Катрин Стоун
Островът на дъгите (29)

Глава 28

Чакалнята до интензивното отделение, което се намираше на осмия етаж в Мемориал Хоспитал, по нищо не се отличаваше от чакалнята до операционната на първия етаж. И двете помещения бяха без прозорци, оскъдно мебелирани с избелели дивани, а масичките бяха затрупани от списания, които едва ли някой четеше. Двете чакални бяха абсолютно еднакви. Но когато след полунощ разбраха, че ще продължат бдението си в стаята на осмия етаж, Катрин, Джеймс и Робърт посрещнаха новината с радостни сълзи.

Алекса бе спечелила първата битка със смъртта.

— Затворихме я — каза им травматологът. Макар че не разбираха професионалния жаргон, по уморения, но оптимистичен поглед на хирурга те разбраха, че новината е добра. — Алекса извади дяволски късмет. Вътрешният кръвоизлив беше доста голям, но успяхме да зашием всички разкъсвания на далака и черния дроб, така че няма да се наложи да махаме някой от вътрешните органи.

Травматологът беше първият от цял екип лекари, които се изредиха през нощта да ги информират за състоянието на Алекса.

— Има няколко счупени ребра — обясни им специалистът по белодробни болести в един след полунощ. — Тъканта на белия дроб под фрактурата е леко разкъсана, което означава, че известно време тя ще диша през маска, а това ще й помогне да събере повече енергия.

— Пониженото кръвно налягане, причинено от голямата загуба на кръв, и някои сериозни увреждания на мускулите са нарушили функциите на бъбреците — обясни специалистът по бъбречни болести в три и половина. — Това е естествена реакция поради сериозните наранявания. Много често, дано се окаже вярно и за Алекса, бъбреците преодоляват шока и изцяло възстановяват дейността си. Ако се наложи ще й приложим спешна хемодиализа.

— Тя е в кома — каза неврологът призори малко преди Катрин и Робърт да тръгнат за летището, за да посрещнат Джейн и Александър. — Прегледах я много внимателно, включително и на скенер. Няма признаци за вътрешен кръвоизлив, нито доказателство за сериозни нарушения на нервната система.

— Значи ще се събуди? — тихо попита Катрин.

— Да. Ще се събуди. Не мога да ви кажа точно кога, но много пациенти си спомнят думите, които са им говорили, докато са били в безсъзнание. Така че говорете й. Разкажете на Алекса всичко, което искате да знае.

 

 

Родителите й, сестра й, мъжът, когото обичаше, мъжът, който бе най-добрият й приятел — всички те седяха до леглото на Алекса и часове наред шепнеха топли, нежни думи. Думи, изречени от любов, важни, съществени думи, които тяхната любима Алекса трябваше да чуе.

Катрин й разказа за своята любов и после започна тихо да я успокоява и уверява, че няма от какво да се страхува.

— С Джеймс решихме, че не е нужно полицията да знае подробности за телефонното обаждане. Казах им, че ти си вдигнала телефона. Така че не се тревожи, Алекса, никой не е разкрил скъпоценната ти тайна. — Катрин се усмихна нежно и добави: — Джеймс ще се опита да разбере къде са били Хилари или Томпсън Хол в четири часа вчера следобед. След катастрофата на Марлборо Марина нямаше никой. Вероятно този, който е чакал там, се е уплашил, щом е чул сирените на линейката. Анонимното обаждане и тайната среща наподобяват испанска трагедия, но нали си спомняш как седяхме във всекидневната и говорехме за мама и татко? Може някой да е дошъл във вилата ти, да е подслушал разговора ни и после да е уредил тази среща на Марлборо, за да говори с теб насаме. Може да е била Хилари или пък Томпсън. Във всеки случай Джеймс ще разбере къде са били и двамата по време на телефонното обаждане. — Тя млъкна, замисли се за миг и после тихо добави: — Той ще успее да разбере, Алекса, знаеш, че е способен да го стори. Винаги е бил до теб, когато си в беда.

