Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (12)

1.1.1.7.
Заключителни бележки към Глава първа

Приказката на Шехерезада за създаването на българската държава на определена дата в 681 год.^[1] от гледна точка на живата история е чиста идиотщина. Създаването на държавата, както видяхме, се подготвя във войните и грабежите. Но едва когато острието на пладнешкия обир и санкциониращото го „правосъдие“ се обърне срещу превърнатите в роби пленници и съплеменници^[2], след като те се лишат от всяка възможност да се препитават без посредници и благодетели, едва когато „народът“ се превърне в стадо, от което се стрижат данъци, или в работещ за чужда сметка впрегатен добитък, едва тогава се ражда необходимостта от полицейските, съдебни и прочее наказателни институции, с цялата йерархия от паразити, без които държавата не е държава.

Превръщането на свободните хора в „поданици“, които приемат скубещата перушината им, ръка на провидението, завирането на божествения пръст в аналните им отверстия и плющенето на поредния „бич божи“ по гърбовете, изисква цяла епоха. Толкова време е нужно и на шаманите, хитреците и главатарите на разбойническите орди, за да започнат сами да си вярват, че са наместници на всевишния, или „оръдия на историята“, по образния израз на Троцки.

Въплъщението на тази „историческа необходимост“ в политическа реалност не става на определена дата. Тя се нуждае от живота на цели поколения. Доказателството на това твърдение лежи в предисторията на 681-ва година и на целия последвал я осми век. Векът, в който всеки добрал се до властта знатен бандит, бил свличан от „историческата сцена“ и удавян от конкурентите в локвата на собствената си кръв. Векът на многоактната криминална драма, в която се разигравала борбата за властта и консолидацията на нейните институции, на трайното разделяне на ордите и племената на властници и подчинени, на имащи и нямащи. А че да имаш и нямаш не е едно и също, си личи от 18-каратовия чист и безкористен патриотизъм на ханове и боляри, който можем да установим дори в погребалния инвентар от епохата.

Ето защо нам не ни се ще да приемем, че на 8-ми срещу 9-и септември 681 година, в тъмнината на нощта, превратаджиите били изготвили указите за назначаването на Испора за хан славяно-болгарски, за превръщането на ордата в българска народна армия на негово ханско височество, за „изграждане“ на централна народна власт и администрация, милиция или полиция, затвори и концлагери, с всички останали атрибути на „правовата държава“.^[3]

Казионните хронисти от БАН обаче, повлияни от актовете на държавническо творчество в новата и най-нова история, са склонни да транспонират модерните методи върху 7-ия век. Те забравят, че в този ранен век още нямало класици, нито научен социализъм и демократически централизъм. На Дунава нямало още нито Дондуковци-Корсаковци, нито Толбухин-Бирюзовци, а и вътре в „Родината“ не ги чакали с хляб и сол хаджи Пенчович Ефенди с нотабилите. Нямало ги налице всички тези, както днес се изразяват, исторически предпоставки. Имало само грабежи и насилие на конкуриращи се банди от паразити. Много по-късно пристигнали дипломираните лакеи от разните научни институти, които започнали мистификацията, компликацията и фалшификацията на иначе толкова ясната дефиниция на държавата и нейния генезис. Те (?) добавяли безбожно всевъзможни атрибути, като територия^[4], божествена и народна воля, законност, отбрана на общонационалните интереси от вътрешни и външни врагове, стопански и културни функции и дори здравеопазване, брачни и погребални ритуали!

В обири и локви кръв се родила регенериращата хидра на българската държава — тази съвкупност от паразитиращи институции на властта, насилието и привилегиите — обградена от проституиращите с познания, идеи, таланти и гражданска съвест, тълпи от „научни“ сътрудници, артистични шутове, куртизани и… народни интелигенти.