Катрин Стоун
Островът на дъгите (12)

Глава 11

Имението Инвърнес, Мериленд… август 1989

— Родителите ти са чудесни. Очевидно приличаш на тях — каза Алекса на Джеймс, докато той я караше с колата към вилата й след неделната вечеря с Артър и Марион Стерлинг.

— Благодаря. И ти им хареса. И това никак не ме учудва. Може пак да прекараме някоя вечер заедно преди големия прием.

— С удоволствие. А, като спомена приема, снощи говорих с Кат и тя ме попита какво да си облече… но аз нищо не можах да й кажа.

Джеймс долови несигурността в последните й думи и я погледна скептично.

— Е, добре, признавам, че съм едно провинциално момиче от Канзас и такива увеселения на открито са ми познати само от филмите. Вашият прием ще прилича ли на пикника в Дванадесетте дъба в „Отнесени от вихъра“? Нали знаеш, пристегнати в корсети жени, които флиртуват безскрупулно, не ядат нищо и се оттеглят да подремнат, докато мъжете пушат пури, пият бренди и обсъждат политиката. Или може би по-скоро ще бъде като една от мистериите на Агата Кристи, в която няколко човека, свързани с неразгадани тайни, са се събрали в някое отдалечено имение, където сърбат шампанско и се гледат един друг злобно, докато чакат развръзката на трагедията?

— Нито едното, нито другото, макар все още да не си ми обещала, че няма да гледаш злобно Хилари.

— Знаеш, че не мога да ти обещая такова нещо, скъпи — отвърна Алекса, като имитираше провлачения южняшки акцент на Хилари и пърхаше с дългите си мигли.

— Смятам, че държанието ти трябва да бъде безупречно заради Брин, която много ще ти допадне, заради родителите ми и сестра ти и…

— Сигурна съм, че ще се справя! А какъв трябва да бъде безупречният ми тоалет, за да подхожда на държанието ми?

— Приемът в неделя ще бъде стилен и изискан, като най-официална сватба на открито, но в събота можеш да облечеш каквото си искаш — бански, плажна рокля, бермуди.

— Бански — повтори Алекса предизвикателно. — Чудя се как ли изглежда Хилари в бански.

— Неотразимо, предполагам. Не толкова неотразимо като теб, но все пак… Така или иначе Хилари няма да се появи по бански.

— Нима? А защо? Да не би това облекло да е неподходящо за една бъдеща Първа дама? — подразни го Алекса, но шеговитото й настроение се изпари, когато забеляза сериозното изражение на красивото му лице. Усети, че той се бореше със себе си до каква степен да й разкрие истината. После тя наруши мълчанието и тихо попита: — Има нещо общо с Робърт, нали? Той има белези от Виетнам, нали?

— Да.

— О! — Алекса се намръщи и по лицето й се изписа съчувствие. И тя нямаше намерение да бъде по бански, и то заради Кат. Сестра й бе казала, че диетата е успешна, но дори и да имаше съвършено тяло, стеснителната Катрин би се чувствала неудобно по бански сред непознати хора. Не искаше да облече бански костюм заради Кат, а сега и заради бедното селско момче, което бе заменило кошмара на детството си с още по-големия кошмар на войната. — Значи без бански костюми, наконтени в неделя и небрежно елегантни в събота. Няма никакви проблеми. Ще уведомя Кат.

— Как е тя?

— Гласът й звучеше бодро и щастливо. Курсовата й работа по френски е готова, справя се със занятията в Университета, научила е музикалните творби, които ще свири, и е доволна от диетата.

— Чудесно. О, напомни й — а и за теб важи — да си вземе дънки, пуловер и маратонки за нашето плаване.

— Слушам, капитане.

 

 

На Катрин много й се искаше да прекара петък вечерта преди приема при Алекса, във вилата й „Скалата на розите“. Много й, се искаше отново да види красивата градина с рози и копнееше да бъде една вечер сама с Алекса. Но Катрин съзнаваше, че няма сила да изкачи трите реда стръмни стълби до вилата на сестра си. Така че в събота сутринта отлетя до Вашингтон и когато пристигна на летището, до приема оставаше точно толкова време, колкото да отидат с кола до Инвърнес. Когато самолетът се приземи и пътниците започнаха да слизат, Алекса бе вече пред изхода. Тя се усмихваше, възхитена от поразително красивата жена, която се приближаваше към нея… която й се стори непозната… която беше нейната малка сестричка.

