Катрин Стоун
Островът на дъгите (21)

Глава 20

Имението Инвърнес, Мериленд… февруари 1990

— Елиот? Обажда се Алекса Тейлър.

— Здравей, Алекса.

— Обаждам се заради Джеймс. — Бяха минали почти шест седмици от онази тъжна, студена януарска вечер, когато го видя за последен път. В първия миг неговото „довиждане“ я бе уплашило. Беше прозвучало толкова злокобно, толкова фатално, сякаш не беше сигурен дали ще се видят отново. Джеймс бе побързал да я успокои, като я укори, че е прекалено сантиментална. И все пак в онази нощ той нежно й бе напомнил, че я обича и още по-нежно бе казал, че Робърт Макалистър е глупак, щом е допуснал да се раздели с нея. — Той добре ли е, Елиот?

— Да, чувства се отлично, Алекса.

— О, чудесно. Дали е възможно да се свържа с него?

— Би ли ми казала защо?

— Не. Е, има ли някакво значение?

— Може би. Много ли ти трябва? Очаквам да се върне след по-малко от две седмици. Ще изтраеш ли дотогава?

— Да — отвърна тя, макар че не можеше да чака. Крехкият живот вътре в нея с всеки изминат ден нарастваше все повече. — Ако говориш с него междувременно, би ли му казал, че аз съм в Инвърнес?

Джеймс й бе дал ключовете от имението и шифъра на алармената инсталация, като я бе уверил, че може да отиде в Инвърнес, когато пожелае да е далеч от дома си, който така горчиво напомняше за любовта й с Робърт. Алекса все още бе в имението, когато три дни след разговора й с Елиот Джеймс се обади.

— Говориш по телефона ми с британски акцент?

— Е, да, така е. Здравей.

— Здравей, Елиот ми каза, че си ме търсила.

— Да. Имам нужда от помощта ти, професионално.

— Алекса! Обадила си се на Елиот, защото искаш да прегледам договора ти?

— Не. Става въпрос за съвсем различно нещо. Нещо много важно. Не се опитвам да се правя на срамежлива, Джеймс. Трябва да обсъдя нещо с теб на четири очи. Обадих се на Елиот, защото трябваше да разбера дали скоро ще се върнеш.

— Да.

— Победител както винаги? — пошегува се Алекса. Една весела шега, която ги върна към щастливото време, когато бяха любовници.

— На тази арена победите не се печелят толкова лесно — призна Джеймс. — Името на играта е търпение и компромис.

— А тези понятия не се нравят особено.

— Не, но сега се уча.

Всъщност той вече бе обявен за майстор в тази област от ветераните на външното министерство. Хладнокръвието му бе както винаги непоклатимо. Той беше една изискана ледена скулптура, която никога не се топи, дори и в задушаващата горещина на джунглата, дори и когато привидно постигнатите споразумения се изпаряваха като мираж в пустинята. В крайна сметка достигаха до консенсус, че все пак има прогрес, удивителен прогрес в преговорите, и след месец те ще се върнат, и отново ще опитат. Джеймс се учеше на търпение и компромис. Разбираше също на какво се крепеше надеждата за мира в света. Той щеше да настъпи само когато всички разберат, че на всяка малка, болезнена стъпка напред може да противостои една гигантска крачка назад и тогава всеки трябваше да бъде готов отново да започне своя ход, търпеливо, твърдо и неуморно.

 

 

— Бебето на Робърт? — стреснато попита Джеймс, когато десет дни по-късно видя Алекса в нейната напредваща бременност.

— Да. Разбира се.

— Как е станало?

— По обичайния начин.

— Не по обичайния начин, Александра. Ти си била винаги толкова внимателна. Да не би да си го планирала?

— Не. Знаеш, че нищо, освен въздържанието не е сто процента сигурно. Не съм била небрежна, Джеймс — тихо и съвсем откровено каза тя. — Просто стана.