 

 

Робърт гледаше през сълзи своята любима. Тя приличаше на крехка порцеланова кукла, неподвижна заради системите и иглите, забити в бледото й слабо тяло, които трябваше да я върнат към живота. О, как му се искаше да грабне натрошеното й тяло и да я отведе… в „Скалата на розите“… в тяхното прекрасно гнездо на любовта.

Но той не можеше да я вземе, все още не. Сега държеше само безжизнената й ръка и допираше топлата си буза до нейното студено лице.

— Скъпа моя, любов моя — шепнеше той. — Мина почти едно денонощие от злополучния инцидент, едно денонощие, в което се случиха толкова много чудеса. Бъбреците ти са се възстановили от шока, налягането ти е нормално и въпреки счупените ребра, състоянието на белите дробове се подобрява много по-бързо, отколкото се очакваше. Всичко ще се оправи, ще оздравееш. Само се събуди, Алекса, моля те.

Робърт млъкна, за да се пребори с нова вълна от тревожни чувства, които не му даваха мира. Не искаше тя да усети страха му. Най-сетне той отново заговори:

— Току-що говорих с Брин. Тя те поздравява. Казах й, че благодарение на чудотворното ти възстановяване все пак ще успеем да празнуваме с тях Нова година. Но въпреки това тя настоя да дойде и да те види. Ще тръгнат утре сутринта, ако пътищата са разчистени и ако Стивън не е много зает. Брин смята, че ще пристигнат тук късно вечерта, но обеща, че рано на следващата сутрин ще дойде при теб. А дотогава ти ще се събудиш, нали, любима? — молеше се той и отново млъкна, защото гласът му изневери. Успя да преодолее тревогата си, като си припомни разговора с Брин, нейната очевидна любов към Алекса и уверенията й, че неговата любима ще оздравее и те ще бъдат много щастливи. — Брин искаше да ти кажа, че Кати е очарована, смаяна от елхата и от блещукащите ярки коледни светлини. Казва, че са направили много снимки и ще ни ги даде да ги разгледаме, за да споделим радостта й. — Робърт си представи усмихнатите искрящи от възбуда очи на Кати и в съзнанието му изникнаха и други образи на щастието и на примамливите мечти. — Казах ли ти колко много ми харесаха твоите родители? Знам, че ти го казах, поне стотици пъти досега, но ако все пак не си ме чула, искам да ти повторя, скъпа моя, че те са прекрасни хора. Нашите деца ще имат чудесни баба и дядо. О, Алекса, Алекса, помисли за любовта ни, за нашия живот и нашите деца…

„Ние си имаме бебе, Робърт! Имаме си красиво, малко момиченце, което е омагьосано от коледните светлини.“ В този миг Алекса отвори очи, сетивата й се изостриха, усещаше всяка частица от тялото си. Почувства огъня в гърдите си, всеки мускул от тялото я болеше, една непоносима болка, но Алекса я надмогна… заради Робърт.

И тогава тя намери сили да се усмихне на насълзените тъмни очи, които толкова много обичаше.

 

 

— Тя се събуди — развълнувано каза Робърт, когато след десет минути се върна в чакалнята, за да зарадва семейството й с чудесната новина.

— Събудила се е? — повтори Джейн.

— О, Робърт…

— Тя е в съзнание, макар че според мен отново ще заспи. Преди малко се събуди и може би трябваше да ви съобщя веднага щом отвори очи, но не ми се искаше да я оставя.

— Не се притеснявай — прошепна Александър със сипкав глас. — Мислиш ли, че те е познала?

— О, да, убеден съм — тихо отвърна Робърт. — Сигурен съм, че много скоро тя ще настоява да махнат системата от трахеята й, за да говори с нас.

