Катрин Стоун
Островът на дъгите (6)

Глава 5

Манхатън… май 1989

Сърцето й лудо заби от радостно предчувствие, когато асансьорът на Медисън Авеню се понесе от мраморното фоайе към луксозния офис на Джеймс Стерлинг. През последните дванадесет дни той беше в Токио и раздялата бе нарушила не само страстните им любовни преживявания, но и духовния им контакт. Винаги, когато Джеймс беше в командировка, те водеха среднощни телефонни разговори, но този път разликата в часовите пояси и многобройните професионални ангажименти бяха попречили на това удоволствие. Дългите откровени разговори, станали неразделна част от живота им, ги караха да се чувстват прекалено близки за седемте седмици, през които бяха заедно.

Джеймс се бе върнал още на обяд, а вече минаваше шест, но Алекса търпеливо бе чакала досега, защото знаеше, че той трябва да проведе всички важни телефонни разговори, които бе пропуснал през последните дванадесет дни. Искаше, когато най-после го види, да го има само за себе си, да получи цялото му внимание.

О, как копнееше тя за него! Как жадуваше да види очите му, усмивката, да чуе гласа му, да усети допира му! Искаше да узнае всяка една подробност за успешните преговори в Япония и от своя страна да му разкаже за всичко, което е преживяла през последните дванадесет дни. Искаше да се смее, да говори, да споделя… Но най-много й се искаше — както призна пред себе си, докато вървеше по червения плюшен килим към офиса му — да зърне сините очи, усмихнати и доволни, че я виждат отново… да усети ласкавия допир на изкусните пръсти… да чуе нежните въздишки, докато той я съблича и преоткрива копринената кожа на съвършеното й тяло.

Вратата на офиса бе широко отворена. Веднага го забеляза, седнал зад бюрото. Усетил присъствието й, Джеймс скочи на крака, за да я посрещне.

— Здравей. — Гласът му бе топъл и нежен, ласкав и обещаващ.

— Здравей. — Тя се облегна предизвикателно на вратата и прошепна с прелъстителен тон: — Г-н Стерлинг, ако не подпишете веднага задоволителната сделка, която ви предлагам, ще ви…

— Алекса — прекъсна я той и се засмя. После се приближи към нея, отвори по-широко вратата на просторния офис и добави: — Бих искал да се запознаеш със сенатор Робърт Макалистър.

— О! — Ако някой друг мъж бе подслушал несъзнателно нейната прелъстителна команда, за Алекса нямаше да е трудно да прикрие смущението и изненадата под маската на невинна усмивка. Но това беше не друг, а Робърт Макалистър. Тя се изчерви и когато продума тонът й бе неочаквано рязък: — Сенатор Макалистър.

— Госпожице Тейлър — отвърна той, макар че се стресна от враждебността в гласа й и от великолепните смарагдови очи, които го обвиняваха сякаш бе извършил нещо непростимо… нещо много по-сериозно от това, че бе попречил на страстната й среща с Джеймс.

— Робърт току-що ми каза, че не се познавате — каза Джеймс със спокоен тон, а сините му очи я погледнаха въпросително.

— Така е. Не се познаваме — отвърна Алекса.

„Разбира се, че не сме се виждали“ — помисли си тя.

На всички бе направило впечатление, че сенатор Макалистър и неговата съпруга не сметнаха за нужно да участват в „Пожелай си нещо, щом видиш звезда“ — годишното коледно представление, подготвено от продуцентите и актьорите на „Пенсилвания Авеню“. Само за три години това шоу, в което участваха много знаменитости и чиито приходи отиваха за децата, болни от рак, бе станало един от най-успешните благотворителни фондове във Вашингтон. „Пожелай си нещо, щом видиш звезда“ се радваше на въодушевената подкрепа на най-влиятелните, най-известните личности в столицата, на всички ярки звезди в политическите и артистичните кръгове. На всички ярки звезди с изключение на най-ярката — сенатор Робърт Макалистър.

