избяга от спомените си, но беше минала само една седмица откакто Алекса роди, и въпреки че тя яростно се бореше да преодолее мъката, все още бе твърде слаба и уязвима.

— Нека да ти се обадя пак, Елиот.

— Добре.

Джеймс затвори телефона и вдигна поглед към Алекса. Тя бе прекарала известно време навън, излегната под лъчите на топлото юнско слънце, надявайки се бледата й кожа да придобие златист тен. Оставаха шест седмици до новата продукция на „Пенсилвания Авеню“ и тя трябваше да отслабне — една лека задача, защото въобще не изпитваше глад — и — една неизпълнима задача — да стане отпочиналата, спокойна, самоуверена, безгрижна жена, която се е завърнала от шестмесечното си околосветско пътешествие. Когато Елиот се обади, Алекса послушно бе лежала навън, но телефонният звън я откъсна от уханието на розите, защото се надяваше, че се обажда Кат.

Но едва ли Кат щеше да се обади.

— Елиот ли беше? — попита Алекса, като се укори за глупавата си надежда, че ще се помирят със сестра си. — Нещо за родителите ти?

— Не, все още нищо.

— Сигурно има нужда от теб.

— Да, но…

— Но ти се тревожиш за мен. — Тя се усмихна окуражително. — Мисля, че е време да се връщам в „Скалата на розите“.

— Ами ако някой те види…

— Никой няма да ме види. Ако ми купиш храна за три седмици, ще си остана там, а след това спокойно мога да се появя в обществото.

 

 

Джеймс знаеше, че Катрин е в Денвър. Утре й предстоеше да изнесе последния си концерт от турнето в Северна Америка, а след три седмици започваше турнето в Европа. Какви прекрасни планове имаха те за тези три седмици. Няколко дни в романтичния Аспен, а после…

Джеймс прогони далечния спомен за любовта, но не успя да превъзмогне желанието си да й се обади.

— Катрин, обажда се Джеймс.

— Здравей, Джеймс.

— Алекса роди момиченце… преди една седмица… и сега то е в семейството на двама чудесни, любящи родители. — Той млъкна, въздъхна едва-едва и добави: — Алекса има нужда от теб, Катрин. Алекса има нужда от сестра си.

— Тя в Инвърнес ли е? — „С теб? Ако отида да видя Алекса — о, как исках да й се обадя, — ще видя ли и теб?“

— Не, тя е у дома си.

 

 

Почукването на вратата я стресна и уплаши. „Ами ако е Хилари? Ами ако е Робърт?“

Алекса се промъкна в кухнята, като се стараеше този, който е отвън, да не я забележи. Не можеше да види кой е посетителят, но се надяваше да зърне лицето му, когато си тръгва.

„Отивай си, който и да си ти!“

— Алекса? Тук ли си? Алекса?

— Кат? — прошепна тя и се втурна към вратата. — Кат!

— Здравей. — Сърцето на Катрин проплака, когато видя призрачните смарагдови очи. „О, Алекса, трябваше отдавна да дойда.“ — Може ли да вляза?

— Разбира се. — Когато отвори вратата на малката вила, Алекса тихо добави: — Кат, сама съм. Родих момиченце… и го дадох.

— Знам. Алекса, дойдох да ти се извиня. Трябваше да приема решението ти и да те подкрепя.

— Как би могла да ме подкрепиш, Кат?

Тонът на Алекса бе тъжен и смутен, но думите й прорязаха като с нож Катрин, потънаха в кървящата рана на сърцето й. Нима беше истина? Нима Джеймс е разкрил тайната й? Нима е престъпил клетвата си?

— Какво имаш предвид?

— Искам да кажа… ти знаеш, че това, което върша е грях. Знаеш колко ми тежи. Как го разбра, Кат? Винаги си била толкова мъдра.

— Не съм мъдра, Алекса.

— Но ти знаеше, без някога да си била майка, че да изоставиш детето си… — Алекса поклати глава. Чувствата възпряха думите. Някак си го предчувстваше.

— Не — прошепна Катрин. „Не познавам майчината болка, а само страданието на детето.“ Но сега, когато усети болката на Алекса и видя тъжните очи, тя се питаше: „Дали и моята майка е страдала така? Възможно ли е наистина да ме е обичала?“

— Кат? — прекъсна мислите й Алекса, когато забеляза сълзите в сапфирените очи.

— Едва сега разбрах какво изпитва една майка. Досега познавах само чувствата на детето. — Тя извърна очи от Алекса и застана до прозореца, през който се виждаха розите, небето и морето. Но Катрин не се наслаждаваше на гледката, очите й се замъглиха от сълзите и тя едва чу собствените си думи, заглушавани от лудия ритъм на сърцето: — Знам как се чувства бебето, защото съм осиновена. Аз не съм твоя родна сестра, Алекса.

— Не е вярно, Кат! Аз бях в Канзас Сити, когато ти се роди. Видях те още когато те изписаха от болницата. — Споменът за този ден се бе запечатал в съзнанието й. И досега си спомняше отчаяните си думи: „Тя не е моя сестра. Не я искам.“ А сега сърцето на Алекса викаше: „Искам тя да е моя сестра, моля те. Моля те.“ После тихо, умолително и нежно прошепна: — Ти си моята малка сестричка, Кат.

