Катрин Стоун
Островът на дъгите (32)

Глава 31

Катрин се намръщи, когато влезе в апартамента си, който се намираше в източното крило на двореца. Някой бе дръпнал пердетата, сега те закриваха прекрасната гледка и образуваха мрачни сенки. Неочаквано я обзе страх, без да знае защо, но спомените бързо се върнаха в съзнанието й — мрачният апартамент във Виена.

Катрин пропъди спомена, прекоси затъмнената всекидневна и се запъти към розовата спалня, където леглото бе покрито с балдахин от сатен и дантела. Веднага забеляза портрета, чиято стилна златна рамка бе подпряна на розовия сатен, но великолепната картина криеше много неща в себе си и малко по малко разкриваше всяко едно от тях. В първия миг тя видя невероятната красота на жената, без да съзнава, че красотата всъщност е нейна, същото красиво лице, около което обаче се спускаха златисти, а не черни коси. Точно когато прозрението просветли съзнанието й, тя забеляза ужаса.

Красота и ужас — две несъвместими понятия… също като убийство в рая… като насилие по време на сватбено тържество… като бомба в лодката преди Коледа…

Гърлото на красивата жена от портрета бе прерязано. Съвсем пресни, блестящи яркочервени капки… боя?… кръв? се стичаха надолу по картината и капеха върху сапфирената огърлица, нарисувана с маслени бои, и върху истинската сапфирена огърлица — нейната — която заедно със сапфирените обици лежеше на бежовия килим.

— Не! — Възклицанието се изплъзна от устата й, един тих ужасен вик, още преди да схване смисъла на това, което бе видяла. Катрин нищо не разбираше, все още не, но инстинктивно се досещаше, че това е истината, която тя не искаше да научи. Страхуваше се, че съществува още една истина, която ще я откъсне насила от тези, които обичаше.

— Катрин? Стори ми се, че извика — каза Натали, като се втурна в спалнята. Проследи погледа на Катрин и тихо прошепна: — О, не!

— Натали? Какво означава това? Знаеш ли?

— О, да, Катрин. Знам. Това означава, че нашият любим Ален е изгубил ума си — тъжно прошепна тя. С необикновена нежност Натали поведе Катрин към един от столовете, облицован с копринен плюш. — Седни за малко. Мисля, че имаме време да ти кажа някои неща. Ти не познаваш истинската си майка, нали? Не знаеш, че си свързана с Острова, нали?

— Не — развълнувано прошепна Катрин.

— Жената от портрета е твоята майка.

— Моята майка? — тихо повтори Катрин и понечи да стане и да се затича към портрета. „Моята майка.“

Катрин се опита да стане от стола, но Натали внимателно и все пак категорично я спря.

— Не, Катрин, моля те, не го поглеждай отново. Обещавам ти, че когато всичко свърши, ще ти покажа други, много по-приятни портрети, на които майка ти е нарисувана.

— Коя е тя, Натали? — попита Катрин. „Коя е тя? Коя съм аз?“

— Казва се Изабел. Беше жена на чичо ми Александър. Ти си тяхна дъщеря, Катрин, което означава, че си наша първа братовчедка. — Натали замълча за миг и после тихо доразказа историята на стъписаните сапфирени очи. — И това означава, че не Ален, а ти си законната наследница на Острова.

„Не — предизвикателно извика сърцето на Катрин, осъзнало преди трескавото й съзнание болезнения намек на Натали. — Ако Натали знае, тогава сигурно и Ален… Не, не е възможно. Той щеше да ми каже.“ Най-сетне, едва потискайки страха си, тя попита:

— Ален знае ли?

— Да. Разбира се, че знае — отвърна Натали и се усмихна съчувствено. — Катрин, знам колко ти е тежко, колко потресаващо е това за теб и съжалявам, че трябва да ти разкажа всичко и то веднага. Но трябва да го направя. Имаме съвсем малко време. Искаш ли да узнаеш истината?