Сенаторът от Вирджиния не се бе появявал нито в коледното представление, нито дори в студиото на „Пенсилвания Авеню“. Естествено, неговите колеги бяха ходили в студиото поне веднъж — да присъстват на снимките, да се намесят с някой съвет или просто да се запознаят с Алекса. Но Робърт не си бе направил труда да отиде там. Алекса напълно разбираше, че един народен избраник, на чиито плещи лежат тежки и отговорни задачи е достатъчно зает, за да си пилее времето, като флиртува с нея. Но тя знаеше, че не това е причината, поради която Робърт Макалистър не се появяваше в студиото на „Пенсилвания Авеню“ и на благотворителното коледно шоу. Той просто съвсем тенденциозно избягваше срещата с нея.

И сега, щом почувства студенината в очите на Джеймс, тя предизвикателно впери поглед в красивото лице на Робърт, търсейки доказателство, че той наистина умишлено бе избягвал да се запознае с нея. Но топлите кафяви очи бяха непроницаеми; влудяващо, арогантно безизразни — явно съвсем умело прикриваше презрението си към нея. „Ами да — каза си тя, — Робърт Макалистър е изкусен политик и нищо чудно да е по-добър актьор от мен.“

— Алекса, това е Робърт — тихо каза Джеймс и тя за първи път долови ледени нотки в гласа му.

— Много ми е приятно — каза тя с престорено мил тон и се усмихна. — Не знаех, че двамата с Джеймс се познавате.

— Колеги сме от юридическия факултет.

— О, разбирам. — Тя продължи да се усмихва чаровно, въпреки че новините бяха лоши. Предполагаше, че Робърт се е срещнал с Джеймс само по работа, но за съжаление се оказа, че те са приятели.

— През почивните дни с жена ми ще бъдем в града. В събота вечерта сме заети, но се надявах утре да вечеряме четиримата заедно. — Робърт очакваше, че Алекса веднага ще приеме поканата. Бе разбрал от Джеймс, че тя не е ангажирана в театъра и едва ли има други планове за вечерта. Но Алекса мълчеше. Изглеждаше смутена, объркана, сякаш търсеше безуспешно някакво извинение. Веднага щом усети, че тя се бори със себе си, той се притече на помощ и добави: — Разбира се, това предложение е малко неочаквано за вас. Може би имате други планове.

„Просто нямам никакво желание да се срещам с жена ти“ — мислеше си Алекса. Възможно ли е Робърт да не знае нищо? Дали наистина не е ходил в студиото само защото е имал по-важни задачи? Да, очевидно съществуваше такава възможност, макар да й се струваше невероятно, че Хилари не бе разказала на съпруга си за тяхната вражда. О, как й се искаше да измисли някакво логично извинение или поне някаква умна и убедителна лъжа. Но откакто познаваше Джеймс, Алекса бе изгубила способността си да лъже.

— В събота сестра ми има рожден ден. Навършва двадесет и една години — най-сетне продума тя. Разбира се, това бе самата истина, но думите й прозвучаха твърде неубедително.

— Ще ти се обадя по-късно, Робърт — намеси се Джеймс.

— Добре. А сега по-добре да тръгвам. Радвам се, че се запознахме, Алекса.

— И аз се радвам, Робърт.

Алекса остана в офиса, докато Джеймс изпращаше Робърт до асансьора. Когато се върна, той я намери до прозореца, втренчила поглед в гъмжащата от коли улица. Вместо да се наслаждава на великолепния залез, тя гледаше безизразно надолу към ръмжащите превозни средства. Беше твърде необичайно за Алекса да предпочете шума и хаоса пред красотата на природата, но явно този път хаосът като нежелан гост се бе промъкнал в душата й. Мислите й бяха далеч оттук. Джеймс почака известно време, като се надяваше, че тя ще усети присъствието му. Но Алекса въобще не реагира и когато най-сетне той проговори, гласът му — макар да бе тих и спокоен — я стресна.

— Не знаех, че обръщаш толкова голямо внимание на политиката, Алекса. И честно казано, бих си помислил, че твоите политически възгледи съвпадат с тези на Робърт.

— Политиката няма нищо общо, Джеймс.

— Да не би да се притесняваш, че е чул думите ти?

— О, не — призна Алекса. Миг по-късно тя намери смелост да се обърне с лице към него. И тогава видя това, от което винаги се бе страхувала… разочарование. Бе се държала грубо и невъзпитано с приятеля му и сега Джеймс бе разочарован от нея.

— А какво тогава?

— С жената на Робърт не сме особено близки.