— Добре — съгласи се той и най-после тонът му се смекчи, когато погледна Алекса. Тя бе толкова крехка, толкова уязвима и толкова много се нуждаеше от помощта му. Но как ли би могъл да й помогне, когато неговата душа бе тъй опустошена и наранена? И все пак някаква искрица нежност изплува на повърхността и той попита: — И сега… какво?

— Искам да се заемеш с осиновяването.

— Осиновяване?

— Искам бебето да е при Брин и Стивън, Джеймс. Знам как горят от желание да имат деца, но не могат и също така знам, че те ще бъдат прекрасни, любящи родители.

— Това е вярно, Алекса, но не мислиш ли, че ще трябва да поговориш с Робърт?

— С Робърт? Той не ме иска, забрави ли? Няма смисъл изобщо да знае за бебето. — „Освен това — помисли си тя, както непрекъснато си мислеше през последните седмици — Робърт също би се съгласил заради своята малка сестра, заради крехкото безценно съкровище, което расте вътре в мен.“ — Решението трябва да бъде само мое, Джеймс.

— Тогава смятам, че трябва да го обмислиш.

— Обмислила съм го. Откакто разбрах, че съм бременна, не съм мислила за нищо друго. Взех това решение, защото смятам, че то е най-доброто за бебето. Когато е с Брин, то наистина е част от семейството, а и при тях животът на бебето ще бъде щастлив, пълен с любов… без неловките въпроси и съмненията за изчезналия баща.

— Но какво ще кажеш за съмненията при осиновяването?

— Какво имаш предвид? — попита замислено Алекса. — Мисля, че могат да възникнат някакви съмнения у Брин и Стивън, но ти можеш да ги елиминираш, като направиш осиновяването тайно. Няма ли законен начин да запечаташ завинаги документите? Бих искала да увериш Брин и Стивън, че никой не може да им отнеме бебето.

— Мога да подготвя законно такива документи, Алекса, но не мога да ги уверя, че бебето ще остане завинаги при тях.

— Наистина ли?

— Да, скъпа — нежно отвърна Джеймс, като забеляза смутения й поглед. И още по-нежно той й напомни: — Защото майката на бебето, т.е. ти, знае къде ще бъде детето.

— О, да, но аз никога няма да… През август, докато вие двамата с Кат плавахте с яхтата, Брин направи спонтанен аборт. Аз бях с нея. Трябваше да бъда до нея, докато тя осъзнае, че мечтата й никога няма да се сбъдне. Страданието й беше прекалено голямо. Никога не бих се опитала да си взема бебето от Брин и Стивън — обеща Алекса, едно тържествено обещание, което идваше от сърцето. — Просто трябва да ми повярваш.

Докато гледаше замислените й красиви очи, Джеймс разбра, че Алекса няма да наруши клетвата си, каквото и да се случи, дори и с цената на страданието, което щеше да изпита. Той би могъл да увери Брин и Стивън, че майката на бебето няма да си поиска обратно детето, но дали това означаваше, че тайната ще остане неразкрита?

— Кой друг знае за бебето, Алекса?

— Никой и никой няма да узнае, освен лекарят. Все още не съм потърсила лекар. Мислех си, че може би познаваш някого…

— Да — отвърна той, като веднага се сети за д-р Лотън, един от най-близките и най-уважавани колеги на майка му и дългогодишен приятел на семейство Стерлинг. Семейство… — Нямаш намерение да кажеш на родителите си, нито на Катрин, така ли?

— Не. Реших, че е по-добре да не споменавам нищо. Мразя да лъжа, но… — Алекса сви рамене и продължи:

— Родителите ми и Кат мислят, че съм на шестмесечно околосветско пътешествие. И благодарение на Барбара Уолтърс цяла Америка ще си мисли така.

— Барбара Уолтърс?

