Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (26)

1.1.3.5.
Войните на Крум, макар и агресивни, не загубват своя прогресивен характер, защото… донасят облаги на българщината^[1]

Богатствата довели алчността и апетитите на хана и болярската върхушка до нажежаване. А с еманципаторската си политика спрямо славянските „аристократи“, Крум подготвил „освобождението“ на всички славянски племена, с които бил пренаселен Балканският полуостров — от Карпатите до Пелопонез и от Черно до Адриатическо море. Издигнато било поваленото в калта знаме на „обединението“ и „националното освобождение“.

(Двете „теории“, които от памтивека служат като идеологически трамплин не само за ханския империализъм, се допълват:

— Съобразно първата, въоръжените сили на ханството имат за върховна цел освобождаването на мачканите от чуждия ботуш еднокръвни (ако не едноутробни) братя и братовчеди. Тъй като изпадналите в беда съплеменници винаги се стремят към ботушите на майката-отечество.

— Според другата, „нашата свобода и териториална цялост“ са винаги застрашени и готови да станат жертва на похищението на управляващите в съседство хищници от 13 века насам.

Прочее, същата оригинална аргументация се съдържа и в букварите, с които в заобикалящите ни републикански господарства, даскалите рендосват, струговат и полират главите на подрастающото и грядуще поколение. Допълнение към тях е изваденият за момента от обръщение фелдфебелско философски речников фонд, който само чака своя час.)

Прокламираната от даскали, фелдфебели и теоретици на националните идеали политика на българската държава, започнала своето истинско съществувание с Крума. Насочена по двете главни оси: югоизточна към Цариград, и югозападна — към… Солунската митница, с припадащите им се тракийски и македонски хинтерланд, при отправни точки Плиска и Преслав (не се касае за многозвездните коняци — производство на социалистическия Винпром), тя не е изоставяна никога от българските властници, независимо от това, дали те работят за своя сметка, или са оръдие на нечий чужд империализъм. През вековете се изменяли само формата, средствата и резултатите (успехи или крушения), но стремежът към господство си е останал константна и „върховна“ мечта и блян за всеки властвуващ разбойник и властогонец.^[2]

Дори калемджиите от „националната емиграция“, въпреки цялата си ненавист към отечествено-фронтовската конкуренция, която ги извади, като че ли завинаги от „историческия оборот“, са в завидно единство с куизлинговския режим, всеки път, когато последният извади от нафталина „славните военни и външнополитически традиции“, завещани от Крума на българските държавни задници.

Често измъкваният от двойнодънестия цилиндър на политическите шарлатани въпрос за агресията: кой-кого нападнал пръв, е евтина националистическа шмекерия, целяща оправданието на империалистическата експанзия, присъща на всеки държавен организъм. Защото, както пише Михаил Бакунин:

Който каже държава — казва една държава. Който каже една държава, с това утвърждава съществуванието на множество държави. А този, който каже много държави, казва в същото време конкуренция, съперничество, войни непрекъснати и безкрайни!

Прочее, редица „международни събития“, предшествуващи ханствуването на Крума, подготвили почвата за неговата войнствена външна политика. Освен тези външни събития, за които ще стане дума по-късно, Византия, била разтърсвана от борбите между иконоборци и иконопочитатели. В нея след около 60 години връх отново взели последните. Това съпътствувало смъртта на Лъв Четвърти — сина на Константин Пети, наречен от поповете Копроним. Както съобщават пишещите чернокапци, Лъв умрял безславно от синя пъпка на 30 години — в 780 г.

Можем да изоставим съмненията си в диагнозата, от която последният иконоборец починал. От него момент, в течение на повече от 20 години, започнал един кадрил около трона между Ирина — съпругата на покойния император и техния малолетен син с хулигански наклонности, познат ни вече от миналата глава — Константин Шести. Тяхната игра на прескочи кобила с престола, както ще се види, била безцеремонна и не търпяла никакви роднински сантименталности и привързаности.

Младата вдовица, наречена в хрониките „тъмна атинска провинциалистка“, била в много интимни отношения с преследваните от исаврийците патриарси и евнуси, които през годините на нейното царствуване на два пъти достигали върха на императорската администрация — Ставракиус и още един евнух, били нейни първи министри.

С помощта на тези си нови приятели тя успяла да прочисти всички конкуренти — кандидати за престола, водещи потеклото си от многобройните бракове на царствения\дядо Лайнаров, и администрацията — от иконоборците. След тази „безкръвна“ победа Ирина свикала свой XX конгрес — Втори Никейски събор, на който присъствували стотици владици и хиляди игумени и монаси. Съборът признал законността и божествеността на самопровъзгласилата се за регентша млада вдовица (син (?) бил само на 10 годинки), а тя, в замяна, възстановила с декрет почитта към иконите, реабилитирала духовните пастири на византийските народи и им върнала конфискуваните имоти. (Види се, поучени от богатия византийски опит, марксическите наследници на Византия, по време на своя XX конгрес в 1956 г. се ограничиха само с платонични реабилитации на собственоръчно избитите съратници-съперници.)

