Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (23)

1.1.3.2.
Вътрешната политика на Крум, чието продължение ще бъде външната

Поучен от злощастната участ на своите царствени предтечи, паднали в жертва на боилския произвол, Крум поставил пред конкурентите за ханския престол основния въпрос на политиката: Кой кого? Или наместникът на Тангра трябвало да сложи край на родово-партийния плурализъм, или вождът щял да си остане марионетка в ръцете на борещите се за върховната власт в ханството боилски родове. Този въпрос доминирал цялата вътрешнополитическа дейност на Крума. И макар че окончателното му решение, доколкото съществува такова в историята, било намерено едва при хан Борис Първи, Крум е този, който направил исполински крачки към установяването на личната диктатура на хана и превръщането (?) в наследствена власт.

Ранната поява на този феномен в българската политическа история поставя пред автора и читателите два фундаментални въпроса:

Първият е тактико-стратегически: Как и защо ханът, който не бил запознат със съчиненията на диуретиците на „научния“ „социализъм“, нито с класическата немска философия, успял да наложи принципите на демократическия централизъм и единоначалието сред гласуващото с боздуганите си боилство?^[1]

Вторият въпрос е общо-философски: Коя е социалната база на централизма в епохата на ранния феодализъм и по какво абсолютистката „надстройка“ се отличава от подобните (?) диктаторски структури в текущата история?

Отговорите могат да се намерят, следвайки конкретното историческо повествование. Прочее, самостоятелното постигане на ръководните идеи на държавността не изисква изключителен интелект. Те са били откривани хиляди пъти от всеки, който се стремял да превърне властта в свой занаят. Въпросът, който поражда затруднения (и завист у всеки властогонец) е как Крум практически въплътил „идеите“ в институции?

Нашите доморасли философи са склонни да мислят, че и в политическата история, както в библията, в начало е било словото (или бръщолевенето). Те твърдят, че Крум започнал своята канска кариера със законодателни актове. Това съмнително твърдение не е доказано с нищо, ако не се смята легендарният разговор на хана с аварските пленници за доносничеството, рушветчийството, всеобщото пиянство и правосъдието, в което кадии и хайдучаги живеели в завидна симбиоза и задружна задушевност.^[2]

В отделен параграф е разгледана правната страна на оставения ни от Свида документ. Тук е посочено само отсъствието на доказателствена мощ в него. Защото обличането на волята на властника в параграфи и алинеи, наречено закон, придобива сила и става задължително за поданици и конкуренти само post factum. Без страха от полицията и армията, той не струва повече от къс клозетна хартия. Още Фердинанд Ласал бе разбрал, че конституцията, която е основният закон, е само едно писмено преутвърждаване на предшествуващите я завоевания. Следователно, преди да започне да законодателствува и принуди боилите и простолюдието да се подчинят на неговия закон, Крум е трябвало да комплектува шпиц-команди с подходящи изпълнители на царствената му воля, да съгласува техните лични интереси с „общонародните“ и своите, да издигне така селекционираните ескадрони от янкеседжии до ранга на респектабелни държавни институции и едва тогава да премине към елиминиране на конкурентите. С една дума, Крум е разгънал трескава дейност, която днес, в модерната правова държава, се нарича вътрешна политика и е поверена на Министерството на вътрешните работи и тайната полиция.

Със сведения за тази политика на хана не разполагаме. Но това не поставя непреодолими бариери пред желаещия да постигне истината нечестив разум. Трябва само да се съберат фрагментарните бележчици за „движещите сили“, мотиви, методи и закони, по които се е извършвало строителството на абсолютизма в ранното средновековно обкръжение: Византия, Халифата, Хазарския и Аварски хаганати. Не трябва фарисейски да се отминава и натрупаният собствен „тюркски“ опит, нито съвременната история, в която разноцветни авангарди, родолюбиви хунти, освободителни движения, партии на народното единство или обикновени гангстерски банди, без обичайните смокинови листа, практикуват диктатурата върху четирите континента. Световната история изобилствува със „строежите“ на повече или по-малко дълговечни тирании. Анализът на този колосален куп от данни може да разкрие общите „закономерности“, технология и методи, с които се постига единоначалието в тях.^[3]

