Катрин Стоун
Островът на дъгите (28)

Глава 27

Веднага щом Алекса хукна надолу по стълбите и изчезна от погледа й, Катрин набра познатия телефонен номер на Джеймс.

— Джеймс?

— Катрин, аз…

— Алекса има нужда от помощта ти. Току-що се обади някой, който знае за бебето.

— Дай ми да говоря с нея.

— Тя тръгна. Трябва да отиде на Марлборо Марина.

— И тя замина?

— Не можах да я спра, Джеймс. Тя… — Катрин млъкна от неочаквания страх, който парализира тялото й. Не си спомняше да е доловила някакъв шум, но сигурно е имало такъв, защото, докато се опитваше да преодолее необяснимия страх, тя чу страхотен трясък. — Не!

— Катрин? Какво има?

— Май че стана… катастрофа. О, Джеймс, не!

— Тръгвам веднага. Ще се обадя на Бърза помощ и на полицията. — Джеймс искаше тя да го изчака в „Скалата на розите“, но знаеше, че Катрин няма да се подчини и затова само прошепна: — Катрин, скъпа, внимавай!

Но Катрин не се вслуша в думите му. Когато слезе по стълбите, тя се втурна през паркинга направо към криволичещия път, за да потърси Алекса.

Но Алекса я нямаше. Долу на плажа колата гореше в зловещи пламъци, а злокобният черен пушек се извиваше нагоре, по-тъмен от мрачното зимно небе. Катрин стигна до ръба на скалата и сигурно щеше да намери начин да слезе по коварната гранитна стена, но тогава забеляза, че Алекса не беше на плажа. Безжизненото й тяло лежеше на една издатина в скалата само на два метра под мястото, където стоеше Катрин. След като бързо съблече палтото си и го хвърли на шосето, за да подскаже на Джеймс и на линейката къде се намира, тя слезе при Алекса.

— Алекса — прошепна Катрин, без да сваля поглед от лицето на сестра си, пребледняло от загубата на кръв. Беше в безсъзнание, но жива. Дишаше бързо и на пресекулки, а пулсът препускаше, в лудешки ритъм. Катрин не премести тялото на сестра си, но нежно, съвсем нежно докосна топлата си буза до студеното й лице. Отчаяно прошепна: — Обичам те, Алекса. Сега ще ти помогнем, моля те, бори се, бори се, колкото можеш. О, Алекса, обичам те. Моля те, не се предавай. Моля те.

Линейката пристигна от Марлборо след пет минути. Когато Джеймс дойде с колата си от Инвърнес, рисковано ниското кръвно налягане на Алекса вече се поддържаше с течности, вкарани интравенозно. Бяха обездвижили врата и гърба й, а травматолозите от Мемориал Хоспитал, уведомени за опасността от вътрешен кръвоизлив, веднага отвърнаха, че в болницата я чака екип от хирурзи.

Когато Джеймс пристигна, Алекса лежеше все още на скалата, а Катрин бе коленичила на студения гранит, колкото може по-близо до сестра си, без да пречи на животоспасяващите усилия на лекарите. Тя не се намеси, но нежната й ръка успя да докосне златистата коса на Алекса.

Джеймс също искаше да слезе при Алекса и Катрин на скалната тераса, но там се бяха струпали много хора и нямаше място. А и сигурно нямаше да му позволят, защото един лейтенант от полицията го очакваше с нетърпение.

— Вие ли се обадихте?

— Да. Казвам се Джеймс Стерлинг.

— Лейтенант Ед Бейкър. Откъде знаехте за инцидента, г-н Стерлинг?

— Тъкмо говорех по телефона със сестрата на Алекса, Катрин, когато тя чу шума от разбита кола.

— Това ли е Катрин?

— Да.

— Добре. Ще се наложи да поговоря с нея. Дойдох само преди пет минути, но вече има някои неща около катастрофата, които доста ме притесняват.

— Например?

— Например фактът, че по шосето няма следи от спирачки, а следите от гумите показват, че колата се е понесла направо към скалата.

