Катрин Стоун
Островът на дъгите (19)

Глава 18

Алекса репетираше наум гневната тирада, с която искаше да засипе Джеймс, за човека, когото той толкова много уважаваше. Но когато Джеймс пристигна в „Скалата на розите“, изражението му бе тъй загрижено и нежно, че тя само се втурна с благодарност в топлите му прегръдки. Защото повече от всичко тя се нуждаеше от някой, който я обича.

— Съжалявам, Алекса — прошепна той, когато тя се сгуши в него.

— И аз. — Вдигна поглед към него, усмихна се едва-едва и добави: — Помня твоето предупреждение.

— Знаеш, че се надявах да бъдеш щастлива.

— Знам. — Тя остана още малко в утешителните му прегръдки и с въздишка се отдръпна, предчувствайки ужасната вечер, която й предстоеше, но която не можеше да избегне. — Благодаря ти, че се отзова на молбата ми, Джеймс. Просто нямам сили да отида сама.

Тихото, но изключително значимо признание подсказваше колко несигурна и неспокойна се чувстваше тя. Джеймс беше убеден, че тя ще се представи блестящо на благотворителното шоу, но сега Алекса си признаваше, че това ще й струва много усилия. Трябваше да събере цялата енергия на изтощеното си тяло, за да бъде ослепителна и поразителна както винаги. Елегантно да парира мъжете, които щяха да флиртуват с нея. А те наистина щяха да флиртуват повече от всякога, защото на този спектакъл, чиято тема беше „Пожелай си нещо, щом видиш звезда“, Алекса, със своята искрящо зелена копринена рокля и златиста коса въплъщаваше романтичната представа за сбъднатите мечти.

— Ще бъда близо до теб, Алекса.

— Мислех си…

— Да?

— Ако можеш, да ме държиш за ръката и да не ме пускаш.

— Ще го направя. — Джеймс подкрепи обещанието си с усмивка. После нежно попита: — Искаш ли да ми разкажеш за онзи негодник?

— Не, благодаря.

 

 

Джеймс удържа на обещанието си. Не пускаше ръката на Алекса. Тя черпеше енергия от силните му ръце, докато се носеха из бляскавото море от знаменитости. Още по-жадно поглъщаше от неговата енергия, когато танцуваха. Телата им се движеха грациозно с интимната, но целомъдрена близост на искрени приятели.

„Мога да го направя — каза си Алекса. — Мога да издържа тази вечер, дори Робърт да е тук. Сигурна съм.“

— Джеймс? Алекса?

Щом чу гласа на Хилари и видя семейство Макалистър, които бавно танцуваха само на няколко крачки от тях, Алекса усети как глупавото й самообладание се изпарява. Но все пак, стиснала ръката на Джеймс, Алекса прекоси дансинга, за да поздрави сенатора и неговата съпруга. И като по някакво чудо, когато проговори, тонът й бе бодър и жизнерадостен.

— Колко се радвам да те видя, Хилари — усмихна се чаровно на своя враг тя и после, все така усмихната, се обърна към Робърт: — Здравейте, сенаторе.

— Здравей, Алекса — тихо отвърна той, макар че сърцето му виеше от болка. Все още раната, причинена от Алекса, не бе зараснала и Робърт се чудеше дали това някога щеше да стане. Отмести погледа си от жената, която обичаше, към приятеля си. — Здравей, Джеймс.

— Здравей, Робърт. Хилари.

— Най-после успяхте да дойдете на нашето галапредставление — отбеляза Алекса. После, също като любезна домакиня, защото в края на краищата това беше благотворителният бал на „Пенсилвания Авеню“, тя добави: — Много се радвам.

— Ние също — отвърна също така любезно Хилари. — Хубаво е, че се срещнахме, Джеймс. Смяташ ли да прекараш празниците с Марион и Артър на Острова?

— Да. Утре излитам за Париж, а във вторник ще отплаваме от Ница.