— Да — съгласи се Катрин, макар че с всяка измината минута тя се убеждаваше, че това бе истина, която не искаше да научи. Но трябваше. Пое дълбоко дъх и смело добави: — Добре. Слушам те.

— За Ален Островът винаги е бил идея фикс. Той го обича повече от всичко на света. Всичко, което е направил е било в името на този рай. Той мразеше баща ни за това, че бе превърнал кралството в рай за престъпниците и терористите, а не за поетите и влюбените, както трябваше да бъде. Ето защо — тихо обясни тя, — когато не можеше повече да понася това светотатство Ален уби Жан-Люк.

— Не! — възрази Катрин, инстинктивно защитавайки мъжа, когото обичаше. Но в кой мъж всъщност бе влюбена тя? Къде беше той? Дали този нежен любящ мъж въобще е съществувал някога? Тя току-що бе разбрала, че Ален е изневерил на тяхната любов, в която взаимното доверие означаваше толкова много. А сега Натали с тъжни и сериозни очи й казваше, че той е убиец. Катрин вече знаеше, че нейният Ален, мъжът, когото обичаше, не съществува. Но сега научаваше за един друг Ален, когото не познаваше. — Убил го е?

— Да — отвърна тъжно Натали. — Ален уби Жан-Люк и майка ми, макар че не съм сигурна дали е искал и нея да я убие. Просто този път тя придружаваше баща ми. За разлика от Жан-Люк, Ален не изпитва удоволствие от убийството. Всяко убийство, което е извършил, е било необходимо, необходимо, за да може Островът да процъфти под неговото всеотдайно управление.

— Всяко убийство? — повтори Катрин с нарастващ ужас, ужас от самите брутални престъпления, ужас от собствената й увереност, че те наистина са се случили.

— Ален уби и Моник. Той много я обичаше, също както обича теб, Катрин. — Натали тихо въздъхна. — Но предполагам, че се е страхувал да не би тя да разбере кой е убил Жан-Люк, Ален се бои да не загуби Острова и този негов страх е много по-голям от страха за собствения му живот. Страхува се за трона си и точно затова, скъпа братовчедке, той се опита да те убие миналата сряда във Вашингтон. О, Катрин, съжалявам.

Натали поклати червенокосата си глава и направи признание, в което се долавяше и любов, и извинение:

— Малко съм заслепена от любовта си към моя брат. Ти самата знаеш колко нежен може да бъде той, колко добър, защото нали все пак не е негова вината, че е наследил лудостта на баща ни! Знаех, че е болен и го отричах, молех се тази проклета болест да изчезне. Но сега портретът показва, че лудостта не го е напуснала. Вече е ясно, че Ален иска да те убие. Боя се, че вече е убил Изабел.

— О, не — прошепна Катрин отчаяно.

— Не знам дали я е убил, Катрин — продължи Натали. — Но портретът ме кара да си мисля, че го е сторил. Но ти обещавам, че когато всичко свърши, ако Изабел е все още жива, ние с теб ще я открием. Ти трябва да напуснеш Острова, скъпа братовчедке, веднага.

— И двете трябва да се махнем, Натали — каза Катрин с неочаквано спокоен и решителен тон. Вече бе приела истината. Нямаше друг избор. Доказателството се намираше в спалнята й. И още едно доказателство отекваше в съзнанието й — анонимното обаждане за едно момиченце, изоставено от майка си. Зловещото съобщение бе предназначено за нея, а не за Алекса.

— Не, Катрин. Аз трябва да остана при Ален. Дори и лудостта му съвсем да се е развихрила, знам, че той няма да ми причини зло. Аз имам влияние над него, сигурна съм в това. Може би тази открита проява на лудост е една отчаяна молба, че е настъпил краят. Ако прекара остатъка от живота си в някоя лудница, където ще слуша песента на птиците, ще се наслаждава на цветята… е, не знам дали е възможно, но Катрин, моля те, опитай се да му простиш. Той не е виновен за болестта си.

