Катрин Стоун
Островът на дъгите (2)

Глава 1

Канзас Сити, Канзас… май 1968

— Съпругът ми скоро ще дойде — каза Джейн Тейлър на облечения в розова престилка санитар, който я бе придружил от болничната стая до фоайето. — Ще го чакам тук в инвалидната количка, която дори не ми е нужна. Няма смисъл да стоите при мен, наистина, сама ще се оправя.

Всъщност Александър нямаше да дойде скоро. Джейн дори не му се обади, за да му съобщи, че са я изписали от болницата. Възнамеряваше да стане от количката веднага щом санитарят изчезне.

Джейн не се чувстваше виновна, че лъже. Те — докторите, сестрите и психолозите, в крайна сметка я бяха излъгали. Смятаха, че така ще й бъде по-леко. Техните лъжи, както между впрочем и нейните, бяха благородни.

„Ще ви преместим в терапевтичното отделение“ — бяха казали докторите, когато тя се почувства достатъчно добре и нямаше смисъл да стои повече в интензивното.

Значи не в гинекологията, а в терапевтичното — далеч от младите майки, чиито бебета бяха живи и здрави. Сякаш тяхната радост щеше да я накара да страда още повече! Джейн знаеше, че това не е истина, защото мъката й едва ли щеше да стане по-голяма, отколкото е сега. Струваше й се много странно, като си припомни, че само преди седем дни животът й бе щастлив.

Само преди седем дни, в една прекрасна пролетна утрин Джейн, Алекса и Александър бяха тръгнали от дома си в малкото селище Топека за Канзас Сити. Там, на престижния Панаир на изкуствата, Джейн трябваше да представи и продаде изящната си колекция от керамични съдове. Това беше последното им семейно преживяване, когато щяха да бъдат само тримата. Скоро, много скоро семейството им щеше да се увеличи с още един член, чието появяване очакваха с любов и радостно нетърпение. Развълнувана, Алекса все бърбореше за нейното бебе, като категорично ги уверяваше, че то ще бъде момиченце.

Джейн с лекота се справяше с приготовленията за панаира. За нея те бяха по-скоро творческо удоволствие, отколкото стрес. Александър с помощта на Алекса бе натоварил караваната, докато Джейн, бременна в седмия месец, стоеше настрана и ги наблюдаваше. Чувстваше се напълно здрава и посрещаше със сърдечен смях прекомерната им загриженост и ненужните им опити да я глезят и да й угодят във всичко. През целия път се шегуваха и смееха, нямаше и следа от напрежение, но щом наближиха покрайнините на Канзас Сити непонятно защо и за ужас на всички, Джейн започна да ражда. Усети остра пронизваща болка, бързо последвана от гореща струя кръв.

Александър я закара до най-близкия спешен кабинет и там лекарите незабавно освободиха Джейн от бебето, което до този момент живо и здраво кротко си растеше в утробата й. После дойде раздялата… Майка и дъщеря бяха завинаги разделени — с едната линейка откараха Джейн в интензивното в Медицинския център, а другата линейка, в която се намираше малкото момиченце, с надута сирена полетя към интензивното в детската болница. И майката, и бебето получиха най-доброто, което медицинската наука можеше да им предложи, но само Джейн оцеля. Дъщеричката, която тя никога нямаше да види бе починала след петдневната самопожертвователна борба на лекарите. Джейн бе спечелила своята рискована битка със смъртта, след което веднага я преместиха в терапевтичното отделение. Не в гинекологията, не в следродилното, а в терапевтичното отделение — дълги, покрити с балатум коридори деляха това мрачно и тъжно място от щастливите майки и техните рожби. „Така е най-добре“ — казаха лекарите, сестрите и психолозите. Но не й казаха за кого е най-добре. За нея? Или за другите майки, които биха се чувствали неловко в нейно присъствие? Но професионалистите грешаха! Тя трябваше да бъде при родилките. В крайна сметка нали и тя самата е майка, майка на Алекса и майка на мъртвото момиченце. Трябваше да е там, при другите жени, трябваше да й позволят да посети родилното.

Тъкмо натам се бе запътила Джейн сега, за да види новородените бебета. Вярваше, че тези малки същества ще и вдъхнат сили и тя ще набере кураж да каже на златокосата си дъщеря, че сестричката й е мъртва. Днес двамата с Александър съвсем деликатно щяха да съобщят истината на Алекса. А утре, щом се приберат в Топека, приятелите им, вместо да се радват на триумфалния успех на талантливата Джейн, щяха да научат за тъжната седмица, прекарана в Канзас Сити.

Джейн влезе в отделението за новородени и погледна през стъклената преграда бебетата, които лежаха в розови и сини люлки. Веднага разбра, че решението й да дойде тук, бе правилно. Стана й по-леко на сърцето. Макар че бе загубила своята рожба и едва ли някога щеше да има друга, тези малки същества изпълваха Джейн с надежда. На красивото й лице грейна усмивка, първата усмивка от една седмица насам, нежната, любяща усмивка на една майка.

 

 

Докато Изабел целуваше копринената черна коса на малката си дъщеричка, сините й очи тревожно оглеждаха коридора. В единия му край се намираше отделението за новородени, а в другия, както винаги, се спотайваше един от шпионите на Жан-Люк.

Хората на Жан-Люк като заплашителни сенки я следваха навсякъде през последните пет месеца от бременността й. Сега те не се криеха толкова старателно и дори бяха станали още по-бдителни, защото нейното бебе се бе появило на бял свят.

Изабел живееше в постоянен страх, че онзи луд човек всеки момент може да нареди на преследвачите да убият това невинно малко същество, от което той толкова много се плашеше.

Възможно е един ден тази смъртоносна заповед да бъде издадена, но засега Жан-Люк, уверен в надмощието си, само я тормозеше, също като звяр, който разиграва жертвата си. „Ти си в капан — казваше й той. — Не можеш да се измъкнеш. Нима не го разбираш?“

Естествено, Изабел беше наясно с положението си. Но също така знаеше, че ако непрекъснато сменя местонахождението си сякаш се надява, че един ден ще избяга от преследвачите, Жан-Люк ще държи хората си на разстояние. Докато Жан-Люк вярваше, че неуморните пътувания на Изабел се дължат на наивната и отчаяна надежда, че ще се измъкне, той щеше да продължава тази безмилостна игра на криеница. А това щеше да й даде повече време…

Време да намери жена, на която да повери скъпата си дъщеря. През дългите месеци на търсене, още преди бебето да се роди, а и след това, Изабел се бе срещала с много жени, с които бе провела кратки разговори под зоркия поглед на зловещите сенки на Жан-Люк, но все още продължаваше да търси. Сигурно някъде съществуваше такава жена, не може да няма подходяща жена.