— Нима си се срещала с Хилари във Вашингтон? — Той изведнъж си представи сблъсъка между аристократичната надменност на Хилари и непоносимостта на Алекса към такова държание, но беше учуден, че Алекса толкова време не се е отърсила от такова стълкновение. Нима не можеше да изтрие от паметта си Хилари Макалистър?

— Да, срещала съм се, но не във Вашингтон. Не съм виждала Хилари от осем години, откакто завършихме гимназия.

— Трудно ми е да повярвам, че с Хилъри сте били в едно и също училище.

— Очевидно не е трябвало да бъдем — поне така смяташе Хилари Саманта Балинджър. Но една цяла година бедното момиче от Канзас и богатата дъщеря на губернатора на Тексас бяха съученички в академията Балинджър в Далас. Чувал си за Балинджър, нали? Едно доста изискано частно училище, основано от дядото на Хилари, създадено само за наследниците на фамилията Балинджър от Далас, за да се избегнат контактите им с простолюдието.

— И всичко това е само заради една стара вражда от ученическите години?

— Не, нещата са много по-дълбоки.

— Но какъвто и да е бил конфликтът, ти вероятно отдавна си го превъзмогнала — тихо възрази Джеймс, макар че горчивината в тона и красивите й тъжни очи красноречиво му подсказваха, че старата вражда съвсем не е забравена. Забравена или не, тя трябваше да си остане в миналото. В края на краищата тогава те са били момичета, а сега са зрели жени. — Алекса, Робърт е мой много близък приятел. Бих искал утре да вечеряме с тях.

— Не можеш ли да отидеш сам?

— Не и ако нямаш извинителна причина.

— Не мога ли просто да откажа?

— Не и този път.

Алекса се вгледа в непроницаемите сини очи на блестящия адвокат, на човека, чийто огромен успех се дължеше отчасти на способността му да се оттегли от всяка една сделка, когато не постигне очакваните резултати.

— Сделката провалена ли е, Джеймс? — попита тихо тя. „Ако утре не отида на вечеря със стария си враг, това означава ли, че между нас… между нас всичко е свършено?“ Алекса знаеше, че Джеймс ужасно ще й липсва, ако изчезне внезапно от живота й. „А дали аз ще му липсвам?“ — питаше се тя. Търсеше отговор в безстрастния му поглед, но откри само познатата студенина. Може би той просто ще си отиде — с тъга си мислеше тя. — Може би с лекота ще изрече прочутата си реплика: „Честно казано, скъпа, въобще не ми пука.“

— Алекса — започна Джеймс, без да отговори на въпроса й, — защо не ми разкажеш за теб и Хилари?

За теб и Хилари. Докато думите отекваха в съзнанието й, Алекса осъзна, че Хилари нямаше нищо общо с тази история. По-скоро ставаше въпрос за нея самата… за собствените й грешки, за собствената й жестокост и непочтеност. Хилари бе само едно огледало, което с безпощадна точност отразяваше недостатъците на Алекса.

— Алекса? — тихо извика Джеймс, неочаквано обезпокоен от безмерната тъга в очите й. Тъга и несигурност. Сякаш се страхуваше, че ако позволи на Джеймс да надникне в най-съкровените кътчета на душата й, той ще се разочарова от това, което ще види там. Защо е толкова уплашена? Той се доверяваше на инстинкта си за нея, но очевидно тя не вярваше в себе си. — Трябва да се обадя на един клиент в Сан Франциско. Разговорът не е поверителен, така че можеш да останеш тук. Моля те, седни на дивана и ме изчакай. Имаш ли нещо против да отидем после в апартамента ти и да поговорим?

Въпросът бе достатъчно учтив, но Алекса знаеше, че този път не може да каже „не“. Ще трябва да разкрие пред Джеймс неприятните истини за себе си, за ужасните чувства, завладели едно малко лъчезарно момиче преди двадесет и една години, в мига, когато за първи път видя малката си сестричка…

 

 

— Тя не е моя сестра — заяви Алекса с присъщата си категоричност, когато погледна бебето, сгушено в любвеобилната прегръдка на майка й.

