Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Promises, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Xesiona (2009)
Разпознаване и начална корекция
Kriska (2010)

Издание:

Катрин Стоун. Обещания

ИК „Бард“, София, 1994

Редактор: Любомир Кольовски

Коректор: Марийка Тодорова

История

  1. — Добавяне

Първа част

Първа глава

Сан Франциско, Калифорния,

август, 1991 година

Малко преди зазоряване д-р Елизабет Джанингс изгуби всяка надежда да заспи отново. Беше будна от почти два часа. Чувстваше се прекалено възбудена и нервна, за да може да се върне в спокойния свят на сънищата. Предстоеше й да асистира на д-р Николас Чеиз при трансплантация на част от здравия черен дроб на млада майка в болния орган на невръстната й дъщеричка. Ако всичко приключеше успешно, в което тя не се съмняваше, тъй като Ник беше изключително талантлив, майката и дъщерята ги очакваше дълъг живот, изпълнен със здраве и любов.

Операция от този род — трансплантация на черен дроб от жив донор — не се извършваше за първи път в света. Такава трансплантация беше осъществена още преди двайсет и един месеца, но за Сан Франциско щеше да бъде първата. Тази операция не представляваше нещо ново за Ник. Като един от членовете на хирургическия екип в Чикаго, в онзи исторически ден през ноември 1989 година, днес той беше един от водещите специалисти, практикуващи животоспасяващата операция. Сега, само след няколко часа, Ник щеше да представи изключителната техника пред своя екип в „Пасифик Хайтс Медикал Сентър“, както и пред останалите хирурзи — специалисти по трансплантация от района на залива. Те бяха специално поканени да наблюдават деликатната и трудна операция от амфитеатралната зала над операционната. Само един хирург щеше да работи с Ник и да му асистира…

На Елизабет й се искаше да повярва, че Ник е избрал нея, оценявайки хирургическите й умения, непоколебимата ловкост на тънките й пръсти, съчетана с непоклатимо спокойствие в операционната. Всъщност до този момент тя не беше получила никакво доказателство, че великият Николас Чеиз смята, че тя въобще притежава дарба на хирург. Но той я беше избрал за втори член на своя двучленен екип в края на краищата. Той просто я беше наследил.

 

 

Елизабет вече беше на тази служба в престижното хирургическо отделение на медицинския център, когато Ник пристигна. Беше заела мястото благодарение на знанията си по травматология. След като започна работа, шефът на секцията по трансплантация я убеди да специализира и в тази хирургическа област, предвид предстоящото разширяване на трансплантационната програма на Центъра. Приключи специализацията си преди осем месеца и зае асистентското място. Скоро след това пристигна Ник — на мястото на предишния й шеф. Нея наследи като асистент, човекът, който да работи най-близо до него. Другата половинка на двучленния му екип.

Д-р Елизабет Джанингс имаше по-ниска академична стенен от д-р Николас Чеиз. Ник беше осем години по-стар от нея, както по възраст, така и по хирургичен опит. Но тя беше добър хирург, може би дори талантлив. И въпреки това с Ник се чувстваше несигурна. Той се държеше странно и предпазливо, едва ли не, като че ли се двоуми дали да продължи да работи с нея. Беше винаги учтив — една студена официална учтивост, която поддържаше огромно разстояние между тях, въпреки приятелската атмосфера по време на работа.

Навярно точно като поставяше бариера в техните отношения успяваше да скрие по-лесно желанието си тя да беше последвала предишния си шеф и наставник в Бостън. В такъв случай щеше да има възможността сам да избере някого, когото истински желае, вместо асистент, получен в наследство. Дали и Ник не се беше събудил рано? Дали спокойният му сън не беше смутен от стаения гняв, че точно тя ще му асистира при изключително важната операция?