— Чудесно — измърка Хилари. Всъщност това „чудесно“ се отнасяше по-скоро до начина, по който Джеймс държеше ръката на Алекса и начина, по който танцуваха, притиснати един до друг. Ослепителната двойка беше привлякла всички погледи, и всичките пълни с възхищение, освен този на Робърт, който изразяваше само болка. Едва прикривайки желанието си да даде още едно доказателство за измяната на Алекса тя попита: — И ти ли ще ходиш до Острова, Алекса?

— Не. Свободна съм само пет дни. Ще прекарам Коледа в Топека, със семейството си.

— О, чудесно. Е, Джеймс, моля те, поздрави Марион и Артър. И — тихо добави тя — моля те, не забравяй да кажеш на принцеса Натали колко съм щастлива с моя романтичен брачен пръстен на „Кастел“.

 

 

Хилари вярваше, че най-после е победила. Вярваше го още преди представлението, вярваше го и сега, дори още повече, докато двамата с Робърт пътуваха към Арлингтон. Край на глупавата му авантюра с Алекса. Планът й се оказа превъзходен. Тя победи… а Робърт изглежда така сякаш е изгубил всичко. Но това ще се промени. След време този злополучен епизод от техния брак ще бъде забравен, ако, разбира се, страданието в тъмните му очи не беше само болка, че той и Алекса ще бъдат разделени за пет месеца.

— Робърт?

— Мммм? — разсеяно отвърна той, макар и с облекчение, че са го откъснали от образите на Джеймс и Алекса, които бяха завладели съзнанието му и го измъчваха. Някои от образите бяха просто сцени, на които и той бе свидетел — как Алекса се шегува с Джеймс, флиртува с Джеймс, танцува с Джеймс. Но имаше и други, много по-лоши — как Алекса се люби с Джеймс, снощи, тази вечер, всички нощи, в които той не е бил с нея. Тази вечер от спокойния твърд поглед на приятеля си той бе разбрал, че Джеймс не знае нищо за връзката му с Алекса. А дали това означава, че през цялото време Алекса си е играела и с двамата? — Каза ли нещо, Хилари?

— Ти очевидно много страдаш, Робърт, и аз не мога да те гледам такъв. Ако наистина за теб е толкова мъчително да си разделен с нея, която и да е тя, през следващите пет месеца, е… ние с баща ми ще оцелеем.

— Не, това не е проблем.

— Не?

— Не. Връзката приключи.

 

 

— Жененият мъж е Робърт, нали? — сърдито попита Джеймс, докато я караше към „Скалата на розите“ малко преди полунощ.

— Какво те кара да мислиш така?

— Не си играй с мен, Алекса.

— Толкова ли беше очевидно?

— Не — призна той, тонът му стана благ, когато долови отчаянието във въпроса й. Сякаш бе загубила и таланта си на актриса, освен всичко друго. — Едва ли е било очевидно за някой, който не е държал ръката ти, превърнала се неочаквано в бучка лед. Освен това — пошегува се той — имаше едни малки нокти, които отчаяно търсеха някакво съкровище, забити дълбоко в дланите ми.

— Съжалявам.

— Бих предпочел да ми беше казала.

— Страхувах се, че няма да одобриш връзката ми с Робърт.

— Щях да поставя под въпрос мотивите ти, като имам предвид чувствата ти към Хилари.

— Нямах никакви мотиви — тихо отвърна тя. — Просто го обичах. Това е всичко.

— И все още го обичаш.

— Да, Джеймс, все още.

Джеймс й приготви топло мляко, докато тя вземаше душ и обличаше съвсем нова, пухкава нощница. Наблюдаваше я, докато тя си пиеше млякото, после и помогна да си легне и тактично отклони колебливия й зов да се любят — зов от самота, а не от страст.

След като Алекса заспа, той потегли към Инвърнес.

„Страхувах се, че няма да одобриш“ — се бе защитила Алекса. А дали тя щеше да одобри любовта му към по-малката й сестра? Вероятно не или поне не веднага. Алекса би се тревожила за неговата винаги неспокойна натура, за потребността му от предизвикателства, за собственото му признание, че едва ли някога би се влюбил. С две думи, Алекса би се тревожила за щастието на Катрин.