— Кат! Страхотна си! Но…

— Какво, но? — попита тревожно Кат.

— Но ти доста си отслабнала за такъв кратък период от време… нали?

— Не. Чувствам се прекрасно, наистина, Алекса.

— Е, ти наистина изглеждаш превъзходно. — Алекса наклони русата си глава, като внимателно изучаваше лицето на Кат, без да обръща внимание на тревожните искри в сапфирените очи. Най-после се усмихна и добави: — Преди не съм го забелязала, но ти си наследила скулите на мама — високи, аристократични, изваяни. Винаги съм искала аз да ги имам, но сега виждам, че на теб ти стоят по-добре.

— Благодаря — тихо каза Кат, като си отдъхна с облекчение. Но изведнъж вълната на облекчение се изпари. Усмивката на Алекса замръзна и Катрин усети жестоките безпощадни лапи на страха, които я сграбчиха за вечно празния стомах. Дали Алекса е разбрала, че е прибързала с възторжената си оценка за промяната в по-малката си сестра? Дали все пак няма да каже, че тези аристократични скули съвсем не са наследени от Джейн? Всъщност тя на никого не приличаше, на никого от семейство Тейлър.

Но мрачното изражение на Алекса не беше прелюдия към обявяването на Катрин за натрапник в семейството. То беше по-скоро тревога — искрена тревога на една сестра.

— Ти просто си спряла да ядеш, нали? Не, не ми казвай нищо. Познавам твоята невероятна самодисциплина. Но, Кат, ти вече доста си отслабнала, нали?

— Предполагам — отвърна Катрин, макар да не беше съвсем сигурна. Беше започнала да слабее много бързо, защо пък да не свали още няколко килограма? Не чувстваше глад, ядеше само когато усети, че се задъхва и й се вие свят. И щом поемеше необходимата храна, необичайната тежест, която чувстваше в стомаха си, я караше да мисли за храната като за лекарство, а не като за удоволствие.

— Аз пък съм сигурна, че трябва да престанеш. Не бива да прекаляваш. Не би могла да изглеждаш по-красива от това. О, почакай само да те види Джеймс!

 

 

— Здравей, Алекса, скъпа — сърдечно ги посрещна Марион Стерлинг, когато пристигнаха в Инвърнес. Приветливата усмивка на Марион и блестящите й сини очи първи поздравиха сестрите Тейлър. — Вие сигурно сте Катрин. Добре дошла. Много се радваме, че ще бъдете с нас през почивните дни.

— Благодаря — прошепна Катрин. Също както с Джеймс, така и с майка му, Кат веднага усети топлината, вълшебната мрежа от сърдечност, която бе предназначена за Алекса, но улови и нея. И това й достави удоволствие. — Много мило от ваша страна да ме поканите.

— Удоволствието е наше.

— Да не би да сме последни? — попита Алекса. — Задръстването по пътищата надмина моите очаквания.

— Вие сте последни, но в никакъв случай не сте закъснели. Обедът няма да бъде сервиран по-рано от час. Моля настанете се и после заповядайте при нас на южната веранда.

Един от прислужниците заведе Катрин и Алекса до двата съседни апартамента, в които бяха настанени. Алекса вече знаеше, че няма да бъде в една стая с Джеймс в източното крило на имението. През тези два дни, на този прием в Мериленд, само женените спяха в едно и също легло. Алекса го знаеше… и одобряваше. Инвърнес бе домът на Марион и Артър, и въпреки че нейните родители бяха доста по-млади от тези на Джеймс, правилата щяха да бъдат същите и в Топека. Освен това, фактът, че стаята на Кат е до нейната, й доставяше удоволствие. Можеха да стоят до късно и да споделят впечатленията си от деня.

Алекса бързо разопакова малкия си куфар, разреса с четка дългата си златиста коса, погледна се критично, но одобрително в огледалото и излезе от стаята, за да потърси Кат. Тя все още разопаковаше багажа си, без да забележи внезапната поява на Алекса, която стоеше на прага. Няколко минути Алекса просто я наблюдаваше, отново слисана от промяната във външния вид на сестра си. Закръгленото, жизнено, чувствено, красиво момиче се бе превърнало в още по-красива жена, елегантна и загадъчна. Дори жестовете на Кат се бяха променили. Движенията й сега бяха по-бавни и грациозни като на балерина. Алекса въобще не подозираше, че тази нова грация на сестра й — толкова изискана, толкова царствена — бе просто резултат от липсата на сили и несъзнателния стремеж на залинялото й тяло да запази това, което е останало от енергията му.