Изабел беше сигурна, че ще я открие, и тогава щеше да се довери на сърцето си, на своя вътрешен глас, също тъй убедителен и непогрешим като инстинкта й, който я даряваше с неизчерпаема енергия да търси подходящ дом за своето бебе. Дом, в който малката й дъщеричка ще бъде обградена с любов и внимание.

Месеци наред Изабел бродеше от град на град. Винаги в движение, тя преследваше своята едничка цел, която сякаш случайно я бе довела тук, точно в този момент, в отделението за новородени, където една русокоса жена с насълзени, искрящи зелени очи бе вперила нежен замислен поглед в малките бебета.

Щом се приближи към нея, усети яростния ритъм на сърцето си.

— Здравейте. — Родният й език бе френският, но Изабел говореше безупречно толкова много езици, че френският й акцент се губеше в изящния и изтънчен маниер на говорене.

— Здравейте. — Джейн се усмихна сърдечно на красивата жена, чийто глас бе топъл и царствен. В следващия миг тя съзря малкото момиченце, завито в пухкаво одеяло от розов кашмир. Косата на жената бе руса, а тази на бебето бе като лъскава черна коприна, но блестящите сини очи подсказваха, че са майка и дъщеря. — Какво красиво момиченце!

— Благодаря. Тук ли е вашето бебе?

— Не. — Джейн се усмихна, сякаш искаше да се извини, че е тук, сред щастливите майки и техните рожби. Но имаше нещо в красивите сини очи на майката, което я караше да разкрие своята тъжна тайна. — Неотдавна загубих моето момиченце. Тя се роди преждевременно и се появиха усложнения.

— Съжалявам. Някой ден ще имате друго бебе.

— Не, това няма да стане. Но все пак съм щастлива, защото имам една прекрасна шестгодишна дъщеря. Надявах се да й родя сестричка, но…

— Да, разбирам ви — промърмори разсеяно Изабел. Усещаше проницателния поглед на преследвача си, който стоеше на няколко метра от тях. Беше достатъчно далеч, за да не чува разговора им, но не сваляше очи от нея. С всеки изминат миг любопитството и бдителността му щяха да се изострят. — Има нещо, което искам да обсъдя с вас.

— О, така ли? — възкликна Джейн, изненадана от внезапната молба. Красивите сини очи проблясваха умолително, излъчваха един мълчалив, но отчаян вик за помощ. — Разбира се, щом искате — добави тя с благ тон.

— Не можем да разговаряме тук. Имате ли нещо против да отидете в дамската тоалетна във фоайето? След половин час ще дойда при вас.

Джейн забеляза мъжа, който се навърташе около тях макар и на разстояние, и разбра, че именно той е причината за тайната среща. Гласът на разума я съветваше да се измъкне дипломатично от тази ситуация, но всички предупреждения бяха бързо заглушени от благородния и съчувствен повик на сърцето й. Ако може, защо да не помогне?

— Ще ви чакам.

— Благодаря ви. А сега, моля ви, кажете „довиждане“, сякаш сме приключили разговора си и нямаме намерение да се срещаме отново.

— Добре. — Джейн се усмихна, погледна часовника си и възкликна, като нарочно леко повиши глас — О, скъпа, закъснявам! По-добре да тръгвам вече. Радвам се, че си побъбрихме. Довиждане.

След като Джейн си тръгна, Изабел поговори известно време с още няколко майки, които бяха дошли да видят децата си. Половин час по-късно тя се върна във фоайето и сякаш озарена от внезапна мисъл, спря пред рецепцията и попита за дамската тоалетна.

Слава Богу, че Жан-Люк е изпратил само мъже да я следят. Дори не си е помислил да изпрати жени, защото според него жените не стават за нищо, освен за развлечение и удоволствие. Каква ирония само — да откриеш лъч надежда в презрението на Жан-Люк към жените! Но фактът си е факт — той не бе наредил на жени да я следят, а това означава, че тя и нейното бебе са в безопасност, докато са в дамската тоалетна.

— Благодаря ви, че се отзовахте на молбата ми — прошепна Изабел, когато видя Джейн.

— Няма защо.

— Сами ли сме?

— Да.

— Чудесно. — Изабел извърна очи от Джейн и ласкаво погледна към скъпоценното малко личице, което се гушеше в розовото одеяло. С насълзени очи и треперещ глас попита: — Ще я вземете ли?

— Разбира се. — Джейн видя сълзите и усети вълнението на майката, но все пак възприе въпроса като най-обикновена молба да подържи бебето. Най-обикновена молба… но на Джейн не й беше толкова лесно. Щом гушна детето в прегръдките си, мъчителни болезнени тръпки минаха по тялото й.

— Имам предвид — прошепна Изабел нежно, но уверено, когато забеляза с каква любов Джейн държеше бебето й — дали ще я вземете и отгледате като собствена дъщеря?

— Като какво? — попита Джейн с надежда, като същевременно не вярваше на ушите си.

— Когато е с мен, тя е в опасност. Обичам я с цялото си сърце… тя е моето сърце… но… — Внезапен изблик на бурни непокорни чувства завладя цялото й същество. От глъбините на душата й се издигаха гласове, които я призоваваха да забрави за съществуването на Жан-Люк и неговите безмилостни шпиони. „О, това са само илюзии!“ — напомни тя на предизвикателните гласове. С усилие насочи мислите си към действителността и продължи със спокоен тон:

— Вие загубихте бебето си, нали?