„Не се притеснявай — щеше да я увери той, когато настъпи този момент. — Едва ли има някой, който повече от мен да е загрижен за щастието на Катрин.“ Джеймс се питаше кога ли ще каже тези думи на Алекса. Няма значение. Засега, докато Катрин искаше да е така, тяхната любов щеше да бъде тайна, едно тяхно лично съкровище, за което никой друг не знае.

 

 

— Събудих ли те, скъпа? — нежно попита той, когато й позвъни от Инвърнес, както й бе обещал и както тя искаше, без значение дали е много късно.

— Не. Свирех на пиано. Как мина вечерта?

— Добре. Радвам се, че ще бъдете заедно на Коледа. Сега Алекса има нужда от всички, които я обичат. Особено от своята малка сестра. — Джеймс очакваше тих отговор, но вместо това настъпи, изненадваща тишина и той най-после прошепна: — Катрин?

— Да?

— Знаеш ли от какво имам нужда?

— Не.

— Искам да прекарам цялото време с теб, любов моя, от утре сутринта до вторник, когато ще те кача на самолета за Топека.

— Джеймс — радостно прошепна тя, като не вярваше на ушите си, — но…

— Сега в Париж е сутрин. Мисля, че мога да се обадя на родителите си и да се уговоря да се срещнем в сряда направо на Острова, вместо да тръгвам с тях от Ница.

— Смяташ ли, че ще възразят?

— Ни най-малко. — „Ако знаят причината — помисли си той, — те много ще се зарадват.“

 

 

Джеймс и Катрин бяха приготвили подаръци един за друг, подаръци на любовта, която се бе родила дълго преди да я признаят, защото и двамата знаеха за любовта си много, много отдавна.

— Весела Коледа, скъпа — пожела й той, като й подаде малка кутийка. Красивата опаковка — златно фолио, украсено с фини сатенени панделки във всички цветове на дъгата — подсказваше, че подаръкът е от бижутерийните магазини на „Кастел“.

— О — прошепна тя, когато видя обиците, два сапфира, които съвършено подхождаха на невероятния цвят на очите й. — Джеймс, прекрасни са.

Джеймс премести поглед от блестящите сапфири към блестящите сапфирени очи и разбра, че поръчката, която бе възложил на бижутера от магазина на „Кастел“ си заслужаваше усилията — поразителните камъни съвършено подхождаха на поразителните й очи. Но когато тя се усмихна, той забеляза една малка искра на несигурност в лъчезарните сини очи.

— Катрин?

— Великолепни са. Благодаря. — Тя сведе поглед към красивите обици и се замисли. Докосна скъпоценните камъни с деликатните си пръсти, но вместо да ги сложи, тя остави кадифената кутийка на масата и взе увития подарък, който бе приготвила за него. Погледна го в очите, усмихна се и тихо каза: — Това е за теб. Не е толкова красиво…

Но щом видя шала, който Катрин бе направила за него, Джеймс си помисли, че той бе много, много по-ценен от сапфирите. — Тя сама бе измислила мотива — „Нощен бриз“, който се носи в морето по блестящ златист лунен лъч — и после с куките, танцуващи в талантливите й пръсти, бе оплела шала.

— Катрин… — Той млъкна, не можеше да намери думи.

— Харесва ли ти?

— Чудесен е, скъпа. Чудесен е!

— Радвам се.

— Но ти, любов моя, май не хареса много обиците — нежно каза той. — Можем да ги върнем, Катрин. Утре ще взема други.

— О, не, Джеймс. Напротив, много ми харесват. Просто… — Тя сведе глава, тихо въздъхна и каза: — Просто има нещо, което трябва да ти кажа, за мен… и за Алекса.

„Чудесно — помисли си Джеймс. — Най-после, скъпа моя Катрин, ще ми довериш съкровените тайни на сърцето си.“

— Слушам те, скъпа.

— Почакай малко. Трябва да взема нещо от спалнята.