Изпълнена с опасения и мъчителни тревоги, примесени с приятното вълнение от предстоящия ден, Елизабет най-накрая се надигна от леглото. Реши да пропъди мрачните мисли с чаша горещ чай в ръка, изправена пред величествената гледка на разсъмването в залива на Сан Франциско.

Холът на апартамента на Елизабет беше с изглед към постоянно променящата се картина на могъщите океан и небе. Безпокойството й щеше да изчезне с изплуването на златната зора, дори и ако беше необходимо да си го наложи с усилие на волята. След това щеше да концентрира всичката енергия и внимание на будния си ум върху изпълнението на изключително важната задача, която й предстоеше. Щеше да си припомни наум научните статии; диаграмите, които беше запаметила, всичко казано от Ник снощи за сложната техника, за прецизността във времето, за възможните усложнения.

Елизабет приготви чая, настани се в един уютен стол в хола и отправи поглед навън. Мъчителните и тревожни мисли, свързани с Ник, щяха да бъдат изместени от бледожълтите лъчи на утрото. Но все още беше нощ, най-тъмните часове преди зазоряване, и тя просто остави вълненията и опасенията си от него да изплуват на повърхността. Присви блестящите си очи, сякаш се надяваше някаква картина от бъдещето да изплува пред нея, но не можеше да си представи нищо ясно.

Виждаше само мрачните сенки, които хвърляше потайният, неразгадаем д-р Чеиз.

Ник беше най-добрият хирург, когото Елизабет познаваше. Нямаше човек в медицинския център, който да мисли по друг начин. Както и всички, изглежда, се досещаха за връзките му с най-красивите жени в болницата. Любовните авантюри на Ник бяха краткотрайни и загадъчни. Бързи срещи, забулени в мрака на удоволствие и страст, които започваха в полунощ и свършваха преди утрото.

Д-р Николас Чеиз не прелъстяваше с романтични вечери на свещ, той нямаше нужда от това. Явно не се провеждаха, и дълги съдържателни разговори. Ник не само не даваше шансове за нещо повече на партньорките си, той съвсем ясно уточняваше, че не се интересува от любов.

Елизабет не искаше да чува за любовта на Ник, за неговия секс, за живота му. Не искаше да допусне в съзнанието си мисълта, че дори огромният му талант на хирург вече е засенчен от необикновените му умения като любовник. Но след като опустошителният, сексапилен, чернокос, синеок лекар и неговите любовни авантюри бяха любима тема на разговори в болницата, практически беше невъзможно, дори и неволно човек да не чуе за това. Случваше се неведнъж, за голямо нейно учудване, някои от жените на Ник да искат съветите й, като че ли тя имаше под ръка специални инструкции, чрез които да се проникне в тайния и загадъчен мъж. Все пак тя беше партньорката на Ник, негова сянка, негов приятел. Разбира се, не можеше да се допусне, че през дългите часове, прекарани заедно, докато спасяваха или загубваха човешки животи, Ник не споделя с нея някои истини за себе си. Елизабет никога не би разкрила тези истини, ако ги знаеше, но тя, естествено, не знаеше нищо. Дори и през най-емоционалните часове на съвместна работа, Ник не допускаше между тях нищо повече, освен учтиво поддържане на дистанцията, наситена с тишина.

Елизабет не искаше и да знае за авантюрите на Ник. Но познаваше неговата вълнуваща чувствителност, талантът му да се наслаждава, безразсъдната му страст и в същото време, удивителното старание да е сигурен, че и дума не може да става за задълбочаване, поради всички възможни причини, а най-вече заради най-старата от тях.

Николас Чеиз не искаше да става баща и всичките му красиви жени се съгласяваха с него. Не че той въобще някога би решил да стане баща, разбира се, добавяха те многозначително, предричайки с абсолютна категоричност, че Ник ще си измие завинаги ръцете от тази отговорност със същата лекота, с която го правеше преди операция.