— Тази година за своето специално издание за наградите „Оскар“ тя интервюира Мерил Стрийп, Джесика Ланг и мен. Моето интервю е записано в студиото в края на януари точно преди да приключим снимките за следващия сезон. Тогава все още не си личеше, че съм бременна, макар че бях много разстроена и едва сдържах емоциите си, които просто напираха да излязат на повърхността. И все пак, може би защото за мен бе много важно, успях да потисна сълзите си по време на интервюто и почти през цялото време говорих въодушевено за пътешествието, което ми предстои. Предполага се, че съм тръгнала на четиринадесети февруари, а всъщност тогава се преместих тук. Платих предварително всички сметки, пощата ми се съхранява в станцията, а градинарите от разсадника „Марлборо“ ще се грижат за розите ми. Купих си обиколен билет за самолет първа класа с неограничен престой и изтеглих седемдесет и пет хиляди долара в брой от банката.

— Защо в брой?

— Ако някой се опита да разбере къде съм била, просто ще кажа, че съм плащала само в брой и затова няма квитанция от кредитната ми карта.

— А защо някой ще иска да разбере къде си била, Алекса? Знае ли някой друг за връзката ти с Робърт?

— Просто искам да осигуря безопасността на бебето. Това е всичко — отвърна тя, като заобиколи въпроса му. После вдигна глава към него и попита с надежда: — Ще ми помогнеш ли, Джеймс?

Разкъсван от противоречиви чувства, Джеймс се колебаеше. Вярваше, че решението й е категорично, едно тържествено и великодушно обещание, дадено от любов. Знаеше, че в семейството на Брин и Стивън бебето ще бъде щастливо, обградено с много грижи и любов. И колко ли много щяха да се зарадват Брин и Стивън, дори и Робърт, но…

— Джеймс?

— Да, Алекса — най-сетне отвърна той, — ще ти помогна.

„Ще ти помогна, защото Катрин, която толкова много би се натъжила от този факт, никога няма да узнае истината.“

 

 

— На кое екзотично място си сега? — попита Катрин, когато през април Алекса й се обади в хотел „Четирите сезона“ в Сиатъл.

— Никакви екзотични места — тихо призна Алекса. Седмици наред се бе борила със себе си дали да сподели със сестра си истината. Дебатът беше мълчалив, без участието на Джеймс, една емоционална битка между клетвата й да бъде винаги откровена с Кат и навика да крие грешките си от хората, които обича, заради страха да не ги разочарова. Но сега едва ли нейната малка сестра щеше да открие нови грешки, защото сигурно смята, че от Алекса няма да излезе добра майка. — Аз съм в Мериленд. През цялото време бях тук. Кат, бременна съм.

— Бременна?

— Бебето ще се роди през юни. — Алекса замълча и после тихо добави: — И ще го дам за осиновяване.

— Осиновяване? О, Алекса, недей! — „Недей!“ — Защо?

— Защото така е по-добре за бебето.

— За бебето?

— Да. Няма да бъда добра майка.

— От теб ще излезе чудесна майка, Алекса!

— О, не, Кат — тихо възрази Алекса, а очите й се насълзиха, защото не очакваше, че Кат толкова много вярва в нея. — Не. За бебето ще бъде по-добре да има майка и баща, и…

— По-добре за бебето или за теб? Страхуваш се, че ще ти е трудно да го отгледаш?

— Да го отгледам? Не.

— Тогава не го давай, Алекса. Може мама и татко да я отгледат.

— Нея?

— Бебето.

— Не, Кат. Не мога да ги моля за такова нещо. Моля те, не им казвай. Исках само ти да знаеш… — „Исках да узнаеш и да ме разбереш, и въпреки това да ме обичаш.“

— И сега, след като вече знам, ще ти помогна, Алекса. Ще отложа турнето си веднага и ще се преместя при теб в „Скалата на розите“, и след като бебето се роди, ще ти помагам да се грижиш за него.

— О, Кат, благодаря ти, но недей. Това, с което можеш да ми помогнеш, е да разбереш, че наистина мисля за доброто на бебето.

— Но аз не разбирам, Алекса.

— Няма ли да се опиташ поне? — тихо попита тя и очите й отново се насълзиха. Да, това беше глупава грешка. В гласа на Кат вече не се усещаше любов и доверие, а само разочарование. — Ще ми се обадиш ли пак? Аз съм в Инвърнес.