— Какво имате предвид?

— Дали Алекса Тейлър не се е хвърлила от скалата съвсем съзнателно?

— Не.

— Изглежда сте доста уверен в това, което казвате.

— Да, така е. Познавам Алекса много добре. Тя не би посегнала на живота си. — „Ами ако е решила все пак да се самоубие? — питаше се Джеймс. — Дали пък телефонният разговор не е предизвестил края… нейният край? Тя се бе зарекла, че ще се раздели с Робърт, ако тайната й бъде разкрита. Дали това не е било нейното сбогом? Сбогом на Робърт и Кати, сбогом на собственото й страдание? Преди много време, когато и двамата не вярвахме в любовта, тя се бе пошегувала, че търси любов, за която би дала живота си. Може би е решила да предпази мъжа, когото обича, и неговата скъпа дъщеря с цената на своя живот? Не! Не!“ — Не, тя в никакъв случай не би посегнала на живота си — повтори той.

— Добре, радвам се да го чуя. Аз съм един от нейните почитатели и мисълта, че тя е била нещастна, ужасно много би ме натъжила. Но все пак нещо е станало. Нещо, което я е принудило да изгуби контрол над колата си. Може би сестра й знае какво е то.

— Може би — съгласи се тихо Джеймс. „Но ако първо аз поговоря с Катрин — помисли си той, — тя едва ли ще ви каже какво е то.“ — Може ли първо да поговоря с Катрин, лейтенант. Сигурно е доста потресена и бих искал да й обясня защо се налага да й зададете няколко въпроса.

— Добре.

Точно в този момент медицинският екип се приготвяше да пренесе Алекса от скалата в линейката. Катрин се изправи, а лейтенант Бейкър и Джеймс понечиха да тръгнат напред, сякаш за да я спрат, макар че тя беше далеч от тях. Движенията им бяха съвсем инстинктивни, подтиквани от желанието да я предпазят, защото тя стоеше съвсем близо до ръба на скалата. Докато бе коленичила, нямаше никаква опасност, но сега тялото й трепереше и ако случайно пристъпи назад, за да направи място на лекарите, тя неминуемо щеше да падне.

Но макар че не сваляше поглед от Алекса, Катрин сякаш предчувстваше грозящата я опасност и не направи нито крачка назад. Стоеше на едно място и съвсем тихо попита дали ще може да се качи в линейката заедно с Алекса.

— Не — отвърнаха те. — Ако искате да дойдете в болницата, помолете полицая да ви закара.

Катрин милваше сестра си, докато я качат в линейката, а после Алекса вече я нямаше, чуваше се само пронизителният писък на надутите сирени.

Алекса я нямаше, но Катрин не се помръдна от скалата. Джеймс слезе при нея и когато се приближи, забеляза огромното отчаяние в нейните безпомощни сини очи. Изглеждаше толкова слаба, толкова беззащитна. Облечена само с копринената рокля, тя цялата трепереше от студения зимен вятър и ледените тръпки на шока и скръбта вцепеняваха още повече финото й елегантно тяло. Джеймс искаше да я сграбчи в прегръдките си, но тя все още стоеше само на една ужасяваща крачка от вечността и той се страхуваше да не я стресне, страхуваше се, че щом го види, тя ще отстъпи назад. „А нима няма основание да го стори?“

— Катрин? — извика тихо той.

Тя не направи фаталната крачка назад. Поколеба се за миг и после се втурна към него, като му позволи да притисне треперещото й тяло в топлите си прегръдки.

— О, Катрин — прошепна той в лъскавата й черна коса, развяна от вятъра. — Тя ще се оправи, скъпа.

— Трябва да се оправи, Джеймс.

— Да, трябва. — Това не беше обещание, а горещо желание, защото той бе видял мъртвешки бледото лице на Алекса преди линейката да потегли.

