Катрин Стоун
Островът на дъгите (10)

Глава 9

Манхатън… юни 1989

— Здравей, Кат.

— Здравей, Алекса.

— Тъкмо се опитвах да разбера кога точно пристига самолетът ти.

Гласът на Алекса бе бодър и жизнерадостен, макар че бе доловила категоричния тон на Катрин. Същата категоричност както преди две седмици, когато се бе обадила, за да разбере дали сестра й е направила резервация за самолета. И тази категоричност не бе изчезнала дори сега, два дни преди Кат да пристигне в Ню Йорк. Поне такъв бе предварителният план.

— Кат?

— Май няма да мога да дойда в петък.

— О, наистина ли?

— Да, все още не съм приключила с курсовата работа по френски.

— О — отвърна Алекса, въпреки изумлението си. Тази курсова работа бе от голямо значение за Кат и за оценката, която щеше да получи по френски. Но как така все още не е довършена? Какво ли е попречило на нейната толкова дисциплинирана сестра? — Да не си била болна?

— Не. Мисля, че просто съм отделила повече внимание на другите предмети. — Това беше истина, макар че тя се бе съсредоточила едва през последните дни, когато бе учила доста сериозно, за да вземе последните си изпити.

— В такъв случай кога ще дойдеш?

— Не знам.

— Не можеш ли да довършиш курсовата си работа тук?

— О, да, това е идея — отвърна колебливо Катрин, макар да знаеше, че тя трябва да довърши курсовата си работа в Ню Йорк. Трябваше да работи още седмици върху нея, а занятията в Джулиард започваха само след десет дни. Ню Йорк… десет дни… все още всичко й се струваше абсурдно. — Чудя се дали мога да наема собствен апартамент?

— О, разбира се, ако искаш — прошепна Алекса, опитвайки се да прикрие разочарованието. — Но, Кат, този апартамент ще бъде твой. Всъщност той вече е твой. Аз се преместих в Мериленд.

— Не искам да се натрапвам.

— Но ти не се натрапваш, ни най-малко! Ще се радвам много, ако отседнеш тук, наистина. Освен това тук има и пиано.

— Пиано?

— Да. Ще можеш да свириш, когато си искаш, без да се притесняваш за съседите… не че те ще имат нещо против да те слушат. Защо не отседнеш тук, Кат, поне в началото? Ако апартаментът не ти хареса, винаги можеш да се преместиш, заедно с пианото.

— Сигурна съм, че апартаментът ще ми хареса. Просто не исках да се натрапвам.

— О, хайде, стига. Така че, кога ще дойдеш?

— Наистина все още не знам.

— Добре, какво ще кажеш да ти изпратя ключовете? Ще можеш да дойдеш, когато решиш. Ще ти ги изпратя с нощната поща и до петък ще ги получиш.

— Сигурна съм, че ще пристигна чак следващата седмица.

— Добре. Когато ти е удобно. Ще бъда във вилата си в Мериленд.

 

 

Щом разговорът приключи, Алекса се опита да преодолее разочарованието. Колко бързо и безмилостно, бе разрушен планът им да прекарат десет дни заедно! Техният план? Или нейният план? Очевидно Кат не гореше от желание да прекара времето си с нея. И защо ли пък да иска?

Телефонът звънна, докато Алекса пишеше бележка, която заедно с ключовете щеше да изпрати с нощната поща до Оберлин. Беше Джеймс, който вчера бе заминал за дванадесет дни в Калифорния, Джеймс, който веднага усети тъгата в гласа й.

— Изглежда преместването в Ню Йорк предизвиква доста противоречиви чувства у нея — му каза Алекса.

— Може да й е мъчно за колежа, или пък да се чувства несигурна във всички тези нови планове за бъдещето си, или пък се страхува да напусне спокойствието и тишината в Оберлин и да ги замени за хаоса и напрежението в Ню Йорк.

— Не, нито едно от тези неща не би обезпокоило Кат.

