Катрин Стоун
Островът на дъгите (5)

Глава 4

— Телевизията е закупила „Пенсилвания Авеню“ за два сезона — уведоми Джеймс Алекса, когато се обади по телефона във вторник вечерта.

— Два сезона? Това е твърде необичайно. — Тя бе от доста време в шоубизнеса и добре познаваше капризната му и измамна същност. Ангажиментите бяха винаги краткосрочни — един сезон или дори по-малко — и понякога договорите се прекратяваха без предупреждение.

— Да, но се случва. Явно в телевизията смятат, че след като е бил три сезона на върха, сериалът „Пенсилвания Авеню“ няма да изгуби аудиторията си. Голямата новина е, че искат да подпишеш договор за две години.

— Звучи доста окуражително, а?

— Имаш предвид доказателството, че те искат? О, май трябваше да започна с това — те наистина искат да те ангажират, Алекса. Приносът ти за зашеметяващия успех на сериала е безспорен. Готови са да ти дадат значителна премия, да увеличат хонорара ти само и само да подпишеш договор за две години.

— Значи мислиш, че трябва да приемем?

— Не ние, Алекса, а ти трябва да приемеш. Така или иначе ще получиш много пари. Въпросът е какво смяташ да правиш с времето и кариерата си. Беше споменала, че искаш да си починеш.

— Да, но не желая да се отказвам от „Пенсилвания Авеню“. Много бих искала да подпиша договор за две години.

— Добре. Ще ти се обадя, когато сметна, че сме достигнали приемлива сума за хонорара ти. Оправи ли стаята?

— Какво? А, да.

— Предложението е шест милиона долара за две години, като процентът при продажба извън страната нараства…

— Шест милиона? — прекъсна го тя и въздъхна. Той бе съобщил сумата толкова безстрастно. Вероятно за него шест милиона бяха просто „6“, но за нея… — Но сумата е много по-голяма от тази, за която говорихме.

— Това са простите факти, Алекса.

— А те не възразиха ли?

— Ни най-малко. Преговорите минаха в изключително приятна атмосфера. — Естествено, той бе отстоявал твърдо позициите си и с поведението си на масата за преговори изискано им намекваше, че пет пари не дава за тях. Но тъй като се бе въоръжил с необходимите данни, както винаги правеше, той преговаряше от позиция на силата. Първоначалното му контра-предложение — десет милиона — бе умишлено прекалено високо, тъй както първоначалната сума, предложена от продуцента беше тенденциозно ниска. Джеймс очакваше, че ще се споразумеят за пет милиона и бе приятно изненадан, когато опонентите му се спряха на шест, макар че единственият признак за задоволството му бяха краткотрайните искри на одобрение, проблеснали в сините му очи. — Май се изкушаваш да приемеш предложението?

— Да — призна Алекса и се засмя.

— Добре. Мисля, че документите бързо ще се уредят. Искат да подпишеш час по-скоро, преди някой отново да те примами в киното. Естествено, първо ще прегледам договора и след това ще ти го представя.

— Благодарих ли ти вече?

— Няма нужда да ми благодариш, Алекса. Това ми е работата и ми доставя удоволствие да я върша. — Джеймс млъкна и когато отново проговори, гласът му бе тих и нежен. Деловитостта се бе изпарила и в тона му се доловиха интимни нотки, когато отправи лаконичната си покана: — И така…

— И така? — подкани го Алекса.

— И така… имаш ли нещо против да вечеряме заедно?

— Добре, но аз би трябвало да те поканя на вечеря.

— Ако това означава домашно приготвено ядене в твоя апартамент, приемам. Умееш ли да готвиш?

— Не, разбира се — отговори Алекса. „Сбъркал си ме с другата сестра Тейлър“ — помисли си тя и се натъжи, спомняйки си жизнерадостния смях, който се носеше от малката кухня на къщата в Топека, докато майка й учеше Катрин да готви. Разбира се, и тя би могла да бъде при тях, но в онези години се стремеше да стои колкото се може по-далеч от Кат и категорично отказваше да участва в каквито и да е било общи занимания. Алекса превъзмогна неприятното тъжно чувство и насочи мислите си към настоящите си отношения с Кат, които бяха значително по-топли и благонадеждни. После се върна към действителността, към невероятния договор за шест милиона долара и невероятно привлекателния мъж, който искаше да вечеря с нея. — Не мога да готвя, но мисля, че ще успея да взема нещо от „Ла Сирк“.

