Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (9)

1.1.1.4.
Аферата Аспарух^[1]

Скоро след смъртта на Кубрата, въпреки легендарната му мъдрост и примера със снопа (виж трогателната картина от художника-патриот Гюдженов), всеки от петимата му сина си взел полагаемата му се идеална част от бащината власт над поданиците с покъщнината и поели по широкия свят.

Ако не вземем под внимание поучителната басня за сноповото морално-политическо единство, причината за разпръскването на ордите на „Велика България“ ще трябва да се търси в наплива на други орди, изскачащи от пренаселения и разселващ се азиатски котел: главно авари и хазари. Като отминем спора на учените за идентифицирането на първородния син на петорката^[2], Баян или Безмер (и техния стар род Дуло или Ерми), както и грешките в датиранията, понякога от по едно столетие, ще тръгнем по следите на третия легендарен син — Аспарух.

Не ще бъдем категорични в оспорването на автентичността Аспарухова, още повече че паметникът му, от 40 метра плюс лъва, вече е издигнат, а паметниците струват скъпо, особено като се вземе под внимание броят на комисиите, през чиито ръце минават! Все пак ще отбележим, че ако се съди по източниците, никога не е имало никакъв Аспарух.

Единственото сведение, което позволява да се правят екстраполации за съществуването на митическия хан основоположник, както вече споменахме, е това, излезнало от арменската уста на Филон Ширакаци (самото име също е обвито в неизвестност, някои казват, че се именувал Ананий Ширакаци, а други — Мойсей Хоренски.) В своята арменска география той разказва за патилата на избягалия син на Худбаадр, който бил същият известен ни вече Курт: „В Тракия(?) има две планини и реки, от които едната — Дунав — като се дели на шест ръкава, образува езеро и остров, наречен Пюки (по-скоро Белене). На този остров живее синът на Худбаадр — Аспар Хрук, който побягна от хипийските (българските) планини“.

Всички обяснителни бележки, придружаващи този побългарен арменски текст са на проф. П. Петров, с изключение на тази за о-в Белене, която е на автора.

Прочее, има още едно „свидетелство“, чиято библиография ще посочим по-късно. Това е апокрифното, късно бълнуване на пророк Исай, от което научаваме, че Испор цар бил погубен от измаилтяните (които навярно ще да са агарянци?!?) към 700-та година. Престолът му бил зает от Тервела, за когото не се съобщава дали е бил от измаилтянско коляно.^[3]

Това изобилие от данни, види се, е накарало професор Петров да заключи: „Последните години от управлението на хан Аспарух са забулени в мрака на неизвестността“, оставяйки у лековерния читател впечатлението, че началните са известни! Но да не избързваме и се върнем в началната точка:

В междуредията на арменския „източник“ можем да разберем, че Аспарух бил подгонен от хазарите. В бягството си, заедно с падналата му се банда от унугундури (около 10 000 глави), той стигнал до Дунава. И отново тъмни противоречия започват да ни разкъсват, защото от летописите разбираме, че той не бил първият българин, който прекосил границите на Византия. Освен бащата, който се подложил на инверсната на помачването операция, в империята на ромеите — твърдят хронистите — вече бродели разни други кутригури, унугундури и чукундури. Те се занимавали с познатата ни непроизводителна, но обществено-полезна дейност на преразпределяне на имперските блага. Разбира се, поповете не изясняват тяхната историческа роля: дали работили в грабежа по 23-то постановление на министерския съвет, за своя сметка, или се главявали като надничари (или изполичари) при едрите византийски разбойници? По този въпрос от кардинално значение днес нашите историци — разните там Златарски и Бурмовци, либерали, фашисти и марксисти, спорят. Едните са за 23-то постановление, а другите защитават наемническия характер на държавно-организирания бандитизъм на нашите далечни хуно-татаро-турски прадеди! Вероятно, според историческия момент, те са работили и като частници, и за чужда сметка. Постепенно, усвоявайки тайните на държавническия занаят от византийските си колеги, които имали зад гърба си хилядолетния опит на Римската империя, нашенците ставали все по-самостоятелни и нагли. Така например, още в 517 година, при византийския император Анастасий Първи, те оплячкосали всички села^[4] чак до Термопилите, вземайки в плен хора и добитък. За всеки един от пленниците те поискали злато. Но понеже кръвта на пленените не била синя, а селска, илирийският управител дал само някаква символична сума, поради което заложниците били изклани под стените на непревзетите градове. В отговор Анастасий Първи наредил да се издигне дългата стена между Черно и Мраморно море, с което като че ли предрешил изоставянето на северните провинции на империята на пробудилите се за държавно строителство варвари.

В същото време^[5] из полуострова бродели и други огромни, независими банди, спрямо които все още бил неприложим втория хегелиански закон, съобразно който количествените натрупвания на плячка водят до качествени изменения, превръщайки пладнешкия грабеж в историческо творчество.

Веднъж организирали се тези банди, както видяхме, те или обирали за своя сметка, или се наемали на служба при императора, който им поверявал полицейско-военните функции.^[6] Всичко било въпрос на оценка на изгодата при единия или друг избор. Разбира се, зависело и от такта при провеждането на интеграционната политика, придружавана с раздаване на служби, заплати, почетни грамоти и ордени, както и стипендии за Магнаурската партийна школа в Цариград. Знае се, че първите покръствания на български главатари на наемни банди датират около 150 лета преди година първа от българската ера — 681.