Катрин Стоун
Островът на дъгите (23)

Глава 22

Дамаск, Сирия… юли 1990

— Кое е следващото място? — попита Джеймс, докато обядваха заедно в хотелската стая на Елиот.

Най-после бяха изпълнили задачата си така, както се бяха надявали, една малка благонадеждна стъпка напред. Но тя им костваше един месец и Джеймс трябваше да впрегне цялата си енергия, за да поддържа забележителното си хладнокръвие. А сега той се интересуваше от следващия проект.

— Какво ще кажеш за едно околосветско пътешествие с яхта? — тихо предложи Елиот.

— Не. Работата ме удовлетворява, Елиот.

— Не съм сигурен, Джеймс — тихо възрази Елиот. С всеки изминат ден той виждаше все повече нещо от себе си в Джеймс — отчаяната смелост на човек, който вече е загубил всичко и няма какво повече да губи.

— Аз обаче съм сигурен.

— Добре. Тогава можеш да помогнеш за бъдещето на свободния свят.

— Чудесно. И така, кое е следващото място.

— Колумбия, но чак в края на август. Дотогава си без ангажименти, а преговорите в Колумбия вероятно ще продължат цяла есен. Така че междувременно можеш да направиш едномесечно пътешествие с яхтата.

— Вероятно ще се откажа от плаването, но смятам да остана тук, в Европа… поне за малко.

— Добра идея.

— Мисля да отида до Острова.

— Там няма да намериш нищо, Джеймс. — Усмивката на Елиот изчезна. — Мисля, че се споразумяхме да те държа в течение на разследването, но ти да не се намесваш в него. Знам, минаха седем месеца и ние все още не сме открили нищо, по дяволите, но…

— Елиот — прекъсна го Джеймс. — Причината, поради която искам да отида на Острова, е чисто сантиментална. Те толкова много обичаха романтичното кралство. Преди не ми беше хрумвало, че бомбата може да е свързана с посещението им там. Но очевидно ти си се досетил за този вариант. Защо, Елиот? Май убийството има връзка с намерението им да отидат точно на Острова?

— Да, макар че единственото, което ме навежда на тази мисъл е кървавата история на проклетото място.

— Кървавата история? Но мама и татко винаги са описвали Острова като рай.

— Той наистина е рай, но от време на време спокойствието на това красиво място е било нарушавано от неговите владетели. Родът Кастел е имал и благородни и коварни наследници.

— Ален? — изненадано попита Джеймс. Спомни си как неговите родители говореха с възхищение за принца. Спомни си също и трогателното съболезнователно писмо, което получи от Ален след смъртта им.

— Според международното разузнаване Ален не е нито зъл, нито коварен.

— Но все пак разузнаването си е направило труда да го проучи. Защо?

— Заради Жан-Люк, бащата на Ален. Жан-Люк бе прогонен от Острова от по-големия си брат, Александър, и през годините на изгнанието на френската Ривиера той създаде една империя на власт и терор. Когато се завърна на Острова — като монарх, защото Александър почина, без да има наследник — Жан-Люк укрепи още по-силно властта си и стана още по-опасен. Като владетел на Острова терористът Жан-Люк се възползваше от привилегията на дипломатическия имунитет. Не можехме да го осъдим. Само го следяхме и се надявахме, че няма да въоръжи един от най-стратегическите острови в Средиземно море с ядрени ракети. Не можахме да го очистим, но за щастие някой се бе осмелил да го стори. Все още не знаем кой е убиецът, но Жан-Люк имаше много врагове, включително и бившите му „приятели“, на които той измени. Така или иначе преди седем години той бе убит. Самолетът му избухна и потъна в морето.

— И?

— Ален Кастел се качи на трона, и като че ли криминалните престъпления престанаха.

