Включено в книгата
Оригинално заглавие
Happy Endings, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 61 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Катрин Стоун. Даровете на любовта

„Бард“, 1996


ПЪРВА ЧАСТ

ПЪРВА ГЛАВА

Сенчъри сити, Калифорния

Петък, 10 март

„Да те обичат ли, Рейвън? Да те обичат? Та ти си като лед. Не, сгреших. Ледът все някога се стопява, за разлика от теб…“

За щастие звънът на интеркома върху бюрото прекъсна болезнения спомен за жестоките думи на Майкъл. Рейвън се зарадва на това съвсем своевременно напомняне, че трябва да остави на мира миналото и да се върне към действителността. Тя беше на работа. И нямаше никакво право да се отплесва от настоящето и професионалните си задължения, припомняйки си минали истории и лични проблеми.

В специално наетата за офис елегантна мансарда с изглед отвисоко към „Булеварда на звездите“, тя беше Рейвън Уинтър — адвокат на звезди. От нея се очакваше да бъде именно такава, каквато Майкъл я нарече с толкова злоба. Буца лед. Студена, безкомпромисна, безсърдечна.

Пое дълбоко дъх и натисна бутона. Може би глътката въздух щеше да я зареди с повече кураж и професионализъм, с които окончателно да прогони миналото и болката си.

— Да?

Рейвън усети нотка на неувереност в гласа си и пое още въздух, докато слушаше съобщението на своята секретарка.

— Барбара Рандъл се обажда.

Завеждащата отдела за договори на нюйоркската издателска къща нямаше нужда от повече представяне. Рейвън се сблъскваше с нея, също адвокат, винаги, когато някой от клиентите й — холивудски водещи продуценти, режисьори и актьори — искаше да закупи от издателството правата за филмиране на някоя тяхна книга. Обикновено Рейвън първа започваше разговорите, но този път се обаждаше Барбара. Вероятно бе във връзка с нещо предстоящо за печат.

Рейвън натисна мигащото бутонче на апарата.

— Здравей, Барбара — поздрави Рейвън и почувства огромно облекчение от това, че е възвърнала нормалния си глас: топъл, но сдържан, професионално приветлив и най-вече — самоуверен.

— Привет. Обаждам се във връзка с „Даровете на любовта“.

Рейвън долови от отсрещната страна нотка на несигурност, толкова нехарактерна за Барбара Рандъл, колкото и за самата себе си. И двете владееха прекрасно изкуството да водят преговори. В играта за милиони влизаха с прецизно обмисляни ходове, непозволяващи и най-малката загуба.

За „Даровете на любовта“ бяха водили трудни и предизвикателни преговори, но накрая всяка от страните бе удовлетворена. Договорът беше подписан след окончателното прецизиране на сделката и Джейсън Коол получи правата за създаване на филм върху бестселъра.

— Някакъв проблем ли има, Барбара?

— Надявам се, не. Просто ми се обади Лорън Синклер. Първоначално била много доволна, когато разбрала от редактора си, че Джейсън Коол ще снима но нейната книга. И кой би го направил по-добре? Но сега се притеснява той да не промени историята.

— Има всички права да го стори. В договора няма клауза, която да забранява промените. Мисля, че издателската къща, а не госпожица Синклер контролира правата.

— Точно така. И ние ги продадохме, без да се консултираме с нея, за което съм виновна аз. Разбира се, и през ум не ми е минавало да се обръщам към нея, защото това не е необходимо. — Рейвън усети, че Барбара си поема дълбоко въздух, вероятно с надеждата да прогони притеснението си. Опитът не бе съвсем успешен. — Знам, че сделката вече е сключена, Рейвън, но се обаждам само за да разбера основателни ли са притесненията на авторката.

— Искаш да питам Джейсън Коол дали възнамерява да променя нещо в сюжета?

— Би ли го направила? Опитвах да се свържа с него много пъти през последните пет дни и вече започвам да си мисля, че би било по-лесно да се стигне до луната.

По устните на Рейвън заигра лека усмивка. Джейсън Коол не притежаваше студията на „Голд стар“. Напротив, благодарение на сключената от нея мултимилионна сделка за снимане на четири филма можеше да се каже, че всъщност „Голд стар“ притежаваше него, или поне неговия изключителен талант. И все пак веднага след наградата на Академията, допринесла за привличането на писателя режисьор в студиото, всички от огромния комплекс чувстваха, че трябва да контролират каквито и да са обаждания до Джейсън Коол. Той не отговаряше на повечето неуговорени предварително позвънявания, включително и от филмови звезди.

Рейвън Уинтър обаче винаги се свързваше с него, и то незабавно.

