Катрин Стоун
Островът на дъгите (16)

Глава 15

Манхатън, октомври 1989

— Здравей, Катрин. Джеймс се обажда.

— Здравей, Джеймс.

— Как си?

— Благодаря, добре. — Би могла наистина да каже нещо повече. — Чувствам се отлично, Джеймс, не съм напълняла, а съм силна, и здрава и в много добра форма. — Но Катрин знаеше, че той не търси нея, не в никакъв случай. Той се обаждаше заради Алекса. Макар Алекса да я уверяваше, че Джеймс не страда, очевидно не беше така. И сега той сигурно се обаждаше, за да търси помощ от нея.

— Чудесно. Чудех се дали ще дойдеш с мен да покараме лодка в събота.

— О — прошепна тя, разкъсвана от противоречивите чувства, които Джеймс винаги предизвикваше у нея. „Да, защото искам да те видя. И не, защото не мога да ти помогна. Алекса е много, много влюбена.“

— Или пък в неделя? Кога предпочиташ?

— В събота — чу гласа си тя, смел и глупав отговор, който идваше от сърцето й.

— Добре. Ще взема на заем лодка от един приятел. Тя е закотвена в клуба Саутхемптън на Лонг Айлънд. Ще тръгнем от Манхатън към единадесет. Става ли?

— Да, чудесно.

 

 

— Здравей.

— Здравей. — Джеймс се усмихна, щастлив, че я вижда, и за един кратък вълшебен миг той потъна в нейните лъчезарни сини очи. Те проблясваха, щастливи, че го виждат, но блестящите сапфири бяха обградени с тъмни кръгове, а винаги розовите й страни бяха съвсем бледи. — Катрин? Какво ти е? Болна ли си?

— Добре съм. Нищо… ми няма. Денят е прекрасен за плаване, нали? Трябва да си взема само сакото от дрешника, и съм готова.

— Добре — съгласи се той и се почувства неловко, че отново я бе смутил.

Кат тръгна към дрешника и той забеляза, че елегантното й тяло е напрегнато, а фините бели пръсти са безпощадно впити в снежнобелите длани „Тя страда. Болката сякаш изведнъж я сковава и пронизва“ — мислеше си Джеймс, докато наблюдаваше как тялото й за миг се отпусна, а деликатните й пръсти се разтвориха, за да вземат сакото от закачалката. Да, болката ту идваше на огромни мъчителни вълни, ту си отиваше, но бледото й лице и сенките под очите красноречиво доказваха, че цяла нощ тази болка е била в нея.

— Катрин? Опитвала ли си да се свържеш с мен, за да отложим това излизане? Цяла сутрин си бях в офиса.

— Не. Не съм те търсила.

— О — Значи каквото и да става тя не иска да отлага срещата си с него. Тази мисъл го изпълни и с тъга, и с радост. — Може би трябваше да отложим тази среща за друг път?

— Да, трябваше. — Катрин затвори вратата на дрешника и го погледна смело в очите. — Искаш ли да ме питаш нещо за Алекса?

— За Алекса?

— Да, за Алекса и… — Тя сви рамене, сякаш искаше да се извини за намесата.

— За Алекса и за нейната нова любов? Не, нищо. Защо?

— Помислих си, че затова се обаждаш.

— Не. Често разговарям със сестра ти, но се притеснявам, както сигурно и ти, да не направи нещо неразумно. Макар че се радвам на щастието й, като се надявам то да е вечно. — Той спря погледа си на нейните красиви учудени очи и тихо добави: — Поканих те да излезеш о мен, Катрин, защото исках да те видя.

— О! — Нежното щастливо възклицание изведнъж се превърна в тежка въздишка, остра като нож, който безпощадно разкъсва тялото й отвътре.

— Катрин, моля те, нека да ти помогна — тихо каза Джеймс. — Знаеш ли какво ти има?

— Да, знам и след няколко часа ще се оправя. — Трябваше вече да се оправи! Ужасните спазми обикновено траеха само осем часа, а вече бяха минали дванадесет. Бе прекарала всеки един мъчителен миг от безсънната нощ, успокоявайки се, че до сутринта ще й мине, преди той да дойде. Щеше да е прекалено уморена за разходката, но поне спазмите щяха да са изчезнали. Но те все още пронизваха корема й! Острите нокти се забиваха в нея, сграбчваха я и когато хватката им ставаше по-силна и здрава, те започваха да се извиват на всички страни, като й причиняваха още по-силна болка, спираха дъха й, отнемаха силите й.

— Случвало ли ти се е преди?

— Да — призна тя и само за един кратък миг страните й поруменяха. — Не е нищо страшно, Джеймс, просто… просто съм в ежемесечния си период.