— Нека този път аз да те заведа някъде. Какво ще правиш в събота и неделя?

Алекса не бързаше да отговори и Джеймс предположи, че тя прехвърля наум многобройните си професионални и лични ангажименти.

— Програмата ти май е доста претрупана, а? — опита се да отгатне той.

— Не съвсем. Всъщност представлението на „Ромео и Жулиета“ е в петък вечерта, а следващото е чак в понеделник. Тази пролет компанията „Шекспир на Бродуей“ поставя четири пиеси. В събота и неделя ще се играят „Ричард III“, „Хамлет“ и „Бурята“.

— Но?

— Но аз имах намерение да прекарам почивните дни в Мериленд.

— И къде по-точно в Мериленд?

— На около тридесет мили източно от Вашингтон. Докато се снимаше „Пенсилвания Авеню“, живеех в една къща в Джорджтаун, но после се преместих в малка уединена вила, кацнала на една скала, с изглед към Чесъпийк Бей. Вилата е прекрасна, но има още работа по нея. През зимата успях да направя ремонт и сега стаите са в отлично състояние, но градината е доста занемарена. Градинарите от местния разсадник вече свършиха по-тежката работа и оправиха лехите. Остава да се посадят розите, които ще пристигнат в петък.

— Значи с това ще се занимаваш в събота и неделя?

— Да. Това е моята първа градина и искам сама да посадя цветята.

Джеймс долови издайнически нотки на вълнение в гласа й. Усмихна се и добави:

— Щом вилата ти е на тридесет мили източно от столицата и гледа към залива, значи е близо до Марлборо Марина.

— Да, близо е. Значи познаваш местността?

— Домът ми… домът на родителите ми… е на пет мили северно от пристанището.

— Там е и яхтата ми. Така, че…

— Така че?

— Така че, щом не можем да се срещнем в Ню Йорк, ще прекарам почивните дни в Мериленд и ще покарам яхтата си. Ако искаш мога да те закарам дотам и докато аз съм на яхтата, ти ще засадиш цветята, а после, ако не си много уморена, бихме могли да вечеряме в ловния клуб Марлборо. Алекса, моля те кажи…

— Да.

 

 

— Добро утро.

— Здравей.

Докато го чакаше и сърцето й прескачаше от вълнение заради предстоящата среща, тя реши, че въображението й доста е преувеличило реалността. В края на краищата онази вечер той беше с копринен смокинг, а и вълшебната лунна светлина, розите…

Но когато в събота сутринта Джеймс дойде да я вземе, Алекса разбра, че не можеше и дума да става за преувеличение. Дори и на утринната слънчева светлина очите му бяха също тъй ярко сини, както онази вечер, усмивката му бе също тъй прелъстителна, а косата — черна и лъскава. А за мъж като Джеймс Стерлинг, дрехите нямаха никакво значение. Тъкмо обратното. В избелелите си дънки той изглеждаше не по-малко красив и елегантен.

— Готова ли си? — наруши мълчанието Джеймс.

И на него му бе нужно малко време, за да я огледа отново. Беше почти убеден, че очарователната й уязвимост под бляскавата фасада е била само една илюзия. Но не, тя съществуваше — един нежен развълнуван шепот, прикрит в искрящите зелени очи, които го подканяха и примамваха.

— Готова съм.

— Това ли е всичко? — попита той и се наведе да вземе малкия куфар.

— Да, само един вечерен тоалет и няколко ръководства по цветарство. Дънките ми са във вилата.

— А лопата?

— От разсадника „Марлборо“ ми предоставиха всички необходими инструменти; обясниха ми как да засадя и подкастря розите. Надявам се, че инструкциите на градинарите и тези в ръководствата си съвпадат.

— Искаш да кажеш, че съществуват различия?