— Тогава и аз ще остана. Ще ти помогна.

— Не, тук е опасно за теб. Трябва да ми повярваш и да си тръгнеш. По-нататък, когато нещата се успокоят, може пак да се върнеш и да предявиш претенции за трона. И ако ми позволиш, аз ще остана при теб и се надявам, че ще бъдем не само братовчедки, а и добри приятелки. — Натали се усмихна нежно и после красивото й лице придоби сериозно изражение. — Трябва да се махнеш оттук, Катрин, веднага. Качи се на моторницата. Тя много лесно се управлява. Тръгни на север — зад кормилото има компас — и ще пристигнеш в Ница. Почакай да ти дам ключовете. Заключи вратата и не отваряй на никого.

— Добре, Натали. Благодаря ти.

Трябваше да изчака Натали във всекидневната, но след като пусна резето, Катрин се върна в спалнята и застана пред кървавия портрет на майка си.

— Моля те, дано си жива — прошепна тя. — Моля те, искам да си жива, за да ти кажа, че те разбирам и обичам.

Катрин впери поглед в невиждащите сапфирени очи от портрета, които се усмихваха, радваха, бяха пълни с надежда, и когато усети сълзите си тя коленичи на пода и събра разпилените сапфири.

Докато чакаше в затъмнената стая, която толкова приличаше на мрачния апартамент във Виена, мислите й се понесоха към онази нощ и към раните от ножа, които не бяха смъртоносни, а трябваше само да я сплашат. „Но защо Ален не ме уби тогава? — питаше се тя. — Каква е тази зловеща лудост, която го е накарала да си играе с мен, да ме примами в своето кралство и да ме оплете в мрежата си, изтъкана от измама и престъпления?“ Тя бе оцеляла във Виена, защото Ален й позволи да оцелее. Но ако този път не успее да се отърве? Ако в следващия миг някоя сянка скочи в мрака и ножът се забие по-дълбоко в плътта й?

Ако днес умре, щяха ли да останат много неизречени думи, предназначени за хората, които обичаше? „Мамо, татко, обичам ви“ — бе повтаряла тя безброй пъти през последната година. Трябваше отново да го каже на родителите си веднага щом стигне в Ница. Ами ако не успее да стигне дотам? Ами Алекса? Дали Алекса бе убедена, че Катрин много, много я обича? Да, и Алекса, както Джейн и Александър, беше уверена в любовта на Катрин. И все пак на Катрин много й се искаше да си поговори със сестра си…

Нежно се усмихна, като мислено си представи разговора им. Първо щеше да й се извини, че смъртоносната кола е била предназначена за нея, а не за Алекса. „Глупости!“ — щеше да възкликне сестра й, пропъждайки тревогата на Катрин с топла усмивка и нехаен жест. После след като търпеливо изчака и се убеди, че тревогата наистина е изчезнала, смарагдовите й очи щяха да заблестят и тя щеше да заяви с тържествен глас: „Винаги съм знаела, че си принцеса, Кат!“ А Катрин просто щеше да отвърне: „Да, Алекса, но както и преди съм ти казвала, единственото, което съм искала, е да бъда твоята малка сестра!“

Ако днес умре, щеше да остане само един любим човек, към когото тя не бе засвидетелствала любовта си докрай.

„Трябва да живея. Трябва да съм жива, за да отида при него, смело да го погледна в сините очи, които бяха толкова радостни онзи ден на летището, и да му кажа, че го обичам, все още, завинаги…

Искам да съм жива, за да кажа на Джеймс колко много го обичам.“

 

 

— Джеймс Стерлинг? — изненадан повтори Ален, когато го информираха, че Джеймс е в мраморното фоайе и чака отговор на молбата си да говори с принца. — Да, разбира се, ще го приема. Моля, поканете го.

