Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (16)

1.1.2.3.
Свободната размяна на хора, идеи и стоки или третата кошница на хелзинкския дух през осми век

Междувременно калейдоскопът продължавал да се върти над византийския престол. Второто царуване на Юстиниян продължило нови 6 години и завършило този път с отрязване на главата. После, по за две години управлявали Филипикос Вардан и Анастасий Втори. Първият бил военноначалник при Юстиниян, а вторият — бивш първи приятел и първи министър на Филипикос. След тях, още за една година, тронът бил протриван от задните части на император Теодосий Трети Адрамитец (716–717 г.)^[1]

В тази славна година, преди и той на свой ред да бъде изпратен в кюркчийската каца от основателя на исаврийската династия и първият император иконоборец — Лъв Трети Исавър, се случили нови събития със съдбоносна важност за цялата по-нататъшна бълг. история. Повишената смъртност сред императорите и напорът на арабите от юг, подбудили мъдрия и велик хан да заключи, че „сега му е времето“. Той „опленил цяла Тракия“, откъдето се завърнал начело на ордата си и „безброен добитък“, след като успял да доведе Теодосий Трети на зелената маса в 716 година.^[2]

Преговорите, освен с получаването на традиционните червени кожи и копринени дрехи, завършили с договор, в който се съдържат клаузи, много съществени за разбиране на външнополитическите и вътрешнополицейски традиции на днешните диктатори. Поради това, върху тях ще се спрем малко по-подробно.

Един от централните параграфи в договора третирал проблема за връщане на политическите бегълци. Било постигнато споразумение между Тервел и Теодосий, взаимно да си предават бегълците-емигранти от едната и другата високо договарящи страни, ако те се окажели злоумишленици против властта, българска или византийска.^[3]

Отечественофронтовските херодоти казват, че договорът съдържал и клауза за скъпата на сърцето им „ненамеса във вътрешните работи“…

Прочее, предишната точка от договора, която в динамично изменящите се събития на Балканите ползувала алтернативно ту единия, ту другия от високопоставилите се бандити, се прилагала доста селективно. В смисъл, както ще видим по-нататък, и двете страни връщали далеч не всички бегълци.^[4]

Друга, важна клауза, била тази срещу контрабандистите, наречени търговци, които искали да избегнат контрола на властите с техните пломби, печати, мита и данъци — преки или косвени. С този си акт Тервел установил държавен монопол над външнотърговските сделки, и станал „ipso facto“, един от предтечите на социалистическата търговия. За да спре отклоняването на финансовите средства, било решено да се конфискуват стоките на контрабандистите в полза на законно практикующите контрабанда съратници на хана и тяхното роднинско обкръжение.^[5]

Корупцията и привилегиите, узаконените кражби с рушвети и бакшиши, се настанили веднъж и завинаги в политическите нрави на българските владетели още в зората на държавността.

Този договор бил подписан и при сириеца Лъв Трети Иконобореца, при което няма сведения за вмъкването на нови клаузи. Но, ако се съди по събитията, в които българските наемници разпилели кокалите си в борбата срещу арабите на страната на империята, може да се заключи, че старите васални и наемнически отношения останали в сила и в исаврийската ера. (Набезите на арабските пустинни разбойници са една от постоянните причини за голямата криза на империята от края на седми и началото на осми век. Туарегите били вече „обединени“ в халифат — теократическосветска държава, в която наместниците на Аллаха и неговия пророк, въоръжени с най-прогресивното учение на научния Ислям, напирали с башибозушките си орди във всички посоки на тогавашния свят. Властта на халифите се простирала по него време от Индия и Централна Азия до Северозападна Африка и в Испания чак до Пиренеите. На север те прехвърлили Проливите и предприели няколко обсади срещу вечния град — Константинопол.)