Освен това, в годините на междуцарствие, които предшествували появата на Крум, славянските орди в Македония, Тесалия и Пелопонес, възползувани от затрудненията на империята с арабите и абасидите (в Мала Азия) и от нестабилността на властта, чиито причини описахме, въстанали. Те искали политическа независимост или най-малко позволително за узаконено практикуване на занаята, в някой край на империята, по известното ни 23-то постановление.

Въстанията били смазани със свирепост, след което регентшата Ирина с малкия Константинчо (това било преди изваждането на очите), направили една тържествена, потемкиновска обиколка из Старозагорско и Пловдивско, за да се покаже на непокорните поданици, че империята не е безстопанствен хан. Край Стара Загора тя наредила да се обнови някаква крепост, която след това кръстила Иринопол. (Така е отколе, затова би трябвало да се отнасяме с разбиране към тщеславието на тези, които търсят безсмъртието върху табелите, които висят пред входа на всеки град, и са ни оставили разни Екатеринославск, Сталинград, Фердинандовград, Димитровград, няколко броя Титоград и т.н.)

Всичките тези нови размествания на властническите и „духовни“ пластове, придружени от мирис на тамян, кръв и евнушка жестокост, довели до бунтове в провинцията. Един от тези бунтове, предвождай от стратега на арменската тема, предизвикал нов дворцов преврат в 790 г. Властта била поета от станалия вече пълнолетен Константинчо Шести, който великодушно оставил майка Ирина и нейните евнуси в двореца.

Трагична грешка, която след серия от интриги, отравяния, комбинации и комплоти довела отново Ирина на престола в 797 година. Любящата майка извадила очите на възмъжалия си син и го заточила в монастир. Този път тя се провъзгласила за императрица и царувала още 5 години.

По него време тя била вече изгодна партия и ръката (?) последователно била искана от Карл Велики и Харун Ал Рашид. Със сърца, преизпълнени от любов, те искали с подобен брак да закръглят именията си с по една резиденция в града на царете и с наследствената корона на цезарите.

Краят на тези сватовски каши бил поставен от един нов заговор, начело на който застанал видният педераст и финансов министър на Ирина — Никифор. Той заточил Ирина на един от Принцовите острови (архипелага на падналите величия), обезглавил евнусите, които в настъпилата суматоха се били конституирали в политически партии със свои идеологии, програми, конспирации в армията и чужбина. Всяка от тях се опитвала да пробута свой човек върху престола. В кланетата победа удържала партията на педерастите, чийто шеф-министър се провъзгласил за император византийски, под името Никифор Първи Геник.

Но славянските банди били вече узрели, както казват историците, за държавност и се стремели към „свой“ държавен хомот, въпреки наказателните експедиции и потемкиновските тържества. Тези обстоятелства привлекли вниманието на българските ханове, и от него момент в официалната българска история било прокламирано братството им с различните племена: стримонци, верзити, велегизити и тем подобни. Така в стратегията на българските ханове, царе и началства се вплела „от ныне и во веки“ „освободителната и обединителна мисия“, насочена на Юг.

При една нова поредица от международни обири (или войни), организирани от гореспоменатия Никифор Първи Геник (802–811 г.), с чийто череп и досега се подхранва нашата национална гордост, славянските банди, или какавиди на малки държавици, надигнали отново глава и започнали грабежи, палежи и „борби за самостоятелност“. Императорът — историк Константин Порфирогенет или Багрянородни, когото не трябва да смесваме с КОПРОгенет и за когото нашите Балани не са ни обяснили дали името му означава роден в лайна или раждащ лайна?, съобщава, че пелопонеските славяни (за които не знаем дали са от българската група), в съюз с арабите, обсадили крепостта Патри, след което завладели околните селища. Но те били разбити с чудотворното съдействие на патрона на града — светия апостол Андрей.

Никифор предал пленниците с недвижимите им имоти и семействата им в собственост на църквата и Патраската митрополия, а движимата плячка, иззета от разбитите славянски тайфи си присвоил (нещо, което се полага на всеки гангстерски главатар). Така „усмирените“ и закрепостени с помощта на св. Андрей и армията славяни, трябвало да хрантутят освен поповете, още и различните стратези и местни императорски чиновници. Т.е. те получили двойно „поданство“, бидейки дойни крави, влакнодайни овце и слуги на двама господари: на духовната и светска власт. С този си държавнически акт Византийският самодържец създал „исторически предпоставки“ за тяхното погърчване.^[3] Но из земите на север и запад от Пелопонес останали още много вакантни и безстопанствени племена, родове и стада, към които освободително насочил хищния си поглед страшният български хан.