Докато чакаше, Ален се бореше с внезапните приливи на страх и тревога. Имаше само една причина, поради която Джеймс можеше да е тук: Катрин. Дали Джеймс не е дошъл да му каже, че все още обича Катрин? И ако е така, дали тя щеше да замине заедно с него? „Не — отговаряше си сам Ален. — Катрин няма да ме напусне.“

— Здравей, Ален.

— Здравей, Джеймс.

— Дойдох да поканя Катрин, и теб разбира се, на вечеря. Майката на Катрин е тук, в хотела.

— Джейн е тук? В хотела? Не разбирам.

— Не Джейн, Ален, а… Изабел. — Джеймс забеляза само изненада в тъмните очи на Ален. После продължи със сподавена ярост: — Ти си знаел. Ти, негоднико.

— Да, Джеймс, знаех — отвърна Ален, но за разлика от Джеймс гласът му не бе гневен, а само тъжен.

— И не си имал намерение да й кажеш, нали?

— Мислех да й разкрия истината тази вечер, Джеймс.

— Какво забележително съвпадение. Не ти вярвам, нито за миг, но няма значение. Сега знам истината и ще направя така, че и Катрин да я разбере, час по-скоро.

— Не знаеш истината, Джеймс.

— Нима? Защо да не ти кажа какво всъщност знам, Ален? Ти и Катрин сте първи братовчеди. Тя е законната наследница на Острова. Знам, че ти си един самозван принц.

— Донякъде си прав, Джеймс. — Ален тихо въздъхна. Явно трябваше да сподели с Джеймс истината, само така можеше да го убеди да си тръгне. — Катрин е законната владетелка на кралството и за наистина съм самозванец. Но това не е всичко. Грешиш, че ние с Катрин сме братовчеди. Катрин е дъщеря на Александър, но аз не съм син на Жан-Люк. Аз не съм от рода Кастел. Нямам никаква кръвна връзка с Катрин.

— Кой си ти?

— Не знам. Знам само някои факти. Кръвната ми група е АВ, а тази на майка ми е В. Значи баща ми трябва да е А или АВ. А кръвната група на Жан-Люк и на Александър е О. Да, аз съм самозван принц, Джеймс, но любовта ми към Катрин не е грях. Обичам я с цялото си сърце и тя ме обича. Вярвам, че ще ме обича и ще се ожени за мен, дори и след като узнае истината.

„Да — помисли си Джеймс, — великодушната Катрин е способна да прости. Но има и други истини, които трябва да научи.“

— Не мисля, че съзнаваш невероятната способност на Катрин да обича — продължи Ален в отговор на намръщеното лице на Джеймс. — Някога тя те е обичала много силно, но ти не си се доверил на любовта й, както сторих аз. Ти си я наранил, и то жестоко, много повече, отколкото съзнаваш.

— Знам, че съм й причинил болка, Ален. Направих го в името на любовта, но сега разбирам какъв глупак съм бил. Все още я обичам. Все още искам нашата любов да просъществува. Катрин не го знае, все още не, но след като ти й разкриеш своите истини, аз ще й разкажа за моите.

— Така да бъде — тихо отвърна Ален. — Нека изборът бъде неин.

— И аз избирам Ален — обяви Катрин, когато влезе в стаята. Най-късият път от апартамента й до залива минаваше покрай тази стая й тя можеше да се измъкне незабелязано, но изведнъж се спря, когато до ушите й достигна гласът на Джеймс. Беше чула гласа му още преди да разбере думите, които казваше, но когато се приближи, веднага ги долови: „Все още я обичам. Все още искам любовта ни да просъществува. Катрин не го знае…“ „Сега го разбрах, Джеймс — помисли си тя — и аз го искам. Но трябва да се престоря, че нашата любов не означава нищо за мен.“ Тя бавно повтори, без да сваля поглед от очите на Ален: — Избирам Ален.

