Катрин Стоун
Островът на дъгите (14)

Глава 13

Лекото потропване на вратата събуди Алекса. Лунната светлина, която струеше през отворените прозорци, осветяваше часовника до леглото й — беше дванадесет и половина. Вероятно Кат идваше да й разкаже за яхтата на Джеймс. Или може би самият Джеймс? „Не — реши Алекса докато връзваше копринения халат на тънката си талия, — в крайна сметка ние с Джеймс не сме ученици, които искат тайно да се любят.“

Освен това онази вечер във вилата й тя и Джеймс успяха да наваксат предварително времето, когато щяха да спят в отделни легла. Приемът и задълженията на Джеймс като домакин щяха да продължат чак до неделя късно вечерта. Дотогава тя вече ще е изпратила Кат на летището и ще се е върнала в „Скалата на розите“. В понеделник следобед Джеймс щеше да замине за Денвър за четири дни, а след това за Чикаго, където щеше да остане и през почивните дни. Щяха да бъдат разлепени поне за десет дни и все пак Алекса знаеше, че не Джеймс, а някой друг чука на вратата. О, сигурно този среднощен гост е малката й сестра и те ще си побъбрят дълго за прекрасния ден.

Но не беше Кат, а Брин. Една съвсем различна Брин от жената, с която Алекса бе прекарала приятни часове през деня. Розовите страни на Брин бяха пребледнели, искрящите кафяви очи бяха мрачни и тревожни, а от лъчезарното й същество не бе останало и следа. Само преди три часа Брин се бе извинила, че се чувства изморена, и се бе оттеглила в стаята си. Да, тя очевидно бе поспала малко, но сега вместо с нощница и халат тя бе облечена с дънки и накриво закопчана памучна риза.

— Брин, какво се е случило?

— Трябва да видя Робърт. Извинявай, Алекса, не знаех в коя стая са той и Хилари.

— Е, добре, аз знам. Преди час заедно се качихме по стълбите. Защо не влезеш да почакаш, докато го извикам?

— О, добре. Благодаря ти.

Алекса закрачи бързо по плюшения ориенталски килим, който покриваше излъскания дървен под. Щом се приближи до спалнята на Робърт и Хилари, тя се сети, че е боса, че косата й е разрошена, но сега нямаше значение как изглежда. Нито пък й пукаше, че може да наруши страстната интерлюдия между привлекателния сенатор и аристократичната му съпруга. Сега най-важното бе, че сестра му е в беда. По-малката му сестра, която бе тръгнала да го търси, защото се нуждаеше от помощта му. Припомни си гласа на Брин, когато тя каза: „Трябва да видя Робърт.“ Брин имаше нужда от Робърт и Алекса не се съмняваше, че той ще помогне на сестра си.

Почука на вратата и реши, че ако се наложи, ще повика Робърт по име. Но вратата веднага се отвори. Черната му коса бе разрошена, от страст или от сън, бе наметнал халат върху пижамата си и също като Алекса беше бос.

— Здравей — усмихна се той загадъчно.

— Брин има нужда от теб. Не знам какво е станало, но…

— Къде е тя? — усмивката му изчезна и в тъмните очи се появи тревога.

— В моята стая.

Алекса го поведе към спалнята си, но на прага се спря, за да може първо той да влезе в стаята. Робърт се втурна към Брин, която седеше на ръба на един стол и коленичи пред нея, така че да я погледне в очите.

— Какво става, скъпа? — попита той, като взе ръцете й в своите.

— Пометнах бебето.

— О, Брин, не знаех.

— Никой не знаеше. Дори и Стивън. Трябваше да опитам, Робърт, за последен път. Вярно, че нямах такова намерение, но бях убедена, че този път… Просто трябваше да опитам. — Тя се разплака и сълзите се търколиха по измъченото й лице.

— Знам. Всичко е наред, Брин — успокои я той. — Всичко е наред.

Алекса се приближи към Робърт така, че той да я види, и когато тъмните му очи, тъй загрижени за малката му сестра, срещнаха нейните, тя тихо попита:

— Да извикам ли Марион?

— Брин, искаш ли Алекса да доведе Марион?

— Не, няма смисъл да притесняваме Марион. Просто трябва да отида до най-близката болница.