На сключения договор българският хан останал верен, въпреки изкушенията, подхвърлени му от историческата съдба. Както се съобщава в една от бележките на Теофан: един от бившите императори — забравеният в манастирите Артемий или Анастасий Втори, поучен от Юстинияновия опит, се обърнал към властвуващите над българите началници за помощ. Тервел, имайки вече практика в този род дела, обещал войска срещу 30 кантара злато.^[6] И макар че комплотът ставал в тъмнина, от шпионите си в ханския двор и техните доноси, Лъв Трети научил за готвещия се преврат. Той заточил, изклал и конфискувал имуществата на „съратниците“ на Артемия в Константинопол и отправил ултиматум с неприкрити заплахи към ханските власти в Плиска, с искане да му се предадат враговете. Нашият ювиги хан, като разбрал, че конспирацията е потопена, и с нея потънали и кантарите злато, отзовал армадата от лодки-еднодръвки, която се готвела за поход към престола в Цариград. Той побързал да даде обещания, че ще спазва мирния договор и не само че се отказал от Артемий, както преди това бил постъпил апостол Петър с Христа, но го завързал с участвуващия в съзаклятието солунски архиепископ. На патриция Сисиний, който представлявал Артемий в пазарлъците му с българския началник, била отрязана главата, и всичко това пакетирано и изпратено армаган в Константинопол. В доказателство на верността на нашите ювиги ханове към византийската корона, и в изпълнение на една от клаузите на мирния договор — за връщане на политическите бегълци! Защото българското началство винаги е било, е и ще бъде за спазване на международните правни норми и поетите международни ангажименти.

„Разбира се — казва Златарски — ние не можем да обвиняваме Тервел в коварство, защото, както ще видим по-нататък, и византийците практикували подобна коварна политика спрямо българите.“ Което впрочем е в унисон дори и с Христовия морал: „С каквато мерка мерите, с такава ще ви се отмери!“ Опитите да се въвеждат в политиката морални критерии, различни от успеха и горната квинтесенция на принципите на стоковото стопанство, присадени в етиката, са от лукаваго!

И понеже шмекерията често се плаща тройно, Тервел загубил не само обещаните 30 кантара злато, но не могъл да си прибере и даровете от Лъв Исавър за изпратените да се бият с арабите български наемници, които, както свидетелствуват сведующите, изтребили до 22 хиляди араби. (Акт, който е може би първата проява на вековната и традиционна българо-арабска дружба.)

От „договорите“ не можем да научим колко са кожите, които трябвало да получи нашият славен хан, но от арабски и латински извори, писани също 130–250 години по-късно, напр., от анонимната сирийска хроника от 846 година и тази на Михаил Сирийски, разбираме, че тервеловите мерценери на византийския император Лъв Трети Исавър, свлекли не малък брой арабски кожи в защита на византийщината. В различните източници броят на одраните мюсюлмански кожи варира от 22 до 32 хиляди. Значимостта на това съдиране на сарацински кожи (в източниците арабите носят името сарацини, а нашенците — бурджани), се подчертава дебело в наше време:

„С този героичен акт — научаваме от 14-томната история — нашите прадеди спасили западната цивилизация от надвисналата над континента най-голяма заплаха — арабската“, която на Запад била спряна от друг един варварски културтрегер — Карл Мартел или Чукът! Член-кореспондентът Ал. Бурмов (какво означава тази титла, пояснихме по-горе), ни обяснява, че „Тервел предпочел запазването на Византия пред неизвестността на едно арабско съседство“, което вече само по себе си говори за стратегическия гений, ако не на хана, то на пишещите с писалките си членове.

Проявените в тези събития касапска дипломация и маниери, заедно с високоразвитите юридическа мисъл и правно чувство на нашите ханове, били усвоени в текущото практикуване на властта, в тесен контакт с неизчерпаемата съкровищница на византийското държавническо изкуство. По този начин арсеналът от идеи и нравствени принципи на българските властници се обогатявал с всеки изминат век. Хиляда и триста години не могат да бъдат избърсани само с един намокрен сюнгер!

С тези геройства на тервеловите кожодери сведенията за българщината и новосъздадената държава изчезват отново от византийските летописи за близо половин век… За този мирен и тих период единствен източник си остава „Именникът“ с придружаващите го тълкувания и „анализи“ на плеядата казионни летописци от Третото царство и Първата република, и няколко малки, нечленоразделни бележчици у Теофана и Никифора.

Към тях в следващите параграфи и ние ще прибавим нашата скромна лепта за осветляване на тези особено поучителни страници от историята на българските властници.