— Да, но вие не бива да загубите вашето — отвърна благо Джейн, като се опитваше да се пребори със собствените си противоречиви чувства. „Да, ще я взема.“ — ликуваше от радост сърцето й в отговор на смайващия въпрос на Изабел. Но Джейн добре познаваше болката от загубата и смяташе, най-искрено вярваше, че тази майка не бива да се разделя с дъщеря си. Осланяйки се на тази вяра, на това островче здрав разум в бурното море на собствените си емоции, тя продължи, като деликатно предложи:

— Може би, ако ми кажете причината, поради която не можете да задържите дъщеря си, ще измислим нещо, така че да не се разделяте с нея. Все има някакъв начин. Моля ви, помогнете ми да го открием.

— Не мога нищо да ви кажа, а и такъв начин не съществува. — Тихият примирителен тон и тъгата в очите й красноречиво доказваха, че тя говори истината. Изабел неуморно бе търсила друго решение на този мъчителен проблем, но… напразно. Усмихна се едва-едва и в тъжните й очи проблесна искрица надежда, когато продума:

— Но вие можете да помогнете. От мига, в който разбрах, че не мога да я задържа, се моля да намеря майка, която да се грижи за нея така, както бих се грижила аз. Вярвам, че вие сте тази майка.

Настъпи дълъг миг на мълчание, през който навлажнените им искрящи погледи се срещнаха, ведно с безмълвните обещания, идващи от най-съкровените кътчета на сърцето.

— Ще се грижа за нея и ще я обичам — най-сетне прошепна Джейн. Думите бяха излишни, защото с поглед тя бе дала вече това обещание.

— Убедена съм в това — каза Изабел, без да сваля, очи от Джейн. После извърна глава и съсредоточи вниманието си върху другите неща, които трябваше да бъдат свършени, преди да се раздели с дъщеря си и да се потопи в самотата на остатъка от своя живот. Свали чантата от рамото си и извади от нея една малка торбичка от синьо плюшено кадифе, пристегната със златен шнур. Фините й пръсти внимателно отвориха торбичката и извадиха няколко от многото сгънати парченца копринена хартия, в които грижливо бяха увити ослепителни диаманти, рубини, сапфири и смарагди.

— Тя щеше да бъде много богата — обясни Изабел. „Тя щеше да бъде принцеса.“ — Обърнах част от наследството й в скъпоценни камъни. Всички те са уникални с великолепна форма и цвят. В момента общата стойност на скъпоценните камъни в торбичката е около двадесет милиона долара. Бих ви предложила да продадете камъните само в краен случай, защото след години тяхната стойност със сигурност ще се увеличи.

— Не мога да ги приема.

— Уверявам ви, че не са крадени. По право се полагат на дъщеря ми.

— Ние със съпруга ми не сме богати и никога няма да бъдем, но водим един доста сносен живот. Работим усилено, спестили сме достатъчно пари, за да отгледаме две деца. — Джейн сви рамене, без самата тя да знае защо отказва да вземе скъпоценните камъни, но все пак бе напълно убедена в правотата на решението си. Животът им бе скромен, но щастлив и не желаеше да го променя.

Отказът на Джейн да приеме такова огромно състояние бе още едно доказателство за нещастната майка, че тя е открила жената, на която можеше спокойно да повери дъщеря си. Изабел бе вкусила и от бедността, и от богатството и отлично знаеше, че единственото истинско съкровище е любовта. И тази жена със смарагдовите очи също го знаеше.

— Да ви разкажа ли за себе си и за съпруга ми? — попита тихо Джейн.

— Не, моля ви, недейте. По-добре, ако не знам нищо за вас, нито пък вие за мен… освен едно — тя е моя дъщеря и е плод на голяма любов. Когато е с мен, тя винаги ще бъде в опасност. — Очите на Изабел отново се наляха със сълзи, сякаш последните й думи прозвучаха като жестока присъда. Мислеше си, че се е подготвила за този кошмарен момент, че е овладяла чувствата си, но сега една спонтанна молба се изтръгна от разбитото й сърце.

— Моля ви, разкажете й за днешния ден, когато стане на двадесет и една години. Ще й кажете ли, че много съм я обичала, но не съм имала друг избор?

— Да, разбира се. Кога точно се е родила? — попита Джейн. Съзнаваше, че в онзи далечен ден в бъдещето, след двадесет и една години, тази майка, където и да е, ще изпрати безмълвни послания на любимата си дъщеря, която точно тогава ще узнае остарялата истина.

— Точно преди една седмица, на двадесети май.

— Двадесети… — повтори Джейн тихо, сякаш за да запомни. Но тази дата бе сложила вече болезнения си отпечатък върху сърцето й, защото точно в този ден се бе родило и нейното малко момиченце. — Има ли още нещо, което трябва да й кажа?

— Моля ви, нека да не ме търси. И без това ще й бъде невъзможно да ме открие, а и за нея би било много опасно. — Лицето на Изабел помръкна, когато съвсем спонтанно от устните й се изплъзна още едно желание, дошло от най-съкровеното кътче в сърцето й. — Естествено, вие ще решите как да я кръстите и не искам да се намесвам в избора ви, но…

— Да?

— Ако е възможно, едно от имената й, може би второто й име, да бъде Александра…

„Александра… Сигурно на името на баща си“ — досети се Джейн, защото бе доловила любовта и топлината в гласа на Изабел. Значи бащата на момиченцето се казваше Александър и това е още едно удивително съвпадение, но Джейн прикри изненадата си, защото вече се бяха споразумели, да не говорят нищо повече за личния си живот. Тя се въздържа от репликите „Съпругът ми се казва Александър“ и „Другата ми дъщеря е Александра“. Не изрече на глас мислите си, но чу собствените си думи: „Другата ми дъщеря…“

— Второто й име ще бъде Александра.

— Благодаря ви.

Изабел отново положи усилия да насочи мислите си върху последните подробности. Прибра кадифената торбичка в чантата си, извади една кукла с черна коса, увита в кашмирено одеялце на сини и бели карета. Безмълвно, сякаш по негласно споразумение, двете жени махнаха розовото одеяло от бебето и докато Изабел нежно завиваше скъпата си дъщеричка в карираното одеяло, Джейн уви куклата в розовото.

Оставаше само едно — Изабел да се сбогува със своето малко момиченце. Като я полюшваше нежно, тя се отдалечи в единия ъгъл на стаята. Докато галеше с устни меките бузки на детето, тя нашепваше ласкави гальовни думи на френски.