Това не беше вярно. Елизабет протестираше безмълвно всеки път, когато чуеше подобно самоуверено изявление. Тя беше сигурна, че ако той стане баща, ще бъде истински отговорен към детето си. Не се съмняваше в това. Не се съмняваше също, че мъжът, който беше толкова добър лекар, толкова грижовен и изпълнен със съчувствие към пациентите си, може да бъде друг, освен прекрасен и любящ баща.

Елизабет защитаваше тихомълком Ник. Защитаваше го вътре в сърцето си, в същото сърце, което болеше винаги, когато случайно дочуеше разговор за него. Дали Ник знае, че го обсъждат по този начин, замисли се тя. Дали това би го притеснило? Елизабет искрено се надяваше да е така. Ставаше въпрос за нещо много лично, към което всеки човек има особено отношение. Жените, на които Ник се раздаваше, не го искаха, не го искаха истински и завинаги. Те знаеха колко е опасен, колко необуздан и неспокоен е, колко е ненаситен и искащ, и в същото време, колко не заслужава тяхното доверие, нито любовта им. Любовниците на Ник не искаха Ник и Ник не искаше тях — освен през забулените от нощта мигове на удоволствие, за които Елизабет не желаеше и мразеше да чува.

Николас Чеиз означаваше много за Елизабет Джанингс, въпреки болезнено очевидната истина — това чувство не беше взаимно.

В началото Елизабет допускаше възможността Ник да вижда в нейно лице конкурентоспособен колега, заплашващ самия него. Забележителните й успехи в науката и в кариерата бяха като неговите, когато е бил на нейна възраст. И тя, подобно на него, беше избрала като хирург да специализира травматология и трансплантация. Може би той се чувстваше заплашен от нейните постижения и талант или просто го беше подразнило самоувереното й спокойствие и вещото нахлуване в неприкосновената мъжка територия в операционната зала.

Не беше нито едното, нито другото и тя щеше да разбере по-късно това. Ник нито се чувстваше заплашен, нито пък беше подразнен от каквото и да било. Живееха в края на двадесети век все пак и Николас Чеиз беше съвременен човек, а не шовинист. Нощем, да, той имаше безсмислени връзки с колежки. Но това беше по взаимно съгласие, това беше техният взаимен избор, те ентусиазирано споделяха страстта си и нищо повече. Това с нищо не му пречеше на другия ден в болницата да се консултира със същите тези лекарки, търсеше тяхното мнение като специалист, изслушваше с интерес и уважение всяка тяхна дума и след това се съгласяваше или не с тях.

Нещата не опираха и до това, че Ник не харесва жените лекарки. Всичко беше много просто. Той не харесваше нея. Тъмносините очи, флиртуващи с удоволствие и без никакво усилие с всяка друга, сякаш прелъстяваше по инстинкт, с нея бяха винаги кротки и сериозни. Понякога, когато бяха сами, Ник дотолкова потъваше в собствените си мисли, че забравяше за нейното присъствие. Тогава Елизабет успяваше да улови в погледа му не само абсолютната сексуална апатия, в морскосините очи бушуваха яростни потоци и проблясваха пламъците на тайни и бурни чувства. Това, което виждаше, това, което мислеше, че вижда, беше болка, несигурност и една тъга — дълбока и синя като цвета на очите му.

Възможно беше и да греши. Ник беше самоуверен, дори арогантен, и имаше основание да е такъв и в лично, и в професионално отношение. Самоуверен и арогантен, примамлив и опасен — а не страдащ, несигурен, тъжен. Това сигурно беше оптическа измама, създадена от неговата висока тъмна и красива сянка, която все повече се разстилаше върху нея, върху чувствата й.

— Безнадеждно — прошепна Елизабет на тъмното нощно небе, което вече започваше да се предава пред първите бледи лъчи на утрото. Лека усмивка погали устните й, когато разбра, че думата, която беше прошепнала, беше като разпукваща се зора — проблясък от светлина и истина. Нейната връзка с Ник беше безнадеждна. Естествено, великолепният и поразително красив Николас Чеиз никога нямаше да реши, че Елизабет Джанингс е също толкова поразително красива, за да я пожелае. Но на нея й се искаше, много й се искаше той да я хареса.