Когато Катрин се приближи към него, в очите му нямаше и следа от лудостта, там проблясваше само любовта. Любов, надежда и една замислена тъга. Чудеше се каква ли е тази тъга и сякаш изведнъж разбра — Ален съзнаваше лудостта си. Той не можеше да я овладее, тя бе като демон и вероятно, както Натали бе предположила, той просто искаше да сложи край на мъченията си. „Вече свърши, Ален — обеща му Катрин мълчаливо, — вече свърши.“

— Ален, бих искала да остана малко насаме с Джеймс. Бих искала да изясним взаимно чувствата си. Ще ни почакаш ли тук, докато ние с него се разходим до залива и обратно?

— Моля те, не тръгвай с Джеймс, Катрин — прошепна Ален с такова отчаяние, че сърцето й се късаше от мъка.

— Само до залива и обратно, Ален.

— Има някои неща, които трябва да ти кажа, Катрин.

— Да, знам. Скоро ще се върна и ще те изслушам.

— Трябва да ги чуеш от мен, а не от Джеймс. Катрин, моля те, нека Джеймс да си тръгне сега. После, ако трябва, ще се срещнеш с него.

Катрин забеляза страданието в тъмните очи на Ален и реши повече да не предизвиква лудостта му, която очевидно той не можеше да овладее.

— Добре, Ален. Ще остана. — „Джеймс сега ще си тръгне — помисли си тя, — а после, след като двете с Натали ти помогнем, аз ще отида при него.“ — Оставам.

— Не, ти ще тръгнеш, Катрин. — Думите, — една тиха, но категорична заповед, — дойдоха от Натали. — Качете се двамата с Джеймс на моторницата.

Натали стоеше на прага. Беше облечена в дълга бяла рокля и бе украсила прелестната си коса с цветя. „Прилича на булка“ — каза си Катрин. Натали представляваше истински образ на спокойствието и утехата за Ален.

Но също като портрета от апартамента на Катрин този образ бе доста смущаващ, защото утешителната красота бе странно примесена с неочаквания ужас. В своята фина ръка Натали Кастел държеше пистолет. Красота и насилие…

— Джеймс може да си тръгне, Натали — тихо отвърна Катрин. — Но аз ще остана с теб заедно да помогнем на Ален.

— За какво ще ми помагаш? — попита учудено Ален, като отмести за миг погледа си от страховитото полуавтоматично оръжие към Катрин. — За каква помощ говориш, Катрин?

— Знам какво си извършил, Ален — нежно отвърна неговата любима. — Натали всичко ми разказа. Вината не е твоя. Наследил си лудостта на Жан-Люк. Ти толкова много обичаш Острова. Знам, Ален, и те разбирам.

— Какво знаеш, Катрин?

— Знае, че тя е принцесата — намеси се Натали.

— Нямах представа, че и ти знаеш за съществуването й, Натали — тихо отвърна Ален и отново премести погледа си към Натали и оръжието.

— О, да, Ален. Разбира се, че знам. Чух историята, която Жан-Люк стотици пъти ти е разказвал.

— Тогава не е ли чудесно, че открихме нашата братовчедка, Натали? — тихо попита Ален и се приближи към нея, само няколко крачки, колкото да застане между пистолета и Катрин. Пистолетът бе от арсенала на Жан-Люк, поне така предполагаше Ален, и Натали го бе скрила, преди той да издаде заповедта да се унищожат всички оръжия. „Какво ли още е запазила Натали от мрачния терор на Жан-Люк? Пушки? Гранати? Бомби?“

— Чудесно? О, не, Ален. Никак даже не е чудесно. Островът е твой. Дадох ти го, защото знаех, че го обичаш. Катрин не бива да ти го отнеме, не бива да бъде с теб.

— Ти ли си ми дала Острова, Натали? Как?