Докато чакаше, Джеймс си представяше какво ще му разкаже тя — своята версия за историята на сестрите Тейлър. Не мислеше, че ще бъде много изненадан, в края на краищата той знаеше версията на Алекса. Но когато Катрин влезе в стаята, Джеймс се стъписа. Гледаше с мълчаливо недоумение треперещите й пръсти, които оставиха ослепителната сапфирена огърлица около кадифената кутийка с обиците. Огърлицата и обиците сякаш бяха комплект, бяха направени едно за друго, бяха създадени за Катрин.

— Тази огърлица е била на майка ми — започна тя, вперила поглед в бижуто, което предпочиташе никога да не бе виждала. Сетне смело погледна Джеймс в очите и добави: — Не знам коя е майка ми, Джеймс. Оставила ме е, когато съм била само на една седмица. Алекса не ми е родна сестра.

Катрин изрече простата истина много бързо. И после, през следващите няколко часа, тя му разказа за своите сложни, противоречиви чувства, за смущението и болката, за лудото отчаяние, когато се е почувствала, откъсната от Джейн и Александър, за любовта си към Алекса и непреодолимия страх да сподели истината със сестра си, за огорчението от майката, която я е изоставила.

— О, Катрин, съжалявам, че това ти е причинило толкова много страдания.

— Сега съм по-добре, Джеймс, много по-добре. В началото се чувствах изгубена, самотна, уплашена. Спомняш ли си, когато плавахме онази нощ и ти ми каза, че трябва да се обадя на родителите си и да им кажа, че много ми липсват?

— Спомням си, че ти така или иначе смяташе да им се обадиш.

— Да, но ти ми помогна, защото си мислеше, че и те искат да разберат колко много ми липсват.

— И бях прав, нали?

— Мисля, че да. Всъщност аз не им казах, че ми липсват, но съм сигурна, че са го почувствали. Оттогава сме разговаряли няколко пъти и всеки път ги чувствам все по-близки. Не съм ги виждала от май.

— Но след два дни ще се срещнете, нали? И…?

— И малко се страхувам. — Тя замълча, после се усмихна с надежда и добави: — Но най-вече съм много развълнувана.

— Родителите ти те обичат — увери я тихо Джеймс, — както и Алекса.

— О, дано. Но, Джеймс, все още е рано да й кажа истината. Някой ден ще го направя, но трябва да мине време, докато се почувствам по-сигурна.

Джеймс кимна мълчаливо в знак на съгласие, той се притесняваше повече за голямата сестра. Любовта й към Катрин нямаше да изчезне, но сега Алекса бе толкова несигурна и нестабилна. Беше изгубила Робърт и макар истината за Катрин да не е загуба, той знаеше, че Алекса ще я почувства точно така.

— Радвам се, че ми се довери.

— И сега, като знаеш коя съм…

— Знам коя си, Катрин. Винаги съм знаел. Ти си жената, която обичам с цялото си сърце.

— О, Джеймс…

Устните му намериха нейните, както много пъти досега в този снежен следобед, но сега целувката беше различна — по-нежна, по-страстна, стигаше до дълбините на душата… целувка без тайни и сенки… целувка на всеотдайна, вечна любов.

— Утре, скъпа, ще върна обиците — прошепна той, като неочаквано се отдръпна от нея, защото изведнъж усети, че не бе достатъчно само да целува Катрин.

— О, не, Джеймс.

Тя взе кадифената кутийка и извади великолепните обици.

— Ето — каза тя, когато закачи с фините си пръсти забележителните скъпоценни камъни. — Знам, че никога няма да сложа огърлицата, Джеймс, но винаги ще нося тези обици.

— Всъщност те не са за всеки ден, не мислиш ли? — пошегува се той.

— Не, не са — призна тя.

— Помислих си, че ще ги носиш на концертите.

— Да. На концертите и… когато се целуваме… и когато се любим прошепна тя. — Искам да ме любиш, Джеймс.

— О, Катрин, не бива да бързаме. Току-що открихме целувките. Мисля, че непрекъснато мога да те целувам.

— Непрекъснато? Само да ме целуваш?