— Напълно безнадеждно — повтори нежно тя и напусна уюта на стола, за да приготви втора чаша чай, последната, защото небето беше позлатено от слънчевите лъчи и беше време да вземе душ и да се облече, преди да измине двуминутния път от апартамента си до медицинския център.

Докато чакаше да загрее водата, Елизабет се загледа замислено в чашата си. Беше любимата й чаша, с изрисувана на нея празнична картина. Балони в ярки цветове се носеха сред водопад от конфети. Цялата картина беше пресечена от надпис в приятелски заповеден тон: „Елизабет! Празнувай“ Чашата беше един от двата подаръка по повод на двадесет и първия й рожден ден, подарени от най-добрата й приятелка. Другият беше бутилка Курвоазие. „Защото, Лиз — беше произнесла Лариса с тържествен глас, но очите й искряха, когато произнасяше галеното й име, което никой друг не използваше — ти вече си на двайсет и една години. Крайно време е да опознаеш вкуса на алкохола!“ Още докато Лариса произнасяше тържественото си слово, и двете знаеха, че използвана ще бъде само чашата. Действително, в този момент — девет години по-късно, бутилката с висококачествения коняк стоеше почти неначената, а чашата остана любимата чаша на Елизабет.

Елизабет въздъхна леко, докато я гледаше, спомняйки си за двадесет и първия си рожден ден, за победоносните години и за двете, които бяха последвали след него… затова, че бяха минали три години, откакто за последен път се чу с Лариса. Не, това не беше вярно. Бяха минали три години, откакто Елизабет беше изпратила последното си писмо на своята най-добра приятелка, но преди три и половина години Лариса за последен път говори с нея. На Елизабет й липсваха писмата, изпъстрени с удивителни знаци и усмихнати и сърдити човечета. Още повече й липсваха късните нощни телефонни разговори, спрели половин година преди писмата. Някога те бяха спонтанни потоци от тихо споделени тайни и копнежи, изпъстрени с нежни водопади от весел и чист смях.

Докато изливаше горещия чай в чашата, отдала се на спомените, Елизабет си представи своята най-добра приятелка до мъжа, чиято сянка се беше спуснала над живота й. Дори Ник — познавачът на красиви жени, щеше да бъде заслепен от красотата на Лариса. Дори той едва ли щеше да се измъкне от великолепните и завладяващи сини очи, преценяващи с провокираща самоувереност.

Мнението на Лариса за Ник нямаше да дойде изведнъж. Внимателно щяха да бъдат претеглени всички „за“ и „против“. Без да бърза щеше да го огледа отвсякъде, за собствено удоволствие, и след като приключеше с огледа, щеше да сподели най-откровено с него какво мисли за собствената му особа. Без червене, без недомлъвки за гъстата му черна коса, прелъстителните тъмносини очи, гордата сила на изваяните черти и опустошителната сексуалност на ленивата му усмивка.

— Е, Ник, ти наистина си като от реклама, смайващ и великолепен — щеше да каже тя. Щеше да изчака тъмносините очи красноречиво да й върнат комплимента и щеше да продължи: — Имаме няколко въпроса към вас, докторе. Повечето от въпросите са на Елизабет, но един от тях е лично мой и ще го оставя за накрая. И така, хайде да видим. Какъв сте вие? Самоуверен и арогантен или несигурен и тъжен? Изглеждате ми самоуверен и арогантен — и много опасен. Но въпреки че виждам само съблазън във вашите очи, от Лиз знам, че понякога в тях се появява и болка. Разберете ме, в никакъв случай не бих подминала нейните впечатления, защото инстинктивното й усещане за хората обикновено е със стойността на чистото злато. Въпреки че тя, с присъщата си щедрост, е известна по-скоро със склонността си да открива в хората доброто там, където никой друг не би го съзрял… — Мисълта на Лариса щеше да прескочи за миг откриването на същността на Николас Чеиз и да се върне към приятелката й — самата Лариса подлагаше склонността на Елизабет да вижда най-доброто в хората на безмилостното си чувство за хумор и в същото време се гордееше със способността на приятелката си да проявява великодушие.