Гласът й бе самоуверен, но цялата трепереше от смущение и яд. Нови силни чувства бяха завладели съзнанието й веднага щом забеляза как родителите й с любов и възхищение гледаха Катрин. Със същата любов, със същото възхищение както преди бяха гледали само нея. И сега, докато изричаше думите си, тя долови нещо друго в очите на майка си и баща си, нещо, което не бе виждала преди — тревога и още по-лошо, разочарование. Разочарованието бе съвсем краткотрайно. Но за шестгодишната Алекса то беше като доживотна присъда и от този миг нататък, чистата искрена радост, която се излъчваше от цялото й същество, бе безвъзвратно помрачена. Дълбоко в себе си тя се промени завинаги, но съвсем умело прикри чувствата си. Смело и талантливо изигра първата си роля. Тя беше отново слънчевото, лъчезарно, очарователно момиче и винаги щеше да бъде такава, защото отчаяно се нуждаеше от любовта на родителите си. Не искаше отново да ги разочарова.

Алекса бе лъчезарна и блестяща, както преди, но блясъкът вече беше фалшив. И също като ослепителните светлини на сцената, които скоро щяха да й станат съвсем познати, този блясък бе заслепяващ и неговата поразителна, ярка светлина не позволяваше на никого да надникне в тъмнината, която се намираше отвъд него. Никой не можеше да надникне в тъмните сенки на младото й сърце, но тя много добре знаеше какво се таи там: страшни чудовища, над които тя нямаше власт — ревност, жестокост, омраза. Тя намрази Катрин още в мига, в който я видя, и колкото повече растеше малката й сестричка, толкова повече се засилваше омразата на Алекса към нея. Катрин бе съвършена, наистина съвършена и Алекса все повече се убеждаваше в собствените си недостатъци.

Дори когато беше съвсем малко бебе, Катрин никога не плачеше. Само се усмихваше чаровно и невинно като Мона Лиза. Много преди да се научи да ходи и говори, най-голямото удоволствие за нея бе да седне в скута на Александър, докато той свири на пианото, а големите й сини очи съсредоточено следяха талантливите пръсти на баща й, които се плъзгаха леко по клавишите. Тя беше омагьосана от музиката, която родителите й толкова много обичаха, но която по никакъв начин не привличаше по-голямата й сестра. Алекса предпочиташе да танцува, да се върти, да изиграе някой етюд. Но Катрин, съвършената Катрин можеше часове наред, тихо и доволно, да слуша музика.

— Мразя те — шепнеше Алекса на по-малката си сестра.

Макар че Катрин бе прекалено малка, за да разбере смисъла на тези думи, тъмното зловещо чудовище подтикваше Алекса да ги просъсква, отново и отново, в ухото на сестра си. Жестоките думи не предизвикваха никаква реакция у Катрин, а Алекса се нуждаеше от отговор. Нуждаеше се от доказателство, че Катрин не е съвършена. Ех, ако можеше да я разплаче…

Реши, че ако ощипе двегодишната си сестричка, тя със сигурност ще се разплаче от болка. Но когато впи пръстите си в кадифената кожа на малката ръчичка, в сапфирените сини очи не се появи нито една сълза. Катрин само разшири учудено невинните си очи, сякаш се питаше какво прави по-голямата й сестра, и после погледът й отново стана благ, и още по-лошо, опрощаващ.

От този ден нататък Алекса просто пропъди от съзнанието си Катрин, сякаш въобще нямаше сестра.

Катрин Александра Тейлър беше на три годинки, когато за първи път докосна с малките си пръстчета пианото на баща си. Още от първия миг тя засвири и още от първия миг сложността на изпълнението се ограничаваше не от таланта й, а от обхвата на малките й пръсти. Талантът на Катрин бе изключителен, също като този на по-голямата й сестра. Но за разлика от Алекса, която очакваше одобрение и възхищение, Катрин просто споделяше дарбата си, благодарна и удивена, че я има, също както тези, които я слушаха. Тя беше винаги спокойна, когато свиреше, дори и на конкурсите, доволно потънала във възраждащата красота на музиката. Катрин свиреше, за да сподели удоволствието с другите, а не за да печели, макар че още от самото начало тя почти винаги печелеше. Невероятният талант на Катрин бе станал причина за едно изключително предложение към нея и семейството й, когато тя беше едва дванадесетгодишна. Световноизвестната Консерватория в Далас я искаше за своя ученичка. Поемаха се всички разходи, включително и осигуряване на жилище за цялото семейство. А Александър, който бе единственият учител на Катрин, бе поканен да продължи с обучението на талантливата си дъщеря, както и на други студенти от Консерваторията. На осемнадесетгодишната Алекса й се предоставяше невероятният шанс да завърши гимназиалното си образование в престижното училище Балинджър.