— Като те отървах от Жан-Люк. — Натали изрече думите си почти с детинска гордост. Налудничавите й очи изведнъж станаха невинни и тя сякаш очакваше да я похвалят за жеста, който бе направила. Но щом Ален не й благодари за убийството на собствения й баща, тя обясни с простата и кошмарна логика на собствената си лудост: — Знаех, че докато Жан-Люк е жив, ти ще бъдеш далеч от Острова и от мен. Аз ти дадох Острова, Ален, а може да го запазя за себе си, но знаех, че след като имаме един и същ баща, ти никога няма да ми навредиш. И това ми стигаше! — В гласа на Натали се доловиха прелъстителни нотки, като на ненаситна влюбена жена. — Защо на теб не ти стигаше? Защо трябваше да се влюбваш в Моник?

— О, Натали — прошепна Ален, съзнавайки, че е бил сляп за лудостта на Натали, и че именно тя бе причинила смъртта на жената, която толкова много бе обичал. Не бе забелязал и фаталната мания на Натали към него, а трябваше да внимава! Като момче той бе станал свидетел на манията на Жан-Люк към Изабел. Дъщерята бе наследила чара и ума на злодея, както и лудостта му, а Ален нищо не бе забелязал. — О, Натали.

— Моник трябваше да умре — простичко обясни тя, без чувство за вина, но сякаш бе възмутена, че Ален е изненадан, защото според нея смъртта на Моник бе просто необходимост. — После всичко се оправи, не помниш ли? Бяхме отново заедно, без някой да нарушава нашата идилия.

— Спомням си — тихо отвърна Ален и спомените за голямата скръб отново го разтърсиха, скръб, която доста време дори и вълшебната оздравителна сила на Острова не можа да потуши.

— Но това не бе за дълго. Ти стана неспокоен. Искаше да пътуваш, да слушаш отново музика, да каниш отново гости в двореца. — Тя въздъхна като многострадална съпруга и присви гневно тъмните си очи: — О, Ален, не биваше да каниш семейство Стерлинг за Коледа.

— О, Боже — едва продума Ален. Искаше да се обърне към Джеймс и да му се извини, но не смееше да откъсне поглед от Натали или от спусъка на смъртоносното оръжие. Погледът му остана прикован в Натали, която се усмихваше победоносно, когато си припомни колко успешно бе предотвратила посещението на Артър и Марион. Ален успя да прошепне на Джеймс, тъжно и съчувствено, сякаш той бе отговорен за лудостта на Натали: — Съжалявам, Джеймс.

— Ален? — Тонът на принцесата бе умолителен, тон на отчаяна любовница. — Обичам те. Всичко, което извърших, бе заради теб. Нима не разбираш?

— Да, Натали, разбирам.

— Тогава позволи на Джеймс и Катрин да си идат. Нека да се качат на моторницата ида ни оставят на мира. Моля те, Ален!

— Добре — съгласи се той. После изведнъж му хрумна нещо и предложи: — Имам по-добра идея, скъпа. Защо да не отидем двамата с теб на моторницата?

— О, да. Защо не, Ален? — тихо отвърна тя. — Ключовете са у Катрин.

Ален се обърна и взе ключовете от елегантната ръка на Катрин. Искаше да й каже толкова много неща, важни неща, но беше прекалено опасно да ги изрече на глас. Затова изпрати с очи нежно любовно послание. „Обичам те, принцесо. Повярвай ми. Бъди щастлива, любов моя.“

Той се усмихна колебливо, сякаш се сбогуваше с недоумяващите сапфирени очи. После погледна към Джеймс, който се бе приближил, готов да защити Катрин, в случай, че лудостта на Натали внезапно избухне, и попита:

— Ще й кажеш ли всичко, което споделих с теб, Джеймс? Това е самата истина и искам тя да я знае.

— Да, Ален, ще й кажа — тихо обеща Джеймс.