— С удоволствие бих поговорила с Джейсън, Барбара. Но искам да знаеш, че може още изобщо да не е мислил за „Даровете на любовта“. Точно сега работи върху продължението на „Вълнови ефект“, след няколко седмици заминава за два месеца в Хонконг да снима „Нефритеният замък“ и накрая му предстои още един филм преди „Даровете на любовта“.

— Значи може да мине доста време, преди да отговорим на Лорън Синклер?

— Да — каза Рейвън лаконично. Доколкото познаваше Джейсън, той сигурно щеше да направи промени. — Независимо от всичко, ще проверя. Нещо конкретно ли я безпокои? Страхува се да не бъде променена някоя точно определена сцена?

— Чела ли си книгата?

Разбира се, че не я бе чела, и нито се чувстваше виновна, нито възнамеряваше да се извинява за това. Тя беше адвокат, а не агент. Влезе в играта, когато цялата дейност, свързана с обмяна на концепции, трактовка, текст и качества, беше приключила и заинтересованите страни бяха постигнали принципно споразумение. Рейвън имаше за задача да уговори цената на сделката и да оформи юридически всички подробности по договора.

Рейвън беше запозната само с отзивите за „Даровете на любовта“ — най-продаваната любовна история, описана на фона на виетнамската война. Критиците сравняваха романа с други класически саги за войната: „Отнесени от вихъра“, „Казабланка“ и „Доктор Живаго“. Дори литературните критици с явно предпочитание към темата за социалните проблеми, типични за „истинската“ литература, бяха единодушни в ласкавите си оценки.

Рейвън не се съмняваше, че „Даровете на любовта“ е прекрасна книга. Но това си беше чиста проба любовна история, а тя не четеше любовни истории.

Някакъв глас обаче дълбоко в нея й нашепна иронично, че може би е време да започне да чете подобни истории. Не беше професионален глас, щом като я убеждаваше, че такъв сорт книги ще я направят по-добра във всички нейни начинания. Адвокат Рейвън Уинтър беше достатъчно добра. Всички знаеха това, но не и този вътрешен глас, надигнал се от дълбините на нейната същност, който я върна отново към преживени провали и грешки.

— Не съм я чела — призна тя накрая, — но имам някаква представа за сюжета. Разказва се за любовта между войник и жена — хирург по време на войната във Виетнам.

— Да, Сам и Саванна — потвърди Барбара. Тя вероятно държеше да подчертае, че не само е прочела книгата, но и че като милиони други читатели е пристрастена към съдбите на главните герои. Подобно на Рет и Скарлет, Юри и Лара, Илза и Рик, Сам и Саванна бяха митична, обаятелна и незабравима двойка. — Влюбват се, но се разделят и всеки има достатъчно основание да смята, че другият е мъртъв. Намират се отново точно преди Саванна да роди тяхната дъщеря. В книгата бебето оживява, но Лорън се страхува, че Джейсън Коол ще превърне щастливия край в горчив.

— Добре. Ще се обадя на Джейсън и ще се опитам да разбера — каза Рейвън и погледна към нежната си китка, обгърната от златен часовник, инкрустиран с диаманти. Беше три и четиридесет и пет, което означаваше шест и четиридесет и пет нюйоркско време. — Вероятно би желала работата да се свърши веднага — но спомняйки си, че е петък, добави: — Всъщност следващата седмица.

— Да. Няма да мърдам от тук, докато не ми позвъниш.

Рейвън внезапно почувства силно раздразнение към авторката на този бестселър, която си мислеше, че всички са длъжни да се съгласяват с края на нейната прекъсната от войната любовна история. Нима Лорън Синклер бе паднала от друга планета? Възможно ли е да съществува наистина светът на войника Сам и хирурга Саванна? Нима животът на авторката е толкова прекрасен, а нейните романси винаги са блестящи, щастливи и блажени? Някой някога питал ли е Лорън Синклер: „Да те обичам ли, Лорън? Да те обичам?“

— Не знам дали ще мога да се свържа веднага с Джейсън. Защо да не се обадя направо на Лорън Синклер?

— Всъщност аз имам билети за „Метрополитен“ — смутолеви Барбара. — Наистина ли нямаш нищо напротив ти да се обадиш?

— Разбира се, че не. — Нямаше нищо против да обясни на госпожица Синклер, че любовта не винаги има щастлив край. — Ще й се обадя дори и да не мога да се свържа с Джейсън днес.

— Благодаря ти. Тогава аз ще й позвъня сега, за да я предупредя, че ти ще я потърсиш по-късно, независимо дали си успяла да се свържеш с Коол.