— Не! — Алекса се разсмя. — Просто някои незначителни противоречия, но честно казано надявам се, че засаждането на рози не е цяла наука.

— Мисля, че не е толкова лесно да отглеждаш рози. Във всеки случай, ако имаш нужда от мнението на специалист, бихме могли на път за вилата ти да спрем в Инвърнес и да огледаме розите, които растат там.

— Инвърнес?

— Това е домът на родителите ми. Там има доста рози. Мисля, че градинарите вече са ги подкастрили, така, че може да ти е от полза да ги видиш.

— О, сигурно. Добре, нека да спрем в Инвърнес.

 

 

— Ако искаш, пусни някоя касета — предложи Джеймс, когато излязоха от Манхатън. — Те са в жабката.

Алекса разгледа касетите на Джеймс — Вивалди, Моцарт, Бах, Бетховен, Шопен — най-добрите, най-вълнуващите творби на великите композитори. Всички й бяха познати благодарение на Кат и тъкмо заради Кат те пробуждаха у нея спомени, предизвикваха най-различни противоречиви чувства… гордост и вина, надежда и болка, любов и омраза.

— Нямаш ли нещо на Принс, на Мадона? На Бийтълс или Бийч Бойс? — Алекса присви красивите си смарагдови очи и прошепна с престорено възмутен тон: — Ти си безнадежден почитател на класиката, нали?

— Не чак безнадеждно. — Джеймс се усмихна, пусна радиото и превъртя на станцията, по която кънтеше рокендрол. — Затова пък в четвъртък вечер се превръщам в безнадеждния почитател на „Пенсилвания Авеню“.

— В четвъртък даваха последната серия от миналия сезон — прошепна доволно Алекса, поласкана, че Джеймс си бе направил труда да гледа телевизия. — Идната седмица започваме снимките за следващия сезон.

— Което означава, че ще трябва да почакам до средата на септември, за да разбера дали Стефани Уинслоу ще оцелее след пожара.

— Да. Въпреки че разполагаш с доказателство за шест милиона, че ще оцелее — отвърна тя и се усмихна. После добави със закачлив тон: — Разбира се, ако станеш мой агент, ще имаш възможността да надникнеш в сценария и дори да влезеш в студиото, докато се правят снимките.

— Нямам желание да ти бъда агент. Стига ми, че и аз като останалата част от публиката, мога просто да се възхищавам от таланта ти. Освен това — добави тихо той — не бих рискувал между нас да възникнат творчески противоречия.

— О!

Тя се усмихна, той също се усмихна и след кратък миг на мълчание попита:

— Какво ще кажеш за „Ромео и Жулиета“?

— И критиката, и публиката изглеждат доволни, но все още се чудя какво ме накара да играя Жулиета. Чувствам се като измамница.

— Защо?

— И питаш защо? Да умреш заради една любов? И то точно аз да играя главната роля?

— Александра, нима наистина долавям лек цинизъм в отношението ти към любовта?

— Разбира се! И то съвсем не „лек“. Но моля те, само не ме убеждавай, че си отчаян романтик, Джеймс — подразни тя мъжа, който хладнокръвно сключваше сделки и разбиваше женските сърца. Беше убедена, че Джеймс Стерлинг не се поддава на романтични чувства, нито пък вярва в любовта.

— Признавам, че съм скептично настроен, но не и циничен.

— В смисъл?

Джеймс се поколеба, като се чудеше доколко да разкрие своята същност и непрекъснато си повтаряше, че по-скоро би искал тя да му покаже какво се крие зад нейната бляскава фасада. Нима тя нямаше право да очаква същата откровеност от него? Да… макар че тази истина звучеше повече като „сбогом“, отколкото като „здравей“. Всъщност точно това казваше той на своите любовници с нежен извинителен тон, когато се разделяше с тях.