— В Инвърнес?

— Да. Тук се крия. Лекарят, приятел на Марион, идва тук да ме преглежда. — Алекса замълча и после, като знаеше, че малката й сестра винаги го е смятала за чудесен мъж, тихо добави: — Джеймс ще уреди осиновяването.

— Джеймс? — Думите й прозвучаха като болезнен шепот. „Джеймс ще уреди осиновяването.“ Джеймс е с теб? — Мислех, че Джеймс е в чужбина.

— Върна се преди три седмици. В края на другата седмица отново заминава, но ще се върне в средата на май, няколко седмици преди да се роди бебето.

Всеки ден, всяка секунда от деня, всяка нощ, Катрин мислеше за Джеймс тревожеше се за него, той ужасно много й липсваше. Отчаяният й копнеж се прероди в нейната музика и повече от всякога публиката бе омагьосана, докато пътуваше заедно с Кат от радостния екстаз, избликващ при спомена за любовта, до страданието и болката, причинени от загубата на тази любов. Напоследък в тези вълшебни емоционални пътешествия се появи нещо ново — една крехка потрепваща надежда, когато Катрин се осмеляваше да си помисли, че нейната безценна любов ще се върне.

„Винаги ще те обичам“ — бе обещал Джеймс. Засега неговото обещание бе само призрачен намек за нейната майка, която я бе изоставила. Но с тих и предизвикателен шепот сърцето на Катрин я бе накарало да повярва, че той ще се върне. Някога и тя, завладяна от непреодолими чувства, бе избягала от тези, които я обичат. Бе изпитвала нужда да е далеч от Джейн и Александър, но накрая се бе върнала при тяхната любов, защото силно, всеотдайно, истински ги обичаше.

„И Джеймс ще стори същото — смело си бе казала тя. — Той ще намери обратния път към нашата любов. Ще ми се довери и ще ми позволи да съм до него, докато се бори с мъката си.“

Но сега Джеймс се бе върнал при Алекса, за да й помогне, както винаги правеше, когато тя имаше нужда от него. Джеймс помагаше на Алекса. И най-болезнената мисъл бе, че докато е с нея в Инвърнес, Джеймс позволяваше на Алекса да бъде опора в мъката му.

— Кат? — наруши дългото мълчание Алекса.

— Не бива, Алекса. Не бива да се отказваш от бебето. — „Не бива Джеймс да ти помага!“

— Кат, моля те!

— Съжалявам, но така мисля.

— Кат…

— Трябва да затварям.

 

 

— Защо й каза? — сърдито попита Джеймс.

— Защото ми е сестра и исках да бъда откровена с нея, и съвсем наивно вярвах, че… — Алекса въздъхна. — Това беше грешка.

— Може би е грешка това, което смяташ да направиш, Алекса.

— Не. — Красивите зелени очи издържаха погледа му. — Не.

От самото начало погледът на Алекса бе твърд и категоричен, също като решението й. Джеймс бе предложил да изчакат, докато бебето се роди и тогава да съобщят на Брин и Стивън новината, но тя бе непреклонна — настояваше да им кажат още сега. Джеймс се бе подчинил на желанието й и сега понякога Алекса дори говореше за бебето така, сякаш то е на Брин. „Но нима наистина тя не усеща нежността в собствения си глас, когато заговори за детето? — питаше се Джеймс. — Наистина ли не осъзнава любовта, която я свързва с малкото създание вътре в нея?“ Когато се опитваше да й го каже, красивите зелени очи ставаха леденостудени и го предупреждаваха да не се намесва.

— Отиваме на дълга разходка, Джеймс. Но ти не си поканен, защото непрекъснато се мръщиш, а това притеснява бебето.

Той наистина се бе намръщил, но след като Алекса излезе, лицето му придоби благо изражение, като се замисли за Катрин. Сигурно е ужасно разстроена. Сигурно болезнено се разкъсва между любовта си към Алекса и тайната на собственото си нежно, изстрадало сърце. Сигурно е много тъжна, много объркана и много самотна.