Изражението на Робърт с нищо не издаваше нетърпението му да чуе какво ще каже Алекса, нито вината, която чувстваше. Още от онази среща в студиото той бе забелязал страданието, мъчително и болезнено, което тя дълбоко криеше в себе си. Беше се надявал, че ще го прогони с любовта си, и през последните няколко месеца имаше вълшебни мигове, когато красивите й зелени очи радостно проблясваха. Но тези мигове бяха краткотрайни и после бързо, много бързо болката отново се връщаше в очите й. И когато нежно, много нежно той я бе подтиквал да сподели с него страданието си, тя страстно го убеждаваше, че нищо не я тревожи, нищо не я измъчва. Но Робърт знаеше, че съмненията му са основателни, защото доказателството се криеше в красивите й очи, които той така добре познаваше, криеше се в начина, по който тя се любеше — отчаяно и пламенно, също както преди, сякаш не вярваше, че прелестната им любов ще бъде вечна. Много пъти той се бе опитвал да разбере какво я измъчва, но понякога, дори и от най-нежните думи в смарагдовите очи се появява страх и той преставаше да й задава въпроси, просто я притискаше в прегръдките си.

„Но аз трябваше да разбера какво я мъчи! — Откакто стана катастрофата, тази мисъл непрекъснато го тормозеше. — Ако бях я принудил да сподели с мен страданието си, може би тя нямаше да се качи в смъртоносната кола. О, дали пък моята любима Алекса не се е отправила на фаталното си пътуване заради някаква тайна, която така ревностно пази от мен?“

— Съжалявам, че ви прекъсвам. — На прага на чаканията стоеше служител, от интензивното отделение. — Търсят Катрин по телефона. Разговорът е международен.

— О, благодаря.

Катрин предчувстваше, че това е Ален. Докато вървеше от чакалнята към стаята на сестрите, тя изведнъж осъзна, че бяха минали точно двадесет и четири часа, откакто бе вдигнала телефона в „Скалата на розите“ с надеждата, че се обажда Ален. Само неговата ласкава топлина бе способна да разтопи ледените призраци, обсебили душата й след сърдитите и груби думи, които бе наговорила на Джеймс. Но вчера следобед вместо Ален се бе обадил анонимният злодей и от мига на този злокобен телефонен разговор тя и Джеймс бяха здраво свързани от любовта им към Алекса и от нейната съкровена тайна. Сърдитите и обидни думи на Катрин бяха отдавна забравени и дори може би опростени, но все пак тя бе разбрала, че е ужасно трудно да бъдеш близо до Джеймс… и същевременно далеч от него.

Сега, след двадесет и четири часа, Катрин все още имаше нужда от топлината и любовта на Ален, дори повече отколкото вчера.

— Ален?

— Аз съм, Катрин. Как е тя, скъпа, как е Алекса?

— О, по-добре. Беше в кома, но точно преди няколко минути дойде в съзнание.

— Радвам се, скъпа. Съжалявам, че не съм до теб. Само успях да чуя новината. Опитвала ли си се да се свържеш с мен?

— Не. Телефонните номера, които ми даде останаха в „Скалата на розите“, а аз не съм се връщала там след злополуката. Знаех си, че щом разбереш, веднага ще се обадиш.

— Натали е чула съобщението. Тя ми се обади по телефона.

— Не сте ли заедно?

— Не. Онази вечер тя замина за Австрия, а аз реших да остана още един ден в Париж. Вчера цял ден бях във Версай и макар да съм сигурен, че радиото и телевизията са съобщили за злополуката с Алекса, аз не съм слушал новините, а цяла вечер четох и се опитвах да се свържа с теб. Сега вече знам защо никой не ми отговори в „Скалата на розите“. Съжалявам, че не съм бил до теб в този тежък момент, скъпа, но скоро ще дойдем двамата с Натали.

— О, Ален, не е необходимо.

— Искам да бъда с теб, Катрин.

Топлите думи на Ален не успяха да стопят ледените призраци. Дори още повече съживиха тъжните спомени за другата любов. Спомените за онзи трагичен миг, когато Катрин отчаяно искаше да бъде с Джеймс, да го обича, да го подкрепя, а Джеймс не й бе позволил да го стори. А дали сега тя не постъпваше по същия начин с Ален? Не, не. Напротив.

— Бих пожелала да бъдеш с мен, ако състоянието на Алекса се бе влошило — тихо каза тя. — Но тя се чувства по-добре и ще се оправи.

 

 

— Двете с Кат пиехме чай, говорихме за родителите си и тогава телефонът звънна. — Алекса присви красивите си зелени очи, сякаш искаше да извика по-ясно спомена в съзнанието си и после продължи: — Казах нещо като „Твоят принц ли се обажда, или моят?“ и…

— И? — настойчиво я подтикна лейтенант Бейкър.