Алекса се въодушеви от предложението и гореше от нетърпение да се преместят в Далас. Тя не изпитваше носталгия за Топека и въобще не съжаляваше, че ще се раздели с дългогодишните си приятели. Нейните „приятели“ бяха и винаги са били само един антураж от обожатели и тя не ги чувстваше никак близки. Никакво приятелство не обвързваше Алекса с Топека, вече нямаше какво и кого да завладее. Тя бе спечелила всичко, което можеше да се спечели — възхищението на учителите и съучениците си… на всяко едно момче, което е искала… бе получила водещата роля във всички училищни пиеси.

Ентусиазмът на Алекса завладя останалите членове на семейство Тейлър, които не бяха чак толкова възторжени и въодушевени. Естествено, би било чудесно Катрин да учи в Консерваторията, а и преместването не е безвъзвратно. Тъй като Консерваторията осигуряваше жилище, не се налагаше да се продава малката къща в Топека. Биха могли да се върнат в Канзас, когато пожелаят.

Алекса реши, че е по-добре, когато отиде в елитното училище „Балинджър“ да се представи за непокорната дъщеря на известен киноактьор, която е била изключена от частно училище за привилегировани богаташи заради някоя неочаквано разкрита и пикантна тайна. Тя си създаде този нов образ, защото беше актриса — и защото винаги е по-добре да не бъде истинската Алекса, — а не, че се срамуваше от скромния си произход. Срамуваше се от себе си, но никога, никога не се бе срамувала от родителите си. Тя ги обичаше, и то много. Тя ги бе разочаровала, а не обратното. И кой би могъл да ги обвини за любовта им към съвършената Катрин?

Алекса се гордееше с талантливия си баща и не по-малко надарената си майка. И за нея нямаше значение, че те не бяха богати. Тя се гордееше с тях, не се срамуваше.

До момента, в който Хилари Саманта Балинджър се бе опитала да я накара да се срамува. Хилари разкри истината за самоличността на Алекса и я разобличи като долна лъжкиня. „Аз съм актриса!“ — бе възразила Алекса предизвикателно, усетила болката от намека — така красноречиво изразен от надменно повдигнатите вежди на Хилари, — че всъщност тя наистина се срамува от семейството си. „И кой не би се срамувал?“ — сякаш казваше подигравателният поглед на Хилари. Кой не би искал да скрие едно минало, напълно лишено от богатство, аристократичен произход и лукс? „Александра Тейлър е съвсем, съвсем обикновена — предупреждаваше Хилари знатните си приятели — и следователно тя трябва да бъде напълно игнорирана.“

Но предупреждението на Хилари към другите наследници бе твърде закъсняло. Алекса вече бе заинтригувала съучениците си и когато, безстрашна и поразително чаровна, се изправи лице в лице с порочната Хилари, тя спечели нов кръг от обожатели. Алекса бе все така бляскава и самоуверена, макар че думите на Хилари оставиха дълбоки рани в душата й.

Алекса безпогрешно имитираше изискания южняшки акцент на Хилари и така добре разобличаваше дребнавите й претенции с широко отворени, невинни, искрящи очи, че накрая успя да омагьоса дори и най-преданите приятели на Хилари. Момичетата тайно подкрепяха Алекса, зашеметени от чара и смелостта й, но все пак се страхуваха да изневерят на влиятелната и властна Хилари. Момчетата — включително и приятелят на Хилари — минаха на страната на Алекса много по-бързо, без въобще да се страхуват. Години наред Хилари бе един недостижим обект на желание, една красива статуя на мраморен пиедестал, която се издигаше високо над пълните с възхищение погледи. Години наред нейната недостижимост й придаваше магически чар. Но сега тук беше Алекса. И момчетата разбраха, че Алекса не бе недостижима и чарът й бе дори още по-силен. Тя беше сърдечна, а не надменна и ги караше да се чувстват чудесно, някак особено дори само с ласката на красивата си усмивка.

