Катрин Стоун
Островът на дъгите (9)

Глава 8

Долината на Лоара, Франция… май 1989

Изабел стоеше до прозореца в своята вила, построена в стила на седемнадесети век. Лъчезарните й сини очи гледаха отвъд великолепната гледка на реката и ливадата, сякаш се надяваше да зърне онова далечно място, където се намираше любимата й дъщеря, която днес щеше да узнае истината. Как удивително бързо минаха тези двадесет и една години! Споменът от малкото скъпоценни дни, които прекара с дъщеря си, бе съвсем жив. Толкова често мислите й се връщаха две десетилетия назад и онези далечни дни, които се бяха запечатали в паметта й много по-ясно, отколкото последвалите ги години. И сега, на този ден, нейното малко момиченце, вече зряла жена, щеше да научи истината за онези отдавна отлетели дни. Но дали щеше да усети голямата любов, с която бяха изпълнени те?

— Изабел? Донесох ти чай.

Гласът на Луи-Филип я изтръгна от мислите и. Щом го чу, тя извърна поглед от прекрасната гледка на долината и се обърна към мъжа, който от десет години бе неин съпруг. Луи-Филип бе изгубил любимата си съпруга, също както Изабел бе загубила любимия Александър. Връзката им бе започнала като нежно разбирателство на взаимната им загуба и самота и бе прераснала в нежна и всеотдайна любов.

Луи-Филип знаеше тайните на Изабел и бе живял с тъмните сенки на Жан-Люк — хората, които злодеят бе изпратил да я следят. В началото му се искаше да се отърват от зорките зловещи погледи, но тревогата му изчезна, щом като разбра колко успокояващо бе тяхното присъствие за Изабел. Щом мъжете бяха там и я наблюдаваха, надявайки се, че тя ще ги отведе при дъщеря си, значи безмилостното преследване на Жан-Люк бе все още безуспешно. Той все още не бе открил изчезналата принцеса. Тя беше в безопасност.

А преди шест години — две седмици след като самолетът, в който пътуваха Жан-Люк и втората му жена, потъна в Средиземно море — сенките изчезнаха. Според вестниците самолетната катастрофа не беше случайна, макар че самоличността на саботьора си остана загадка. За Изабел не бе от значение кой от враговете на Жан-Люк е решил да го убие. По-важното бе, че чудовището е мъртво… и сенките бяха изчезнали.

Цели петнадесет години зловещите копои не я изпускаха от погледа си. „Но какво означава тяхното изчезване? — отново и отново се питаше тя. — Защо Ален им е заповядал да се махнат? Дали знае той за тяхната злокобна мисия?“ Или може би новият монарх бе по-хитър от баща си? Дали момчето, което несъзнателно спаси живота й, се бе превърнало в мъж, по-зъл, по-опасен, по-жесток от Жан-Люк? Дали Ален Кастел не е решил да я заблуди, че вече не я грози никаква опасност, с надеждата, че ще може да я проследи до принцесата, която представляваше заплаха за престола му?

Изабел се изкушаваше… толкова много се изкушаваше да потърси дъщеря си, но не биваше да рискува. Дори когато разбра, че новият принц е възстановил великолепието на Острова, както беше по времето на Александър — един рай, в който се носеше музика и ухание на цветя — тя все пак имаше чувството, че това е хитра клопка. В края на краищата Ален беше син на Жан-Люк. Той бе прекарал детството си в двореца, който се бе превърнал в непревземаема и мрачна крепост. Уроците, които Ален бе получил от баща си, бяха уроци по властолюбив, алчност и терор, а не уроци по любов, радост, музика и поезия.

О, как копнееше да види дъщеря си! Но не, не биваше да поема такъв риск. Беше невъзможно да я открие. А и дълбоко в себе си тя знаеше, че това няма да бъде справедливо, независимо от умолителния отчаян зов на сърцето й. Също както не бе справедливо и това, което ставаше днес. Изабел пое с треперещи ръце чашата с чай, която Луи-Филип й донесе. Едва доловимото тракане на финия порцелан издаваше чувствата, завладели сърцето й. Не че съпругът й не се досещаше какви са те.

— За какво мислиш, любов моя.