— И после изведнъж потънах в мрак. Безмълвен мрак — и толкова черен — но после взе да избледнява и в него се носеха познатите гласове, които зовяха името ми. Исках да им отговоря, да ги уверя, че съм жива, но усещах непреодолима тежест. — Алекса се замисли над отчаяните спомени, когато чуваше далечните гласове на любимите си хора и искаше да извика: „Да, чувам ви, обичам ви, обичам те!“, но нямаше сили да отвори очи. Тя прогони спомена и се усмихна. — И тогава се събудих.

— Не се ли сещате какво ви казаха по телефона?

— Не. След мига, в който вдигнах телефона, всичко потъна в мъгла. Гъста, черна, непрогледна мъгла.

— Не си ли спомняте злополуката?

— Не. Съжалявам, лейтенант. Този момент ми се губи. Искам да си спомня, но не мога.

Алекса наистина нищо не си спомняше и според невролога, който я бе прегледал, тя никога нямаше да си спомни.

— Нарича се ретроградна амнезия — обясни лекарят.

— Това означава загуба на паметта за определена случка и известен период от време преди нея. Обичайно явление при сериозни наранявания на главата.

— Ще си спомни ли някога тези мигове?

— Не, никога.

Амнезията на Алекса слагаше край на полицейското разследване. Колата беше в безнадеждно състояние и нямаше как да разберат дали е била умишлено повредена. А без това доказателство и без ясните спомени на Алекса „случаят“ трябваше да бъде приключен. „Случаят? — запита се лейтенант Бейкър, докато подписваше полицейския рапорт. — Какъв «случай»? Кой по дяволите ще иска да убие Алекса Тейлър?“

Но Катрин и Джеймс решиха да припомнят на Алекса всичко за телефонния разговор. Решиха да й го кажат двамата заедно, докато Робърт бе на работа, а Джейн и Александър си почиваха в хотела.

— Джеймс и аз знаем какво каза анонимният глас.

— И аз знам, Кат.

— Наистина ли си спомняш?

— Да. Освен това си спомням какво си обяснила ти на полицията и защо. — После тихо добави: — Благодаря ви. Много ви благодаря.

— Няма защо.

— Спомняш ли си злополуката, Алекса?

Тя поклати русата си глава, все още озадачена и смутена от факта, че колкото и да напряга паметта си, тези съществени моменти завинаги щяха да останат скрити. — Това, което казах на лейтенант Бейкър за черната непрогледна мъгла, е истина, но аз потънах в нея по-късно, когато излязох от вилата, а не в момента на анонимното обаждане. Разбра ли кой е звънял, Джеймс?

 

 

— Не. Но знам, че не е била Хилари. Нито Томпсън.

— Не?

— Не. Говорих лично с Томпсън. Той беше безкрайно изненадан от посещението ми и сякаш се чувстваше неловко, че знам за проучването му, но ми обясни, че е приключил разследването преди седмици, преди Денят на благодарността, и не е открил нищо подозрително в биографията ти. — Припомняйки си срещата с Томпсън, Джеймс достигна до същите заключения, които бе направил и тогава: Томпсън Хол казваше истината. Джеймс очевидно го бе хванал неподготвен и партийният лидер едва прикриваше разочарованието си, че не може да попречи на женитбата, но въпреки това в изражението му не се долавяше нито вина, нито измама. — Аз му вярвам, Алекса. Освен това има непоклатимо алиби — по време на телефонното обаждане той е бил с Робърт.

— О! Значи остава Хилари.

— Не, не е Хилари. Тя е в Далас и очевидно играе ролята на изоставена съпруга или поне се опитва да се примири с положението си. Въпреки това, тъй като аз не съм напускал Вашингтон, Елиот нареди да проверят къде е била Хилари. Оказа се, че в деня на злополуката тя е била в Савана, в курорта Уилоус. Гостите в Уилоус не разполагат с телефон в стаите си. Единственият телефон се намира в административния офис и Хилари не го е ползвала по време на тридневния си престой. — Джеймс млъкна и после съвсем бавно каза: — Лично тя не се е обаждала в сряда в четири следобед. Но, Алекса, това не означава, че не е накарала някой да го стори. Това не означава, че не е наела някой, който умишлено да повреди колата ти.