Когато долови нежността в гласа й, Катрин се обърна към Алекса, за да направи смелото си признание:

— Не, Алекса, не съм. Но винаги съм искала да бъда. Твоята родна сестра е починала.

— Не — възрази тихо Алекса.

— Да — отвърна настойчиво Катрин. В сърцето й се зароди надежда, когато Алекса прие новината с тъга и предизвикателство, а не с облекчение, както Кат се бе опасявала. — В деня, когато мама са я изписвали, тя е отишла в отделението за новородени. Искала е да събере кураж, за да ти каже какво се е случило, и тогава…

Катрин разказа всичко на Алекса, всичко, което знаеше за онзи ден. Същата история тя бе разкрила пред Джеймс, същата история, която Джейн й разказа. Но сега, докато говореше за майката, която бе заявила, че я обича, но въпреки това я бе изоставила заради някаква загадъчна опасност, в гласа на Катрин се долавяше само нежност, огорчението бе изчезнало. И сега сърцето й се разкъсваше от смущаващи въпроси, докато преди там се таеше само един категоричен отговор: тя не ме е обичала истински.

— Знаеш ли колко пъти се питах дали аз не съм осиновена? — продума Алекса, когато Катрин завърши разказа си.

— Ти?

— Да: Аз сякаш не принадлежах към семейството. Ти, мама и татко толкова си приличахте, всички бяхте талантливи, надарени, а аз…

— О, Алекса, ти също беше талантлива и толкова красива, самоуверена и жизнерадостна. Винаги съм се гордяла с теб!

— Наистина ли? О, Кат, а аз толкова ревнувах от теб.

— Ревнувала си? От мен?

— Да — призна Алекса със страх. — Мисля, че бях жестока с теб именно защото ревнувах мама и татко. Не исках да си моя сестра. Не си ли спомняш?

Катрин усети и страха на Алекса, и надеждата, че няма да си спомни онези дни. Искаше да я увери: „Не, Алекса, нищо не помня.“ Но днес, от днес и завинаги, не биваше да има лъжи, дори и най-благородни лъжи, предизвикани от любов.

— Спомням си, Алекса — призна тя и продължи с тих и нежен тон: — Но те разбирах. Аз бях толкова тиха и срамежлива. Мислех си, че това те вбесява и затова не искаш да бъдеш моя сестра.

— Да ме вбесява? О, Кат, не, никога. Просто за мен ти беше съвършена, недостижима, красива принцеса. — Алекса се усмихна горчиво. — Сигурно си въздъхнала с облекчение, когато си разбрала, че не си кръвно свързана с мен.

— Не!

— Не? — „Дори и сега?“ — зачуди се Алекса, но не се осмели да попита. Вместо това, тихо и нежно тя се опита да обясни своята постъпка: — Обичам дъщеря си, Кат. Винаги ще я обичам. Дадох я, защото вярвах, че така е най-добре за нея, макар че страдам. Дадох я, но сякаш съм дала сърцето си.

Горещи сълзи се търколиха по страните на Катрин, докато слушаше Алекса. Думите бяха познати, гравирани със злато върху закопчалката на сапфирената огърлица, подарена от една друга майка на нейното момиченце: „Винаги ще те обичам.“ Имаше и други думи, забравени — отхвърлени, смятани за фалшиви — думите, които нейната майка бе казала на Джейн: „Ние с баща й имахме едно сърце и сега даваме това сърце на нея.“

— Успокоявам се с мисълта, че животът й ще бъде щастлив, пълен с много любов — тихо продължи Алекса. — Вероятно тя никога няма да узнае, че съществувам. Осиновяването е тайно. Всички документи са запечатани и ако решат, родителите й могат никога да не й кажат, че е осиновена.

— Това има ли някакво значение за теб?

— Когато я държах в прегръдките си, изведнъж почувствах, че трябва да помоля родителите й да й кажат. Исках да узнае, че съм я обичала и с цялото си сърце съм вярвала, че това, което съм направила е за нейно добро. И все пак не се поддадох на този импулс и мисля, че добре постъпих… поне тя няма да ме намрази.

„Или обича“. Мисълта връхлетя в съзнанието на Катрин без предупреждение, една поразителна мисъл, която вибрираше от вълнение.

— Ти мразиш майка си, нали, Кат?

— Преди може би… — „Но сега — помисли си тя — бих искала някак си тя да узнае, че я разбирам. Бих искала да я уверя, че животът ми е щастлив, както се е надявала тя, и че съм била обичана.“

— Кат, ако можеш, прости й — тихо каза Алекса и още по-тихо добави: — И после, ако можеш, прости и на мен.

— Да ти простя, Алекса? Аз съм тази, която има нужда от твоята прошка. Винаги съм искала да бъда твоя сестра и въпреки това не бях добра с теб, когато ти имаше нужда от мен.

— Но ти си моя сестра — прошепна Алекса. Думите й прозвучаха като нежно твърдение, нежно обяснение в любов. — Ти си моя сестра!