— Точно сега си мислех, че не биваше да моля да й кажат истината. Нямах такова намерение, но когато я предадох в ръцете на другата жена и осъзнах, че моето момиченце никога няма да разбере за моята любов… Молбата ми беше твърде егоистична, направих го заради себе си, а не заради нея. Ако можех, щях да поправя станалото, но сега само се моля истината да не я нарани и да не предизвика омразата й. Споменът за онези кратки мигове, когато бяхме заедно, е толкова топъл, пълен с любов и нежност…

Изабел сви рамене. Споменът за дъщеря й бе най-ценното нещо в живота й. Как й се искаше този спомен да бъде споделен, между майка и дъщеря, но… това беше невъзможно. Нима едно малко бебе може да има спомени? И каква ли ще бъде реакцията й, когато днес узнае истината? Гняв? Измяна? Тъга? Изабел не искаше дъщеря й да страда, в никакъв случай и все пак мисълта, че това вече пораснало момиче може да приеме фактите само с едно безразлично вдигане на рамене, като една забравена история без последици, терзаеше душата й. О, как копнееше мълчаливото послание за любов да достигне до нейното момиче, но това бе само още едно доказателство за собствената й сантиментална наивност.

— Убедена ли си, че ще й кажат истината?

— О, да. — Изабел знаеше, че красивата жена с искрящите зелени очи ще спази обещанието си, също както през последните двадесет и една години живееше с убеждението, че тази жена ще удържи всички обещания, които бе дала, особено най-важното: „Винаги ще я обичаме“.

 

 

— Има нещо, което ние с татко трябва да ти кажем, скъпа моя. — Джейн говореше нежно на доверчивите невинни сини очи. Най-после мигът бе настъпил. Тримата бяха прекарали един прекрасен пролетен следобед, разхождайки се в двора на Оберлин, и скоро трябваше да отидат в близкия ресторант, за да отпразнуват рождения ден, но първо трябваше да й кажат истината в тихата мотелска стая, защото красивата чувствителна Катрин бе доловила вече тревогата в очите им.

— Какво е то? — попита Кат нетърпеливо. Предчувствията й се оправдаха и сега изведнъж се уплаши от това, което щеше да чуе. Може би някой от родителите й е сериозно болен? Или пък нещо лошо за Алекса?

— Това е нещо, което се случи доста отдавна — започна Джейн, като извърна очи от Катрин, защото тревожното изражение напомняше толкова ясно за майката, която бе срещнала преди двадесет и една години. Джейн погледна умолително Александър, който бе обещал да й помогне в трудната задача. Джейн и Александър разказаха историята заедно, като всеки продължаваше мисълта на другия. Започнаха от самото начало. От онзи великолепен пролетен ден и пътуването до Канзас. Докато Катрин слушаше за внезапния кръвоизлив, за линейките, за дъщерята и майката, настанени в интензивното, тя бе потресена и натъжена, че раждането й е причинило толкова неприятности на майка й и толкова тревоги на баща й. Катрин не бе изненадана, че родителите й досега не бяха говорили за това пред нея, но се чудеше защо точно днес са решили да й разкажат всичко това.

— Бебето почина на петия ден. — Гласът на Александър бе ласкав и тих, но думите му я стреснаха.

— Почина? — повтори Катрин като в унес, без дори да схване смисъла на това, което казваше баща й.

Мълчеше, в очакване да чуе за чудото, което е станало. Дали бе оживяла, след като са я обявили за мъртва? Или пък е била близначка на момиченцето, което се е родило първо и е починало? Ами да, сигурно е близначка. Катрин бе чела за близнаците — как единият страда, когато другият е починал при раждането. Опитваше се да усети далечната си сестра близначка, момиченцето, което е мъртво, но странно, усещането за загуба го нямаше. Чувстваше липсата само на една сестра и цял живот се бе борила с това усещане, но тази сестра беше Алекса.

Алекса, която с радост я очакваше в Ню Йорк, поне така бе прозвучал гласът й по телефона. Алекса, с която през последните осем години я свързваше крехко, но ценно приятелство, поне така се надяваше.

— Имала съм близначка, нали?

— Не, скъпа — отвърна нежно Джейн. Красивите й очи се наляха със сълзи и тя погледна към Александър. Но съпругът й не можеше да разкаже тази част от историята. Защото само тя знаеше думите, познаваше чувствата на жената, която й бе поверила любимата им Катрин. — В деня, когато ме изписаха от болницата, реших да отида до отделението за новородени и да погледам бебетата, преди да си тръгна. Имах нужда от смелост, за да се изправя с лице към своята загуба и смелост, за да помогна на татко ти да кажем на Алекса за момиченцето, което бе починало. Отидох в отделението, за да потърся кураж и сили, но вместо това открих едно чудо. Открих теб.