— Благодаря ти — отвърна тихо Ален, преди да излязат с Натали от стаята. Той протегна ръка към нея, за да вземе пистолета, но тя сграбчи ръката му и стисна още по-здраво оръжието. Ален си бе мислил да вземе пистолета, но съзнаваше, че опасността бе твърде голяма. Нямаше вече никакво значение. Важното бе, че той и Натали щяха да оставят Катрин… завинаги.

Двамата излязоха през стъклените врати, които водеха към градината и поеха ръка за ръка по мраморната пътека към залива. Когато Джеймс видя, че се отдалечават, тревогата му, че Натали можеше да нарани Катрин премина, но нови опасения безмилостно човъркаха съзнанието му. Какво ставаше? Не можеше нищо да разбере. Едва ли Ален вярваше, че ще успеят да се измъкнат. Моторницата бе бърза и мощна, но все пак имаше нещо…

И тогава Джеймс се досети. Моторницата щеше да отведе Ален и Натали там, откъдето никога нямаше да се върнат… там, където Натали искаше да изпрати Катрин… там, където в лудостта си тя бе готова да отиде с любимия си Ален… завинаги.

— О, Боже!

— Какво има, Джеймс?

— Трябва да ги спра.

Нямаше време да й обясни. Хукна през отворените стъклени врати към мраморната пътека. Катрин се затича след него, но преди още да излезе от стаята, усети зад себе си шум от нахълтващи въоръжени хора. Зад нея стоеше Елиот Арчър.

— Елиот! Натали. Тя е…

— Знам. Току-що получих съобщение, че миналата сряда е била във Вашингтон. Къде е тя?

— Там долу, при залива. Ален я убеди да тръгне с него, но има нещо друго, нещо, за което Джеймс се досети. Той също тръгна натам.

— Сигурно има бомба в моторницата.

— О, не!

 

 

— Ален, недей! — извика Джеймс, когато стигна на кея.

— Свършено е, Джеймс. Остави ни. Моля те.

Джеймс веднага разбра, че нямаше избор. Натали все още стискаше пистолета и в очите й проблясваше луда ярост, че е нарушил уединението им. Той спря на място и не помръдваше, докато Ален и Натали се качваха на борда. Първо се качи Натали и с бързи и ловки движения запали мотора. Завъртя ключа, но се чу само леко бръмчене, а не експлозия от бомба. Джеймс реши, че бомбата е свързана с някакъв друг механизъм, също както на лодката, където бяха майка му и баща му. Ален хвърли въжетата и погледна към Натали. Тя протегна към него ръка, също като младоженка към бъдещия си съпруг, една нежна покана да сподели с нея вечната любов. Очите й, в които с пълна сила проблясваше лудостта, излъчваха радостно предчувствие. Ален се приближи към нея с царствено достойнство, като монарх, който поема на плещите си цялата вина, макар да беше невинен, готов да пожертва живота си, за да сложи край на лудостта й.

Щом Ален се приближи към Натали, лодката леко се отдалечи от кея и Джеймс скочи в нея. Тя се заклати под тежестта му и в този миг в очите на Ален се появи тъжна изненада, а погледът на Натали стана гневен и злокобен. Ален се обърна към Джеймс, за да го блъсне зад борда, да го накара да скочи, но ръката на Натали сграбчи регулатора и го бутна напред… към вечността.

Моторницата се залюля… и избухна, огромен огън излизаше от сапфиреното море. Червеникав оранжевите пламъци стигаха почти до небето, като слънце сираче, което търси родителите си, и над пламъците се извиваха огромни пушеци, примесени с пепел, също като черните градоносни облаци, които предизвестяваха появата на дъгите.

Лазурното небе бе скрито от пламъци и пушек.

Появиха се и дъги, хиляди дъги, навсякъде, където бензинът целуваше морето. Водните дъги се издигаха и падаха заедно с вълните… море от дъги, което обграждаше огнения остров.