— Не знам къде наблизо има болница, Брин. Ще трябва да извикам Джеймс…

— Аз знам къде е болницата — намеси се Алекса. — На десет мили оттук, в Марлборо. Ще отидем с моята кола, аз ще карам.

— Благодаря ти. — Робърт се изправи, като все още държеше ръцете на сестра си. — Отивам да се облека, Брин. След пет минути се връщам.

След като Робърт излезе, Алекса бързо се облече с дрехите, които бе приготвила за плаването с Катрин и Джеймс. Докато обуваше маратонките, Брин се изправи и… залитна.

— Брин? — втурна се към нея Алекса и я накара да седне пак на стола.

— Исках да отида да си взема чантата.

— Аз ще ти я донеса. Стой тук. Ето, сега се връщам.

Алекса намери чантата на нощното шкафче. Грабна я и после някак импулсивно се върна да вземе пуловер или сако. Въздъхна, когато забеляза нощницата и халата на Брин. Бяха целите в кръв.

 

 

Когато пристигнаха в болницата в Марлборо, веднага закараха Брин в спешното отделение. Робърт и Алекса стояха в чакалнята, която беше в съседство с отделението. Четиридесет и пет минути по-късно лекарят на Брин се появи, за да ги уведоми за състоянието й.

— Изгубила е бебето.

— Разбирам — с тих, но развълнуван глас отвърна Робърт.

— Бих искал да я задържа, докато излязат кръвните проби. Ако резултатите са такива, каквито очаквам, Брин ще може веднага да се прибере вкъщи. Предполагам, че това ще стане най-късно след два часа.

— Добре. Мога ли да я видя?

— Разбира се. Тя също иска да ви види. Мисля, че е по-добре да не стоите дълго време при нея. Тя е доста изтощена и се надявам, че ще поспи малко, ако остане сама.

— Добре. — Робърт се обърна към Алекса и попита: — Имаш ли нещо против да ме изчакаш?

— Не, Робърт, разбира се, че нямам нищо против.

 

 

— Ще тръгваме ли? — попита Робърт, след като излезе от стаята на Брин.

— Да тръгваме?

— Да, за Инвърнес. Да те изпратя и да взема моята кола.

— Да вземеш колата си… и Хилари?

— Хилари? — повтори Робърт изненадан. Миг след това тихо отвърна: — Не.

„Не?“ — Алекса изведнъж почувства гняв към стария си враг. Робърт беше тук заради Брин, за да й помогне, да я подкрепи, да й съчувства и, макар че това му костваше доста усилия, защото бе много разстроен, той умело прикриваше мъката си, за да бъде силен заради малката си сестра. Той беше тук заради Брин, а кой беше тук заради Робърт? Къде е сега неговата любяща съпруга? Дали наистина Хилари беше толкова себелюбива и толкова суетна, че не можеше да жертва няколко часа от здравословния си сън, за да помогне на съпруга си? Дали наистина не изпитваше съчувствие към Брин, която претърпя такава жестока загуба? Или може би самата мисъл да прекара няколко часа в претъпканата, наситена с цигарен дим чакалня противоречеше на нейното аристократично достойнство?

Чакалнята наистина беше твърде неуютна. Беше препълнена, както ставаше обикновено в събота вечер, когато буйни и предимно пияни пациенти търсеха медицинска помощ за раните и цицините, получени по време на някоя кавга или сбиване. В момента чакалнята не беше място, където човек може да жали и да размишлява за загубата на тъй желаното бебе. Стаята на Брин бе изолирана от шума, но нима Робърт можеше да намери спокойствие тук?

„А той се нуждае от спокойствие — мислеше си Алекса, докато гледаше неговите изразителни, тревожни очи. — Хилари може и да я няма, Робърт, но аз съм тук… искам да бъда тук.“

— Имам една идея, Робърт. Вилата ми е съвсем наблизо, много по-близо от Инвърнес. Можем да дадем телефонния номер на лекаря и да почакаме там, ако искаш. — Тя се усмихна нежно на тъмните очи. Той сякаш се притесняваше да не би да й досажда и все пак изглеждаше изкушен от поканата. — Може и да ти звучи нахално, Робърт, но съм убедена, че кафето, което се сервира в „Скалата на розите“, е много по-хубаво от това тук в кафе машините.