Ето какво сблъскало интересите на Византия и България. Императорският и ханският двор си оспорвали собствеността (или поданството) над въпросното славянство. Тези спорове довели до войните на ромеи и българи, които пронизват всички векове на българската история. Те са няколко десетки и класирането им на агресивни и отбранителни (или справедливи), ще оставим на марксиствуващите членове и институтки от БАН.

Опитите на Крум да изпълни „интернационалния си дълг“ спрямо македонските славяни, довели до похода на Никифор Първи, насочен направо в сърцето на северния съсед. С това започнал двубоя между императора и Крум Страшни, който завършил последователно с обезглавяването на двамата велики държавни мъже.

Първият поход на ромеите, според източниците (Теофан), завършил безкръвно, защото още не стигнал до Одрин, Никифор бил принуден с устрем да свие към Константинопол. Докато той бил улисан в разчистване на сметките си с българското ханство, „царските хора заедно с военните“ усилено подготвяли оставката му. Възползувани от отсъствието на божия помазаник, конкурентите искали да откраднат топлото местенце, заедно с атрибутите на величието. Този заговор в столицата принудил Никифор да изостави външните врагове, и с един завой от 180° да се насочи за разправа с вътрешните врагове на реда и законността.

Крум, който по всичко личи, разбирал и от международна политика, се възползувал от византийските „неразбории“ и през Струмското корито насочил войските си по солунската ос на българската външна политика.^[4]

През 808 г. походите имали по-скоро разузнавачески характер и завършили с обира на императорската хазна, която съдържала 1100 фунта (ливри) злато — сума, равна на цялогодишната заплата на византийските легиони. (Докато нелегалните разбойници са на самоиздръжка, което ги приближава до либералните професии, законните са на заплата.)

Схватката около хазната със златото изпратила мнозина ахайци, заедно с архонти, стратези и гарнизонни началници в Аида, където няма ни заплати, ни слава. За момента дотук се спряла освободителната мисия на Крум спрямо македонското славянство.

На следващата 809 г. ханското войнство спряло край сегашната българска столица, която тогава носела името на млекоцентралата „Сердика“. След неколкомесечна обсада крепостта се предала, след като била получена честната дума на българския началник. Влизайки през портите, последният заповядал на своите богатири да изколят шестхилядния гарнизон и част от цивилното население (Златарски и Теофан). Както ни обясняват нашите летописци от БАН, те били наказани със смърт, защото се съпротивлявали упорито, а не отворили веднага вратите на крепостта, както са го правили многократно храбрите и доблестни български боляри и градоначалници през трите царства и господарства, превръщайки предателството в национална традиция на властимеющите.^[5]

След клането, натоварен с плячка и пленници, Крум се завърнал победоносно в Плиска.

… арабинът се замисли, прехапа устни и отвърна смело:

— Трябват ми четири хиляди души — секачи на гора, копачи на земен ров и строители. Къде ще бъде укреплението?

— Моят син Омуртаг ще избере мястото, а ти си дигай хората! Тази нощ никой в България няма да спи! Наточете си ножовете и бъдете готови!

Тъй приключи военният съвет в колибата на дядо Трак. Велможите отидоха при войниците си в Мадарската крепост. Хан Крум остана в колибата да нощува. Жените се прибраха от гората. Наредиха оскъдна вечеря. Сложиха пред хана просеничен хляб и нарязаха парчета биволска пастърма. Дядо Трак слезе в потайната си изба и наточи вино в една кратунка. Хан Крум жадно дигна кратунката и я пресуши, но спря стареца, когато дядо Трак посегна да повтори.

— Не ща! — махна с ръка ханът. — Горчи!

— Как няма да ти горчи? — обади се неговата невеста. — Я погледни долу какво става в Плиска!

Хан Крум излезе пред къщи и погледна надолу към своята столица. Целият аул гореше, обхванат от пламъци. Ромеите го бяха запалили.

Хан Крум горчиво заплака. Сълзите му рукнаха по бузите към брадата. Като малко кученце в краката му се навря мъничкият син на Омуртаг-Енравот.

— Кой запали нашия аул, деденце? Оня цар ли, дето ни изгони миналата нощ от къщи? Защо го търпиш? Накажи го! — предложи малкият.

— Ще го накажа, синко! Няма да му простя — с глух глас отвърна хан Крум и нежно помилва по главичката своя невръстен внук.

— Пусни го като бърдук отвисоко да се строши. Искаш ли и аз да дойда да ти помагам, когато го хванеш? — попита малкият Крумов внук.

Но хан Крум го сграби, дигна го нагоре и отвърна:

— Ти ще дойдеш да ми помагаш, когато пораснеш и станеш голям като мене. А сега иди при мама да спиш!

Патриотичен разказ за Крум

Ангел Каралийчев.