— Като че ли…

— Да, това беше въпросът преди седем години. Жан-Люк никога не криеше злодеянията си. Това беше част от неговата мегаломания. Той парадираше с властта си, с корупцията и се наслаждаваше на факта, че цивилизованият свят беше безсилен да го спре. Когато Ален се качи на трона, въпросът бе дали престъпленията наистина са престанали, или просто Ален беше по-хитър и следователно по-опасен от Жан-Люк? Следяхме Ален много внимателно, но не открихме никакви доказателства, че продължава престъпната дейност на баща си.

— Но все пак ми го казваш.

— Защото не искам да го чуеш от друг и да си помислиш, че си направил кой знае какво откритие. Коварството на някои от членовете на кралската фамилия, която управлява Острова, не е нещо ново.

— Познаваш ли Ален?

— Не.

— Но си ходил на Острова.

— Да. Преди много, много години. Преди Жан-Люк да стане монарх.

— Защо не дойдеш с мен? — предложи Джеймс.

Докато наблюдаваше реакцията на Елиот, той забеляза как погледът на блестящия разузнавач за миг помръкна. Беше виждал този поглед, когато Елиот му говореше за безсмислието на отмъщението. Тогава бе доловил, че зад думите на Елиот се крие нещо съвсем лично, една отдавнашна, но все още болезнена загуба. Сега отново имаше нещо лично и много мъчително… нещо, което бе свързано с Острова.

— Елиот?

— Иди сам, Джеймс — тихо възрази Елиот. — Мисля, че ще ти се стори много спокойно там.

„Спокойно?“ — питаше се Джеймс. Спомените му за спокойствие бяха далеч, много далеч. В него все още кипеше енергия, макар че през последните месеци чудовищните му емоции бяха притихнали. Сякаш притиснати от безсилието те взеха да отстъпват пред празнотата, която бе по-страшна от неукротимата ярост и някак безжизнена и безчувствена. Бурните емоции се бяха поуталожили и той бе започнал да чува тихите гласове на нежните чувства, потъпкани, но някак по чудо все още живи, и те смело му напомняха за радостта от миналите дни, и го подтикваха да отиде при нея.

„Иди при Катрин — припяваха нежните гласове. — Иди при своята любов.“

Но Джеймс знаеше, че нямаше какво да й даде. Сега празнотата и апатията се бяха вкопчили още по-здраво в него, отколкото в онази сутрин, когато се бе сбогувал с нея. Питаше се дали, както Елиот му предлагаше, ще намери покой на Острова — покой поне от тези нежни гласове на любовта.

„Ами ако гласовете не млъкнат? Ако на романтичния райски остров песента на нежните спомени от любовта стане още по-уверена?“ Джеймс нямаше отговор на тези въпроси. Но знаеше — и гласовете също бяха убедени, че той знае — къде е Катрин. Миналата седмица тя е била в Париж, а следващата седмица ще свири пред принцесата на Уелс в Роял Алберт Хол, а тази седмица е във Виена…

 

 

Тъмните очи на Ален Кастел отлично виждаха сцената от ложата в Щатсопера във Виена и все пак, като се опитваше да успокои треперещата си ръка, принцът на Острова на дъгите взе бинокъла, който стоеше в скута на Натали.

Тя винаги носеше театралния си бинокъл. С удоволствие, макар и твърде дискретно, принцесата наблюдаваше бижутата на другите знаменитости, като хвърляше смръщени, раздразнителни погледи към брат си, когато забелязваше, че бижуто не е с дизайна на „Кастел“. Натали не споделяше страстта на Ален към музиката, но с радост го придружаваше в честите му пътувания из Европа, когато той искаше да отиде на концерт.

Подаде бинокъла на Ален и с изненада и любопитство забеляза, че той гледаше към красивата пианистка, която омагьосваше публиката с блестящото си емоционално изпълнение на „Мефистофелски валс“. Докато Натали наблюдаваше брат си, красивото лице на Ален изведнъж придоби мрачно изражение. Аристократичният му профил напомняше на профила на антична гръцка статуя — сериозно, мраморно лице на някой генерал, готов да поведе своите бойци към битка, от която може никога да не се върнат, но твърдо решил да воюват, защото единственият благороден избор е да защитаваш родината си.