— Искам да кажа, че съдбата не ми е отредила да изпитам бурна пламенна любов. Моят живот е в плен на две други страсти — работата и лодката — и това ми стига. — Джеймс забеляза, че на красивото й лице се изписа мълчаливо разбиране, нямаше и следа от разочарование. Значи признанието й, че се чувства измамница, когато играе Жулиета, бе самата истина, а не хитра уловка, която да го накара да разкрие отношението си към любовта. — Но за разлика от теб аз вярвам, че съществува такава силна и романтична любов. Само се съмнявам, че някога ще я срещна.

— Носи ти се славата, че умееш да разбиваш женските сърца — каза Алекса с тих и сериозен тон, в който не се долавяше упрек.

— Не съм го правил нарочно, Алекса.

— Разбира се — съгласи се тя. — Просто жените очакват прекалено много. Очакват повече, отколкото можеш да им дадеш.

„Не — мислеше си Джеймс — моите любовници не очакват повече, отколкото мога да им дам, а повече от това, което аз искам да им дам.“ За него това бе просто въпрос на избор. Беше доволен от живота си, от своята независимост и спокойствие и все още не бе срещнал жената, на която с радост би посветил своето време, сили и чувства, необходими за една пламенна страстна любов. „Но за Алекса това не е въпрос на избор — мислеше си Джеймс. — Явно нейните любовници са очаквали повече, отколкото може да им даде. Но какво всъщност означава това? Какво я кара да си мисли, че има нещо, нещо много съществено, което ограничава способността й да обича?“

 

 

На една от двете каменни колони пред входа на огромното имение бе написано със староанглийски шрифт „Инвърнес“. Джеймс се отклони от слънчевия провинциален път и зави по чакълената алея, потънала в сенките на боровете. Свежата зеленина на горичката се изправяше като стена срещу натрапничеството на случайните минувачи, но само след четвърт миля се разкриха няколко акра изрядно поддържана ливада и красиви цветни градини. В далечината се виждаше имението, разположено върху един хълм, който гледаше към Чесъпийк Бей.

— Тук ли са родителите ти?

— Не, те са в Париж. Баща ми е посланик във Франция.

— О! — Алекса поклати изненадано глава — А майка ти?

— Тя е лекар, акушер-гинеколог.

— А сега практикува ли във Франция?

— Не. Прекъсна практиката си преди четири години, на седемдесетия си рожден ден. Тогава баща ми все още не беше посланик.

— Значи е била на четиридесет, когато те е родила?

— Да. Мисля, че тя е предшественичка на бизнесдамите от 80-те. Била е единствената жена в медицинския факултет и дори е станала професор към катедрата. И двамата с баща ми са били на тридесет и девет, когато са се запознали. И двамата са били изцяло отдадени на кариерата си, бракът не влизал в плановете им, но…

— Двама скептици, изненадани от съдбата.

— Може би — усмихна се Джеймс. — Така или иначе, оженили се и след година съм се появил и аз.

— Поредната изненада?

— Не, едва ли. Но дори и да е било така, изненадата е била приятна.

Алекса наклони глава, като се замисли за внезапната нежност, появила се в гласа му, нежност, която издаваше неговата искрена любов към родителите му.

— Често ли ги виждаш?

— Да. Много често ходя по работа в Европа, а и те като всички добри парижани напускат Париж през август. Само че не отиват на Лазурния бряг, а се връщат тук.

 

 

Джеймс разведе Алекса из имението и накрая се озоваха в просторна стая, която гледаше към красива градина с току-що подкастрени рози. Излязоха през огромните стъклени врати и тя коленичи на топлата трева до лехите, като внимателно проучваше безупречната работа на градинарите от Инвърнес.

— Това наистина ми беше от полза — най-сетне каза тя и се изправи, запомнила до най-малка подробност дължината и диаметъра на стеблата, ъгъла и местоположението на разрезите над крехките пъпки.

— Радвай се. Още ли гориш от нетърпение да започнеш веднага засаждането?

— Ще ми покажеш ли яхтата си?

— Разбира се. Дори имаш избор — да я погледнеш от скалата или да слезеш на пристанището и да я пипнеш. Ако решиш да я разгледаш отблизо, единственото неудобство е, че трябва да слезеш по три реда доста стръмни стълби. Слизането е лесно, но качването…

— Искам да я пипна — прекъсна го Алекса.