Джеймс искаше да отиде при нея. Искаше да я притисне до себе си, да я целува и люби, докато прогони тъгата. Но нямаше вяра в себе си. Не вярваше, че ще успее да устои на отчаяното си желание да бъде с Катрин — желание, което щеше да я повлече, така както той се давеше сега в пагубните дълбини на собствената си ярост.

Джеймс знаеше, че не може, не бива да ходи при Катрин. Но защо пък да не поговори с нея? Ще се опита да й помогне да разбере сестра си. Алекса не му бе казала къде е Кат, но Джеймс пазеше програмата в чекмеджето на гардероба си, грижливо сгъната под шала, който тя му бе подарила. Разбира се, не бе взел нито програмата, нито шала на своите рисковани командировки. Не носеше със себе си нищо, което да напомня за Катрин или за тяхната любов, защото, ако случайно го вземат заложник не искаше тя да бъде в опасност.

Джеймс разбра, че Катрин е в Сиатъл. Преди да набере номера на хотел „Четирите сезона“, мислите му се понесоха към чудесните планове, които заедно бяха кроили за Зеления град.

Щяха да се изкачат на върха на Спейс Нийдъл, да се разходят из Пайк Плейс Маркет, да вземат ферибота и да посетят Локс, да вечерят в „Хайрамс“ и…

 

 

Пронизващият звън на телефона не я стресна. Дори за известно време той просто се сливаше с неспокойните мисли, които също пронизваха съзнанието й след разговора с Алекса. Когато най-сетне осъзна, че телефонът звъни, тя сякаш предчувстваше, че това е Джеймс, който ще чака, докато тя се обади.

— Здравей.

— Здравей, Катрин. Искам да ти помогна да разбереш.

— Всичко е наред, Джеймс — спокойно отвърна тя, като искаше, настояваше да заличи нежността в гласа му, защото това й причиняваше болка. — Всичко разбирам, наистина.

— Решението е нейно, скъпа, и само нейно. А и така трябва да бъде. Тя не може да се съобразява с твоето…

— Казал ли си й за мен?

— Не, разбира се, че не. Знаеш това, нали? — „Не го ли знаеш, Катрин? Нима не знаеш; любов моя, че никога не бих издал съкровената ти тайна?“

Тъкмо щеше да я попита, за да се увери, но Катрин го изпревари с един тих, но унищожителен въпрос:

— Бебето твое ли е, Джеймс? — „О, как не й се искаше да го пита за това!“ Но този въпрос я глождеше още от самото начало — един болезнен вик, който ставаше все по-настоятелен, все по-мъчителен.

— Не, Катрин, как можа да си помислиш такова нещо? — попита Джеймс, изненадан, наранен. „Когато бебето на Алекса е било заченато, ние с теб се обичахме, забрави ли?“

— Но би могло да бъде… твое… някога би могло. — Собственият й глас й се стори чужд. Но скоро тя щеше много добре да го опознае. Това бе нейният нов глас, който до края на живота й щеше да остане в нея, глас, в който вече нямаше надежда за любовта на Катрин и Джеймс. Странният глас, спокойно продължи: — Ако заявиш, че бебето е твое, Джеймс, никой няма да се усъмни. Може би Алекса се страхува сама да отгледа детето и ако… — Дори новият глас, тъй както бе лишен от надежда, не успя да довърши изречението.

Катрин замълча, но Джеймс разбра какви ще бъдат думите й. Настъпи дълго мълчание, което най-после той наруши:

— Това ли искаш, Катрин? Искаш да се оженя за Алекса?

„О, не, Джеймс — проплака сърцето й. — Не. Но това, което искам, не мога да го имам. Искам теб, но ти си замина. И щом тази надежда рухна, в мен се роди друго желание, отчаяно желание — бебето на Алекса да бъде с майка си и ако само това е начинът то да остане при нея…“

— Да, Джеймс. Това искам.