— Не — тихо призна Джеймс — но…

— Имаме два прекрасни безценни дни пред себе си, Джеймс, и се обичаме. Защо да не прекараме тези дни, като споделим всичко, любовта, радостта?

— Да, защо не — повтори той и се усмихна на красивите невинни очи. Толкова невинни…

— От два месеца вземам хапчета — каза Катрин, като неправилно изтълкува тревожната сянка, която мина през красивото му лице.

— Нямам предвид това. Просто не искам да те нараня и…

— Как е възможно нашата любов да ме нарани?

 

 

За Катрин това бе ново, непознато усещане, но и за Джеймс сексът с жената, която обича, бе нещо ново и непознато. Опознаваха се взаимно, всяко откритие им се струваше като безценно съкровище, удивяваха се на своята страст, на своята любов. Катрин трепваше при всеки нежен допир на любящите му ръце и топли устни, даваше му всичко, всичко от себе си, без да крие страстта и чувствеността на снежнобялото си тяло, без да се срамува от неутолимото желание, което изпитваше към него.

Когато и двамата бяха готови за върховния момент, когато копнееха да споделят всичко, което имат, по красивото му лице за миг се изписа тревога и загриженост. Тя посрещна опасенията му с нежна усмивка, притисна се в него, приканваше го щастлива, трепетна.

— Обичам те, Катрин — прошепна той. „О, не искам да те нараня.“

— Обичам те, Джеймс. — „Как би могла нашата любов да ме нарани?“

Не я заболя. Нямаше болка, само една чудновата разкъсваща топлина, която изчезна бързо, толкова бързо, забравена, защото сега те бяха едно и това бе най-невероятното чудо.

За миг сякаш бяха извън измерението на времето, не помръдваха, не говореха, дори не дишаха. Само се гледаха безмълвни, с благоговение, сякаш очите им красноречиво признаваха тяхната любов и радост.

После телата им леко се раздвижиха, защото не можеха да устоят на вълшебната нарастваща страст… и шепнеха най-нежните любовни слова… задъхано и страстно… отново и отново… Джеймс и Катрин останаха без дъх.

 

 

През тези два прелестни дни, омагьосани от близостта и страстта те се обичаха и се любеха, и правеха чудни планове за своята любов. Разгледаха маршрута на Катрин, град след град, и избираха къде да вечерят, кои забележителности да посетят, къде да се разходят. На Катрин й се струваше, че той иска да бъде с нея във всеки град, всяка седмица, и когато му го каза, уж на шега, но и с мъничко надежда, той обеща така да уреди ангажиментите си, че да бъде с нея колкото може повече време.

— Може би трябва изобщо да престана да работя — предложи той — и просто да стана един от неуморимите почитатели на Катрин Тейлър, който ще я следва по петите навсякъде…

— Чудесно!

— Да, но като почитател аз ще искам да те слушам, като свириш. А единствения път, когато те слушах — тихо добави той, — си помислих, че присъствието ми те разсейва.

— О, да, така беше.

— А сега?

— Не знам. Да проверим ли?

Тя изсвири Моцартовата „Соната в до мажор“, една от творбите, които щеше да представи през новогодишната нощ в Сан Франциско. Докато я слушаше, Джеймс започна истински да оценява величието на нейния неповторим талант. Това беше дарба, дарба, която тя така щедро споделяше със своята публика, великодушно канеше всеки, който иска да направи заедно с нея едно вълшебно емоционално пътешествие. Сега той пътуваше с нея, докоснаха се до крехката надежда и после през водовъртежа на буйния водопад потънаха във всемирната тъга, и сетне полетяха във вихрен танц, подскачаха, понесоха се към блажената радост, и…

И изведнъж шеметното пътешествие приключи.

— О, Катрин — продума Джеймс тъжно, — наистина моето присъствие ти пречи.

— Мисля, че мога да го преодолея в една концертна зала, пълна със стотици слушатели. Но днес, Джеймс — тихо каза тя, — ако аз съм тук, а ти стоиш там и ме слушаш, значи не съм, където трябва да бъда.