Когато руменината от бузите й изчезна, изсмукана от поредната вълна на болка, той усети странно противоречиво чувство в себе си, съчетание на безпомощност и очарование. Безпомощност, защото искаше да спре страданието й незабавно. Очарование, защото сега беше векът на рекламите за тампони и на коктейлите, където се разговаряше за менструалния синдром, но тя някак си бе останала далеч от всичко това. За красивата Катрин това беше нещо много лично, много интимно.

— Катрин — обърна се нежно към нея той, когато с облекчение разбра, че болките й се бяха уталожили. — Нали знаеш, че майка ми е гинеколог? Вярно, че менструалните периоди не са обичайна тема за разговор по време на вечеря, но… — Той млъкна, защото думите му предизвикаха нейната колеблива усмивка. Менструалните периоди никога не са били тема за разговор в Инвърнес и това, което знаеше по този въпрос, го бе научил от подробните и образни описания на жените, с които бе имал връзка. Но все пак… — Аз не съм притеснен, Катрин. Моля те и ти да се отпуснеш. Винаги ли е толкова болезнено?

— Да, въпреки че този път периодът ми трае повече време. Това е първата ми менструация от месец юни Докато пазех диета не ми е идвало.

— Ходи ли на преглед?

— Да, ходих при една лекарка в здравния център в Оберлин. Тя смята, че не се касае за ендометриоза, но все пак ме посъветва да отида при специалист и вероятно ще се наложи да вземам хапчета за регулиране на менструацията.

— Даде ли ти името на специалиста?

— Да и тази седмица ще си уредя час при него.

— Добре. А сега какви лекарства имаш за успокояване на болката?

— Аспирин. Не ми помага особено, но мисля че спазмите скоро ще престанат.

— Имаш ли нещо за пиене?

— За пиене?

— Водка? Уиски?

— Не, защо?

Джеймс потисна изненадата си. От години, още когато беше в гимназията, той знаеше, че алкохолът успокоява спазмите при менструация. Но очевидно Катрин не бе научила тази подробност от приятелите си в гимназията и в колежа. Нито пък бе говорила с по-голямата си сестра, която — Джеймс е бил свидетел — лекуваше силните болки през първия ден на периода си с две чаши „Дом Периньон“.

— Алкохолът помага — обясни той. После се усмихна нежно и тихо добави: — Е, Катрин, да ти предложа ли нещо за пиене?

— Добре. Не знам дали има… — Тя наклони замислено глава, сякаш искаше да покаже това, което и двамата знаеха, че Джеймс е по-добре запознат с апартамента на Алекса, отколкото тя. Миг по-късно тя тихо каза: — Да, май ще приема предложението ти.

— Защо не отидеш във всекидневната, а аз ще намеря нещо за пиене и ще ти го донеса. Имаш ли някакви предпочитания?

— Не. Всъщност никога не съм пила повече от една глътка, каквото и да е то.

— Добре. Тогава ще ти донеса малко бърбън — Джеймс знаеше, че в апартамента има бърбън, любимата му марка — меко, ароматно, превъзходно на вкус. Веднага щом Катрин излезе от стаята и се запъти към всекидневната, той намери бутилката с бърбън, взе една кристална чаша и наля питието чисто, без сода и без лед.

— Ето, пийни — каза той, когато отиде при нея във всекидневната, където тя седеше на канапето.

— Благодаря.

Катрин пиеше от скъпата течност под зоркия поглед на Джеймс и от време на време му се усмихваше стеснително и извинително сякаш искаше да каже „Може би няма да усетя ефекта, може би…“

Алкохолът нахлу в изтощения от безсъние и болки организъм, като я заля с топла, успокоителна вълна, блажено се разля по тялото й, окъпа я, леко я пренесе до едно място, където съзнанието й свободно се рееше и нямаше следа от болката. Свирепите нокти, които безмилостно се бяха забили в нея през последните дванадесет часа, като по чудо се махнаха и нежните рани, причинени от тях, се обляха с успокояваща алкохолна топлина. Изведнъж й олекна и тя се почувства някак удивително, невероятно спокойна и самоуверена.

— По-добре ли си? — попита Джеймс, докато гледаше как очите й се разширяват.

— Да. Не мога да повярвам. Благодаря ти. — Тя остави чашата с бърбън на масичката и обяви: — Готова съм за плаване.

Много му се искаше да я заведе на разходка с лодката, както бе възнамерявал да направи. Но Джеймс знаеше, че възбуждащия ефект на алкохола, съчетан с еуфоричното облекчение, че болката е преминала, скоро ще отстъпи пред умората от безсънната нощ.

— Мисля, че е по-добре да си легнеш, нали?