„Не може да бъде! — възбудено протестираше съзнанието на Ален. — Не може да бъде!“

Но Ален не се лъжеше. Споменът за същото лице, около което се спускаха красиви златисти, а не черни коси, се бе запечатал ярко в съзнанието му вече двадесет години. Колко ясно Ален си спомняше мига, когато бе чул Изабел да обвинява Жан-Люк за убийството на майка му. Ако беше избягал — както му се искаше, далеч и завинаги! — силните ръце на Жан-Люк щяха да прекършат деликатния врат на Изабел, но не можеше да позволи тази жена да умре от ръцете на Жан-Люк, както очевидно бе погубена и майка му. С престорена невинност той бе влязъл при тях, като си даваше вид, че не е чул нищо, макар че малкото му сърце кипеше от омраза към Жан-Люк, омраза, която бе много по-силна, отколкото преди.

След като Изабел си тръгна, Жан-Люк му разказа историята за изчезналата принцеса. От този ден нататък той бе принуждаван да стои пред портрета на Изабел и да слуша маниакалните налудничави думи на Жан-Люк за нея и за изчезналата й дъщеря, която представляваше заплаха за трона. Всеки път Жан-Люк му разказваше историята от самото начало — сякаш Ален не я бе чувал преди, — това беше като ритуал от една кошмарна езическа религия, в която Изабел беше и богиня, и вещица.

„Изабел заслужава да умре“ — беше повтарял Жан-Люк, а гласът му трепереше от удоволствие, което внезапно биваше помрачено от тъга, защото удоволствието — също като това на любовници, които нямаха възможност да споделят страстта си — трябваше да бъде отлагано. „Но докато не намерим изчезналата принцеса, Изабел трябва да живее. Тя ще ни отведе при дъщеря си и тогава и двете ще умрат.“

Докато стояха пред портрета на Изабел, Жан-Люк бе изкопчил тържествена клетва от момчето, което един ден щеше да стане принц на Острова. „Трябва да изпълниш мисията си, Ален, трябва да откриеш принцесата и да я унищожиш. Островът принадлежи на теб, момчето ми, и на твоята малка сестра. Натали не бива да знае за грозящата опасност. Ти трябва да защитиш кралството, трябва да закриляш сестра си. Това е твой дълг. Закълни се пред мен, че ще го сториш.“

Ален бе дал обещание с пълното съзнание, че единствената клетва, която ще спази, е тази да закриля сестра си, и през следващите шест години той живя с кошмарната мисъл за последиците от лъжите си. Сигурно заради дръзките си лъжи той щеше да отиде в ада и да заживее във вечността заедно с човека, когото така силно мразеше.

Когато стана на шестнадесет години, Ален, душата на Ален, избяга от мъчителните терзания, защото тогава разбра, че не е син на Жан-Люк. През коледната ваканция, докато беше вкъщи, той трябваше да изпълни една задача, поставена от претенциозното училище в Швейцария, в което от една година учеше заедно с други синове и дъщери от кралски фамилии. Трябваше да направи диаграма на родословното си дърво, като отбележи цвета на очите, косата и кръвната група на своите предци. Документ за кръвната група на майка му все някъде имаше, защото тя бе майка на бъдещ монарх, но не се осмели да поиска разрешение от Жан-Люк да го потърси. Но разбра, че кръвната група на Жан-Люк е О. Нямаше никакво съмнение. Само преди месец някой бе стрелял по Жан-Люк и макар раната да не бе смъртоносна, наложи се да му преливат кръв. Кръвната група на Жан-Люк бе О и тъй като в клас бяха правили вече такава проба, която бе наистина много специфична, Ален разбра, че неговата кръвна група е АВ. Което означаваше, че Жан-Люк не му е баща.