Най-после самите закони, без да бъдат творец на законно-установената деспотична власт, са маскирани свидетели на мероприятията и препятствията, които Крум трябвало да преодолее при установяването (?). Законът срещу кражбите, напр., целял съхраняването на натрупаните вече богатства в ръцете на притежаващите властта, и от само себе си се разбира… правото. Останалите, наречени на юридически език крадци, бивали наказвани жестоко заради нелоялната конкуренция, с която заплашвали хегемонията и ръководната роля на властвуващия катил и заграждащата го клика. Изобщо „опазването на държавната собственост било главната цел на Крумовата юриспруденция“ (стр. 146, том втори).

В юридическата терминология Крум пръв въвел епитета клеветници срещу всички, на които не се нравел законно установеният народнодемократичен порядък на хана и приближените му дембели. Рационалното зърно на закона за защита на богопомазаните органи срещу калящата ги клевета е „снето диалектически“ в членовете на действуващия днес в НРБ наказателен кодекс.

Както е лесно да се види, и тогава, както и сега, законите изразявали интересите и волята на конституиралите се в държава бандити и паразити начело с „първия между първите“. Във вековете се изменяла само административната терминология и религиозно-идеологическата фразеология. И днес първият е пак първи, а само заграждащите го опричници и блюдолизци се наричат съответно органи на сигурността и творчески работници.

Със законодателната си дейност Крум разрушил старото обичайно право на етническите компоненти в бъдещата българска „народност“, като направил законите и нормите всеобщи и задължителни. Така се родило прословутото равенство пред законите — равенството на властника с неговия поданик, на боилите с техните закрепостени просяци. С това били поставени основите… на съвременната правова държава, толкова близка до сърцето на днешните блюстители на социалистическата законност. (Пък и на готвещите се да настанят изстрадалите си задници върху министерските кресла, конкуренти от поставените днес вън от законите и властническата игра политически партии — ембриони на утрешната държавност, или съобразно дефиницията на Св. Августин — малки банди.)

Със законите и стоящата зад тях военно-полицейска сопа Крум бил на път да създаде морално-политическото единство между господари и слуги, независимо от расовите и племенни различия. А то, както знаем, е една от основните компоненти „в изграждането на единна българска народност“ (ст.н.с.).

Остават все още неизяснени някои научни резултати от Крумовата законодателна дейност. Напр., не се знае, след изкореняването на лозята с какво вино е бил пълнен Никифоровият череп, с който ханът черпел своите хранени хора? В сведенията на Свида не е сигнализирано нищо за съществуването на „Корекоми“, „Импорт-Импекси“ и разни други централи за внос на забранени плодове за простолюдието, което нямало нито византийска валута, нито членство в ханската партия — авангард на целокупното българско племе.

Замяната на обичайното право с византийско мюсюлманско и юридическото „изравняване“ създали необходимите законни основания за „издигането“ и на инородци на отговорни служби. В ханския двор наред с унугундурските боили се появили и славянски „архонти“. Известен от ръкописите е славянският велможа Драгомир, който бил ръководител на българската делегация на преговорите с Константинопол в 812 година.

Изобщо чистките сред боилството размразили щатовете във войската, администрацията и дипломацията. С един замах Крум издърпал чергата изпод краката на боилите. Чистките създали вакантни места, а изравняването обезценило началническите постове, правейки ги достъпни и за инородните главатари. Така тези били спечелени безрезервно за справедливата кауза на Крум в борбата му с желаещото да го държи под попечителство боилство. Вълната от службогонци помела галениците на Тангра, а Крум минал по труповете им към трона на самодържавието. Навярно и в това отношение той се учил от вековния експеримент на „многонационалния византийски съюз“, където дори и престолът бивал често обсебван от нечистокръвни ромеи.