— Сигурен съм, Алекса, но… — Колебливото му възражение всъщност показваше, че той не иска да протестира срещу предложението й.

— Освен това, Брин има нужда от нова нощница — тихо добави тя. — И тъй като случайно съм затрупана със съвсем нови меки, удобни нощници, с удоволствие бих дала една от тях на Брин.

 

 

Предната вечер „Скалата на розите“ бе приятна и забавна тема на разговор. Вярно, че малката вила не можеше да се сравни с великолепния Инвърнес, нито пък с Клермонт, всеизвестното имение в Арлингтон, което бе сватбен подарък на Робърт и Хилари от Сам Балинджър. Но както обясни Алекса с грейнали очи, също като в Инвърнес името „Скалата на розите“ бе издялано върху гранитен блок, който се намираше в подножието на стълбите, водещи към вилата. Надписът бе идея на Джеймс и след като Алекса, приятно изненадана, бе одобрила предложението му, той се бе заел с изпълнението на тази задача.

— Значи това е „Скалата на розите“ — каза Робърт и се спря, за да погледа възхитен обления от лунна светлина надпис.

— Да, това е — повтори тихо Алекса.

Тя поведе Робърт нагоре по стълбите към омайната градина с рози и романтичната вила, която се намираше зад нея. Направи кафе, както бе обещала и също както бе обещала, му предложи невероятното незаменимо спокойствие нощем в „Скалата на розите“. Седяха на верандата под звездното небе, меката лунна светлина огряваше лицата им, слушаха песента на щурците, вдишваха от свежия нощен въздух, наситен с уханието на розите, разговаряха тихо за щурците, за розите, за луната и звездите и от време на време потъваха в спокойствието на мълчаливите паузи.

Най-накрая думите или може би мълчанието уталожиха тревогата на Робърт и той тихо каза:

— Искам да ти разкажа за Брин.

— Да — отвърна също така тихо Алекса. „Искам да чуя за Брин, Робърт… искам да ми разкажеш и за себе си“ — помисли си тя.

— Брин и Стивън са женени от дванадесет години и дълго се опитваха да имат деца.

— И накрая тя забременя? И после изгуби бебето?

— Не. Нещата са много по-сложни и много по-трудни. Брин забременяваше, но не можеше да износи бебето докрай.

— Поради някаква незнайна причина?

— Да, поради някаква незнайна причина. Брин и Стивън ходиха при най-добрите специалисти, подложиха се на всякакви изследвания и процедури. Марион също им помогна, но дори и последните постижения на медицинската наука не успяха да дадат никакъв отговор. Ето защо през всичките тези години те все се опитваха… като се надяваха, че някой ден… — Робърт въздъхна. — Брин почти веднага разбира, че е бременна, привързва се към новия живот, който се заражда в нея, надява се, радва се и когато изгуби бебето, страданието й е голямо.

— О, Робърт — прошепна съчувствено Алекса. — Брин би била чудесна майка.

— Да, и Стивън би могъл да стане чудесен баща. Не е ли ирония на съдбата това, че в една епоха, когато жените могат да се занимават с каквото искат — когато те не са длъжни да прекарат живота си само като майки и когато това първо призвание на жената е обезценено — единственото, което моята малка, умна сестричка иска, или поне досега искаше, е да стане майка.

— Да, така е, Робърт — съгласи се Алекса, — но дори Стивън и Брин да не могат да имат деца, те биха могли да си осиновят, нали?

— Опитваха се. Но тъй като Брин на няколко пъти забременя и все се надяваше, че ще може да износи бебето, те все отлагаха възможността за осиновяване. А сега вече Стивън наближава четиридесетте и шансовете им пред обществените агенции все повече намаляват. — На огряното му от лунната светлина лице се появи нежна ласкава усмивка и той продължи: — Предполагам, вече си разбрала, че в известен смисъл Брин и аз сме „осиновени“ от семейство Стерлинг. Също както Марион се бе погрижила Стивън и Брин да отидат при най-добрите специалисти, така и Джеймс, щом се повдигна въпросът за осиновяване, веднага изрази желание да се свърже с най-добрите адвокати в страната, които се занимават с проблемите на осиновяването.