Ален се върна в Швейцария с фалшива диаграма на родословното дърво, в която бе означил, че кръвната група на Жан-Люк е А, а на майка му — В. След десет години, когато един от враговете на Жан-Люк най-сетне бе успял да го убие, Ален се завърна на Острова като принц и намери медицинския картон на майка си. Разбра, че поне част от диаграмата не бе фалшива — кръвната група на Женевиев Кастел беше В. Ален разпечата още един комплект от медицински документи, като отчаяно се надяваше да научи, че не е самозванец, че може би е син на Александър и брат на изчезналата принцеса и следователно — съвсем законен наследник на Острова. О, с каква радост би потърсил своята изчезнала сестричка! Но кръвната група на Александър, която бе отбелязана няколко пъти заради кръвопреливанията, докато боледуваше от левкемия, беше О, също като на Жан-Люк.

Във вените на Ален нямаше нито капка от кръвта на Кастел. Не беше нито брат на Натали, която, вярно, беше от друга майка, нито братовчед на изчезналата принцеса. Той беше натрапник, самозванец. Трябваше да каже на Натали, но когато Жан-Люк почина, тя беше едва на седемнадесет години, прекалено млада, прекалено невинна, за да се справи с империята на терора, създадена от баща й. Трябваше да каже и на Изабел, да й предложи помощта си да потърсят заедно законната наследница на Острова. Но единственото, което направи, бе да освободи Изабел от тъмните сенки на Жан-Люк.

Ален не каза истината на никого. Само чакаше. С всеки изминат ден той все повече се убеждаваше, че тайната му ще остане неразкрита. Реши, че съдбата му е предопределила да управлява Острова, който толкова много обичаше. Той беше законен владетел, макар и самозван принц, защото тъкмо той възобнови Острова след опустошителното управление на Жан-Люк, тъкмо той възвърна красотата и островът разцъфтя отново като пролетно цвете, което се пробужда след най-суровата зима.

През седемте години на своето управление, Ален бе започнал да вярва, че Островът е наистина негово кралство.

А сега гледаше жената, която би могла да му отнеме всичко. Ален беше сигурен, че това е тя. Бе наследила красивото лице и блестящите сини очи на Изабел и носеше същата сапфирена огърлица, с която Изабел бе на портрета. Жан-Люк очевидно не бе разбрал, че Изабел е дала бижуто на дъщеря си, но с часове бе говорни яростно за състоянието, което Александър бе похарчил, за да купи тези съвършени скъпоценни камъни. „Какво безумство! — беснееше той. — Каква глупава сантименталност заради една жена, която — като всички жени — трябва да се третира като собственост, да се използва, а не да се уважава и обича.“ Ален не се и съмняваше, че това бе същата огърлица. Опитното му око, дори и през бинокъла, веднага оцени рядко срещания цвят и качеството на скъпоценните камъни. Виждаше и обиците, които идеално подхождаха на огърлицата, макар че Жан-Люк нищо не бе споменавал за тях. Ален знаеше и други подробности за дъщерята на Изабел — нейната възраст, датата на раждане и изчезването и четири седмици по-късно, като следите й се губеха някъде между Чикаго и Ню Йорк. Погледна в програмата, една последна, отчаяна надежда, но кратката биография на талантливата двадесет и две годишна пианистка от Канзас само потвърждаваше предчувствията му. Това беше тя, жената, която можеше да му отнеме всичко, което той обича и да го прогони завинаги от Острова, също както на времето бе сторил баща й с Жан-Люк.