— Здравей — най-после продума Алекса, когато разбра, че Кат едва ли ще забележи присъствието й. — Стаите са разкошни, нали?

— Здравей — Отвърна Кат и добави: — О, да, наистина, прекрасни са.

— Готова ли си?

— Смятах да се преоблека.

— Така ли? — попита изненадана Алекса. Кат изглеждаше толкова красива в елегантната си бежова копринена блуза и синята ленена пола. Нямаше нужда да се преоблича. — Мисля, че изглеждаш превъзходно и в тези дрехи.

— Благодаря, но сякаш предпочитам да си облека рокля. Марион спомена, че обедът ще бъде сервиран не по-рано от час. Така че има достатъчно време, нали?

— Разбира се. Има много време.

— Тогава ще се преоблека — настоя Кат и се запъти към дрешника, където висяха окачени новите й дрехи. Колко много време й бе нужно, докато избере тоалетите за този уикенд! Изборът бе лично неин, макар че във всеки един магазин на Пето Авеню продавачките нетърпеливо предлагаха помощта си. Повечето от тях предположиха, че тя е новото откритие на Айлийн Форд, и се опитаха да облекат слабото й като на манекен тяло по последна мода. Катрин изглеждаше великолепно в летните колекции на Армани, Каран и Клайн, но обясни с тих извинителен тон, че ултрамодерните дрехи не са съвсем по вкуса й. През целия си живот тя се бе обличала по необходимост, без да се съобразява с модата, но сега новото й тяло изискваше нови тоалети, нов стил. Откри, че има определени предпочитания и те бяха насочени към елегантния класически стил. Извади от дрешника една много приятна, много женствена, семпла рокля на цветя и я подаде на Алекса. — Мисля това да облека.

— Красива е. — Алекса се смути, не знаеше как да постъпи. Обикновено сестрите се събличат една пред друга, но сестрите Тейлър никога не са го правили. — Да изляза ли?

— О, не — възрази тихо Кат. — Ако нямаш нищо против, изчакай ме.

— Добре.

Алекса седна на леглото с категоричното решение да не извръща глава, нито да гледа към сестра си, докато тя се облича. Но завладяна от непреодолимата сила на любопитството и загрижеността, беше почти невъзможно да не хвърли поглед към Кат. Първо загрижеността привлече погледа на Алекса, защото тялото на Кат изглеждаше още по-фино, след като свали прикритието на копринените и ленени материи. А любопитството бе предизвикано от невероятното откритие, че формите на малката й сестра нямаха нищо общо с нейните. Леко загладеното, съвършено, златисто тяло на Алекса бе създадено за оскъдни бикини и предизвикателни рокли.

Кат не притежаваше тази златиста загладеност, но снежнобялата й кожа и меките извивки издаваха съвършената чиста женственост.

— С нетърпение ли очакваше тези дни? — попита Алекса, като усети, че прекалено дълго бе мълчала, без да сваля поглед от Катрин.

— О, да, разбира се. Познаваш ли гостите?

— Всички с изключение на Брин, сестрата на Робърт, и съпруга й Стивън. Според Джеймс и двамата били много симпатични, макар че всъщност няма да можем да опознаем Стивън добре. Той е архитект в Ричмонд — там живеят с Брин — и сега е точно в разгара на някакъв проект, заради който ще пристигне чак утре вечер. Така че днес ще бъдем с Брин, със семейство Стерлинг — Артър е не по-малко приятен от Марион — с Макалистър и Елиот Арчър.

— Елиот Арчър?

— Може и да не съм ти споменала за него, защото Джеймс не беше сигурен дали Елиот ще успее да дойде. Той е нещо като специалист по тероризма — национален, предполагам и световен. Петдесет и няколко годишен ерген, но изглежда много по-млад от възрастта си и е много привлекателен. Мисля, че е започнал кариерата си като таен агент, един истински Джеймс Бонд, и все още притежава този интригуващ чар. Много е приятен. Запознах се с него миналата седмица. Сигурна съм, че ще ти допадне. — Алекса изведнъж млъкна и после тихо възкликна: — Роклята ти стои великолепно!