— И това не помогна ли?

— Почти помогна… два пъти. Но и при двата случая биологичните майки промениха решението си — първият път още двадесет и четири часа след раждането на бебето, а втория — шест седмици след като бебето бе живяло при Брин и Стивън.

— Но нима това е възможно?

— Напълно възможно. Епохата на тайната при осиновяването вече отминава. Джеймс се почувства ужасно. Срещна се и с двете майки, които бяха решили да приберат децата си, и наистина им повярва, че са категорични в решенията си.

— А Брин?

— За нея това беше ужасно болезнено, още една загуба, но тя прекрасно разбираше, че една майка може да промени решението си, когато става въпрос за детето й. Двата неуспешни опита за осиновяване ги накараха да бъдат по-предпазливи. Помислих си, че вече са се отказали да имат деца — собствени и осиновени. За Брин това бе голямо мъчение. Последният път, когато говорихме с нея, след спонтанния аборт през март, тя ми каза, че е решила да сложи край на всичко… на всичко — и на мечтите, и на страданието.

— Но е решила да опита още един последен път.

— Да, един последен път. — Настъпи мълчание, нарушавано само от веселите песни на щурците. Когато най-сетне Робърт проговори, гласът му бе съвсем тих и думите му отлетяха към блещукащите звезди: — Чувствам се толкова безпомощен.

— Безпомощен ли, Робърт?

— Бих направил всичко, за да сложа край на страданието на Брин, но…

— Но нищо не може да се направи — увери го Алекса. — А и ти наистина й помагаш. Разбираш я, споделяш мъката й, толкова си нежен и внимателен с нея. Явно Брин ти има голямо доверие.

— Когато бяхме малки, аз години наред закрилях Брин, опитвах се да я защитя от неприятностите и сега толкова много ми се иска да залича болката й, но не мога.

— Не, не можеш — съгласи се тя. И после неочаквано почувства невероятната сила на емоциите, така умело прикрити от Робърт, дълбоко, дълбоко в него. Тази сила бе невидима и все пак тя я усещаше, сякаш неговата безпомощност, неговото страдание бяха вътре в нея. Миг след това тя си позволи откровението: — Това ти причинява мъка и на теб, Робърт, нали?

— Да — призна той, като свали поглед от звездите и го насочи към сериозните красиви смарагдови очи. И после отвърна на откровението с откровение: — Обикновено не признавам пред никого такива неща.

Погледите им се срещнаха и тогава се появи нова невидима сила, дълбоко скрита и в двамата, поне досега. Докато тъмните изразителни очи изучаваха искрящите зелени очи, разтуптените им сърца не можеха повече да сдържат силните чувства в техните скривалища и непреодолимото желание и копнеж с радост бликнаха на повърхността, опасно смели, безразсъдно предизвикателни.

— Не признаваш такива неща? — повтори като в унес Алекса, развълнувана.

— Да, Алекса.

Луната ги наблюдаваше, и сякаш с одобрение, защото ги обгръщаше в златиста мъгла, в която всичко беше възможно, нямаше опасения, нямаше страхове, беше разрешено да се споделят най-съкровените тайни и желания на сърцата. И в тази златиста мъгла Алекса усети желанието на Робърт да бъде с нея, едно силно и чудно желание, което се бе родило много отдавна и се простираше отвъд този миг. И в радостните лунни смарагдови очи Робърт видя отражението — на желание, което бе също така силно, чудно и всеобхватно като неговото.

В този миг всичко бе спокойно, този миг даваше воля на всички тайни желания и Алекса с удоволствие и радост би приела ласките на ръцете и устните, както сега се наслаждаваше на нежността в тъмните изразителни очи…

Но точно тогава телефонът звънна. Тя трябваше да остави Робърт и да замени златистата мъгла с прекалено ярката светлина в кухнята. Той тръгна след нея и няколко минути по-късно, след като му каза, че Брин е изписана от болницата, Алекса влезе в спалнята си, за да вземе нощница за неговата малка сестра.

 

 

Когато се върна в кухнята, тя завари Робърт да бърше чашите от кафето, които току-що бе измил.

— Нямаше нужда да го правиш, Робърт.

— Просто исках да го направя. Освен това ми е и навик.