Очевидно Катрин Тейлър не знаеше нищо за произхода си. Може би дори не знае, че е осиновена. Дали щеше да се натъкне на истината, докато пътува из Европа и омагьосва със забележителния си талант кралските знаменитости? Дали Рение щеше да бъде поразен от приликата й с Изабел, дали щеше да се замисли като види огърлицата? Да, но красивото й лице и изключителното бижу щяха да предизвикат само мигновени емоции, призрачни сладки и горчиви усещания, които щяха да изчезнат, преди да се превърнат в мисли. А дори и на някой да му хрумне мисълта — О, колко много прилича на Изабел Кастел! — тя щеше да предизвика само едно заинтригуващо впечатление. Защото никой — Ален беше убеден в това, — никой не знаеше, че Александър и Изабел имат дете. Ами Изабел? Ами ако случайно види дъщеря си? Но Изабел водеше съвсем тих живот в провинцията, заедно със съпруга си и почти никога не напускаше уединената си вила, разположена в долината на Лоара. „Ти си в безопасност — каза си Ален. — Катрин Тейлър не знае коя е и само ти можеш да й кажеш истината.“

Преди двадесет и две години, когато десетгодишният Ален бе усетил опасността, която грозеше Изабел, той бе надмогнал страха си и смело се бе намесил. Сега, когато самият той бе в опасност, спокойно можеше да избяга не защото е страхлив, а защото така бе по-разумно.

Но Ален бе очарован от Катрин. Искаше от все сърце да се запознае с красивия си враг.

 

 

— Спомняш ли си къде е приемът? — обърна се Ален към Натали, когато аплодисментите след повторното изпълнение на Катрин най-после взеха да стихват.

— В хотел „Империал“. Защо, Ален, мислиш ли, че трябва да отидем?

— Изглеждаш доста изненадана.

— Само защото се носи легендата, че брат ми изпитва отвращение към такива бляскави събития — пошегува се тя.

Ален се усмихна на забележката й. Наистина, въпреки че му се носеше славата на изключително изискан и любезен домакин и всички се възхищаваха от чара му, той почти винаги предпочиташе уединението пред разточителните приеми. Почти винаги вечеряше сам или със сестра си, като избягваше компанията на непознати, макар и високопоставени личности. Но тази вечер беше изключение заради чернокосата, синеока непозната жена, която в крайна сметка съвсем не му бе чужда.

— Искам да се запозная с Катрин Тейлър — спокойно обясни той на усмихнатите любопитни очи на Натали.

— Тя наистина е талантлива, нали?

— Да.

— И много красива.

— Така мисля. Чудех се дали не можем да я поканим на вечеря след приема.

— Но тя сигурно вече има планове за вечерта.

— Да. Е, тогава може би утре — примири се Ален с усмивка, която изглеждаше като колебливо извинение, макар че лицето му бе с каменно изражение. Не беше забравил, че двамата с Натали трябваше да вземат на другата сутрин самолета за Париж и да се срещнат с бижутерите от бутиците на „Кастел“ на Плас Вандом. Но тъмните му очи изпращаха едно съвсем красноречиво послание, че запознанството му с Катрин е много по-важно. — Бих искал отново да я послушам как свири.

— Ах, и ти с твоята музика, Ален! — възкликна Натали закачливо. Тя се шегуваше, защото знаеше, че нищо не би могло да промени решението на Ален и нямаше желание да му се противопоставя. — Добре. Но аз заминавам за Париж. Дизайнерите ни очакват.

— Очакват теб…

— … и теб.

— Ще дойда вдругиден.

— В събота?

— Добре, за следващия месец ще заплануваме едно специално пътуване. Съгласна ли си?

— Съгласна.

 

 

Приемът в чест на Катрин Тейлър и нейния дебют във Виена бе организиран в Големия салон на хотел Империал. Списъкът на гостите включваше най-богатите, най-известните знаменитости, наследниците на кралски и благороднически фамилии, хората, чиято любов към музиката бе тъй истинска, както и оригиналните тоалети и блещукащите скъпоценни камъни, които носеха. Целият този елит бе дошъл да поздрави Катрин, защото тези изискани особи и покровители на изкуството бяха наистина благодарни, че тя ги бе удостоила с честта на невероятния си талант.