Джеймс не искаше да пусне Катрин, не, никога. Но топлината на неговата любов не беше достатъчна за треперещото й тяло. Той знаеше, че скоро те ще трябва да вземат важно решение. Неохотно я освободи от прегръдките си, помогна й да облече палтото си, което бе оставила като предупредителен знак на шосето. Закопча вместо нея копчетата и взе красивото й студено лице в топлите си длани. Гласът му бе нежен и тих, защото говореше с Катрин, а не защото се притесняваше, че някой ще го чуе. Полицаите бяха далеч, разговаряха помежду си и зимният вятър заглушаваше високите им гласове.

— Скъпа, лейтенантът от полицията иска да говори с теб за това, което се е случило преди Алекса да напусне „Скалата на розите“.

— О — въздъхна тя и после замислено добави: — Разбирам.

Джеймс се бе опасявал, че шокът и мъката могат да я изкарат от равновесие, но очевидно тя разбираше за какво става дума. Докато наблюдаваше реакцията й, той осъзна колко е силна любовта й към Алекса. Красивите й сини очи му казваха, още преди тя да проговори, че е прогонила шока от съзнанието си.

— Знам за Кати, Джеймс. Алекса ми каза точно преди да… — Тя успя да овладее чувствата си и тихо добави: — Няма да издам тайната й. Не бива.

— Добре. Съгласен съм. След като поговориш с лейтенант Бейкър, ще те закарам до болницата. Ще спрем за малко на Марлборо Марина.

— Добре. — Тя се усмихна нежно, благодарна, че може да помогне на Алекса, като запази в себе си съкровената й тайна. — Добре.

Лейтенант Бейкър чакаше до колата си. Усмихна се съчувствено, когато Катрин и Джеймс се приближиха към него.

— Имам няколко въпроса, госпожице Тейлър. Съжалявам, но е наложително да ви ги задам.

— Разбирам.

— Чудесно. Очевидно сестра ви е карала доста бързо. Това си личи от разстоянието, което колата е прелетяла във въздуха, преди да падне на плажа. Вие бяхте с нея, преди тя да излезе от къщи, нали?

— Да.

— Беше ли пила преди това?

— Да е пила? Не. Е, пихме чай.

— Вземала ли е наркотици? Кокаин или нещо друго?

— Не. Алекса никога не е вземала наркотици и много рядко пие алкохол.

— Пихте чай и след това неочаквано тя се качва на колата и потегля с бясна скорост. Защо?

— Някой се обади на Алекса по телефона и после тя тръгна — отговори Катрин, съзнавайки, че е нужно да даде някакво обяснение.

— Имате ли някаква представа кой се е обадил или какво е казал?

— Не.

— Но очевидно телефонният разговор я е разстроил.

— Да.

— И сигурно са й определили среща.

— Така мисля.

— Знаете ли къде?

— Не.

— Знаете ли дали и друг път са й се обаждали? Може да е бил някой маниак.

— Не знам. От три дни съм на гости при нея, но не ми е споменавала нищо, което да я тревожи.

— Но несъмнено това телефонно обаждане доста я е притеснило, щом тя така бързо е излязла от къщи и е карала толкова невнимателно, че… Съжалявам, госпожице Тейлър.

— Има ли значение какво е казал този, който се е обадил?

— Вероятно не — съгласи се лейтенант Бейкър. После изражението му леко се промени, въпреки спокойния му тон, с който искаше да докаже, че въпросите са рутинни. — Искам да ви попитам за колата, госпожице Тейлър.

— За колата?

— Знаете ли кога Алекса я е карала за последен път?

— Алекса? Снощи. Върна се от студиото към единадесет.

— И тогава колата е била в изправност?

— Да. Както и днес.

— Днес?

— Да. Днес я карах аз.

— О, разбирам. Кога се прибрахте във вилата?

— Малко преди три.

— А кога се обадиха по телефона?

— В четири.

— Добре. Това е всичко засега. Знам, че искате да отидете до болницата. Ето телефонният ми номер. В случай, че се сетите за още нещо, моля ви, обадете се.