Алекса бе ужасно популярна сред съучениците си и ужасно самотна. Но най-после, заради Хилари, чудовищата, които се спотайваха в сенките на сърцето й, излязоха от леговището си. Най-после, заради Хилари, тя успя да освободи част от омразата, която я разяждаше отвътре.

Хилари Саманта Балинджър беше идеалният противник. Тя заслужаваше да усети отровните стрели на чудовищата в сърцето на Алекса, и тя самата бе добре въоръжена със свой собствен арсенал от безпощадни и унищожителни емоции. Хилари започна войната, но Алекса веднага отвърна на удара с удар и ден след ден битката ставаше все по-яростна, ожесточена, но честна.

Докато накрая, както във всички войни, пострада невинна жертва.

Наближаваше краят на април. Джейн и Александър бяха заминали за Топека, за да навестят болен приятел, оставяйки Алекса да се грижи за малката си сестра. Това беше съвсем лека задача, защото дванадесетгодишната Катрин бе напълно самостоятелна. Това, което правеше Катрин, бе да седи пред пианото от сутрин до вечер, потънала в своята вълшебна музика.

Дойде събота, но Джейн и Александър още не се бяха върнали, а Алекса искаше да гледа мача по поло между Балинджър и Хайланд Парк. Нямаше желание да ходи заедно със сестра си, но не можеше да остави Катрин сама, защото бе поела отговорност пред родителите си и ако нещо се случи… Така че тръгнаха двете и пристигнаха на спортната площадка точно когато Хилари и три нейни все още предани приятелки изскочиха от едно сребристо БМВ. Алекса въздъхна, щом съзря врага си. Учебната година щеше да приключи само след шест седмици, войната между тях щеше да свърши и те никога повече нямаше да се видят. Бе се надявала, че през тези последни шест седмици ще избегне всякакви контакти с Хилари. Но ето, сега и двете са тук и тъй като знаеше, че Хилари няма да пропусне възможността да я унижи, Алекса събра сили да посрещне с достоен и остроумен отговор злостната забележка на Хилари.

— Я да видим, бас държа, че това е онази бедна уличница от Канзас.

За един миг Алекса се стъписа и занемя. Долната клевета на Хилари бе далеч по-злобна от обикновеното. Ще трябва да разрови доста надълбоко, за да намери достоен отговор. Докато търсеше такъв, един глас наруши смразяващата тишина:

— Как се осмеляваш да говориш така на сестра ми!

Тези смели думи прозвучаха от устата на срамежливата, стеснителна Катрин. Катрин, която бе тъй доволна, че е излязла заедно със сестра си. Нейната сестра, която тя тъй много обичаше и от която безумно се възхищаваше, макар че не бе намерила сили да каже дори една дума през целия път до спортната площадка.

Когато Хилари се обърна по посока на този непознат за нея глас, като премести ледения си поглед от Алекса към Катрин, ледът се стопи и на негово място се появи задоволство и перверзна радост, щом забеляза невероятно късата коса, невероятно сините очи и треперещите устни на малкото момиче. Кое беше това смешно малко момиче, очевидно уплашено от собствената си смелост? Нима това абсурдно същество с измачкана риза и избелели дънки бе виртуозната пианистка? Нима това бе талантливата малка сестра, заради която омразната Алекса Тейлър се бе появила в живота й?

— Какво… о, извинете, кой е това? — попита Хилари, без да сваля поглед от Катрин, и сетне се обърна към приятелките си, сякаш търсеше отговор на въпроса си. Най-накрая погледна към Алекса и предизвикателно каза: — Да не би това да е по-малкият ти брат? О, колко жалко, Алекса. Честно казано не виждам никакъв шанс това грозно патенце да се превърне в лебед.

Алекса можеше да удари Хилари, да я удуши дори, но усети болезнения трепет до себе си, когато жестоките думи на Хилари нараниха дълбоко нейната малка сестра. Алекса усети нейната болка и видя сълзите в поразителните сапфирени очи. Сълзи в очите на Катрин! Катрин, която никога не плачеше! Катрин, която никога не изпитваше болка! Катрин, която самата Алекса бе искала някога да нарани…

Сега Катрин наистина бе наранена и сърцето на Алекса викаше от болка. Защо някога тъй много е искала да нарани малката си сестра, която така категорично и смело я защити? Моля те, моля те, моля те, дано никога не узнаеш, че съм те мразила. Моля те не си припомняй, че се опитвах да те нараня. Моля те, прости ми… още веднъж.