Когато Натали и Ален пристигнаха, Катрин вече бе заобиколена от възхитени почитатели. Тя се усмихваше чаровно и снизходително на хвалебствията, като приемаше всеки нов комплимент с благодарност, сякаш го чува за първи път. „Като истинска принцеса“ — горчиво си помисли Ален, наблюдавайки от разстояние скромното й благосклонно държание, докато двамата с Натали учтиво чакаха да им се отдаде възможност да отидат при нея. С горда осанка и царствено достойнство Катрин стоеше права, облечена в дълга светлосиня копринена рокля, а гарвановочерната й коса бе прибрана на кок с разкошни, бляскави черни къдрици. Законната принцеса на Острова на дъгите не носеше корона със скъпоценни камъни, а само поразителните сапфири, които красяха врата и ушите й. Но когато златистата светлина от полилея се процеждаше през кристалните призми, бляскавото злато се разлагаше на многобройни ярки цветове, които се отразяваха в косата й като блестяща корона от дъги.

Ален и Натали учтиво биха изчакали реда си да се запознаят с виртуозната пианистка. Но когато домакинята на приема, една баронеса, ги съзря, по аристократичното й лице се изписа такова удоволствие от тяхното присъствие, че другите гости, наобиколили Катрин, проследиха доволния й поглед и като разпознаха принца и принцесата, им направиха път да се приближат до тях.

Катрин наблюдаваше Ален и Натали с възторжен поглед. „Каква великолепна двойка — мислеше си тя. — Той — висок, тъмнокос, красив и изключително елегантен в черния копринен смокинг, а тя — невероятно красиво и грациозно създание, с прекрасна кестенява коса и златиста рокля от шифон.“

— Разрешете ми да ви представя принцеса Натали — обяви баронесата, като цялата грейна от щастие.

— Много ми е приятно — усмихна се топло Катрин. Забележителните кафяви очи на принцесата, в които проблясваха златни искрици, се усмихваха също така топло.

— И принц Ален — добави баронесата.

— О! — възкликна изненадано Катрин, когато чу името. „Натали“ не бе предизвикало никаква реакция в съзнанието й, но в комбинация с „Ален“ то пробуди един недалечен спомен. — От Острова на дъгите?

— Да — тихо отвърна Ален, макар че сърцето му се разтуптя тревожно, когато забеляза внезапната тъга, помрачила сапфирените очи. „Тъга, а не съжаление по изгубено богатство — помисли си той, — но явно, че Островът на дъгите означава нещо за Катрин Тейлър, нещо, което скоро трябва да открия, нещо, което може би Натали не бива да узнае.“ Ален веднага промени намерението си да я покани на вечеря след приема. Реши, че някой път ще вечерят двамата сами с Катрин. Ще остане във Виена, докато му се отдаде такава възможност.

Ален, Натали и Катрин поговориха за блестящия дебют, за Виена, за безценните гоблени, които украсяваха стените на залата. Но тъй като знаеше, че много хора очакват с нетърпение да се запознаят с Катрин, Ален попита:

— Бихте ли се съгласили да вечеряте утре с мен?

— Да — отвърна тя без колебание. Катрин знаеше, че Ален е усетил нещо в реакцията й спрямо Острова, и това го бе разтревожило. Тя трябваше да му обясни за Марион и Артър. Знаеше също, че трябва да бъдат на някое тихо място, сами, а не сред шума и хората на бляскавия прием. На другия ден концертът й щеше да се състои следобед и затова се уговориха Ален де й се обади в хотела в осем.

Побъбриха още малко, а когато Ален и Натали си тръгнаха, Катрин се запозна с още много забележителни, изтънчени хора и едва по-късно, сама в хотелския апартамент, тя имаше време да размишлява върху намерението си утре да вечеря с един красив принц. През последните шест месеца, докато разтърсваше от вълнение всяко кътче в Северна Америка със забележителния си талант, Катрин се бе срещала с много богати и много известни личности и вече отлично умееше да поддържа светски разговор със съвсем малко думи и няколко учтиви, чаровни усмивки.