— Благодаря. Чудех се дали…

— Да?

— Е, никога не съм си слагала грим. Посетих щандовете за козметика в някои магазини, но когато ме гримираха, реших, че изглеждам прекалено… Може би ти ще ми предложиш нещо?

Гласът на Катрин колебливо замря и Алекса също мълчеше, трогната от плахата молба на сестра си и нетърпелива да й помогне, но за един миг се изправи с лице към истината: блестящи сини очи с дълги черни мигли, привлекателна руменина по страните и пълни червени устни. Най-после продума, като каза откровено:

— Нямаш нужда от грим, Кат.

— Наистина ли?

— Да. Аристократичните ти скули са като на мама и също като мен си наследила естествения тен на татко.

 

 

— Ето ви и вас — поздрави ги Марион сърдечно, когато Алекса и Катрин излязоха на верандата. Появата на красивите сестри Тейлър прекъсна разговорите и вниманието на всички бе привлечено от двете гостенки.

— А сега, нека да видим кой с кого се познава?

— Аз познавам Алекса — призна с усмивка един много красив мъж с посребрени коси, който стоеше до Марион.

— Здравей, Артър — поздрави Алекса. — Артър, бих искала да ти представя моята сестра Кат.

— Добре дошла, Кат.

— Благодаря, Артър — тихо отвърна Катрин.

— А това е Робърт — каза Артър, като махна с ръка към мъжа до себе си и продължи представянето на гостите, сякаш бяха на сватба.

— Здравей, Робърт.

— Здравей, Кат. — Докато Робърт се усмихваше на поразително красивата сестра на Алекса, той се чудеше — не за първи път през последните три месеца — как ли ще се държи към него самата Алекса. До онзи следобед в театъра той се бе сблъсквал само със студения й поглед. Но през онези кратки моменти след представлението, ледът се стопяваше и се превръщаше в нещо още по-великолепно — един топъл, приветлив, искрящ, зелен блясък. Приветлив и незабравим. Робърт много добре си спомняше тези мигове и се надяваше, че и днес ледът ще се стопи. Сега, след като извърна поглед от лъчезарните сапфирени очи и срещна другите, искрящите, смарагдовите, той разбра, че и те не са забравили онзи късен съботен следобед. — Здравей, Алекса.

— Здравей, Робърт — тихо отвърна тя, като се наслаждаваше на усмихнатите тъмни очи. Най-после успя да се откъсне от тази приветлива топлина, за да срещне студеното презрение на жена му и с добре заучен нехаен тон попита: — Спомняш си Кат, нали, Хилари?

— Разбира се. Много ми е приятно, че отново те виждам Кат.

— И аз се радвам, че те виждам, Хилари — отвърна Кат учтиво, макар че само при вида на красивата жена на сенатора кръвта нахлу в мозъка й, усети, че й се вие свят и то много по-силно отколкото през последните три гладни седмици. Катрин се бе страхувала да се види с Алекса, защото Алекса би могла да се досети, че не й е истинска сестра. Беше се страхувала да се види с Джеймс, страхуваше се и все пак бе нетърпелива да го види по причини все още съвсем непонятни за нея. Но най-големият й страх за днешния ден бе срещата с Хилари. Ами ако жестокото момиче от Далас бе станало жестока жена, която би могла да се обърне към другите гости, тъй както се бе обърнала към приятелите си през онзи априлски ден на игрището, за да попита най-безцеремонно: „Е, питам ви, всичките, нима тези двете са наистина сестри? Нима не виждате? Те въобще не си приличат. Едната е лъжкиня!“ Докато тези мисли измъчваха Катрин, тя посрещна смело погледът на Хилари и усети снизходителното й одобрение. Одобрение…

— Майка ми е на седмото небе от радост, че си се съгласила тази пролет да свириш още една седмица с Даласката филхармония — учтиво каза Хилари. — Не че две седмици са достатъчни, но поне е по-добре от една.

— О, радвам се — измърмори Катрин, без да знае, че се е съгласила да свири още една седмица в Далас. По време на еуфорията, която я бе обхванала, докато гладува, тя просто бе упълномощила „Фордис“ да се заемат изцяло с турнето й, без да оставят свободна минутка, и те го бяха направили. Не знаеше, че трябва да прекара две седмици в Далас през пролетта, но беше доволна, много доволна, че Хилари бе обърнала внимание на таланта й, а не на външния й вид.