 

 

Джеймс не се страхуваше да се срещне с когото и да било на паркинга пред Марлборо Марина. Може би там щеше да бъде Хилари? Или Томпсън Хол? Имаше намерение да проведе кратък разговор с този, който чакаше там. Съвсем кратък, колкото да каже, че знае за заплашителното телефонно обаждане.

Но паркингът беше пуст.

„Дали този, който е заплашил Алекса, не е избягал, щом е чул писъка на сирената? — питаше се Джеймс. — Може би е искал само да изнуди Алекса да не се жени за Робърт и не е предполагал, че анонимното телефонно обаждане ще предизвика такава ужасна трагедия? Да, сигурно е така.“ Но докато оглеждаше пустия паркинг, Джеймс си спомни думите на лейтенант Бейкър и те придобиха нов смисъл, смисъл, който напълно подхождаше на мрачното изражение на полицая. Нямаше следи от спирачки, сякаш Алекса въобще не се е опитвала да спре, а следите от гуми бяха съвсем прави, сякаш тя дори не се е опитала да направи завой, за да избегне смъртоносната скала. Джеймс бе предположил, че Алекса не е натиснала спирачките и не е свърнала от скалата, защото е била достатъчно разсеяна, за да забележи, че губи контрол над колата. Решила е, че единствената й надежда е да скочи навреме. Но ако наистина се е опитвала да спре или да завие, а не е успяла? Ами ако този, който й се е обадил, е знаел, че тя няма да оцелее по опасния път от „Скалата на розите“ до Марлборо Марина? Ами ако точно това бе причината никой да не чака на паркинга? Изглеждаше невероятно, но все пак проницателният лейтенант Бейкър бе допуснал тази възможност още от самото начало.

— Какво има, Джеймс? — тихо попита Катрин. Напрегнатото му изражение я бе откъснало от собствените й отчаяни мисли.

— Катрин, трябва да кажем на лейтенант Бейкър, че Алекса е имала среща тук, на Марлборо Марина.

— Защо?

— Защото полицията трябва да вземе отпечатъците от пръсти, оставени по телефонната слушалка. — Въпреки че го каза, Джеймс знаеше, че усилията ще бъдат напразни. Дори и да се е обадил някой убиец, който просто е примамил Алекса да се качи в смъртоносната кола, той едва ли е звънял от този телефон. Но Джеймс не искаше да рискува, защото допускаше, че може и да греши.

— Нали решихме да не съобщаваме на полицията подробности за телефонния разговор. Ако разберат кой се е обаждал, веднага ще научат и за Кати.

— Да, Катрин, но… — Джеймс тихо въздъхна. — Скъпа, лично аз смятам, че Алекса е била разстроена, карала е невнимателно, в резултат на което е станала тази ужасна катастрофа.

— И аз така мисля.

— Да, Катрин, но трябва да допуснем и възможността, че този, който се е обадил, може да е повредил колата на Алекса.

— Не, Джеймс — прошепна тя, една нежна молба, която идваше от сърцето. Точно преди година техният свят се бе срутил заради безпощаден акт на жестокост. Нима всичко това отново се повтаряше? — О, не.

— Не е нужно полицията да знае всички подробности. Просто трябва да кажеш на лейтенант Бейкър, че Алекса е имала среща тук — обясни Джеймс тихо, категорично, макар че му искаше само да я прегърне и утеши. — Моля те, Катрин, помогни ми. Не мислиш ли, че трябва да постъпим така, както ти казах? Не мислиш ли, че Алекса ще бъде в безопасност едва когато разберем дали е било само злополука, или опит за убийство?

— Да, прав си — най-сетне продума тя. — Добре, съгласна съм.

— Чудесно. Кой се обади, мъж или жена?

— Съвсем тихо се чуваше. — Катрин се замисли, търсейки някаква улика, нещо, което да й подскаже. Но нищо не й идваше наум. — Не знам.

— Забеляза ли някой да те следи, когато ме остави в Инвърнес?

— Не — тихо отвърна тя. — Нищо не забелязах. Мислех само за това, което ние… което аз ти казах. Джеймс, съжалявам.

— И аз съжалявам, Катрин.