— Навик? — „Останал от бедното и тежко детство? Или от времето, когато е бил войник? — чудеше се Алекса. — Не вярвам той или Хилари да мият чинии в Клермонт.“

— Имам един малък, неромантичен, безименен апартамент близо до Капитолия — обясни Робърт с усмивка. — Пътят ми до Арлингтон е деветдесет минути, без да се имат предвиди задръстванията и тъй като често ми се налага да работя рано сутрин или късно вечер, обикновено оставам да спя в града, в апартамента, където сам мия чашите от кафе.

— Разбирам — тихо отвърна Алекса. И сигурно Робърт би забелязал, ако тя не бе свела глава и не бе прикрила красивите си очи, рискованите желания на сърцето й. „Значи много нощи ти си далеч от Хилари и може би в една от тези нощи ще поискаш да дойдеш тук, за да поговорим и да… О, Господи, за какво си мисля аз?“ Добре, че бе свела златистата си глава и когато най-сетне продума, тя говореше на меката памучна нощница, която държеше в ръцете си: — Ето, това е за Брин. Мисля, че тази нощница на розите е доста жизнерадостна…

Тя изведнъж млъкна, усетила допира му и потрепера от нежността, с която той докосна златистата й копринена коса. Робърт също трепна, когато вдигна красивото й лице към себе си и прошепна:

— Благодаря ти.

 

 

— Благодаря ти — повтори Брин думите на брат си час по-късно.

Стояха в спалнята на Брин в Инвърнес и Робърт вече им бе пожелал лека нощ, а Алекса бе останала, за да се увери, че Брин се чувства добре. Тя седеше в разкошното легло, облегната се на пухкавите възглавнички и изглеждаше много млада и хубава в нощницата на Алекса.

— Няма защо, Брин. — „Бих искала да направя за теб много повече“ — мислеше си Алекса, без да сваля поглед от тъмните очи на Брин, които отново се натъжиха. — Съжалявам.

— Знам, Алекса. Благодаря — тихо отвърна Брин.

Алекса се поколеба за миг и после, като усети, че вероятно Брин иска да говори, тихо и предпазливо добави:

— Изглежда ужасно несправедливо. От теб щеше да излезе чудесна майка.

— О… — благодаря ти. — Лицето й помръкна и тя тихо призна: — И аз мисля, че е несправедливо. Наистина вярвам, че ние със Стивън можем да дадем много любов. — Тя поклати смутено глава. — Но поради някаква причина, ние сме обречени да нямаме деца.

— Каквато и да е причината, тя е жестока към вас. — Тонът на Алекса бе ласкав, но все пак негодуванието от незнайната съдба, която бе отредила такъв тежък жребий за Брин, бе съвсем очевидно.

— Да, така е — съгласи се Брин и се усмихна на прямотата на Алекса, благодарна, че може да признае открито тази несправедливост. — Хубаво е, че разговарям за това с някой друг, а не със Стивън или Робърт. Този проблем ни причини толкова много мъка, Алекса, че ние отдавна не сме изливали яда си върху капризната съдба.

— Бих се радвала да остана тук и да говорим цяла нощ или поне няколко минути.

— Благодаря. Бих искала да поговорим още малко.

Впуснаха се в утешителен разговор, споделяха думи и емоции, съществени и маловажни, докато накрая, макар и неохотно, Брин трябваше да отстъпи пред изтощеното си тяло, което се нуждаеше от сън.

— Ще дойда утре да те видя — обеща Алекса.

— Аз ще бъда с вас на приема.

— Наистина ли? Няма ли да останеш в леглото?

— Не. Ще се оправя. Може би ще седя повечко под розовите чадъри и няма да се разхождам из имението, но до утре ще се оправя. Не искам да казвам на никого за аборта, дори и на Стивън. Той не знаеше, че съм бременна…

— Разбирам — тихо каза Алекса. Тази вечер тя бе научила, че Брин много обича съпруга си и разбираше желанието й да му спести страданието. — Добре.

— Благодаря, че беше с мен тази вечер, Алекса.

— Няма защо, Брин.

 

 

Докато вървеше към своята стая, Алекса погледна затворената врата на спалнята на Кат. Беше си представяла, че тази вечер ще си побъбри със своята по-малка сестра, но вместо това тя бе стояла при сестрата на Робърт. Може би утре щеше да научи за плаването на Кат и Джеймс.