Рейвън взе от Барбара телефона на Лорън Синклер и за по-сигурно го повтори два пъти.

— Къде е този районен код 907? — попита тя.

— Кодиак, Аляска.

— Доста е отдалечено от книжните партита.

— Тя никога не участва в такива. Всъщност тя е нашият най-добре продаващ се автор, но не е идвала в Ню Йорк. Никой тук не се е срещал с нея и дори нямаме нейна снимка, която да публикуваме.

Последната информация накара Рейвън, да се намръщи. Тя нещо не се вместваше в образа на „любовната“ писателка, която има нерви да пише истории с щастлив край и освен това си въобразява, че може да диктува на Джейсън Коол как да прави филмите си. Рейвън вече виждаше главозамаялата се авторка да капризничи нервно в очакване на червени рози и реки от шампанско но пътя си от Аляска до Ню Йорк.

Нима тази Лорън Синклер не беше самовлюбена примадона, а саможива, откъсната от света жена?

— Обаждаш се в съвсем подходящо време — само няколко минути по-късно каза секретарката Грета на Рейвън. — За пръв път от седмица насам Коол се появи пред публиката.

— Бил е в студиото.

— Там се намира и сега. След момент ще те свържа.

В очакване да чуе изкусителния глас на един от сексуално най-привлекателните мъже в Холивуд, Рейвън си представи как би изглеждал в момента Джейсън Коол. Вероятно носеше черна тениска, избелели дънки и очукани каубойски ботуши, които подчертаваха чувствеността и грациозната сила на неговото тяло. Гъстата му черна коса може би стърчеше в безпорядък, а по красивото му лице се виждаха набола брада и кръгове под тъмносините очи. В тях обаче със сигурност не се четеше умора, а енергия, решителност и дълбоко вътрешно задоволство.

Накратко — Джейсън Коол би изглеждал точно като станал след безсънна, изпълнена с бурни страсти нощ. Не една красавица от Холивуд го бе виждала такъв.

През последната нощ обаче, а и през всички останали от изминалата седмица, Джейсън бе отдал страстта си единствено на своите филми.

— Рейвън?

— Здрасти. Как върви „Вълновият ефект“?

— Ще стане. Необходимо е малко търпение.

Рейвън обаче знаеше добре, че той не е търпелив. В това го обвиняваха и много от бившите му любовници, макар и да не твърдяха, че свършва бързо в леглото. Джейсън просто не можеше да изчака необходимото време за нормалното развитие на всяка една от връзките си.

Беше нетърпелив и към некомпетентността и шикалкавенето в преговорите. Но затова пък с безкрайно търпение претворяваше във филмите си своите виждания и идеи. А те наистина бяха изключителни.

Джейсън просто нямаше представа каква би трябвало да бъде една истинска любовна връзка. И не можеше да бъде винен за това.

На нетърпеливия, талантливия и страстния мъж от другата страна на телефона Рейвън обясни накратко причината за своето позвъняване, като завърши:

— Доколкото разбирам, героинята — Саванна — ражда накрая. Е, явно госпожица Синклер се страхува, че може би ще убиеш детето.

— Нищо няма да се случи с детето — отсече Джейсън подобаващо кратко. — Саванна няма да преживее раждането.

— Значи няма да зарадваме никого…

— Твърдо. Пък и това не ни засяга. Проблемът е между Синклер и издателството.

— Да, само че аз трябва да предам новината. Обещах на Барбара Рандъл да позвъня на Лорън.

— Чудесно. В такъв случай имаш възможността да й напомниш, че „Даровете на любовта“ може да е нейна книга, но филмът е мой.

— Прав си. Ако се наложи, дори ще й кажа, че купуването на филмовите права е също като купуване на къща — само адресът остава непроменен, иначе новият собственик може да направи каквото си пожелае със сградата. Ти от своя страна също просто ще направиш някои реконструкции.

— Необходими реконструкции — хладно вметна Джейсън.

Рейвън би могла да изпита поне малко съжаление към Лорън Синклер, когато набра номера й в Аляска, но бе изгубила това чувство откакто самата тя се ненавиждаше. А и жестокото скъсване наскоро с Майкъл я бе убедило за сетен път, че винаги е била студена като камък и неспособна на любов. Писателката, която имаше нервите да гъделичка милиони свои читатели с фантазии за идеалната любов, явно бягаше от действителността.

— Ало?

Гласът от другата страна звучеше приглушено, почти изплашено. Вероятно беше секретарката на Лорън Синклер.

— Казвам се Рейвън Уинтър. Бих искала да говоря с Лорън Синклер.