— Обичам те, обичам те, обичам те — повтаряше тихо тя, както бе правила много пъти досега. После целуна малкото изваяно личице за последен път и убедена, че дъщеря й завинаги ще остане в сърцето й, макар да не ги чака общо бъдеще, Изабел изрече прощалните думи: — Винаги ще те обичам.

Обърна се, приближи се към Джейн, като й подаде увитото в одеялце любимо същество. Преметна чантата си на рамо и преди да вземе куклата, с която искаше да заблуди хората на Жан-Люк, тя за последен път се подчини на импулса си. С треперещи пръсти разкопча солидната златна закопчалка на огърлицата, която до този момент бе скрита под копринената й блуза.

Огърлицата представляваше наниз от теменуженосини скъпоценни камъни, а в средата висеше медальон от същите сини камъни с формата на сърце. Джейн веднага забеляза, че искрящият син цвят съвършено подхожда на необикновените очи на майката и дъщерята. Но нямаше представа, че това красиво бляскаво бижу е направено от сапфири, и то рядко срещани сапфири, защото цветът не бе типичен за този вид скъпоценни камъни. Джейн дори не подозираше, че огърлицата струва цяло състояние. За нея великолепният накит имаше съвсем различна стойност, онази стойност, която съзря в развълнувания, пълен с любов поглед на Изабел.

— Моля ви, дайте й тази огърлица на двадесет и първия й рожден ден. Нейният баща ми я подари. Двамата с него имахме едно сърце, което сега даряваме на нашата дъщеря. — Изабел се замисли, искаше добре да прецени дали подаръкът няма да навлече неприятности на дъщеря й. Сетне, убедена, че не съществува никакъв риск, тя увери Джейн — Огърлицата е красива, прелестна, но дизайнът е съвсем традиционен, така че моето момиченце едва ли ще може да ме открие чрез нея.

Джейн кимна и взе изящното бижу.

— Е, трябва да тръгвам — прошепна Изабел, като едва сдържаше сълзите си. Тя потисна вълнението си, преглътна горчивата буца, заседнала в гърлото й, с ясното съзнание, че вън я очакваха тъмните сенки на Жан-Люк, и че трябва да направи всичко възможно за сигурността и безопасността на бебето. Когато продума, гласът й бе спокоен: — Моля ви, останете тук още половин час, а дори и повече, ако нямате нищо против.

— Обещавам ви, че ще я обичам — тихо каза Джейн.

— Знам и ви благодаря за това. Бог да ви благослови.

Изабел си тръгна, за да продължи пътуването, което щеше да отведе хората на Жан-Люк далеч от Канзас Сити, а Джейн остана сама с бебето, погълната от мислите си за тази трагична случка. Всичко бе станало толкова бързо и тя го бе възприела толкова спокойно, но сега… сега й се струваше, че е преживяла някакво чудо.

— Здравей, миличка — прошепна Джейн и се загледа в лъчезарните сини очи, които сякаш очакваха обещания за любов, сигурност и щастлив живот. — Здравей, Катрин Александра. Харесва ли ти това име, скъпоценна моя? Мисля, че то идеално ти подхожда. Сестра ти ще се зарадва, защото тя се казва Александра Катрин и това съвсем ще ви сближи. О, малка Катрин, всички ще те обичаме — и татко, и аз, и твоята сестричка.

„Ще получиш толкова много любов, колкото и през първата седмица на своя живот“ — помисли си Джейн, а сърцето й преливаше от радост и болка за тази майка, която й бе дала най-скъпоценния дар. Без да сваля, оглед от сапфирените очички, тя даде своето безмълвно обещание: „Скъпа Катрин, ако някой ден майка ти се върне, за да те вземе, тогава все някак си ще се опитаме да направим това, което е най-добре за теб.“

Но обхваната от противоречиви чувства на тъга и облекчение, Джейн съзнаваше, че майката на Катрин никога няма да успее да ги намери. Те живееха в Топека, а не в Канзас. Джейн бе споменала, че е загубила бебето си, но не бе казала кога и къде е станало това. Малкото момиченце бе починало в една болница в другия край на града, а Джейн бе останала тук, и то не в гинекологичното, а в терапевтичното отделение. Майката на Катрин не би могла да ги открие, освен ако не се върне сега…

„Моля ви, останете тук още половин час, а дори и повече, ако нямате нищо против“ — бе помолила тя. Джейн изчака да мине цял един час — време, през което майката на Катрин спокойно можеше да напуснеш болницата… или да промени решението си и да се върне. При всяко отваряне на вратата сърцето на Джейн, трепваше да не би на прага да застане красивата жена със сапфирените очи. Макар че бе загубила бебето си, Джейн все още имаше кърма. Дори през кошмарните дни в интензивното, когато бе мобилизирала всичките си сили, за да победи смъртта, майчиното мляко пълнеше гърдите й и още по-мъчително напомняше за тежката загуба. И сега, когато малките жадни устнички се вкопчиха нетърпеливо в набъбналите гостоприемни зърна, Джейн бе изненадана от внезапния прилив на радост и любов към това малко същество. Но малко по-късно я очакваше друга изненада… В чантата с пелените, която Изабел й бе оставила, Джейн намери сто хиляди долара. „Ще внеса тези пари на името на Катрин и ще й ги дам на двадесет и първия й рожден ден“ — реши Джейн. Двамата с Александър печелеха достатъчно пари за скромния живот, който водеха. „Но защо пък да не използваме малка част от тази сума, съвсем малка част — мислеше си тя, — така че в съботните и неделните вечери Александър да дава по-малко уроци по музика. Тъкмо ще посвети повече време на дъщерите си. Дъщерите…“

 

 

— Александър…

— Здравей, скъпа — въздъхна с облекчение той. Беше разбрал — още преди няколко часа — че Джейн е изписана, но знаеше, че жена му ще има нужда да остане за известно време насаме със себе си. Предполагаше, че тя първо ще отиде до отделението за новородени, а след това вероятно ще се разходи в парка, за да почувства топлото майско слънце, да види разцъфналите цветя и да се опита за пореден път да си обясни какво точно се бе случило. Това беше непосилна задача, самият той безброй пъти се бе опитвал да намери отговор на този мъчителен въпрос. Александър съзнаваше, че жена му има нужда да бъде за известно време сама, но когато минутите се бяха превърнали в часове, той бе започнал да се притеснява.