Стръмните стълби не представляваха ни най-малка трудност за нея. Тя беше пъргава, енергична и в добра форма. Освен това, както съвсем скоро Джеймс щеше да разбере, точно три реда стръмни, издялани от гранит стълби деляха алеята за коли от собствената й вила, кацнала на една скала.

— Красива е — прошепна Алекса и нежно погали блестящия син корпус на „Нощен бриз“ — дванадесет метровата изрядно поддържана яхта.

— Благодаря. Карала ли си някога яхта?

— Няколко пъти.

— Плаването май не те привлича много, а?

— Харесва ми, когато имам възможността веднага да си тръгна, щом реша, че увеселението е приключило.

— Аха. Сигурно някой еретик те е примамвал на яхта с надеждата да те прелъсти.

— Еретик?

— Да. Аз спазвам строго един принцип — когато си на яхта, занимавай се само с нея. — Джеймс се усмихна. — Има си други места за прелъстяване.

— Значи, когато съм на „Нощен бриз“, няма опасност да бъда прелъстена.

— В никакъв случай.

„Но дали ще бъда в безопасност, когато не съм на яхтата ти?“ — питаше се тя. Впери поглед в сладострастните сини очи, които се усмихваха и съзря красноречивия им отговор, отговор, който се бе надявала да получи. „Не, Алекса, няма да бъдеш в безопасност.“

Пъргаво изкачиха червените тухлени стълби, които водеха от залива до имението, а след двадесет минути, докато вървяха нагоре по гранитните стълби към нейната вила, Алекса неуморно бърбореше.

— Как мислиш, Джеймс — започна тя, като сериозното изражение на лицето й изневеряваше на закачливите пламъчета в очите й — колко голям трябва да бъде домът ти, за да го наречеш с някакво име?

— Какво имаш предвид?

— Мисля си, че моята малка виличка се нуждае от някое гръмко име. Например „Малкият Инвърнес“ или нещо подобно.

— Разбирам. — Той се разсмя и тъкмо щеше да направи няколко шеговити предложения, когато изкачиха последното стъпало и вниманието му бе привлечено от дузини, дузини саксии с рози. — Алекса…

— Има достатъчно място да ги засадя всичките.

— Да — съгласи се Джеймс, без да сваля поглед от прясно прекопаните лехи. — Когато разцъфнат, гледката ще бъде страхотна, сякаш живееш сред огромен букет, но, Алекса, по-добре да ти помогна със засаждането.

— О, не, благодаря. Ще се справя.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. — Алекса извърна поглед от усмихнатите сини очи и щателно огледа двора около къщата, целият отрупан със саксии. Положението беше безнадеждно. Разбира се, не би могла да се справи сама, но това беше нейната първа градина и тя с нетърпение бе очаквала този миг, когато ще я оформи и ще засади розите в топлата плодородна земя. Тя отново погледна Джеймс, вдигна предизвикателно брадичката си, очите й проблеснаха и каза през смях: — Ще се справя.

— Добре.

— Сега разбирам защо собственикът на разсадника няколко пъти ми предложи само да поставя розите там, където искам да бъдат, а неговите работници да ги засадят вместо мен. Чудех се защо е бил толкова настоятелен.

— Не мислиш ли, че след няколко часа упорит труд ще се съгласиш да приемеш предложението му?

— След няколко часа и след като тялото ми се схване от работа, може би ще размисля отново за този вариант.

— В такъв случай, време е да си тръгвам. — Прикова сините си очи в нея и после тихо добави: — И все пак чудя се дали мога да направя едно нещо…

— О? — възкликна тя, а искрящите й зелени очи му подсказваха, че много добре знае какво е то.

— Това — прошепна той, когато устните му докоснаха нейните.

— Това — повтори тя, когато отвърна на целувката му.

И двамата го очакваха, и двамата се поддадоха на изкушението. Наслаждаваха се на закачливата игра, на приятното предчувствие. И двамата си бяха представяли удоволствието — примамливо и прелестно. Но никой не бе предвидил огъня, който лумна в телата им.