— А това е сестра ми Брин — намеси се Робърт. — Брин, това са Алекса и Кат.

Нямаше съмнение, че Брин и Робърт бяха брат и сестра. И двамата имаха буйна черна коса, изразителни тъмни очи и фини, изваяни черти. Но както си помисли Алекса в този миг, беше наистина забележително, че чертите, тъй мъжествени и красиви у Робърт, ставаха деликатни и меки при Брин. Тъмните очи на Брин бяха лъчезарни и топли и цялото й същество излъчваше великодушие и сърдечност. Да, явно Джеймс беше познал: тя веднага хареса Брин.

— Здравей, Брин.

— Здравей, Алекса. Здравей, Кат.

Докато Алекса, Кат и Брин си разменяха обичайните любезности, като говореха за впечатленията на Кат от Ню Йорк, за възхищението на Брин от изпълненията на Алекса в „Нейно Величество“ и „Пенсилвания Авеню“, за интересния архитектурен проект, който за съжаление щял да задържи Стивън в Ричмонд, Елиот Артър чакаше реда си да бъде представен.

От всички необходими умения, които бе придобил през дългогодишния си опит в разузнаването, способността на Елиот да не издава чувствата си беше може би най-ценното му качество. Неведнъж — дори много пъти — изкуството му да скрива истинските си чувства бе спасявало неговия живот, както и живота на други хора. В началото това умение бе дълго упражнявано, но сега след толкова много години, то бе станало условен рефлекс, природен инстинкт. И все пак, ако някой го бе наблюдавал, когато за първи път погледна Катрин Тейлър, веднага би забелязал краткотрайния шок, последван от безпогрешната панорама на чувствата — любов, скръб и ярост, проблеснали в очите му. Но никой не бе гледал към Елиот в този миг, защото всички бяха очаровани от поразителните сестри Тейлър. И той бързо заличи всички видими признаци на емоциите, които за миг бяха парализирали съзнанието му.

Защото Катрин Тейлър толкова много приличаше на принцеса Изабел Кастел. Бяха минали повече от тридесет години, но споменът на Елиот за красивата принцеса, приютила жената, в която бе влюбен, бе все още жив и ярък. Косата на Изабел бе златиста, а тази на Катрин — гарвановочерна, но невероятните сапфирени очи, начинът, по който замислено накланяше глава, топлата усмивка и още по-топлият глас удивително напомняха за Изабел. Ако Изабел и Александър имаха дъщеря, то несъмнено тя щеше да прилича на Катрин Тейлър. Но Елиот добре знаеше, че принцът и принцесата на Острова бяха бездетни. Тази красива млада жена просто приличаше на Изабел и това невероятно сходство събуждаше у него болезнени спомени, макар че, когато Алекса представи по-малката си сестра, неотразимият разузнавач отново беше спокоен, усмихнат, непроницаем.

— Радвам се да се запозная с вас, Кат.

— И аз се радвам да се запозная с вас, Елиот. — Катрин отвърна на усмивката му и в следващия миг неспокойното й сърце, смело и плахо, я зовеше да продължи нататък. Трябваше да поздрави още един човек, един красив мъж, заради когото й се искаше да изглежда безупречно. Така, че Джеймс да се гордее със сестрата на Алекса. Така, че тя да събере кураж да го заговори. Защото елегантните красиви жени винаги са били смели и самоуверени, нали?

— Здравей, Джеймс — каза тя на изразителните тъмносини очи.

— Катрин — тихо отвърна Джеймс, като изведнъж му се прииска да й каже хиляди неща, някои нежни, някои по-остри, но в крайна сметка само попита тихо: — Донесе ли си дънките за нашето плаване?

— Да.

— Чудесно. — След дълъг миг мълчание той свали поглед от нея и се обърна към останалите гости: — Надявам се, че всички сте си донесли дънки. Тази вечер времето ще бъде идеално за плаване. Ще има пълнолуние, а вятърът ще бъде свеж и тих.