Внимателно и нежно Джейн разказа за невероятното чудо, което се бе случило в онзи ден. Само някакво далечно кътче в съзнанието на Катрин долавяше думите, вълнението и ги съхраняваше в паметта й, но единствената истина, която в този миг се вряза в съзнанието и, бе силната болка, а не невероятното чудо…

— Значи не съм ваша дъщеря. — „Това бе някакъв едва доловим шепот, деликатен, колеблив също като измамното затишие, предвещаващо силна буря. Не съм ваша дъщеря. Не съм родна сестра на Алекса, макар че цял живот тя ми е липсвала.“

— Напротив, Кат, ти си наша дъщеря! — намеси се Александър, а гласът му бе пресипнал от вълнение. — Може и да не сме твоите биологични родители, скъпа, но ти наистина си наша дъщеря.

Джейн и Александър бяха обсъждали помежду си думите „биологични“, „рождени“, „кръвни“, „истински“, но бяха отхвърлили всички варианти, с изключение на „биологични“. Те бяха истинските родители на Катрин.

— Вие сте ме осиновили.

— Да. — Джейн поясни: — Това не беше официално осиновяване. Майка ти не ми даде акта ти за раждане. Ти си родена в един и същи ден с моето бебе, което почина и затова…

— Значи моят акт за раждане е всъщност на бебето. И тя ли се е казвала Катрин?

— Не, скъпа. Тя се казваше Мери. Почина, преди да се запише името й в акта за раждане, така че в Бюрото за статистика ние просто дадохме името Катрин.

Името, вписано в смъртния акт на бебето, беше Мери. Джейн и Александър се бяха разтревожили, че смяната може да бъде разкрита, но регистрирането на раждането и смъртта се правеха независимо едно от друго и данните не бяха вкарани в компютър. Освен това и двамата бяха решили, че този вариант е по-безопасен, отколкото официалното осиновяване, защото тогава нямаше да се проведе разследване, което да разкрие причината за страховете на майката на Катрин.

В стаята настъпи тягостно мълчание. Джейн и Александър се опитваха да проникнат в мислите на дъщеря си, с която нямаха генетична връзка, но с която са били винаги здраво свързани. Свързваше ги не само любовта им към музиката, но и спокойните безоблачни отношения и забележителните послания на сърцата им. Преди, още от самото начало всеки разбираше безпогрешно мълчанието на другия. Но сега, докато се опитваха да проникнат в мълчанието на Катрин, Джейн и Александър усещаха как техните чувства рикошираха обратно в тях, блокирани от една нова, невидима стена.

— Кат — прошепна безпомощно Александър.

— Защо ми го казвате сега? — попита тя, а въпросът й прозвуча като тих упрек и като още по-тиха безмълвна молба: „Защо никога не сте споменавали за това?“

— Защото обещах на… майка ти… че ще ти кажа истината, когато навършиш двадесет и една години.

— Защо? За да не разбера, че не ме е искала?

— О, не, скъпа, тя наистина те искаше. Трябва да ми повярваш. Толкова много те обичаше.

— Но е била много млада и бедна, така ли?

— Не — призна Джейн — не беше нито млада, нито бедна. Обясни ми, че е опасно да останеш при нея. Не знам защо, скъпа, но знам, че някой я преследваше и тя много се страхуваше от хората, които не изпускаха от поглед и нея… и теб.

— Как се казва? Коя е тя? — „Коя съм аз?“

— Не знам, Кат. Нищо не ми каза за себе си, освен, че е твоя майка, и че много, много те обича. — Джейн замълча и после тихо добави: — Мисля, макар да не съм сигурна, че баща ти се е казвал Александър. За нея беше много важно второто ти име да е Александра.

„Но второто ми име е Александра заради татко!“ Тази мисъл дойде спонтанно, почти несъзнателно, защото цял живот тя бе вярвала и се бе гордяла с факта, че е кръстена на баща си, Александър Тейлър — скромният талантлив, прекрасен човек, от когото бе наследила толкова много неща включително своята невероятна музикална дарба. Тя бе кръстена на него, нейната сестра се казваше Александра и това бе едно прекрасно доказателство, че принадлежи към това семейство.

А сега?

Сега се молеше всичко това да е една жестока шега! Желанието й бе абсурдно, защото родителите й никога не са били жестоки, дори и на шега. Но тя предпочиташе да живее с откритието, че Джейн и Александър имат някаква тъмна страна, някаква зловеща перверзност в съзнанието си, която ги кара да й разказват всичко това. Би могла да го преживее само и само да получи обратно всичко, в което бе вярвала и което бе считала за истинско!