Вниманието й щеше отново да се концентрира върху Ник след това и независимо от арогантната самоувереност на поразително красивия мъж, щеше да попита:

— Какви са тези безсмислени полунощни авантюри? О, не искам да ме разберете неправилно, но какви са тези нелепи митове за среднощния принц? Стремеж към легендата за опасния, романтичен и драматичен мъж? Вие сте като мощните фирми, отдавна завладели пазара, можете да съществувате и без реклама, доктор Чеиз. Дето се казва и по пладне, когато слънцето ни осветява така, че не може да се скрие и най-малкия дефект, вашият чар не губи нищо от блясъка си. — Лариса щеше да се усмихне лъчезарно на непроницаемия поглед на сините очи и, след като осъзнаеше, че те ще си останат неразгадани завинаги, щеше да въздъхне примирено и да каже:

— Добре. Ще си позволя да спомена, че дори и да криете дълбоко в себе си някаква болка, вие няма да я разкриете пред мен. Тогава позволете ми да ви задам своя въпрос.

Предизвикателно веселият тембър на Лариса щеше да изчезне, преди да изрече въпроса. Красивото й лице щеше да се преобрази в замислено. Тя щеше да попита тихо и смутено:

— Защо не харесвате моята приятелка?

И в продължилата дълго тишина неминуемо последвала въпроса й, замислените й сини очи щяха да светнат гневни, а оттенъкът на плахо примирение в гласа й щеше да бъде заменен от негодуващи, ледени нотки.

— Как смеете да не я харесвате?

Под напора на ободряващото въздействие на мисълта за Лариса — свободолюбива, предизвикателна, непочтителна, дръзка, страстно вярна и покровителствена като мечка към беззащитното си мече, Елизабет разтърси тъмнокестенявите си къдрици. Такава беше тази Лариса, която случайно беше определена да бъде нейна съквартирантка при постъпването й в Бъркли. Някой хитър компютър й беше погодил този страхотно закачлив номер със задачата да противопостави и съчетае привлекателната и отракана Лариса Локсли с наивната и незабележителна Елизабет Джанингс. Но те станаха най-добрите приятелки през тези три години, прекарани в колежа и останаха такива и след това, въпреки огромното разстояние, което ги разделяше и различния начин на живот, който водеха. Лариса се премести в Ню Йорк, за да стане топ модел, а Елизабет остана в Сан Франциско, където продължи образованието си в медицинското училище.

Когато преди шест години Лариса радостно съобщи за годежа си с красивия и зашеметяващо богат, трийсет и една годишен Джулиан Чансълър, тя пожела най-добрата й приятелка да бъде нейна свидетелка. Датата на сватбата беше определена през юни, но съобразена със строгото разписание на дежурствата на Елизабет, която тогава живееше в самата болница Паркланд в Далас и като хирург работеше по нейната престижна, но изтощителна програма. Тя трябваше изключително точно да планира дежурствата си, за да успее да се освободи двадесет и четири часа, в разстояние на които успя да пристигне в Ню Йорк тъкмо навреме за вечерята преди сватбата в „Ла Коте Баск“ в Манхатън и да тръгне от клуб „Саутхемптън“ на Лонг Айлънд следващия следобед, миг след като младоженците се сбогуваха с гостите си. Тези двадесет и четири часа потънаха в празничния хаос, ослепителния блясък и елегантност, чиято кулминация беше приказно красивата градина на сватбеното тържество. Въпреки това, когато се върна в Далас, Елизабет не се почувства така щастлива, както очакваше, заради щастието на приятелката си. Потискаше я зловещото и непоколебимо усещане, че бликащият от енергия дух на Лариса беше някак си озаптен.