— Нима такива естествени човешки проблеми не биха я разтревожили? — настоя Джеймс, удивен както винаги от образа, който Алекса бе изградила за съвършената си сестра.

— Мисля, че колебанието й е предизвикано по-скоро от факта, че ще отседне в моя апартамент.

— О, едва ли. — Тонът му стана ласкав, когато добави: — Аз например нямам нищо против да бъда в твоя апартамент. Струва ми се, че през почивните дни ще бъдеш свободна.

— Да, но нали в събота ще заминаваш за Каталина.

— Освен ако не получа по-изгодно предложение. — Джеймс замълча за миг и после добави: — Е, ще получа ли по-изгодно предложение? В събота вечерта мога да бъда или в Ню Йорк или във Вашингтон.

— Предпочитам Ню Йорк. Кат ще пристигне чак идната седмица. Казвала ли съм ти някога какъв добър и мил човек си ти?

 

 

— Искам да ми отговориш честно — сериозно каза Алекса, когато влязоха във всекидневната в събота в десет вечерта.

— Дадено.

Джеймс веднага разбра за какво го молеше Алекса. Блестящото пиано бе украсено с най-различни сатенени панделки в пастелни тонове, вързани на голяма фльонга, на която с красивия почерк на Алекса бе написано: „Добре дошла, Кат.“

— Тъй като няма да бъда тук, когато Кат пристигне — обясни смутено Алекса. — Не мислиш ли, че е прекалено… имам предвид… глупаво?

— Напротив, много е красиво — увери я тихо той и се усмихна, като забеляза тревогата в искрящите зелени очи, която винаги се появяваше, щом Алекса заговореше за сестра си.

Пианото наистина беше красиво, макар хрумването на Алекса да бе твърде детинско, но нали точно тогава бе започнало крехкото приятелство между двете сестри — Алекса е била на осемнадесет, а Кат само на дванадесет години. Джеймс гледаше пианото, което, обвито с тези панделки, приличаше на красиво опакован подарък и се чудеше какво ли би си помислила Кат. Дали щеше да оцени тази проява на сантименталност, или просто щеше да я сметне за ненужна и глупава? Надяваше се, че малката сестра, която означаваше толкова много за Алекса, ще се зарадва на сърдечния прием. Надяваше се, че Кат е мила и внимателна и се гордее със сестра си. Но колкото повече размишляваше за Кат, толкова повече се убеждаваше, че не си е изградил реална представа за нея. И как ли би могъл? Това, което знаеше за нея, го бе научил от Алекса, чиято представа за малката й сестра бе замъглена от собствените й сложни объркани чувства. И от тази неясна, макар и розова представа, тя бе създала един невероятен образ на съвършенство. Джеймс бе слушал за идеалното бебе, за спокойната малка принцеса, която не чувства болка и никога не плаче и каква изключително надарена музикантка бе станала тя, но се питаше каква ли е истинската същност на Кат Тейлър. Естествено тя е красива, също като по-голямата си сестра. Дали поразителната й увереност се поддаваше на очарователна уязвимост, както беше при Алекса? Или пък тя е — както се опасяваше той — прекалено погълната от себе си и се смята за истински талантлива, както я описваше Алекса. Дали пренебрегва несъмнената дарба на сестра си?

— За какво мислиш? — попита Алекса, изненадана от нежността, която неочаквано се бе изписала по красивото му лице.

— Мислех си за твоята малка сестра. — „И колко много се надявам, че тя няма да те нарани.“ Придърпа Алекса към себе си и тихо добави: — Всъщност май те излъгах. По-скоро си мислех за голямата сестра на твоята малка сестра.

 

 

Това бе някакъв импулс, едновременно унищожителен и примамлив, и тя се поддаде на силния магнит, който я привличаше още от сряда вечерта, точно след разговора с Алекса. Взе последните си изпити, приготви колети с дрехи и книги, които щеше да изпрати по пощата, натъпка два куфара с най-необходимите неща: ноти, курсовата работа по френски, която трябваше да защити в края на август, и малко дрехи. В събота вечерта тя беше на летище Клийвланд, в очакване на дълго отлагания полет до Ла Гардиа.