За един вълшебен миг му се стори, че сапфирените й очи го погледнаха така учудено, сякаш си е помислила, че той й предлага да си легнат заедно и тя е готова да приеме предложението му с желание и радост. Но когато този миг потъна зад дългите черни мигли и поруменелите й страни, Джеймс се питаше дали това не е било само мираж. Мираж, който бе накарал сърцето му лудо да бие.

— Да — отвърна тихо тя. — Май е по-добре да си легна.

— Ще ми се обадиш ли, когато се събудиш, независимо по кое време?

— Добре. Но нямам телефонния ти номер.

— Затова ли не ми се обади да отложим срещата?

— Не. Просто не исках да я отлагам.

— Защото мислеше, че искам да говорим за Алекса?

— Да. — Тя го погледна смело в очите и тихо доба ви: — И най-вече защото исках да те видя.

 

 

— Здравей, Джеймс. Катрин се обажда. Ти ми каза, че мога да ти звънна по всяко време. — Вече минаваше полунощ и тя току-що се бе събудила, отпочинала, освежена — болката бе изчезнала.

— Да. Как си?

— Добре. Току-що се събудих и се чувствам чудесно. Благодаря.

— Радвам се. Значи можем да обядваме утре… всъщност днес? Мислех да ти предложа да се поразходим с лодка, но метеоролозите уверяват, че наближава буря. Какво ще кажеш за прочутия обяд с шампанско на Лонг Айлънд? Сервират го в зала „Азалия“ в клуба Саутхемптън, което означава, че можем да се приготвим и за плаване, в случай, че времето е подходящо…

— По-добре да не пия — каза Катрин с усмивка, фините и пръсти докоснаха кристалната чаша с шампанско, която бе току-що поставена на розовата ленена покривка.

— Не искаш шампанско?

— Вчера разбрах, че алкохолът ме прави прекалено откровена.

— Откровена? — попита тихо Джеймс, като се чудеше какво ли е накарало Катрин да реши, че е била прекалено откровена. Дали признанието й, че е приела поканата му за разходка, защото е искала да го види? Или предизвикателните учудени сапфирени очи, когато той и предложи да си легне? И каква ли неизречена истина я кара днес да не пие шампанско? Дали не е нейната версия за сложната история на сестрите Тейлър? — Наистина ли е възможно да си била прекалено пряма с мен?

— Мисля, че трябва да мине време, докато се кажат някои истини — бавно отвърна тя.

— Да, и аз така смятам — съгласи се той. Знаеше, че е прекалено рано да й разкрие истината за своите чувства към нея, някой ден, когато е готова, той ще и каже всички онези прекрасни, радостни истини. И някой ден, както той се надяваше, тя ще му разкрие тайните, които не са толкова радостни, но очевидно дълбоко я засягат. „Имаш достатъчно много време, красива моя Катрин, но моля те, искам да знаеш, че можеш да ми довериш всички тайни на сърцето си.“ — Ти пи съвсем малко алкохол вчера.

— Знам.

Катрин съзнаваше, че й бяха нужни само няколко капки бърбън, и магията на питието бе прогонило болката. Но какво да си мисли за другата магия — топлите, възбуждащи, радостни вълни и прекрасния смях, който бликаше весело от бляскавия фонтан на щастието, скрито дълбоко в нея? Съвсем ясно разбираше, че тази магия няма нищо общо с алкохола. Тази магия беше Джеймс. Толкова нежно неговите тъмни сини очи и топлата усмивка я бяха примамили да преодолее свенливостта си, приемайки с удоволствие всички нейни думи, всички нейни мисли, всички нейни истини.

Но имаше и думи, които тя все още нямаше куража да му каже. „Аз съм осиновена. Истинската ми майка не ме е обичала достатъчно, за да ме задържи. Не знам коя съм, Джеймс, все още не знам, но всеки ден научавам по нещо за себе си.“ Катрин не бе събрала смелост да го посвети в тази тайна, все още не, или може би тя все още нямаше сили да му каже останалото. „Има нещо, което разбрах за себе си, Джеймс, едно чудесно откритие. Разбрах, че когато съм с теб, аз съм всичко това, което искам да бъда.“ Катрин не разкри своите тайни на Джеймс в този мрачен дъждовен ден. Вместо това те разговаряха за музика и яхти, за дъжда и розите, за буреносните облаци и вълните. И сред този следобед от ласкави усмивки и нежен смях се прокрадваха поканите за бъдещи срещи. Да, тя с удоволствие щеше да отиде с него на опера и много ще се радва да вечерят заедно в най-очарователните ресторанти на Манхатън. Да, ще отидат заедно да разгледат изложбата на импресионистите и ще отидат…

Катрин отговаряше с „да“ на всички предложения, едно щастливо радостно „да“, и нейните красиви, чест ни очи му казваха нещо повече — най-важната истина, която той искаше да узнае „Да, Джеймс, искам да бъда с теб.“