— На телефона е. Барбара Рандъл ме предупреди, че ще се обадите — отговори припряно Холи, когато чу псевдонима, под който пишеше.

Рейвън изпита раздразнение, разбрала че този крехък глас принадлежи на самата авторка.

— Току-що говорих с Джейсън Коол.

— Да?

В далечния смутен глас се долавяше нотка на смелост. Задоволството на Рейвън вече се беше изпарило и тя заговори с по-мек и извинителен тон:

— Джейсън счита, че историята ще бъде по-истинска, ако героинята не преживее раждането на детето. Бебето ще оцелее, разбира се, но…

— О, не!

Беше стон на пълно отчаяние, сякаш Рейвън току-що бе уведомила Лорън Синклер за смъртта на някой много близък човек. След отчаяния шепот последва мълчание.

— Госпожице Синклер? Лорън? На телефона ли сте все още?

— Да.

Сега в тази кратка дума се долавяше смъртна безнадеждност. Но, Боже мили, никой още не беше умрял! А и Саванна, в крайна сметка, беше само един измислен образ.

Рейвън изпълни задачата си, а Лорън Синклер прие новината с отчаяние, но без съпротива, като че ли решението героинята й да умре означаваше, че тя наистина вече е умряла.

Но Саванна още не бе умряла — не още. Изведнъж в съзнанието на Рейвън се прокрадна една мисъл — опасна, глупава и оптимистична, независимо че сигурно бе толкова безнадеждна, колкото далечният глас на авторката. По-разумно щеше да постъпи, ако приключеше набързо разговора, поднесеше извиненията си и смутолевеше в заключение някакво клише от рода на: „Такъв е шоубизнесът, съжалявам“.

— Явно този въпрос е много важен за вас — пренебрегна разума си Рейвън. — Можете да ми кажете аргументите си и аз ще се опитам да ги обясня на Джейсън. Честно казано, обаче, най-добре ще бъде, ако се срещнете лице в лице и говорите със самия него. Възможно ли е? Желаете ли да дойдете в Лос Анджелис, за да се видите с Джейсън?

От другата страна на телефона жената мълчеше. Рейвън Уинтър й предлагаше нещо напълно невъзможно. През последните петнадесет години Холи Елиът напускаше Аляска само в краен случай, тъй като се чувстваше в безопасност единствено в своята хижа. И все пак тя не стоеше постоянно в нея. Ходеше в града на покупки, до пощата и да гледа отново и отново филмите на Джейсън Коол, когато се прожектираха в местния киносалон. А в началото, през първите пет години след пристигането си в Аляска, Холи предприемаше цели експедиции — проучваше чудесата на Антарктика, пътуваше ежегодно до Бъроу, а някъде около 1989 година отиде чак до Земята на принц Уилям, за да помогне при спасяването на морските птици след нещастния случай с „Валдес“ на Ексон.

Холи можеше да замине за Лос Анджелис, но не и да се срещне с Джейсън Коол и да му дава обяснения защо настоява за щастлив край. И все пак тя трябваше да направи точно това, Преди седемнадесет години, когато бе тринадесетгодишна, не бе успяла да спаси живота на майка си, която толкова обичаше… Сега обаче една майка, макар и измислена, трябваше да бъде спасена.

— Да, бих могла да отида в Лос Анджелис и да се срещна с него сдържано — сдържано отговори накрая Холи и добави с нотка на надежда: — Вие ще присъствате ли на срещата?

Този изпълнен с очакване въпрос докосна нещо дълбоко и почти закърняло в Рейвън. И тя усети, че я втриса от тласъците на парлива топлина, напираща от най-съкровените й дълбини. В нея се надигаше болката, опитваща се да пробие сковаващите ледове, от които понякога Рейвън не долавяше дори ударите на сърцето си. С този въпрос Лорън Синклер бе разбудила в нея заспалите спомени и бе запалила отново огъня в сърцето й. Сега тя бе отново онова някогашно малко момиченце с гарвановочерна коса — детето, което отчаяно желаеше и търсеше помощта, защитата и любовта на един-единствен човек.

Лорън Синклер молеше Рейвън за помощ, а може би и за нещо повече, което се долавяше в нейния смел и въпреки това безпомощен глас. Необяснимо защо Лорън вярваше в нейната подкрепа.

— Да, ще присъствам — обеща Рейвън. „И ще ти помогна безрезервно“.

После си представи стопроцентовия скандал с Джейсън, още преди срещата да се е състояла. Тя щеше да се сблъска лично с цялото негово великолепие, защото веднага щом го информираше за стореното, той щеше светкавично да долети в този офис, за да я смаже собственоръчно.