— Готова ли си? Да дойдем ли с Алекса да те вземем? — попита той.

Нежността в гласа на мъжа й развълнува Джейн и очите й се наляха със сълзи. Колко тежка бе тази седмица за Александър, много по-мъчителна за него, отколкото за нея. Той бе прекарал няколко безсънни денонощия, като непрекъснато ходеше от едното интензивно отделение до другото. През първите четири дни кошмарната мисъл, че ще изгуби и жена си, и детето си, разкъсваше сърцето му, но любовта към Джейн го караше да не издава страха си. Александър прояви сила и мъжество заради всички тях — заради Джейн, заради малкото момиченце, което почина, заради златокосата дъщеря, която все още не знаеше истината за своята сестричка.

И никога нямаше да я узнае.

— Алекса там ли е?

— Играе си с куклите в другата стая. Намерила си е ново приятелче. — В гласа му се долавяше и нежност, и изумление, защото и Александър, и Джейн непрекъснато се учудваха на невероятната общителност на очарователната си дъщеря. През изминалата седмица Алекса се бе запознала с много деца и в болницата, и в мотела. Тя бързо се сприятеляваше и това беше чудесно, особено сега, тъй като никога не ще се радва на малка сестричка. — Джейни? Има ли нещо, което…

— О, Александър… случи се истинско чудо.

Докато седеше в телефонната кабина в парка и люлееше заспалата Катрин, Джейн му разказа за чудото. Не виждаше лицето на любимия Александър, талантливия музикант с нежна душа на поет, но си представяше изразителните му очи, в които сигурно проблясваха искри на противоречиви чувства — надежда, страх, радост, недоверие и… тревога.

— Да не си мислиш, че съм полудяла, скъпи? — попита го Джейн, като наруши дългото мълчание. Тя знаеше за какво се безпокои Александър, знаеше, че той няма да промълви и дума, докато не я притисне в прегръдките си и не се опита да я предпази от депресията, която очевидно се бе превърнала в психоза и я бе накарала да отвлече чуждо бебе.

— Но, Джейни, това ми се струва доста… Защо се смееш? — разтревожен от смеха й попита той, а в гласа му се долавяха нотки на загриженост.

— Защото забравих да ти кажа за парите, за скъпоценните камъни и за огърлицата.

Тя му бе разказала случката три пъти, но до този момент не бе споменала нищо за бижутата и огромната сума пари, която бе открила в чантата. Парите и огърлицата бяха неопровержимо доказателство, че невероятната история е самата истина, но Джейн бе забравила за тях, защото единственото съкровище, което имаше някаква стойност за нея, сега спеше в ръцете й.

— Пари? Скъпоценни камъни? Огърлица?

Джейн отново му разказа случката, този път с всички подробности. Тя усещаше как постепенно тревогата му отстъпва място на радостта, докато накрая той слисан и изумен, прошепна със сипкав глас:

— Идваме веднага, скъпа. С Алекса ще дойдем да ви вземем двете с Катрин.

 

 

— Тя не е моя сестра — заяви Алекса с присъщата си категоричност, след като видя малкото същество в ръцете на майка си.

— Напротив, скъпа, тя е твоя сестра — нежно възрази Джейн. В първия миг думите на Алекса я поразиха и стъписаха. Протегна ръка, погали дъщеря си по меката златиста коса и обясни с ласкав тон: — Катрин има черна коса, също като татко ти, не е русокоса като нас и очите й са сини, но тя наистина е твоя сестра.

— Не е вярно.

— Алекса?

— Не я искам, татко, не я харесвам.

— Алекса!

— Тя не ми е сестра! Не я искам! Моля ви, върнете я в болницата. Мамо? Татко?

 

 

Три седмици след като се бе сбогувала с любимата си дъщеря, Изабел, с куклата на ръце, продължаваше неуморното си пътешествие. Бе успяла някак си да се престори, че все така отчаяно търси на кого да остави детето си. Бродеше от град на град със сломено от мъка сърце, едно смъртно ранено същество, което сякаш по чудо бе все още живо.

Хората на Жан-Люк я последваха до Ню Йорк, където, минути преди да отлети за Ница, тя се приближи към един от преследвачите и му подаде вързопа с розовото кашмирено одеяло.

— Отивам при Жан-Люк — процеди тя през зъби тихо на френски. — Ще му предам, че сте направили всичко възможно да изпълните заповедите му, но уви явно е наел глупаци.

Изабел не бе имала намерение да се връща на острова. Но сега се връщаше, за да се изправи лице в лице с човека, който така жестоко й бе отнел безмерната радост да прекара остатъка от живота си заедно с любимата си дъщеря. От Ница тя нае чартърен самолет за Острова на дъгите и по време на краткия полет до средиземноморското кралство мислите й се върнаха към онзи момент в миналото, когато бе започнала да мрази Жан-Люк и се бе влюбила в Александър…

Годината беше 1948. Войната, в която бе загинало цялото й семейство, бе свършила, но не бе — и никога няма да бъде — забравена. Седемнадесетгодишната Изабел бе разбрала, че войната е един жесток и кошмарен абсурд и сега, когато сред отчаянието се прокрадваше лъч надежда, тя повярва, че мирът ще й помогне да осъществи и най-недостижимите мечти. Докато служеше в Съпротивата в родния си град Париж, Изабел бе проявила забележителна смелост. И сега, когато също тъй смело преследваше мечтата си, тя написа дръзко писмо до принц Александър Кастел.

„Проучих внимателно моделите на вашите бижутери на Плас Вандом“ — обясни Изабел в писмото си до принца, но запази в тайна, че под „внимателно проучване“ тя имаше предвид единствено посещенията си в бляскавите бутици на Картие, Ван Клийф и Арпел, и Кастел, където просто бе разгледала витрините. Реши, че от всички тях тъкмо Кастел се нуждаеше от нейното творческо въображение. „В моделите на Кастел преобладава бароковият стил, липсва им романтичност“ — осмели се да напише тя. Изпрати няколко свои скици с оригинални модели в романтичен стил и предложи на принц Александър да се срещнат на острова, ако, разбира се, Негово Величество не възразява.