Но дали това означаваше, че сега тя е онази изискана дама, появила се във въображението й, когато за първи път бе видяла среднощния блясък на Манхатън? Да, може би тя вече беше тази изтънчена жена, поне видимо. Сега не се страхуваше от нищо, нито от зашеметяващите градове, нито от очарователни влиятелни особи… нито от най-красивия принц. Вече не се изчервяваше от притеснение и невинността отдавна бе изчезнала от сапфирените очи. Гъстите черни къдрици, които някога се спускаха като воал, за да прикрият плахите сини очи, сега смело откриваха лицето й, завъртени на красив черен копринен кок. Спокойното изражение, изисканите маниери създаваха впечатление — или илюзия — че тя е една изтънчена светска дама. Естествено, тя знаеше истината. Бледото спокойствие идваше само от болезнената загуба на нейната любов. Нима една истинска светска дама щеше да е влюбена, все още влюбена, в мъжа, който не я обича? Не, в никакъв случай. Нито пък би позволила на вятъра да гали водопада от дълги черни коси, разпилени по раменете й — сякаш плава с яхтата, — докато се разхожда часове наред, опитвайки се да облекчи раните, които се отваряха всеки път, щом свиреше своята музика.

Катрин знаеше, че изисканото спокойно изражение е само маска, но поне можеше да скрие под нея страха и стеснителността си и да вечеря с един красив принц. Да, тя наистина трябваше да види отново Ален, да обясни, че е познавала Марион и Артър, но защо ли очакваше с нетърпение утрешния ден? Защо вечерята с Ален изведнъж й се стори по-примамлива от дългата самотна разходка, която бе станала така необходима след всяко емоционално, изтощително изпълнение? Защо? Защото, удивително наистина, но почти веднага тя се бе почувствала уютно в неговата компания. Но защо? И в следващия миг отговорът просветли съзнанието й — защото двамата с Ален бяха разговаряли на френски. Баронесата ги представи на английски, Катрин бе убедена в това, но в някакъв момент от разговора те и двамата преминаха на френски. Кой бе изрекъл първата дума на красивия език на любовта, Ален или тя? Катрин не си спомняше. Но защо Ален не бе обърнал внимание? Не може да не се е изненадал, щом е чул едно провинциално момиче от Канзас да говори безупречно френски „Вероятно — размишляваше Кат — Ален е осъзнал този факт по-късно, както и самата аз. Дали и той не е бил поразен, също като мен, от приятния непринуден разговор?“

 

 

Когато на другия ден вечерта в седем часа Катрин влезе в луксозния си апартамент, тя леко се намръщи. Беше по-скоро изненадана, отколкото разтревожена. Тежките брокатени завеси бяха дръпнати и не се виждаше нито летния здрач, нито прекрасната градина пред хотела. Обикновено камериерките не дърпаха пердетата и още с влизането си тя заставаше до прозореца, за да се наслаждава на синьото небе, което постепенно ставаше розово, а после сиво. Сега стаята бе затъмнена и сенчеста. Е, тази вечер тя така или иначе нямаше да наблюдава небесната палитра, а и пердетата трябваше да са дръпнати, докато се приготви за вечерята с Ален. Когато Катрин се запъти към тоалетната стая, една от сенките се размърда и скочи към нея. Тя усети безмълвното движение, но преди да се обърне, силните ръце я сграбчиха и притиснаха една кърпа силно — толкова силно, че тя не можеше да диша! — върху носа и устата й. Миг преди да потъне в мрака, Катрин видя лицата на хората, които обича, и съзнанието й яростно започна да вика: Обичам те, мамо! Обичам те, татко! Обичам те, Алекса!