Целувката започна с нежен шепот, но миг след това думите бяха излишни. Надигащото се пламенно желание ставаше все по-неконтролируемо, искаше, викаше, изискваше много повече от един нежен допир. Джеймс с усилие откъсна устните си от нейните. Щом се отдръпна, теменужено сините му очи срещнаха нейните учудени искрящи зелени очи и той забеляза разгарящата се страст, която напълно хармонираше с неговото собствено желание.

— Резервацията за вечерята е в осем и половина, така че в осем ще дойда да те взема.

— Тръгваш ли си?

— Да. Ще се разходя с яхтата, а ти ще садиш розите.

— Играеш си с мен, нали?

— О, не, Алекса — тихо отвърна той.

Ако той наистина си играеше и ако тя бе някоя друга жена, щеше да я занесе в романтичната й спалня в малката очарователна вила и щеше да я люби, пренебрегвайки своите и нейните планове. Красивите очи, в които проблясваше желание, го приканваха и подтикваха да направи точно това. Но Джеймс си спомняше как същите тези очи възбудено проблясваха при мисълта за градинката с розите, и той си даваше сметка, че не бива да пречи на плановете й, които бяха тъй важни за нея. Този следобед те двамата ще се отдадат на личните си страсти. А довечера с наслада ще открият и утолят другата невероятна страст, която могат да изпитат само когато са заедно.

 

 

Вечеряха на свещи в Ловния клуб, танцуваха на лунната тераса, забавляваха се, вкусваха от взаимната съблазън, докато накрая тъкмо тя прошепна с нежен и възбуждащ смях, че трябва да отидат във вилата й, веднага.

Лунните лъчи, които се прокрадваха през дантелените пердета хвърляха нежни златисти отблясъци в романтичната спалня. Ако беше с друг мъж, Алекса щеше да дръпне плътните завеси, но целувките и ловките ръце на Джеймс, които изкусно я разсъбличаха, пропъдиха всякакви мисли от съзнанието й. Тя забрави да се скрие в сенките на мрака, както правеше винаги, когато се люби. Ни най-малко не се срамуваше от съвършеното си тяло. Добре познаваше гладките си предизвикателни пълни гърди, меката извивка на бедрата, стегнатия корем и дългите изваяни крака.

Алекса предпочиташе мрака не заради тялото си, а заради очите си. А на светлината очите й лесно биха могли да разкрият това, което винаги чувстваше в такива моменти: безпокойство, защото усещаше, че стремежът към завоевание погубва страстта; разочарование, защото сладостните тръпки в тялото й — нежен и гальовен шепот, който примамваше и подканваше — потъваха и изчезваха сред бурната оглушителна страст на партньора й; и най-накрая гняв, защото любовниците й, които изобщо не я познаваха — а ако я познаваха, едва ли щяха да се влюбят в нея — задъхано и пламенно я уверяваха колко много я обичат.

В плен на страстта, която все повече се разгаряше от нежните ласки на Джеймс, Алекса съвсем забрави да дръпне завесите. Той я събличаше бавно, целуваше всяка частица от тялото й, а гальовният й смях го насърчаваше да продължи сладостното си изследване докато стигне до най-интимните открития. Джеймс съблече Алекса, а после тя го съблече също така бавно, нежно, докосвайки с устни тялото му, докато накрая тихите му въздишки ставаха все по-възбудени и настойчиво зовяха за още по-голяма близост.

Притиснаха се един до друг сред хладната мека памучна градина от рози и…

— Искам те.

— И аз — прошепна щастливо Алекса.

Приканваше го с поглед, озарен от лунната светлина, а в теменужено сините му очи видя само страст, без стремеж към завоевание. Тя чуваше в нежния му възбуден шепот само изумителната истина за тяхната страст, а не фалшиви обещания за любов. Усещаше вълшебството на собствените си сладостни тръпки, които не бяха погубени, нито изчезнали, както ставаше преди, а преоткрити и подхранвани тъй нежно, тъй търпеливо от неговите ласки.

— Алекса — прошепна той, когато и за двамата настъпи върховният миг. — Александра.

 

 

— Здравей.

— Здравей.