Джеймс… Чудеше се какво ли би казал той, ако тя се промъкне до неговата стая в другото крило на имението и му признае всичко? Как ли би възприел спомена й за лунната магия в „Скалата на розите“ и факта, че сърцето й все още лудо бие заради Робърт? Джеймс, нейният добър приятел, който не бе влюбен в нея, просто би обяснил, че каквото и да е видяла в изразителните тъмни очи на Робърт, то е било само илюзия, защото очевидно е била заслепена от вълшебната лунна светлина. Това би казал Джеймс, нали? Той не би се почувствал наранен, нали? Алекса искрено се надяваше да е така.

И все пак тя не отиде при Джеймс. Но призна пред себе си, че се страхува да го направи. Не защото щеше да види болка в тъмносините очи, едва ли щеше да има болка в тях, а защото Джеймс сигурно щеше да й каже, че всичко е било илюзия, плод на нейното въображение. И така, вместо да отиде при Джеймс, Алекса се прибра в спалнята си и привлечена от златистия лунен лъч, застана до прозореца.

„Здравей, Луна — поздрави мълчаливо тя, а искрящите й очи гледаха с надежда към усмихнатия свидетел на това, което се случи в «Скалата на розите». — Помниш ли ме? Кажи ми, моля те, забеляза ли изражението на кафявите му топли очи? Не съм сгрешила, нали? Моля те, кажи, че не съм сгрешила. И тъй като ти си видяла много, а аз все още нищо не знам, можеш ли да ми кажеш дали прекрасните чувства, които бушуват в мен, дали тръпките на щастие, радост и желание, дали тези великолепни усещания са предвестници на любовта? Да? И аз така мисля. Моля те, кажи ми още нещо. Дали и той е в плен на тези прекрасни чувства?“

 

 

Най-влиятелните хора на Вашингтон прекараха тази неделя в Инвърнес. Разхождаха се сред розите в елегантното и стилно имение, обсъждаха злободневните теми, бърбореха за незначителни неща, пиеха шампанско и вкусваха от деликатесите, подредени върху лъскави сребърни подноси.

Сенаторът Макалистър и съпругата му бяха заедно през целия ден и разбира се, всеки искаше да размени дума с бъдещата Първа двойка, както и много хора искаха да се запознаят с Александра Тейлър. На Алекса и Робърт не им се удаде възможност да говорят насаме, но неведнъж, сякаш по някакво мълчаливо разбирателство, погледите им се срещаха и се усмихваха.

Алекса не говори с Робърт. И Катрин не говори с Джеймс. Тя имаше намерение да му благодари, но когато се появи на закуска, той вече помагаше на Артър да провери дали масите с розовите чадъри са подредени, дали тенис кортът е измит и басейнът почистен. Преди Катрин да намери сгоден момент да поговори с него, гостите започнаха да пристигат и Джеймс влезе в ролята на любезен домакин. И когато държавният секретар, страстен почитател на музиката, разпозна в красивата млада жена момичето Катрин Тейлър, което спечели конкурса „Ван Клибурн“, тя също се оказа много заета.

— На моите приеми гостите не са длъжни да се подчиняват на заповеди — намеси се Марион, когато подочу, че секретарят е предложил на Катрин да направи импровизиран рецитал на рядко използваното, но безупречно поддържано пиано „Стайнуей“. Марион се усмихна на висшия чиновник, който бе близък приятел на семейството от много години, и добави: — Без значение кой издава заповедите.

— Нямам нищо против, Марион. Стига ти да не възразяваш.

— Скъпа моя Катрин — отвърна Марион, приятно изненадана, — самата аз едва се въздържах да не те помоля за същото.

Катрин посвири, позволявайки и на другите да се наслаждават на таланта й, без въобще да се притесни от взискателната и претенциозна публика. Импровизираният рецитал се превърна в един вълшебен следобед на музиката. Отначало гостите, привлечени от блестящото й изпълнение, просто слушаха, очаровани, омагьосани. Но после, в отговор на предложението й да им изсвири каквото поискат, към нея се изсипа порой от молби. Репертоарът й бе най-разнообразен и тя с удоволствие свиреше всякакъв вид музика — от Бах и Шопен до Гершуин и рокендрол.