Друг съществен принос в държавническата дейност била социалната политика на ювиги хана и придружаващите я административни актове. В резултат на разгъналите се в страната строителство на палати и арсенали, редуващо се с нескончаеми банкети, задгранични командировки и прочее трескава обществена дейност (не споменаваме разходите за подготовка на освободителните войни, нито дяла от „националния доход“, който „аристокрацията“ получавала за своя висококвалифициран и общественополезен труд, защото тези „пера“ били отнесени в списъка на Държавните тайни), та в резултат на този невиждан размах, както казва ст.н. сътрудникът: „Обеднелите (и оскубани) маси от селяни (наречени просяци) създавали грижи на Крум и неговите помощници (съучастници в скубането на просяците). Налагало се да бъдат взети мерки, които да осигурят спокойствието в страната“. За да могат владетелят и управляващите властолюбци и честолюбци да продължат сладкия живот в тихите тъмнини на ранното българско средновековие. Крум поставил просяшките маси, дотогава оставени на грижите на Тангра, под „покровителството“ на издигащите се по ханската воля нови властници — едри земевладелци.^[4]

Най-сетне, подобно своя велик потомък от с. Правец, Крум се погрижил, с помощта на нови военни и административни деления, от една страна, да елиминира конкурентите си, а от друга, да настани на държавната софра всичките си роднини и близки, от само себе си се разбира, за благото на героичния, трудолюбив и т.н. български народ. Така напр., брат му бил назначен за шеф на средната част на Южна България, с помощник — византиеца Леон. За „лявата“ и „дясна“ области били назначени други първенци — ичиргу-боили, чиито роднински връзки с прославения хански род не са достатъчно изяснени.

Както виждаме, Крум не спирал избора си само върху своите и от Малеевия род роднини, но отворил вратите на българската армия и администрация за натрупалите в съседство вековен опит византийски специалисти, които като хора без илюзии спрямо същността на властническия занаят, работели на парче за този, който плащал по-щедро.

Както и да не бъде, но със своето законодателство и административна дейност страшният хан въвел железен ред и финансова дисциплина във всички сфери на държавността. Кражби, доноси, подкупи и дори пиянството били одържавени, централизирани и поставени на здрава, научна, маркс-ленинска нога още в началото на девети век. Законността била възстановена и тя не закъсняла с плодовете си. Богатствата на хана и неговата камарила от хранени катили, дошли на смяна на старите боили, растели с темпове, които можели да съперничат със „социалистическото натрупване на капитали“ през изнизващите се под носа ни петилетки.

Започнало преселение от шатрите и землянките в новостроящите се палати, което е сигурен знак за уседнал и заможен живот. Освен това, концентрирайки в свои ръце всички награбени богатства, ханската диктатура била поставена върху непоклатимите (без динамит) основи на тоталната зависимост и всеобщия страх, който пронизвал всички етажи на йерархическата пирамида.

Прочее, към този резултат — един господар на земята и… един бог на небето — водело и самото съперничество между боилските родове. Така, както в наше време конкуренцията между отделните частни капиталисти довежда през монополите до единствения държавен капитал. Различията засягат само формите и техническите средства на конкурентната борба, чийто резултат е „демократичното централизиране“ на властта над обществото.

Наред с едрите линии на историята, ханът и катилите (които са предшественици на опричниците на Ив. Грозни и наследници на преторианската гвардия) не изпускали нито за миг изпод око поданиците. Ръцете и краката на дребните апаши били строшавани, съобразно алинеите и на нине действуващото мюсюлманско право, за да не се разхищава на дребно „обществената собственост“, а планово и научно да се отправя в бездънните ракли и търбуси на милеещата за роднини и родина властническа върхушка и лично на другаря хан.

Централизацията и концентрацията на бандитизма; собствеността и властта, осъществени от страшния хан с обезглавявания и трошене на пищялки, с конфискации и контрибуции, с масови изселвания и изпращане в робство, били дела прогресивни дори от съвременна маркс-ленинска гледна точка.

Този процес на прогресивни грабежи и убийства, който за един век създал властници, владеещи богатствата и „средствата за производство“^[5], и бедни и лишени от средства за препитание „членове на обществото“, е наречен от ст.н.с. Примов, мазно и деликатно — имуществена диференциация. Начело на така диференцираното общество стоял ханът, заграден от тлъстеещата мафия на своите роднини и съратници. Броят само на ичиргу-боилите достигнал цифрата 1300 души, приблизително колкото са и днешните ичиргу генерали от двете ведомства на улиците „Аксаков“ и „6-и септември“.^[6]