Обичам те, Джеймс.

— Катрин!

Тя беше в някакъв унес, от който не можеше да се събуди. Над нея, някъде отвъд този унес долитаха гласове, които я зовяха, тревожни гласове, а един от тях бе по-спокоен, почти непознат, един утешителен глас, който й говореше на френски.

— Ален — прошепна тя, като отвори натежалите клепачи и най-сетне откликна на приканващия му зов.

— Добре ли си, Катрин?

— Да. Какво стана? — Щом зададе въпроса, тя усети една странна гореща влага по врата си и се протегна да я докосне — кръв! Но когато погледна към деликатните си пръсти, тя видя още кръв, защото целите бяха покрити с рани.

— Крадец — отвърна шефът на охраната в хотела. В гласа му се долови и облекчение, когато Катрин се събуди, и дълбоко разочарование от това, което се бе случило в хотела. Катрин Тейлър не беше единствената жертва на грабеж тази вечер. Крадецът бе взел секретния ключ от камериерката и докато тя се лутала да го търси, той бе нахълтал в няколко апартамента, всичките празни, освен този на Катрин, и бе откраднал пари, скъпоценни камъни и часовници.

Когато етерът, който я бе зашемети, започна да се изпарява, Катрин постепенно осъзна какво всъщност се бе случило. Тя бе изненадала крадеца, който, след като я е упоил с етер, с помощта на нож бе свалил сапфирената огърлица, един символ на любов, която все пак може наистина да е съществувала. Сега огърлицата я нямаше, както и сапфирените обици, друг символ на друга любов. Ушите не я боляха, нямаше нито рани, нито кръв. Очевидно крадецът бе имал време внимателно да извади златните закопчалки от ушите й.

— Бих искал да я заведа до болницата — каза лекарят от хотела. — Слава Богу, че раните от ножа не са дълбоки, но трябва да се почистят и зашият. И въпреки че е изпаднала в безсъзнание от етера, а не от удар по главата, бих искал тя да остане под наблюдение тази нощ в болницата.

 

 

— Може ли да вляза?

— Ален. Разбира се. — Бяха минали часове, откакто я закараха с линейка до болницата, часове, през които екип от лекари и сестри съвсем внимателно я бе преглеждал. А дали Ален е чакал през цялото това време?

— Как си, Катрин?

— Добре съм. Мисля, че е излишно да стоя цяла нощ в болницата, но…

— По-добре да останеш тук.

— Да, сигурно. — Усмивката й бавно изчезна, когато проследи с поглед загрижените му тъмни очи, приковани в превързаните й ръце. — Раните не са дълбоки, няма засегнати нерви и сухожилия, но лекарите казват, че ще минат седмици, докато отново започна да свиря.

— Ще се върнеш ли в Щатите?

— Не знам. Не съм мислила.

— Е, тогава бих искал да те поканя на Острова.

— На Острова?

— Спокойствието и красотата на Острова могат да излекуват и най-дълбоките рани. Знаеш ли нещо за кралството, Катрин? Не всеки е чувал нещо за него, но останах с впечатлението, че споменаването му предизвика у теб някакви специални асоциации. — „Какво знаеш, принцесо Катрин, за своето вълшебно Кралство на дъгите?“

— Не е нещо специално, Ален. Просто познавах Марион и Артър Стерлинг.

— О — прошепна Ален, — откъде?

— Сестра ми Алекса и техният син Джеймс са много близки. Миналото лято прекарах един уикенд в дома на Марион и Артър в Мериленд. Те бяха чудесни хора.

— Да, така е. Тяхната смърт е истинска трагедия. — Лицето на Ален придоби замислено и тъжно изражение, но запази красотата си. После той тихо попита: — Да не би тъжният спомен за тяхната гибел да те възпира да дойдеш на Острова?

— О, не, напротив, Ален. Много бих искала да видя рая, който Артър и Марион така много обичаха.