Александър посрещна с усмивка писмото на Изабел, но все пак то го накара да се замисли. Тази жена беше права, разбира се, скиците доказваха нейния неоспорим талант, а смелостта й го заинтригува и очарова. След войната Александър се бе заел да възобнови красотата на острова и бе оставил по-младия си брат Жан-Люк да ръководи „Кастел“. Жан-Люк се бе справил умело с финансовата страна на печелившата бижутерийна империя, но от доста време дизайнерите не бяха предлагали оригинални и осъвременени модели.

Александър реши да отиде в Париж, за да се срещне с Изабел. Но в навечерието на заминаването си, по време на ежедневната си разходка, докато наблюдаваше дъгите, които бяха дали името на острова, той падна от коня и си счупи крака. Наложи се Жан-Люк да замине за Париж, за да се срещне с младата дизайнерка. Докато поглъщаше с поглед златистите коси, сапфирените очи и чувствените устни на красивата Изабел, той реши, че тя трябва да бъде негова.

Тежките самотни години бяха научили Изабел да не се страхува от нищо. Тя бе смела и издръжлива, защото нямаше друг избор, но в младата й душа живееше деликатната надежда на един художник и красивите мечти на едно романтично момиче.

Романтично момиче до мига, в който Жан-Люк брутално отне девствеността й, а нейните отчаяни молби само възпламеняваха още повече налудничавото му маниакално желание да я обладае. Шепнеше й колко много я обича, а когато всичко свърши, той й обеща, че тя ще стане негова съпруга, негова принцеса. Изабел слушаше поразителните думи на Жан-Люк и без да сваля поглед от жестоките му очи, тихо прошепна тържествен обет за вечна омраза.

Щом се върна на острова, Жан-Люк каза на брат си, че момичето просто ги е изиграло. Още от самото начало тя е имала намерение да работи за Картие. Тази новина изненада и разочарова Александър. Шест седмици по-късно, след като кракът му бе оздравял, Александър беше в Париж и съвсем спонтанно посети талантливата млада дизайнерка.

Когато Изабел му отвори вратата, той забеляза неописуем ужас в красивите сини очи. Постепенно ужасът отстъпи място на недоумението, когато тя разбра, че пред нея не стои Жан-Люк. Този мъж бе също тъй красив, но доста по-възрастен, с благородно излъчване, а в тъмните му очи нямаше и следа от онази маниакална лудост.

Седемнадесетгодишната Изабел и четиридесетгодишният Александър се влюбиха от пръв поглед, въпреки скритата й омраза към Жан-Люк, въпреки факта, че кошмарът от бруталното деяние на Жан-Люк бе все още жив и в утробата й бе покълнало семето на злото, което й причиняваше физически и морални страдания. Не искаше да ражда детето на Жан-Люк, но не можеше да се реши да направи аборт. Само отчаяно се молеше да пометне бебето. Сетне се влюби в Александър и отчаянието отстъпи пред увереността, че любовта на Александър ще победи растящото зрънце зло.

Желанието на Изабел се сбъдна в началото на четвъртия месец. Александър я намери в безсъзнание от голямата загуба на кръв и веднага я заведе в болницата. Когато дойде на себе си, Изабел, сгушена в нежната прегръдка на Александър, му каза истината за Жан-Люк.

Александър пропъди брат си в изгнание и се ожени за Изабел. Отдадени на красивата си любов, те заживяха щастливо в прелестното кралство на острова. Жан-Люк бе прогонен, но не и забравен. Александър и Изабел искаха деца, но въпреки горещата им страстна двадесетгодишна любов мечтата им не се сбъдна. И двамата стигнаха до тъжното заключение, че спонтанният аборт бе лишил Изабел от възможността да стане майка.

Александър и Изабел копнееха за деца, по-скоро защото искаха да изпитат докрай радостта от своята любов, отколкото да създадат наследници на кралството. Според закона за престолонаследниците, който от векове управляваше Острова, винаги първородното дете ставаше владетел на кралството. Но ако Александър нямаше деца, Жан-Люк щеше да наследи трона след смъртта му и за в бъдеще неговите потомци щяха да управляват Острова. Този тъжен факт караше Александър и Изабел да страдат още повече.

През септември 1967 Александър се разболя и лекарите поставиха своята фатална диагноза — бързо развиваща се рядко срещана форма на левкемия. През последните месеци, когато бяха заедно, те почти не говореха какво ще стане след смъртта на Александър. Не си и струваше да обсъждат, защото и двамата знаеха, че Жан-Люк ще се завърне триумфално на Острова. Оставаше им единствено да решат каква ще бъде съдбата на Изабел.

Александър превърна огромното си състояние в скъпоценности и пари и откри банкови сметки на името на Изабел в Ню Йорк, Цюрих и Париж. През последните дни от живота му двамата се отдадоха единствено на любовта си, както между впрочем винаги бяха правили досега. И в една от онези нощи на нежна любов Александър — вече на шестдесет години — и Изабел — на тридесет и седем — създадоха така дълго бленуваната, рожба. Изабел не сподели радостта с любимия си съпруг. Даваше си сметка, че това няма да му донесе нито щастие, нито спокойствие, а само страх от това, което може да се случи, и гняв, предизвикан от собствената му безпомощност. Жан-Люк с нетърпение очакваше смъртта на брат си, за да получи кралството, което така отчаяно искаше. Дори и Александър да обяви, че очаква наследник, дори и да се опита да осигури закрила на Изабел и бебето, истината бе, че Жан-Люк никога нямаше да позволи детето на Александър да му отнеме трона.

Не че Изабел мечтаеше да запази кралството за тяхната рожба на любовта! Искаше само след като се сбогува с любимия Александър, да посвети остатъка от живота си на тяхното скъпо дете. И тогава нека Жан-Люк да получи каквото поиска.

Когато след погребението на Александър Изабел напусна Острова, хората на Жан-Люк бяха вече по петите й. Бременността все още не й личеше, но намеренията на Жан-Люк бяха болезнено, ужасяващо очевидни — той все още бе завладян от маниакалната си страст да я притежава. Изабел се опита да се изплъзне от преследвачите си, но уви — напразно. С течение на времето, когато бременността й стана очевидна, зловещата им бдителност дори се засили.