— Тогава ела при мен, любов моя.

Когато Катрин стана от пианото и потъна в любящите му прегръдки, тя осъзна истинското значение на това, което бе направила. Днес тя избираше Джеймс пред своята музика. Вече знаеше, без съмнение, без страх, че ако трябва да избира между Джеймс и своята музика, тя щеше да избере Джеймс… винаги.

 

 

— Отивам за кроасани — обяви той в девет и половина във вторник сутринта. После нежно добави: — Признавам, че си търся повод да сложа шала си.

— Разбирам — засмя се Катрин и го целуна за довиждане.

Докато затваряше вратата след него, тя се чудеше дали пък истинската причина да я остави сама, макар и за петнадесет минути, не бе просто подготовка за двуседмичната им раздяла, която щеше да започне днес следобед в четири часа. Вече си бяха обещали, хиляди пъти, че това е последната Коледа, която ще прекарат далеч един от друг. Но никой не предложи да променят плановете си. И за двамата тази Коледа бе много важна — всеки да бъде с родителите си, които обича.

Когато след пет минути телефонът звънна, Катрин бе убедена, че е Джеймс. Сигурно щеше да я пита дали иска кроасани със сирене, или с ягоди, но това щеше да бъде само претекстът, защото всъщност щеше да й каже нещо, което тя самата чувстваше — че са били разделени само пет минути, но тя вече ужасно много му липсва.

— Ало? — обади се тя с лек и нежен смях.

— Катрин Тейлър?

— Да.

— Катрин, обажда се Елиот Арчър. Запознахме се миналото лято в Инвърнес.

— Да, спомням си. Здравей, Елиот.

— Боя се, че имам лоши новини. Преди два часа експлозия разруши лодката, с която семейство Стерлинг потегли от Ница за Острова.

— О, не.

— Най-вероятно тръбата, по която минава газта е била спукана и това е причинило експлозията. — Елиот замълча за миг, за да се пребори с внезапния изблик на чувства, който премина като вихър през тялото му. — Не е имало шанс никой да оцелее. Робърт Макалистър предложи да ти се обадя първо на теб, в случай, че искаш да бъдеш с Алекса, когато тя разбере за Джеймс.

— За Джеймс?

— Откриха телата на Артър и Марион. Водолазите все още търсят тялото на Джеймс, но както вече ти казах, никой не би оцелял след такава експлозия.

— Джеймс не е бил на лодката, Елиот.

— Робърт го е видял във Вашингтон в събота вечерта и Джеймс му е казал, че на другия ден ще заминава за Париж.

— Да, но той не тръгна. Все още е в Ню Йорк. Смяташе днес следобед да лети за Ница.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Слава Богу. — Настъпи пауза и после Елиот тихо добави: — Е, май ще бъде по-добре да му се обадя.

— Аз ще му кажа, Елиот. Ще му кажа и той ще ти се обади.

— О, добре, Катрин. Ще бъда в офиса си. Той знае телефонния ми номер.

След като разговорът приключи, Елиот осъзна, че това отново се бе случило. Отново Катрин Тейлър бе пробудила отдавнашния спомен за Изабел Кастел. През август спомените бяха възкресени от поразителната физическа прилика, а сега душевната красота на Катрин му напомняше за Изабел. Не друг, а принцеса Изабел бе дошла в Лондон, за да му съобщи за смъртта на Женевиев. Тя можеше да си спести тези усилия, разбира се, но въпреки това го бе сторила, защото знаеше колко мъчителна щеше да бъде за него тази новина и искаше да бъде до него и ако може да му помогне в скръбта му. А сега Елиот долови в нежния глас на Катрин същото желание, желанието да помогне на Джеймс, ако може.

 

 

— О, Джеймс.

— Какво има, скъпа?

— Родителите ти. О, Джеймс, станала е експлозия на лодката.

— Катрин?