— Беше много хубаво — ласкаво прошепна той.

— Да.

— Не беше тривиално.

— Не — съгласи се Алекса. Не тривиално, а „хубаво“. „Хубаво“ — повтаряше си тя. Изведнъж тази дума й допадна, въпреки че досега я намираше доста сладникава. „Ако не можеш да кажеш нещо хубаво, по-добре не казвай нищо“ — бяха я съветвали възрастните, убедени в мъдростта си. И оттогава думата „хубаво“ й звучеше като някаква присъда, като безсмислена фалшива похвала. Но в нежния шепот на Джеймс „хубаво“ не звучеше нито сладникаво, нито фалшиво. Тази единствена дума бе много по-ценна, по-ласкава, по-истинска от измамните признания в любов, на които се бе наслушала в неловките моменти след любовния акт. Но сега с Джеймс тези моменти бяха прекрасни, успокояващи, искрени, хубави… докато не забеляза сериозното изражение на лицето му. „О, Джеймс, моля те, не разваляй този миг с баналните лъжливи обяснения в любов! Особено след като и двамата знаем, че ти дори не вярваш в любовта.“

— Какво има? — попита тя с неочаквано рязък тон.

— Знаеш ли какво му е лошото на твоето легло?

— Не.

— То е същото като при яхтата, от която ти не можеш да слезеш щом свърши увеселението.

— О — прошепна тя и вълна на облекчение премина през тялото й. Слава Богу, той нямаше намерение да й наприказва всички онези лъжовни любовни признания. Просто й даваше шанс отново да направи своя избор и да реши кое е най-важно за нея. Беше прав, когато този следобед си тръгна и я остави сама. А сега… дали Джеймс се досещаше, че преди мъжете, с които е била, винаги са си тръгвали, защото тя предпочиташе да бъде сама, вместо да изпита онази парадоксална самота, когато те останат при нея? Да, очевидно той знаеше това, защото и той обикновено предпочиташе да бъде сам. Но тази нощ, тази нощ бе различна… и за двамата. Той бе решил да не си тръгва, да остане при нея… ако разбира се тя иска.

— Започвам да си мисля, че си страхотен — каза тя. „Страхотен — мислеше си тя — много нежен, много мил, много различен.“

— Започваш? Аз си помислих същото за теб още в мига, в който се запознахме.

„О, не, Джеймс, не съм страхотна, нито нежна, нито мила.“ Това признание се появи внезапно, но то бе тъй познато, като стар забравен рефлекс — една стара, неопровержима истина. Трябва ли да сподели тази истина с него? Трябва ли да го предупреди? Докато гледаше сините му очи, които настойчиво я питаха защо неговите думи я бяха накарали да се намръщи, тя изведнъж осъзна, че Джеймс Стерлинг не се нуждаеше от предупреждение. Хладнокръвен, спокоен, способен самостоятелно да вземе решение, той бе напълно безучастен към любовта и никой не можеше да го нарани, особено тя. Джеймс не беше в опасност. Но тя, тя се страхуваше от настоятелния зов на страстта, от тези настойчиви сини очи, които я примамваха да разкрие себе си.

— Алекса?

— Бих искала да останеш.

— Чудесно. Това е и моето желание. А какво реши за увеселението?

— Увеселението?

— Смяташ ли, че е приключило? — Джеймс съзря от говора в усмихнатите искрящи очи и я притисна към себе си.

— Не, все още не — прошепна тя и устните им се сляха. Вълшебните тръпки преминаха бързо през тялото й, нетърпеливи, смели и дръзки, защото крехката надежда бе изместена от онзи пламенен и шеметен спомен.

— Скалата на розите.

— Какво искаш да…?

— Скалата на розите.

— О, да, това е името на моето малко имение, на моя дом — въздъхна тя, ненадейно разбрала смисъла на думите му. — Харесва ми.

— Само ти предлагам. Можем да помислим после за това — измърка той между жадните целувки. — После…

— Да, после, но на мен ми харесва — отвърна Алекса и преди да се предаде на прелестното усещане, което й повеляваше да престане да говори тя добави: — Много е хубаво.