По разписание самолетът трябваше да пристигне в Ню Йорк в девет часа, но скоро стана ясно, че няма да бъде там по-рано от полунощ. Катрин беше доволна, че все пак не се обади да предупреди Алекса. Ако се беше обадила, сестра й сигурно щеше да вземе самолета за Ла Гардиа и вече щеше да я чака на летището. Катрин наистина се радваше, че не й се обади. Утре, когато се настани в апартамента, тя щеше да уведоми Алекса, че е пристигнала.

 

 

„Вземи такси от Ла Гардиа. Дай адреса на шофьора — и то така, сякаш винаги си живяла там — и му кажи да тръгне по моста — бе написала Алекса в бележката, изпратена заедно с ключовете. — Ще трябва да платиш не повече от дванадесет долара. Обикновено оставям два долара бакшиш.“

Катрин бе научила наизуст инструкциите на Алекса, но когато самолетът се приземи петнадесет минути след полунощ, тя се притесни, че няма да успее да намери такси толкова късно вечерта. Скоро обаче разбра, че градът бе доста оживен в събота през нощта. Докато пресичаха моста и пред погледа й се разкри ярко осветеният силует на Манхатън, тя изведнъж усети изненадващи тръпки на възбуда, предвкусвайки живота, който я очакваше. През следващите шест месеца тя Ще опознае Ню Йорк, а после ще посети други вълнуващи, бляскави градове. И може би, с течение на времето, тя ще бъде спокойна и самоуверена, като истинска светска дама, когато пристигна нощем в най-очарователния, най-блестящия град на света.

Когато даде адреса на шофьора, тя не бе нито спокойна, нито самоуверена, но когато таксито спря пред червената тухлена сграда и броячът бе показал точно същата сума, която Алекса бе предвидила, тя остави по-голям бакшиш, доволна, че всичко бе минало толкова гладко.

Алекса бе залепила листчета на всеки един от трите ключа — един от тях бе за входната врата на сградата, а другите два — за вратата на апартамента й. Катрин не сметна за необходимо да погледне още веднъж плана на апартамента. И него, както и адреса, го бе научила наизуст. Докато вървеше по застлания с плюшен килим коридор, който водеше към всекидневната, тя откри, че апартаментът бе много по-голям, отколкото си бе представяла… и много по-приветлив и светъл.

Очите на Катрин се насълзиха от вълнение, когато видя панделките и топлите приветствени думи на пианото. Тя остави куфара и се приближи до великолепния инструмент. Деликатните й пръсти докоснаха първо надписа, после красивата фльонга и се плъзнаха по гладката повърхност на скъпото дърво.

Чувстваше се изтощена, но знаеше, че на всяка цена трябва да посвири тази вечер. Трябва. Два дни не бе свирила и изпитваше отчаяна нужда от своята музика. Да, тя щеше да посвири, въпреки умората, въпреки ясното съзнание, че започне ли веднъж, ще остане на пианото цяла нощ. Но първо ще си вземе душ, ще разопакова багажа и тогава…

Когато прекоси всекидневната, за да вземе куфара и да намери коридора, който водеше към спалнята й, погледът й попадна на масичката за кафе. Там, близо до вазата с розите, се мъдреха портмонето на Алекса и един мъжки портфейл. Значи Алекса беше тук и не беше сама. Тя съвсем неразумно бе смутила спокойствието на Алекса! Трябваше да се обади предварително, макар сестра й да бе казала, че ще бъде в Мериленд.

„Е, май изгубих увереността си“ — тъжно си помнени Катрин и тихо се оттегли в красивата си люлякова спалня, далеч от стаята, където Алекса спеше заедно със своя среднощен гост.