Катрин свиреше с радост и както винаги безупречно… докато не се появи Джеймс. Миг преди това с едно закачливо намигване към съпругата си, президентът бе попитал Кат дали знае „Загубвам самообладание“. Тя естествено го знаеше и тъкмо бе започнала да свири, когато в стаята влезе Джеймс. „Колко подходящо!“ — помисли си нещастна тя, защото винаги губеше самообладание, когато усети проницателния син поглед върху себе си. Страните й поруменяха, сърцето й трепна, но не заради гладната диета. Тя вече не пазеше диета, днес бе хапнала съвсем малко, но тялото й веднага бе отвърнало с благодарност и тя бе усетила живителните сили в организма си.

Катрин знаеше, че винаги когато Джеймс се появи, страните й се изчервяват, а сърцето й ускорява ритъма си. Но сега, докато свиреше, тя усети, че изключителният й талант започва да губи самообладание, да се разпада на парчета. Един от фините й пръсти докосна грешен клавиш един път… втори път! Естествено само тя забеляза това съвсем незначително препъване на своите красиви и грациозни ръце, които изпълняваха великолепния танц на пианото. Искаше й се да свири красиво, блестящо… заради Джеймс. Но не успя! Нито пък имаше смелост да вдигне глава и да срещне погледа му, да му се усмихне и да му благодари. О, да, тя можеше да се усмихва чаровно на президента на САЩ и смело да издържи възторжения му поглед, и дори да говори с него докато пръстите й танцуват върху клавишите. Но не можеше да погледне Джеймс, не и докато свири.

Джеймс постоя в стаята съвсем малко. Беше се разбрал с някои от гостите да вечерят на яхтата… И те все още плаваха — едно синьо-бяло петънце в далечината — когато Катрин и Алекса си тръгнаха от Инвърнес.

 

 

— Мамо?

— Кат — въздъхна Джейн. Очите й се насълзиха, а гласът й радостно трепна от вълнение. Колко търпеливо и отчаяно тя и Александър бяха чакали мига, когато дъщеря им щеше да се върне при тях. Как копнееха да се втурнат към нея, да я притиснат в прегръдките си, повтаряйки отново и отново колко много я обичат. Но Джейн и Александър знаеха, че не те, а Катрин трябва да направи първата стъпка. Знаеха, че това нейно завръщане към дома… към любовта… то ще бъде дълго и мъчително. Но поне сега, най-после, Кат поне бе започнала това пътуване. В гласа на дъщеря си Джейн долови искрица надежда, а и самото „мамо“ бе смела стъпка напред. От месец май писмата на Катрин започваха със „Здравейте“ или „Bonjour“, а не с толкова познатото „Скъпи мамо и татко“ или дори „Мили мои“.

— Здравей. Татко там ли е?

— Качва се по стълбите и ще ти се обади от другия телефон.

Почакаха мълчаливо, докато Александър вземе слушалката, и когато продума, Джейн се питаше дали Кат е усетила вълнението в гласа на баща си.

— Как си, Кат?

— Добре съм, татко. Исках просто да се обадя, за да видя как сте.

Говориха цял час и в моментите, когато Катрин разказваше за Ню Йорк, за новите музикални творби, които бе научила, за уикенда в Инвърнес, сякаш всичко си беше постарому, и отношенията им бяха прекрасни, топли, сърдечни, както в миналото. Един натрапчив признак от миналото… който всъщност не съществуваше. Възторжените думи на Катрин често биваха прекъсвани от болезнения спомен за истината, който нахлуваше нежелан в съзнанието й. Тя спираше по средата на изречението, настъпваше тягостно мълчание и през това време Джейн и Александър повтаряха наум отчаяни молитви. Но всеки път Катрин започваше отново да говори. Да, тя ще изпрати записи на новите творби, които щеше да свири. Ще изпрати и снимките, на които, президентът, Първата дама и Алекса са се облегнали на пианото, докато тя свири. И най-вече обещава, че отново ще им се обади.

Ще се обади отново. Това беше най-прекрасното обещание. Защото това означаваше, че смелото завръщане на Катрин към родителите й, към тяхната любов наистина бе започнало.