 

 

Докато следобедът се точеше приятно, Алекса си помисли, че това не приличаше нито на пикника в Дванадесетте дъба, нито пък беше прелюдия към една от загадките на Агата Кристи. Това беше като Коледа, когато се събират любими хора, чиято единствена цел е да прекарат времето си заедно. Другите гости са били тук много пъти и сега тя и Кат бяха сърдечно приети в този кръг. Следобедът беше вълшебен, сякаш Инвърнес бе обсипан с приказен прах, който правеше всички радостни и щастливи. „Разбира се — разсъждаваше наум Алекса — «магията» може би се състои в това, че успявам да се нося от разговор на разговор, без да се окажа лице в лице сама с Хилари…“

— Ходихте ли до Острова, Марион? — попита Хилари, когато се събраха в трапезарията за вечеря. — Спомням си, че имахте такива намерения.

— Да, ходихме.

— И? Наистина ли този романтичен остров е рай, както говорят всички?

— Да, така е. Много романтичен. — Марион погледна с обич към Артър. — И наистина е рай.

— Острова? — попита Брин, като в очите й проблясваха пламъчета. Въобще не се смути, че не знае за какво става дума въпреки забележката на снаха й „всички“.

„Браво, Брин“ — зарадва се Алекса, като тъкмо се чудеше как да зададе същия въпрос. Беше чувала за островното кралство в Средиземно море, любимото място на най-богатите, най-известните личности в Европа, както и на кралските особи. Питаше се дали става въпрос за същия Остров. Ако е така, тя бе твърде заинтригувана от факта, че Марион и Артър са били там и гореше от нетърпение да чуе впечатленията им.

— Цялото име на острова е Островът на дъгите — обясни Марион. — Той е разположен в Средиземно море, срещу южното крайбрежие на Франция и също като Монако се управлява от принц. Кралската фамилия е Кастел, същата, която притежава бижутерийната империя Кастел, макар че е трудно човек да си представи по-красиво бижу от самия остров. Природата е най-разнообразна — бели плажове, разкошни градини, гъсти тропически гори и всяко едно от тези очарователни места се свързва със следващото чрез пътеки от бял мрамор, покрай които растат безброй гардении. Всеки художник би се насладил на такава гледка и съм убедена, че в цветята и залезите на Острова видях такива нюанси на виолетово, розово и златисто, каквито никога досега не съм виждала.

— Разбирате, че Марион е очарована, нали? — намеси се Артър, когато Марион спря да си поеме дъх. Когато тя го погледна въпросително и закачливо, той призна през смях: — Както между впрочем и аз.

— Разкажи им за „Бижуто“, Артър.

— Добре. „Бижуто“ е хотел, единственият на Острова. И както всичко останало и той е собственост на Кастел, и както всичко останало той е безупречен, украсен с изключителен вкус — персийски килими, нефритени статуи, античен порцелан и великолепни произведения на изкуството. Гостите там се чувстват превъзходно и са на почит, сякаш са лично поканени от принца и принцесата. С Марион сме на едно мнение, че никога не сме отсядали в по-красив и по-разкошен хотел от „Бижуто“.

— Това е изключително признание — обади се Робърт, като се усмихна на категоричното им заявление. Марион и Артър бяха отсядали в най-хубавите хотели по цял свят и щом поставят този хотел на първо място сред най-елитните, това наистина си беше изключително признание.

Елиот слушаше разказа за Острова и по лицето му бе изписано едно нехайно любопитство, макар че всъщност тази дискусия доста го вълнуваше. Никога не бе споменавал пред Марион и Артър за своята голяма любов, Женевиев Кастел, нито пък за трите незабравими седмици, които бе прекарал със своята любима в романтичното островно кралство. Сега беше доволен, че не бе казвал и дума, защото спокойно можеше да пита за Ален Кастел. Ален… синът на Жан-Люк — когото Елиот все още мразеше, дори шест години след смъртта му… синът на Женевиев, която все още обичаше, макар че бяха изминали повече от тридесет години откакто Жан-Люк я уби.

— Срещнахте ли се с принца?

— Да. Запознахме се и с Ален, и със сестра му Натали. Когато Ален разбра, че сме отседнали в „Бижуто“, той настоя да се преместим в двореца. Артър вече ви обясни, че хотелът беше несравнимо разкошен, но дворецът бе дори още по-красив. А Ален и Натали бяха изключително любезни домакини. Държаха се така, сякаш единственото им занимание бе да ни развеждат из вълшебния остров. Разхождахме се заедно по мраморните пътеки, а те ни разказваха за чудесните легенди и митове за Острова.