— Мъртви са — много тихо и много нежно каза тя. Забеляза, че е потресен и макар да не задаваше въпроси, тя усети, че Джеймс иска да чуе нещо повече, нещо, което да докаже, че това е истина. — Елиот казва, че вероятно причината е в газовата печка — тихо обясни тя. — Обади се тук, като мислеше, че и ти си с тях, искаше да взема самолета до Вашингтон, за да бъда с Алекса, когато й кажат за теб. О, любов моя, толкова много съжалявам.

Красивите очи на Катрин заблестяха от сълзи и когато преминаха първите вцепеняващи вълни на шока, Джеймс усети топлата влага в своите очи. Сълзите бяха нещо необичайно за него, не можеше да си спомни кога за последен път бе плакал и първият му импулс бе да ги скрие.

Да скрие сълзите си от жената, която обича?

„Не — каза си той и сълзите свободно се търколиха — няма смисъл да крия сълзите си от Катрин.“

 

 

— Мама сигурно е правила прочутия си горещ шоколад — най-сетне промълви той след един час.

Катрин отвърна така, както винаги бе отговаряла на неговите думи и сълзи — с любов. Прегръщаше го, целуваше нежно мокрите от сълзи страни, а сега се усмихна заедно с него, когато и двамата си спомниха за чаровната Марион.

Мина още един час и тогава Джеймс се обади на Елиот. Двамата мъже разнищиха подробностите, без да се поддават на чувствата си. Елиот предаде накратко фактите, които знаеше, после обсъдиха набързо плановете за помена в църквата, който щеше да се отслужи два дни преди Коледа. Канцеларията на протокола вече се бе заела с приготовленията за службата и приема в памет на Артър и Марион.

— След четири следобед ще излетя за Вашингтон, Елиот. Ще ти се обадя, когато пристигна.

— След четири? — попита Катрин веднага щом той затвори телефона.

— След като те кача на самолета за Топека.

— Идвам с теб във Вашингтон.

— Не.

— Да!

— Не. Послушай ме, Катрин. Трябва да бъдеш с родителите си. Думите му бяха сподавени от неочаквания изблик на чувства. О, как му се искаше да каже на родителите си причината, поради която не отиде при тях в Ница! Ако им беше обяснил, може би, докато майка му е приготвяла горещия шоколад, двамата с баща му щяха да си мислят с радост за чернокосите им синеоки внуци, които ще огласят със смях и глъчка Инвърнес. Джеймс бе имал намерение да съобщи на Марион и Артър за любовта си към Катрин. Но сега вече бе прекалено късно и когато отново заговори, гласът му бе пресипнал от вълнение:

— Скъпа, не мислиш ли, че най-важното сега е да бъдеш с родителите си?

— Ще бъда с тях, Джеймс, след няколко дни. Може би и двамата ще бъдем — добави тихо тя. — Но сега искам да съм с теб.

— Ти си с мен, Катрин. Ти си винаги с мен. Единственото, от което имам нужда, е да говоря с теб, скъпа, и всяка вечер ще ти се обаждам по телефона. Това е, от което се нуждая и което искам. — Джеймс се усмихна, без да сваля поглед от тревожните сапфирени очи. — Освен това Елиот ще бъде там, както и Робърт и Брин.

— И Алекса.

— Тя също трябва да замине за Топека.

— Да, но не преди двадесет и четвърти.

 

 

Три часа след като Джеймс целуна Катрин за довиждане, тя беше при родителите си, които не бе виждала от месец май. В съзнанието й те си бяха останали все така жизнени и добросърдечни. Но сега, дори от разстояние, те изглеждаха различни, малко по-уморени, не толкова жизнерадостни и някак си тъжни. „Дали защото са остарели? Дали последните седем месеца са ги променили?“ — питаше се тя. Но когато се приближи към тях разбра, че не възрастта е причината, а несигурността, която се бе настанила в очите им.

Несигурност? Защо, заради нея? За нейната любов?

Катрин се втурна към Джейн и Александър и в следващия миг полетя над мрачната пропаст, която толкова време я бе разделяла от родителите й. Когато се озова в прегръдките им, тя вече беше далеч от бездната и тихо повтаряше:

— О, мамо, о, татко, толкова много ви обичам.