Изабел мечтаеше само да бъде свободна да прекара живота си заедно със своята скъпа рожба. Но Жан-Люк нямаше намерение да остави на мира нито майката, нито детето, и благодарение единствено на собствената си съобразителност Изабел успя да го надхитри и да осигури свободата на своята малка безценна дъщеря.

Сега, след като бяха изминали три седмици, откакто се сбогува с малкото си момиченце, Изабел се връщаше на Острова, за да каже на мъжа, който я бе принудил да се раздели с дъщеря си, колко много го мрази…

Докато Александър управляваше кралството, дворецът, както и целият остров, представляваше едно гостоприемно очарователно място, отворено за всички, които искаха да се насладят на изящното му великолепие. Но сега портите на двореца бяха затворени и добре въоръжените стражи сякаш мълчаливо и заплашително предупреждаваха, че вътре живее принц Жан-Люк. Когато напусна Острова, прогонен от брат си, той бе взел огромно състояние със себе си и въпреки това през годините на изгнание откри нов начин, зловещ начин да натрупа повече богатство и да се сдобие с най-опияняващото съкровище — властта. До смъртта на Александър Жан-Люк бе известен в целия свят като търговец на оръжие, наркотици и насилие. Сега Островът се управляваше от нов монарх и елегантният бял дворец се бе превърнал в непревземаема крепост. Някога това място беше слънчев рай, над който сега се бе надвесил мрачен облак. „Дори и птичите песни са заглъхнали“ — с тъга си помисли Изабел. Въздухът, в който някога се носеше уханието на безбройните разцъфнали цветя, не бе тъй свеж и топъл както преди. Изабел си мислеше за великолепните дъги, които се появяваха всяка вечер след тропическия дъжд. Питаше се дали и те са изчезнали, дали опияняващият им блясък не се бе превърнал в сива сянка — един тъжен спомен за това, което е било преди и което си е отишло завинаги.

 

 

— Изабел — прошепна Жан-Люк. Както винаги, още щом я зърна, дъхът му спря. Тъмните му очи бяха непроницаеми и студени, въпреки че в него се надигна неутолимото желание, демоничната страст да я обладае, да я притежава.

— Мръсник!

— Изабел…

— Ако знаеш колко много те мразя!

— Недей, скъпа. Един баща е длъжен да се погрижи за сигурността на децата си.

— Ти го направи заради себе си! Ти искаше Острова и вече си разпръснал навсякъде отровата си.

— О, колко си ядосана, скъпа Изабел! Когато си разгневена си още по-прелестна.

Докато говореше, Жан-Люк извърна очи от Изабел и погледна към стената зад нея. Изабел проследи погледа му, прикован в огромен великолепен портрет с маслени бои — нейният. Преди смъртта на Александър тя бе изпратила всички писма, дневници; снимки и портрети — всички символи на тяхната любов — във вилата си, която бе разположена в долината на Лоара.

Но не знаеше нищо за този маслен портрет, който висеше в библиотеката на Жан-Люк. Той бе направен по негова поръчка като за модел бе послужила една снимка на Изабел, направена преди дванадесет години в дворцовите градини на Монако. Там принц Рение, владетелят на едно очарователно средиземноморско кралство, бе отпразнувал сватбата си с принцеса Грейс и естествено на тържеството бяха поканени Изабел и Александър. Прелестната цветна снимка се бе появила в списание „Лайф“ на цяла страница, и макар че принцеса Изабел Кастел беше само гостенка, тя изглеждаше като приказна младоженка, застанала сред белите гардении. Изражението на лицето й напълно подхождаше на романтичната атмосфера, която цареше в този изпълнен с красиви надежди ден. Тъкмо на това празненство Изабел бе сложила за първи път сапфирената огърлица, която Александър й бе подарил.

На стотиците снимки, направени през годините от съвместния им живот, Изабел изглеждаше винаги красива и деликатна, а Александър — силен и мъжествен. И на тези снимки тя винаги се появяваше с бижутата на „Кастел“, които струваха милиони долари. И все пак Жан-Люк бе избрал за модел тъкмо тази снимка, на която тя беше с най-скъпоценното си бижу. Този факт предизвика у нея и гняв, и страх. Гняв, защото Жан-Люк бе поръчал портрета само заради собственото си удоволствие, и страх, защото бе дала огърлицата на своето момиченце. Дори ако след двадесет и една години дъщеря й реши да я потърси, то сапфиреният накит едва ли щеше да я отведе при нея. Но ако Жан-Люк използва снимките на тази огърлица, би могъл лесно да открие изчезналата принцеса. „Ами ако помести в американските вестници снимки на огърлицата, придружени с пламенната молба, че уж от мое име търси дъщеря ми? — мислеше си тревожно Изабел. — Ами ако красивата жена с изумрудените очи прочете молбата и реши, че искам да се свържа с детето си? Ами ако…“ Изабел отчаяно търсеше отговор на тези въпроси, докато накрая се сети, че… „Жан-Люк не знае, че съм дала бижуто на моето бебе. Не, не знае, а и моята скъпоценна дъщеричка ще го получи чак след двадесет и една години. А дотогава, ако има Господ, Жан-Люк ще бъде вече в ада.“ Преди да обърне поглед към Жан-Люк, Изабел изрече наум свещената си молитва: „Тя е спасена. Моето момиченце е спасено.“

— Как се осмеляваш да окачиш тук мой портрет! — обвини го тя, като даде воля на гнева си, умело прикривайки ужаса и страха под маската на яростта.

— Искам много повече от един портрет, Изабел. Искам теб. Обичам те.

— Ти си полудял.

— Полудял от любов. Ако сме заедно, дъщеря ти също ще живее при нас.

Сърцето й спря за миг, един напрегнат миг, в който проблесна искрица надежда, но не, това беше жестока измама. Жан-Люк може и да се съгласи момиченцето да живее при тях, но някой ден, уж случайно, ще стане трагична злополука…

— Не знам къде е тя, Жан-Люк. Дори аз никога не ще узная къде се намира — предизвикателно каза Изабел и продължи с явна омраза — Надявам се да я потърсиш, Жан-Люк. Дано пропилееш цялото си богатство в стремежа си да я откриеш. Дано отсега нататък нощите ти да се превърнат в ад от страха, че тя може да се появи. Дано това страдание и този кошмар окончателно да те унищожат.