 

 

Както винаги, когато бяха заедно, Джеймс се събуди доста преди Алекса. Взе душ, облече се и застана до леглото. Когато тя се протегна като малко котенце и отново потъна в сладка дрямка, той зави нежно красивото й голо тяло и целуна усмивката, която се появи на съблазнителните й устни.

— Вече се съмва, нали?

— Да. Ще изляза да взема „Таймс“, кроасани и кафе. Съгласна ли си?

— Ммммм — измърка Алекса. Тя си позволяваше този лукс веднъж седмично, балансираше напрегнатото ежедневие с един сънлив, мързелив ден, в който се зареждаше със сили и енергия. Доколкото познаваше Джеймс, той никога не презареждаше изключително мощните си батерии, поне не със сън. Алекса реши, че не сънят, а плаването с яхта компенсираше напрежението и претрупаната му делова програма. Джеймс никога не спеше до късно, дори когато бяха заедно, но той щеше да се върне в леглото и… — После ще дойдеш да ме събудиш както трябва, нали?

— Знаеш, че ще го направя.

Портфейлът му бе във всекидневната, но преди да стигне до масичката, той се закова на място. Силуетът й се очертаваше на златистите утринни лъчи, които се прокрадваха през дантелените пердета. Косата й бе като неговата, гарвановочерна и лъскава, и също като неговата бе влажна от утринния душ. Щом тя приведе глава към клавиатурата, воалът от бляскави, богати, черни къдрици закри профила й. Лицето й бе скрито, но той прекрасно виждаше ръцете й. Фините бели пръсти танцуваха, галеха ласкаво клавишите. От пианото не долиташе никакъв звук, но това едва ли имаше някакво значение. Танцът на прекрасните й пръсти го омагьосваше… Джеймс не искаше да наруши тази вълшебна тишина и дълго я наблюдаваше, но примамливата възможност да види лицето й, не му даваше покой и той се запъти да вземе портфейла си. Искаше да види тази чернокоса Алекса, а и достатъчно дълго време бе стоял незабелязан, нарушавайки нейното уединение. Прекоси стаята, като очакваше, че движенията му ще я стреснат, но тя бе потънала във вълшебната музика, която несъмнено звучеше в съзнанието й, макар в стаята да бе тихо. Той стоеше, без да сваля дръзкия си поглед от нея, и чакаше тя да усети присъствието му. Не му се искаше това да стане скоро, защото му доставяше удоволствие да я гледа, също както на нея й доставяше удоволствие да слуша своята музика. Виждаше лицето й — една прекрасна гледка — черните къдрици бяха прихванати със златна шнола и в този миг той осъзна, че противно на неговите очаквания двете сестри никак не си приличаха. И все пак между тях имаше едно поразително сходство — пленителната комбинация от решителност и надежда, упоритост и мечти, взискателност и магия. Също като Алекса, Кат беше и изпълнител, и публика. Съсредоточаваше силите си върху своето изпълнение, стремеше се да постигне съвършенство и същевременно потъваше във вълшебството на своето творение. Алекса влагаше и душа, и разум, и живот в красивите думи на своите героини. Кат правеше същото с музиката, която свиреше.

Значи това е сестрата на Алекса.

Катрин усети присъствието му и грациозните й пръсти неочаквано прекъснаха великолепния танц. И сякаш музиката бе спряла да звучи. Безмълвната стая потъна в още по-дълбока тишина. Магията бе изчезнала.

Докато най-после тя вдигна поглед към него.

И се появи нова, твърде неочаквана магия, когато той видя лъчезарните сини очи, под които имаше сенки от недоспиване — учудени, питащи, очарователно невинни.

Алекса му бе описала очите на Кат — сияйно сини като зимно небе след буря — но той бе пренебрегнал това описание, също както всички забележителни думи, с които тя бе представила малката си сестра. Сега Джеймс не сваляше поглед от тези невероятни очи, съзнавайки, че думите на Алекса бяха създали само най-бегла представа за Кат. Да, те наистина бяха с цвета на зимно небе, но в прекрасните сапфирени очи имаше нещо повече… кристална чистота, искрици светла надежда и удивителна непорочност.