Но уви, това не беше жестока шега и докато Катрин гледаше майка си и баща си, които тъй много обичаше, случи се нещо ужасно. Усещаше, че се отдалечава от тях… и пропастта ставаше все по-голяма и по-голяма… Искаше да спре, но не можеше… Сякаш бе попаднала в лавина и колкото повече се бореше, толкова повече се задушаваше под снежната маса. Не й стигаше въздух, виждаше Александър и Джейн като през някаква мъгла и те изглеждаха толкова различно! Не, те не бяха нейните родители. Те бяха мили, щедри, обичливи хора, които бяха спасили едно сираче, застрашено от някаква загадъчна опасност, и бяха приели с любов този малък, безпомощен посетител в своя живот. Те са били толкова сърдечни и отзивчиви към малката си гостенин, че я бяха накарали да се чувства като член от семейството.

Но тя не принадлежеше към това семейство! Тя беше натрапница! Тя беше гостенка в дома им, в сърцата им, и живота им и се бе озовала случайно там. Не беше резултат от страстния съюз между мъжа и жената, които са решили с любов да създадат един нов живот. Алекса беше плод на любовта им, както и момиченцето Мери, което бе мъртво, но тя… тя…

Катрин се опита да пропъди мислите си, но се оказа безсилна пред тях. Те връхлитаха върху нея като разбушувана река, поглъщаха я, носеха я надолу по течението, далече, далече от всичко онова, което й бе познато и с което бе живяла досега. Миналото — това чудесно кътче, където живееше, обградена с любов — се превърна в един далечен спомен, в прекрасен сън, завинаги прогонен от истината.

Истината. Тя не беше тяхна дъщеря. Тя беше изоставеното бебе на една загадъчна жена и един мъж на име Александър. А дали е била плод на любовта им? Или нежелана грешка? Едва ли имаше значение, защото, каквото и да е представлявала тя за мъжа и жената, които са я създали, явно не е имала достатъчно голяма стойност за тях, щом са били готови да я дадат на чужди хора.

— Опитвали ли са се да ме открият? — прошепна Катрин.

— Не, скъпа, поне ние не знаем. Мисля, макар че тя не го каза, че баща ти е бил мъртъв, когато си се родила. За нея е било почти невъзможно да те открие, Кат, а да не забравяме и опасността.

— Каква опасност? Как може да е опасно за едно бебе да бъде с майка си?

— Не знам, любов моя — отвърна нежно Джейн. — Но вярвам, че опасността наистина е съществувала. Непрекъснато я следяха и тя положи големи усилия, така че мъжът, който я следеше, да не разбере какво става. Ето защо ние с татко ти също трябваше да бъдем много внимателни. Не сме разказвали на никого тази история.

— Не е вярно! Казали сте на Алекса! Тя е знаела всичко.

— Не, скъпа, Алекса нищо не знае.

„Да, знае“ — изписка един глас вътре в нея. Някога гласът бе толкова познат, един постоянен спътник, но напоследък безмилостните му забележки бяха заглушени от надеждата. А сега натрапчивият глас се бе върнал, ясен и безпощаден, носейки със себе си старата болка. „Тя знае, че не съм малката й сестричка, и затова никога не ме е обичала…“

— Алекса не знае — повтори Джейн.

— Обещай ми, че никога няма да й кажете.

— Обещавам — съгласи се Джейн, като й се искаше да добави, че за Алекса това е без значение, но все пак думите й нямаше да прозвучат убедително. Да, гласът на Алекса издаваше и любовта, и гордостта, която изпитваше към Кат сега, но Джейн никога нямаше да забрави първите дванадесет години, през които двете момичета бяха заедно, нямаше да забрави потресаващата реплика на Алекса, когато за първи път видя Кат: „Тя не е моя сестра“.

 

 

Катрин успя някак си да прикрие болката си, да овладее чувствата си, като уверяваше родителите си, че всичко е наред, че за нея тази новина няма никакво значение. И когато Джейн и Александър си тръгнаха, тя остана сама, наистина сама с истината и нейните бляскави символи: великолепната сапфирена огърлица и невероятно голямата парична сума. Александър бе вложил стоте хиляди долара доста предпазливо, но за двадесет и една години дори и най-консервативните вложения се бяха превърнали в значителна сума. Сега Кат притежаваше един милион долара! Но тя не искаше нито цент от тях! Искаше само да се върне към времето, когато знаеше коя е тя и на кого принадлежи.