Оттогава Елизабет не беше виждала Лариса, но през следващите три години не преставаха да се чуват редовно по телефона и да си пишат. След всеки разговор и всяко писмо това усещане ставаше все по-силно: нейната умна, весела, дръзка и смела приятелка помръкваше. Докато бяха в колежа, Елизабет постоянно усещаше, че независимо от това, че Лариса споделяше с нея многобройните си тайни, имаше някои особено важни, които пазеше само за себе си. Елизабет никога и не се опита да се домогне до тях. Навярно сега се е обградила с нови тайни, замисли се тя, свързани с все по-потиснатото й състояние. Тайни, които Лариса или не може, или няма да сподели.

Елизабет уважаваше потайността на приятелката си. От своя страна й предлагаше само подкрепата и приятелството си. Въпреки това Лариса се оттегли. Телефонните обаждания спряха, писмата идваха по-рядко, мълчанието между тях стана по-дълго. Накрая, когато Лариса не отговори на четири поредни писма в период на половин година, Елизабет спря да пише. Не защото се чувстваше засегната, а защото беше явно, че Лариса не желае да поддържа връзката.

Може би не в Лариса беше причината, не тя беше посърнала от годините брачен живот, може би просто беше дошло времето да приключи това спонтанно изникнало приятелство. Тази мисъл натъжи Елизабет, но не толкова, колкото я натъжаваше образа на сегашната Лариса.

Въпреки че приятелката й никога не сподели за някакъв конкретен проблем в детството си, говореше толкова рядко за него, намеквайки й да се съмнява, че не е било дотам щастливо. А тя желаеше щастието на своята най-добра приятелка. Щастие и любов. Защото за времето, в което познаваше Лариса, в живота й имаше мъже, но всичките й връзки бяха мимолетни, докато се срещна с Джулиан. Лариса ги искаше такива. Слагаше бързо точка, но никога не беше жестока и винаги се изненадваше искрено, когато и най-внимателното скъсване предизвикваше ярост в партньорите й, като че си мислеше, че мъжете не желаят нея, а само смайващата й красота.

— Джулиан ме обича заради самата мен — беше споделила Лариса на Елизабет малко преди приказния сватбен ден, което беше едно мъничко признание за обзелото я поредно съмнение и борещата се с него радост от събитието.

Елизабет се вълнуваше много за приятелката си, изгаряше от нетърпение да се запознае с мъжа, който най-после беше дал щастие на Лариса. Но когато за първи път се запозна с красивия и влиятелен Джулиан Чансълър, Елизабет почувства някаква тръпка, породена от необясним смут да преминава през тялото й. Не успя да се освободи от нея, нито да определи Джулиан точно. Всичко, което знаеше, беше, че когато се запозна с него, невидимите розови очила, за които Лариса винаги я подмяташе, си бяха на мястото, и тя, както винаги, бе готова да види само най-доброто. Елизабет никога не можа да определи точно това, което почувства, но дори и да беше успяла да го конкретизира, едва ли някога би споделила безпокойството си с Лариса. Имаше нещо в Джулиан Чансълър, от което я пронизваха ледени тръпки.

И тогава, и в момента.

Елизабет се опита да прогони неприязнената ледена тръпка, като обви с пръсти топлата чаша и се усмихна на великолепно изписаната заповед.

Празнувай, Лариса, изкомандва си наум в отговор тя. Дано да бъркам по отношение на Джулиан. Надявам се той да ти дава всичката любов и щастие, което ти заслужаваш. Дано в този миг, в който се пробудиш далеч оттук, в своя пентхаус[1] в Манхатън, сърцето ти да прелива от радост.

Бележки

[1] Пентхаус — остъклен отвсякъде апартамент на последния етаж — бел.пр.