Джеймс си припомни опасенията, че сестрата на Алекса може да е самоуверена, безчувствена, изцяло погълната от собственото си аз. Но сега разбираше, че нито едно от тези неща не бе вярно. Тя бе доста плаха и когато трябва — доста смела, също както в онзи априлски ден на игрището. Той веднага забеляза това съчетание от плахост и смелост, защото, въпреки че лазурните й очи издържаха на дръзкия му поглед, пълен с възхищение, по снежнобелите й страни се бе появила лека, плаха руменина.

— Добро утро. Вие сигурно сте Катрин — най-после продума той, поколеба се за миг и добави: — Или може би предпочитате да ви наричам Кат?

— По-добре Катрин — отвърна тя.

— Чудесно. Аз съм Джеймс.

— Много ми е приятно. — Катрин се усмихна неуверено на красивия мъж, който я гледаше толкова настойчиво.

Тя не бе виждала никой от „мъжете“ на сестра си. Когато Алекса се връщаше в Топека, тя винаги беше сама, като шеговито обясняваше на съседите, че всички красиви мъже, за които пресата намеква, че имат интимна връзка с нея, са просто нейни добри приятели. „Нищо особено — казваше през смях тя. — Все още съм омъжена за моята кариера!“ Алекса никога не водеше приятелите си в Топека, но сега Катрин беше в Ню Йорк, в апартамента на сестра си и ето този красив мъж стои тук, вперил поглед в нея и…

„Кой знае какво мисли за външния ми вид!“ — каза си Катрин, като се усети, че косата й е все още влажна, че е облечена с дънки и тениска, а и тези килограми отгоре й…

Дали любопитството в очите му не бе предизвикано от контраста между нея и красивата предизвикателна жена, с която бе прекарал една страстна нощ? Дали да не си признае: „Да, аз съм грозното пате, но това едва ли би се отразило на Алекса, защото тя не е моя родил сестра…“?

Катрин би могла да изрече набързо това признание или просто да се втурне към спалнята си, но неконтролируемите чувства, които я подтикваха да остане, се оказаха по-силни от импулса й да се скрие и всички не изречени думи потънаха дълбоко в непреодолимия и свян. Тя не избяга, но стоеше безмълвна. Деликатните й пръсти откопчаха шнолата и буйните черни къдри прикриха очите й. Стоеше без да помръдне, макар че сърцето й лудо биеше.

Джеймс също беше неспокоен. Усещаше забързания ритъм на сърцето си още от мига, когато нейните учудени очи срещнаха погледа му и той долови нейното смущение. Нейното смущение и своето смущение…

Красивото голо тяло на Алекса бе завито, но тя спеше доволна в спалнята, където се бяха любили и където дрехите бяха разхвърляни по пода — един красноречив признак за неутолимата страст. Джеймс не можеше да изпрати това младо невинно момиче в спалнята на Алекса и дори се чувстваше неловко да отиде там сам и да събуди спящата сестра. Интимната му връзка с Алекса бе съвсем очевидна и в невинните сини очи той долови не укор или възмущение, а само разбиране, но все пак…

— Алекса спи — най-сетне продума той, като даде тържествена клетва пред себе си, че никога няма да се люби с Алекса в едната спалня, докато Катрин спи в другата. — Отивам за вестник, кафе и кроасани. Елате с мен, Катрин.

Това беше заповед, макар и изречена с благ тон. Но дори Джеймс да я бе поставил под формата на въпрос, тя щеше да отиде с него, защото въпреки предупрежденията на вътрешния й глас, който напомняше за външния й вид, въпреки малкия шанс да намери подходяща тема за разговор с него, някаква странна сила я караше да се подчини.