— Легенди и митове?

— Има много, но най-известната от тях е легендата за дъгите. — Марион се усмихна загадъчно и продължи: — Всеки следобед, точно преди чая, сияйното синьо небе изведнъж притъмнява, сякаш отнякъде са се появили черни градоносни облаци. Този внезапен мрак е малко страшен, но иначе много привлекателен. Температурата на въздуха остава същата и е все така топло и естествено дъждът е добре дошъл, защото той напоява омайните тропически цветя. Затъмнението трае по-малко от час и когато облаците се разпръснат, на небето се появяват дъги.

— Не една, а няколко дъги — наблегна Артър, като му се искаше думите им поне малко да дадат представа за това невероятно природно чудо. — Понякога се появяват пет, шест, седем дъги, които се смесват, докато накрая цялото небе е озарено от невероятните цветове.

— Дъгите започват от морето и се извиват към центъра на острова, където потъват в една огромна пещера. — Марион продължи да разказва легендата: — Някога пещерата е била пълна със скъпоценни камъни — рубини, смарагди, аметисти, сапфири — които според легендата са били част от дъгата.

— Прекрасно! — тихо възкликна Катрин.

— Да, наистина. На една от разходките ни Ален и Натали ни заведоха при пещерата.

— И?

— Нямаше скъпоценни камъни. Някога е имало, както обясни Ален. Само че не били части от дъгата. Поради стратегическото положение на острова — по старите търговски маршрути — предците на Кастел, мошеници и крадци, причаквали корабите със скъпоценни камъни и ги обирали, после скривали камъните в пещерата. И точно тук Ален цитира Балзак. — Марион погледна въпросително към добре образования си син и се пошегува: — Знаеш ли цитата, Джеймс?

— Поне мога да го позная — възрази закачливо Джеймс.

— Кат го знае — промърмори на себе си Алекса. Нямаше намерение да въвлича сестра си в разговора, но да попиташ Кат за някоя френска фраза, бе все едно да я помолиш да ти изсвири някоя популярна мелодия.

Френският бе нейна втора природа.

Катрин наистина го знаеше, макар че предварително се извини:

— Тъкмо вчера изпратих курсовата си работа по френски до Оберлин. Тя е върху произведения от Балзак. Мисля, че имате предвид този цитат: „Зад всяко голямо богатство се крие голямо престъпление.“

— Да, точно този.

— Колко честно от страна на Ален да признае за престъплението — обади се тихо Елиот, макар че сърцето му се сви, когато се сети за историята на рода Кастел — история, пълна с големи богатства и още по-големи престъпления.

— Ален е много мил младеж.

— Дали Ален е творческият гений на империята Кастел? — попита Хилари.

— Предполагам, че Ален е този, който държи на безупречното качество. Но смятам, че Натали е всъщност талантливият дизайнер. Когато отидохме до студиото за дизайн на острова и до скъпия магазин за бижута в хотела, оказа се, че тя е специалистът.

— Е, — въздъхна Хилари и протегна лявата си ръка — бих искала да благодаря на този, на когото дължа брачната си халка. Освен на Робърт, разбира се.

— Пръстенът от Кастел ли е?

— Да. Робърт го откри в бутика на Кастел в Далас две седмици преди да се оженим.

— Много е красив — каза Алекса. Беше забелязала пръстена на Хилари още онази вечер в ресторанта и скришом му се бе наслаждавала. Диамантите и смарагдите, обградени с блестящото злато, бяха изключително стилни, елегантни и сигурно не ужасно скъпи, като се имаше предвид, че преди да се оженят, Робърт е бил само прокурор.

— Благодаря ти, Алекса. — Изражението на Хилари по-скоро подсказваше одобрение, а не благодарност за комплимента на Алекса. — Не знам кога двамата с Робърт ще имаме време да посетим Островът на дъгите, но наистина бих искала да благодаря на принцеса Натали. Ще се видите ли скоро с нея, Марион?

— Да. Ален ни покани да прекараме Коледа в двореца. Джеймс има намерение да дойде с нас, като ще плава от Ница до Острова. — Очите на Марион топло проблеснаха, когато тя се обърна да погледне любимия си син. — Имам една чудесна идея. Би било прекрасно, ако някой път отидем заедно на Острова. Знам, че всички сте заети, но нали ще бъде хубаво, ако стане?