— Никой не е пипал колата ми, Джеймс! Просто бях прекалено разстроена. Карах доста бързо и не можах да овладея кормилото. За щастие, успях да скоча навреме.

— Но ти нали нищо не си спомняш?

— Да, но съм сигурна, че така е станало. Никой от моите познати не е способен на убийство, Джеймс — тихо прошепна Алекса, като искаше да повярва на думите си. Не, тя наистина си вярваше, защото другото, което можеше да си помисли, бе ужасно. Усмихна се едва-едва и каза: — Дори и Хилари. Освен това Хилари много лесно би могла да постигне това, което иска — да провали женитбата ми с Робърт. Просто щеше да дойде при мен и да ми каже, че знае за бебето. Мисля, че ако все пак е знаела нещо, тя щеше да ми го каже лично, считайки това за своя окончателна победа. — Алекса млъкна, тихо въздъхна и продължи: — Но очевидно някой знае за бебето. Може би някой от болницата, където раждах. Няма значение кой, важното е, че този някой знае прекалено много.

Щом долови примиренческия тон на сестра си и забеляза отчаяния поглед, Катрин веднага разбра, че Алекса има намерение да се сбогува с Робърт, със своята любов.

— Трябва да кажеш на Робърт, Алекса. — Гласът на Катрин беше както винаги нежен, но и много настоятелен. — Той трябва да знае.

— О, Кат, как да му кажа? Истината би му причинила само мъка и болка. Обичам го прекалено много, за да му разкрия тайната си.

— Но нима не виждаш, че грешиш, Алекса? Да, естествено, Робърт ще страда, но не толкова много, не повече от теб. И може би ако двамата с Робърт споделяте болката, ще ви бъде по-леко. — Катрин тихо въздъхна, усетила настойчивия поглед на тъмносините очи. „Ти може и да не вярваш в това, Джеймс, но аз вярвам!“ — Робърт много те обича, Алекса. Знам, че искаш да го предпазиш, защото го обичаш, но не е ли дяволски несправедливо спрямо него и спрямо твоята любов? — Тя си пое дълбоко дъх и без сапфирените й очи да погледнат към добре познатите сини очи, тя добави: — Може би не всяка любов е достатъчно силна, за да оцелее и в радост, и в мъка, но съм убедена, че вашата любов с Робърт е способна на това.

Докато слушаше нежните прочувствени думи на Катрин, Алекса усети, че в нея се надига нещо чудотворно, нещо прекрасно, нещо като надежда.

— Моята малка, мъдра сестра — нежно прошепна тя.

— Не съм мъдра, Алекса.

— Е, аз пък мисля, че си и винаги си била. Права си, Кат. Трябва да кажа на Робърт. — „Трябва — помисли си тя, — но дали ще мога? Да, мога, да, ще го направя.“ Алекса даде мълчаливо обещание на сърцето си и сякаш за да го закрепи, тя изрече на глас: — Ще му кажа още довечера, докато вие сте в Белия дом. Ще отидеш ли на концерта на Кат, Джеймс?

Въпросът го стресна, защото бе потънал в спомените си, но бързо се върна към действителността и отвърна с усмивка:

— Не. Всъщност имам доста работа, която трябва да свърша. Елиот иска да разбере какви са впечатленията ми от преговорите и от преговарящите и ще трябва да напиша нещо като доклад, докато спомените ми са все още пресни.

„Освен това — мислеше си той — Катрин не ме е поканила на концерта. Но сега ще бъдеш спокойна нали, Катрин? Няма да рискуваш и да напуснеш сцената, за да дойдеш при мен, нали?“ Джеймс знаеше мъчителните отговори на тези въпроси, без дори да погледне любимите сапфирени очи. Да, тя щеше да бъде напълно спокойна. Сега Катрин имаше нова любов и вярваше, че тя е много по-силна, по-истинска, отколкото някога е била тяхната вълшебна любов.