Щом Алекса прегърна сестра си, която не бе докосвала от десет години, тя почувства болката и страха на Катрин. Притисна я силно към себе си и нежно прошепна:

— Хайде, Катрин, тръгваме си. Ти си прекалено добра и изискана, за да стоиш близо до такива хора.

Качиха се в колата, погледнаха се в очите и за първи път си поговориха.

— Това, което тя каза, не е истина, Кат — промълви Алекса.

— Знам, но как си позволява да те обижда така?

— О! — възкликна Алекса изненадана. — Имам предвид, че това, което каза тя за теб, не е истина. Ни най-малко. Първо, аз се гордея, че си ми сестра. И второ, несъмнено ти си момиче и приличаш на момиче, а не на момче. И трето, несъмнено ти си много красива.

Алекса наистина смяташе, че Катрин е красива. Вярно, че косата й бе твърде къса и на главата си носеше черна кадифена шапка, но този семпъл стил подчертаваше огромните сини очи. Вярно, че бе малко по-закръглена, но затова пък изглеждаше здрава, жизнена и енергична. Животът на Катрин бе нейната музика. Досега вероятно не бе обръщала внимание на външния си вид, но днес жестоките думи на Хилари я бяха накарали да се замисли. Но истината бе, че тя е едно много красиво момиче. И Алекса знаеше, че един ден Катрин ще стане много красива жена, без значение какво мисли тя за себе си.

— О, не, Алекса. От нас двете ти си по-красивата — отвърна Катрин.

Тя се гордееше със сестра си.

— Е, добре тогава, значи и двете сме красиви. Всичко, което Хилари каза и за теб, и за мен, е лъжа. Всичко.

Алекса се питаше дали невинната й малка сестра знае смисъла на „уличница“. Дано не го знае. Вярно, че тя бе изгубила девствеността си в една лунна лятна нощ в Канзас, когато бе на шестнадесет години. Но, въпреки че бе омагьосала момчетата от Балинджър, тя не бе спала с никое от тях. Чарът й бе изискан и артистичен и никой не би могъл да я обвини, че е прелъстителка дори, а още по-малко, че е уличница.

— Знам — каза Катрин, пропъди от мислите си Хилари Балинджър и събра куража да поговори със сестра си за нещо много важно. — Ти ме нарече Кат?

— Това е галеното име, което съм ти измислила — призна Алекса. Въпреки че бе пренебрегвала сестра си през всичките тези години, тя й бе измислила галено име. Не бе го направила от обич, дори тъкмо обратното. Това по-скоро бе откритие, което шеговито напомняше за различните им съдби. — Това са твоите инициали, а моите са АКТ. Мама и татко сигурно са знаели още от момента, в който са ни кръстили, че аз ще стана актриса, а ти ще бъдеш малкото котенце, което свири великолепно на пиано.

Алекса се усмихна, но чувствата й я върнаха към онези безсънни нощи преди години, когато тя се чудеше дали животът й ще бъде по-различен, ако се казва Катрин Александра, а не Александра Катрин. Дали, ако инициалите й бяха КАТ, тя щеше да притежава вълшебния музикален талант, тъй важен за родителите й?

— Кат — прошепна Катрин и в сапфирените й очи проблесна радост. Беше толкова щастлива, че Алекса бе измислила галено име, толкова щастлива, че Алекса изобщо е мислила за нея.

— Харесва ли ти?

— О, да!

 

 

Джейн и Александър смятаха, че Кат не е най-подходящото галено име за Катрин. То отиваше много повече на Алекса с нейните поразителни зелени очи и великолепна котешка грация. Но все пак те с радост приеха новото име, защото и на Катрин й харесваше и защото докато те отсъстваха от къщи, бе станало някакво чудо.

Колко дълго бяха чакали те в безмълвна, безпомощна тъга, техните дъщери да станат най-после сестри.