— Изабел, Изабел. — Лекият му ироничен смях би могъл да се възприеме като приятелска закачка, ако Жан-Люк беше един нормален човек, но в неговата уста той прозвуча като още едно доказателство за лудостта му. Нейната омраза възпламеняваше още по-силно страстта му. — Нима не разбираш, ние сме родени един за друг. Ожени се за мен, любов моя. Бъди моята принцеса. Ще ти покажа такава любов и страст, каквато моят стар брат бе неспособен да ти даде. Повдига ми се като си помисля, че те е любил в онези месеци, когато тялото му се разкапваше.

— А на мен ми се повдига от теб, Жан-Люк. Ти си един жалък тип, достоен за презрение.

— Знам, че ще ме обикнеш.

— Но ти си женен, Жан-Люк. — Изабел замълча за миг и въпреки предупрежденията на разума, продължи с унищожително подигравателен тон: — Или може би ще убиеш съпругата си, както уби Женевиев?

Първата жена на Жан-Люк, красивата и невинна Женевиев бе станала жертва на порочния му чар. Изабел едва ли би се срещнала с нея, защото по онова време Жан-Люк беше в изгнание, но един ден, отчаяна и уплашена до смърт, Женевиев се появи в двореца, за да потърси убежище на Острова — единственото място, където чудовищният й съпруг не можеше да я последва. Изабел и Александър приеха сърдечно Женевиев и защо ли изобщо я пуснаха да се върне при Жан-Люк, но тя беше бременна с наследника, за когото Жан-Люк отдавна мечтаеше. Реши да се върне при него и да му даде детето в замяна на своята свобода. Женевиев роди сина на Жан-Люк, но така и не получи свободата си. Месец след раждането на бебето тя беше убита.

И сега, въпреки предупрежденията на здравия разум, Изабел обвиняваше Жан-Люк за смъртта на Женевиев. Едва ли този главатар на убийците, този извратен налудничав тип, щеше да се впечатли от обвиненията и. Но щом забеляза внезапната унищожителна ярост в тъмните му очи, тя осъзна, че е отишла твърде далеч. Досега не бе изпитвала страх от Жан-Люк, защото знаеше, че той е обсебен от мисълта да я притежава, и не би посмял да й навреди. Но сега смелостта я напусна и отстъпи място на панически ужас. Стоеше вцепенена, неспособна да направи дори една крачка. Но щом силните му ръце стиснаха деликатната й шия и тя разбра, че ще умре, страхът се стопи и вълна на облекчение премина през тялото й. Тя ще умре. Край на болката и страданието. Ще отиде при Александър.

— Татко?

Детското гласче стресна Жан-Люк и пръстите му отпуснаха желязната си хватка миг преди да прекършат финия й врат. В тъмните му очи проблеснаха искри на удивление и ужас, сякаш едва сега осъзна какво щеше да стори на жената, която обича. Сетне се усмихна и се обърна към десетгодишния си син.

— Ален, моля те, ела да се запознаеш с леля си Изабел.

Ален? Постепенно мислите й се избистриха и я върнаха към действителността. Синът на Женевиев. Сериозното, но спокойно изражение на Ален показваше, че той не бе чул нейните обвиненията за смъртта на Женевиев, нито пък бе разбрал злите намерения на баща си.

— Добър ден, лельо Изабел — учтиво я поздрави момчето.

— Добър ден, Ален. — Изабел едва намери сили да се усмихне на момчето, което един ден щеше да управлява Острова. Може би, ако Жан-Люк не съществуваше, Ален и нейната дъщеря щяха да отраснат заедно в мир и любов, привързани един към друг? А може би Ален нямаше да се примири с факта, че по-малката му братовчедка е наследница на трона? Той бе истински потомък на рода Кастел — бе взел тъмната коса и красивите мъжествени черти на Жан-Люк и Александър. А дали е наследил нещо от майка си? Дали е добър като нея, или злодей като баща си? Миловидното му лице излъчваше благородство, а тъмните му очи бяха топли и изразителни. Но нищо чудно тази чувствителност да се окаже също тъй измамна, както чарът на Жан-Люк, нищо чудно тя да е само едно изкусно оръжие, което да бъде използвано единствено заради лична изгода. Но дали момчето щеше да стане добър, или зъл човек — сега това нямаше значение, защото днес Ален Кастел несъзнателно бе спасил живота й.

— Е, трябва да тръгвам. Довиждане, Ален — тихо каза Изабел, възползвайки се от появата на момчето, за да се махне час по-скоро от това зловещо място.

Жан-Люк не направи опит да я спре. Вероятно щеше да изпрати хората си по петите й. Беше й все едно. Нейната свобода и нейната безопасност вече бяха без значение.

Изабел се запъти към портите на двореца, но изведнъж се спря по средата на мраморния вътрешен двор. Там край един цветен фонтан стоеше малко красиво момиченце и пляскаше във водата. „Това сигурно е Натали — помисли си Изабел, — дъщерята на Жан-Люк от втората му жена.“ Натали беше едва на четири годинки и Изабел изпита някаква странна привързаност към нея, защото тя беше момиче, беше принцеса и защото се усмихна лъчезарно и невинно на леля си.

„Как ли живеят тези деца в мрачния свят на Жан-Люк, в който страхът и измамата задушават любовта и радостта? — питаше се Изабел. — Бог знае колко са нещастни.“ За първи път Изабел почувства облекчение, че бе оставила дъщеря си в чужди ръце. Нейното малко момиченце беше в безопасност и сигурно се радваше на любов и внимание.

„Бъди щастлива, скъпа моя“ — прошепна тя и сърцето й изпрати нейните послания към далечен Канзас.

Канзас… домът на малкото момиче, което ще сънува приказните земи отвъд дъгата. Изабел се чудеше дали и дъщеря й, също както Дороти, ще пътува нощем до страната на вълшебствата. Но, разбира се — всички малки момиченца сънуват вълшебни, омайни земи. Но едва ли нейната дъщеря, и в най-невероятните си мечти и в най-приказните сънища, би се докоснала до истината — че тя е и винаги ще бъде принцесата на красивия магически Остров на дъгите…