Но това време безвъзвратно си бе отишло. Още по-лошо дори, то никога не е съществувало. Докато мислеше за своята самоличност, Катрин изведнъж осъзна колко просто и ясно беше преди. Катрин Александра Тейлър беше, била е, три важни неща: дъщеря… сестра… музикантка. Това беше всичко и бе напълно достатъчно, дори повече от достатъчно. А сега… тя не е нито дъщеря, нито сестра.

Но все още е музикантка.

 

 

Минаха две седмици, докато Катрин набере кураж да седне отново на пианото. Толкова се страхуваше, че може да е изгубила тази последна част от себе си, тази тънка нишка, която я свързваше с миналото.

Досега винаги бе смятала, че е наследила дарбата от талантливия си баща, когото толкова много обичаше. Но когато отново засвири и разбра, че всичко, което е било преди, е само начало на удивителния й талант, тя усети някакво ново изумително привличане, забележителна непозната връзка с великите композитори, чиято музика свиреше. Корените й се намираха някъде дълбоко във вековете, в някой друг живот, от който бе наследила и дух, и сърце, и душа. Винаги се бе възхищавала от гения на Моцарт, Бах и Бетховен, но сега усещаше как тяхната страст и вълнение живеят вътре в нея, и сега разбираше истински тяхната болка, тяхната тъга и самота. Катрин свиреше така, както не бе свирила никога досега. Свиреше някаква нова музика — поразително трогателни композиции, които се раждаха от нейната наранена, объркана душа.

Катрин яростно се бе вкопчила в своята музика — единственото нещо, което не бе изчезнало — и отчаяно се опитваше да се примири с жестоките загуби. Тя не беше дъщеря на Джейн и Александър, не бе свързана с тях така, както досега си е мислила. Тя за първи път се сблъска с истината, но те отдавна са я знаели. Винаги са я знаели и въпреки това винаги са обичали своята втора „дъщеря“. И тя ги обичаше, и то много, но все още се чувстваше далеч от тях, чувстваше се смутена и несигурна. Вярваше че след време отново ще се сближи с родителите си, към които бе силно привързана.

А Алекса? Какво ще стане със сестрата, която толкова много обичаше и която всъщност не й беше сестра?

„Ти не си нейна сестра“ — напомняше й гласът на истината.

„Но тя не знае нищо!“ — отвръщаше отчаяно сърцето.

„Не, не знае — съгласи се гласът на истината. — Но скоро ще разбере, веднага щом те види. Нима си мислиш, че можеш да скриеш чувствата си? Ти си се променила. Сякаш на челото ти е изписана буквата «О» — осиновена. Алекса веднага ще разбере… и ще си отдъхне с облекчение. Тя никога не те е искала, забрави ли?“

„Но тя все още не знае, бих могла да запазя тайната в себе си и някой ден, някой далечен ден да я разкрия, когато за Алекса истината ще бъде без значение.“

„И кога е този далечен ден? Когато с Алекса ще бъдете близки приятелки? Фантазии!“

„Ами ако не са фантазии? Ако наистина се сприятелим? Трябва да разбера дали това ще стане. Трябва! А дотогава някак си, някак си ще трябва да крия истината.“

Но как ли би могла да крие истината, която непрекъснато я тормозеше и се превръщаше в кошмари В редките мигове, когато успяваше да заспи! Алекса веднага щеше да забележи болезнената истина в нейните невинни, измъчени, тревожни очи.

Докато се бореше да овладее стихията, разбушувала се в сърцето й, Катрин подсъзнателно търсеше други начини, с които да запази тайната дълбоко в себе си. Изведнъж й хрумна да си пусне дълга коса. Сапфирените й очи бяха нежно обградени от меки черни като абаносови къдрици. Фигурата й леко се закръгли, напомняйки, че преди това бе символ на цветущо здраве. Новият външен вид, замислен като защитна черупка, която да прикрива чувствата й, бе всъщност толкова нездрав и измъчен, че съвсем красноречиво издаваше огромното й страдание.

О, колко се бе радвала, че ще се мести в Ню Йорк, колко бе щастлива, че Алекса я очакваше с нетърпение и колко много се бе надявала, че най-после ще станат близки! Но сега, през седмиците, които й оставаха до срещата със сестра й — която всъщност не й беше родна сестра — Катрин отчаяно събираше сили, за да се отправи на най-важното пътешествие в живота си.