Само след шест седмици Алекса щеше да се премести в Ню Йорк, останалата част от семейство Тейлър щеше да се прибере в Топека. Но през тези седмици двете сестри прекарваха колкото се може повече време заедно. Началото бе крехко — колеблива среща на двама странници, които се опитваха да станат приятели. Алекса канеше Кат в спалнята си, Кат сядаше на леглото, докато Алекса крачеше възбудено из стаята и непрекъснато бърбореше, а Кат слушаше внимателно, очарована от способността на сестра си да говори непринудено, остроумно, интригуващо. През повечето време Кат просто я слушаше, но понякога тя превъзмогваше своята стеснителност и когато го правеше, Алекса разбираше, че малката й сестра е откровена и… забележително мъдра.

— Мисля, че трябва да простим на Хилари — предложи тя плахо, седмица преди края на учебната година.

— Ти се шегуваш! — възрази Алекса и погледна сериозните сапфирени очи, които никога не се шегуваха. — Не, Кат, в никакъв случай.

— По-скоро би трябвало да я съжаляваме, Алекса.

— Да я съжаляваме?

— Да, защото тя сигурно изпитва нужда да бъде жестока. Сигурно е много нещастна, щом е толкова жестока.

Алекса впери поглед в Кат, като търсеше доказателство в сериозното изражение на младото лице, че малката й сестра говори всъщност за нея, че иска да й прости на нея, а не на Хилари. Но Алекса не долови никакви прикрити послания в честните сини очи. Чудеше се дали трябва да си признае. „Права си, Кат, Хилари сигурно е много нещастна, щом е тъй жестока. Също както аз бях нещастна, когато те мразех. Двете с Хилари си приличаме. Разбираш ли? Ние се нуждаем от чуждото възхищение и обожание. И когато някой се изпречи на хоризонта ни, тъмни зловещи чудовища изпълзяват от сърцата ни, готови да погълнат тези, които ни застрашават.“

Но Алекса не направи това признание пред Кат, нито пък прости на Хилари. Тя просто се опита да забрави всичко, свързано с Хилари Саманта Балинджър, защото като си спомняше своя враг, своя най-достоен противник, тя си спомняше за най-грозната част от себе си, онази част, за която се надяваше, че вече не съществува.

Но сега Хилари бе омъжена за човек, който бе много добър приятел на Джеймс. И Алекса съзнаваше, че единствената причина, поради която не искаше да се срещне с Хилари, бе страхът, че като види стария си враг, тя отново ще види собственото си жестоко отражение.

Огледалце, огледалце…

Но нали онази стара Алекса си бе отишла? Поне така се надяваше, но дали бе убедена в това? Тя бе прекарала толкова малко време с истинската Алекса и вместо това се бе превъплъщавала в образите на жени, от които се възхищаваше. Страхуваше се да провери дали чудовищата все още се спотайват в тъмните кътчета на сърцето й. Алекса не знаеше дали чудовищата са си отишли, но откакто се запозна с Джеймс, в душата й се прокрадна надежда. Той я познаваше много по-добре от всеки друг и тя бе започнала да вярва на думите му, че е „страхотна“, нежна и добра, и чувствителна.

„Джеймс те харесва, защото не те познава“ — долетя отнякъде суров и дрезгав глас — огненият гневен дъх на чудовището, което никога нямаше да бъде забравено. Натъжена, Алекса тихо въздъхна. Явно трябваше да се примири със съдбата си. Ще трябва да разкаже всичко на Джеймс и вероятно той ще научи повече, отколкото би искал да знае. „Но ако се изповядаш пред Джеймс, който ти е близък приятел — се обади тихо, но предизвикателно гласът на надеждата, — тогава може би някой ден ти ще признаеш всичко на сестра си и завинаги ще прогониш чудовищата.“

 

 

Докато говореше със Сан Франциско, Джеймс наблюдаваше Алекса и успя да долови панорамата от чувства, които се изписаха по красивото й лице. Когато затвори телефона, той не помръдна от мястото си, защото не искаше да прекъсва нейното очевидно толкова важно емоционално пътуване. Но щом дочу въздишката и забеляза помръкналото й тъжно лице, той не се стърпя и стана. Не му даваше сърце да я гледа толкова тъжна, мразеше страданието й, но най-вече мразеше факта, че през цялото време то се е криело вътре в нея, спотаено, заплашващо. За нея би било по-добре, ако му разкаже всичко, нали?

Джеймс прекоси стаята и когато тя усети сянката му и вдигна поглед към успокояващите му очи, той каза с тих и благ тон:

— Хайде да тръгваме, любима моя.