Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (50)

1.1.5.7.
Власт и култура

Тези, които са превърнали културата в свой занаят, и онези, които гледат на нея като на прислужница, считат, че търсещият, творчески човешки дух не би могъл да се въплъти в тонове, краски, форми или мисли, ако няма кой да му заповяда и плати в брой за поръчката. Едните и другите явно смесват творчеството с проституцията или сводничеството. Откъдето и тяхната апология на ролята на властта в деликатната сфера на културата. Ако ги слушаме: От пирамидите, останалите шест чудеса на античността и Лаокоон, през Сикстинската Капела, „Хамлет“ и „Деветата симфония“ до Теорията на Относителността и роботите, всичко е плод на държавната организация.

В известен смисъл това е вярно! Грандиозните паметници на миналото, блестящите фасади на туристическите обекти или великолепието и несметните богатства в музеите на световните градове са плод на вековните кражби и робство върху няколко континента.

Но ако ти, любознателни читателю, не си проститутка, нито сводник, не забравяй никога погълнатите от огъня на кладите еретици, нито изчезналите безследно поети. Не забравяй обезобразяванията и деформациите, нанесени върху културата от меценатствуващи деспоти и папи, от търговци и цензори! Не забравяй задавените в глътката гласове от коригиращата ръка на светата инквизиция или сталинското ГПУ! Най-после, не забравяй, че осакатената в прокрустовото ложе на официалните сюжети, вкусове и канони култура е култура лакейска!

Истинското, голямо изкуство е изкуство на протеста и бунта, и следователно е изкуство антидържавно. Затова, който иска да даде на човечеството искри от прометеевския огън, трябва да има дързостта и готовността да я заплати със забвение, мизерия или смърт. Защото една свободна от властта и парите култура може да бъде дело само на свободни духове.

Но да се върнем към нашата езическа култура. Каква е ролята на властта, върху нейното раждане и развитие? Ако съдим по измъчените съчинения и измишльотини на историци и „изкуствоведи“, трябва да признаем — убийствена! Ако под култура се условим да разбираме творбите в литература, музика, изобразителни изкуства или наука, трябва да кажем, че в езическия период от нея няма и следа. Нашите херодоти казват, че фокуса на духовния живот тогава бил в религията. Но и тя, подобно днешната официална философия е ялова, празна и неоригинална. И тя, като марксизма била държавна религия. Тангра бил бог на множество турско-азиатски народи. Първият властник бил и пръв жрец. Ханът завеждал небесните дела и идеологическото ръководство, с което матирал разните езически Митко Григоровци, Телаловци, Коцевци или Лиловци. Той бил единственият посредник между „абсолютната идея“ и „народните маси“. Използувайки ритуали, тайнственост и мистицизъм, наместникът на Тангра отдалечил властта от поданиците, превръщайки я в загадъчен фетиш.

Първоначално обреди, жертвоприношения, магии, баения и прочее „свещенодейстивя“ се извършвали под открито небе. Ханът, подобно фелдкурата Ото Кац, носел със себе си походен олтар, което по-прилягало на разбойниците-чергари от ордата. Но след като заседнала в непосредствена близост с втория Рим, тя „отпочнала“ строителство на светилища за своето върховно божество.^[1] В съответствие със своя народностен гений, унугундурските архитекти впечатлявали и парализирали въображението на паството с подръчни материали. Те обърнали в светилище на Тангра големи скални блокове — „даул таш“. Археолозите казват, че в съседство с ханските палати в Плиска са открили стените на светилище около някаква свещена скала, а ла Каабето в Мека.

Наред с главния бог имало и второразредни богчета, които завеждали второстепенни отдели на различни небесни и подземни дела. Всичко това, разбира се, е изсмукано из пръстите на старшите-научни сътрудници.

Божествената йерархия е изкривено отражение върху небесния похлупак на земния рой от ръководни катили, магьосници, шамани и прочее обскуранти и шарлатани, без които ханът не би могъл да осъществи никакво идеологическо ръководство.

Към темите, оповестени в параграфите на тази пета глава, ние се връщаме регулярно в края на всеки един от следващите пет тома, но още тук, на границата на две епохи — езическата и християнската, трябва да отбележим, че и религиозно-верската общност е продукт на насилието. „Вярата“ в господарските богове е насаждана всякога и навсякъде: във Византия, България, Сърбия, Русия или на „Запад“ (за да се ограничим само в нашата юдейско-християнска цивилизация), с огън и желязо, с рязане на глави и вадене на очи, с инквизиции и аутодафета, с изтръгнати с обещания или мъчения самокритики и разкаяния.

Когато Константин „Велики“ превърнал християнството в държавна религия, християните не надхвърляли 5% (пет процента) от имперското население. Но той забранил другите религии, а имотите на техните следовници предал в ръцете на „Светата Църква“.

В българското ханство Галилеянина победил също чрез държавното насилие. В 864 г. Михаил Трети — Пианицата, заставил победения Борис да „повярва“ в християнството. Кръщелникът от своя страна по силата на една ренегатска логика, обезглавявал боляри и лишавал от имоти езическите си сънародници. Няма статистически данни за съотношението между пострадалите за църквата християнски мъченици и изгорените, обезглавени или измъчени от нея до смърт еретици.

Така се е насаждала в главите духовната измама и се е раждал новозаветният човек. С различни средства и в различни форми битката за душите се води до ден-днешен.^[2] Бившият палячо, който днес е президент на САЩ, иска да направи моленето задължително в училища и казарми, за да оздрави морално американския народ. У нас и в над 150 от 180-те държави — членки на ООН, това се постига с помощта на трудововъзпитателни общежития и затвори. Така се налагала в милото ни отечество с помощта на тоягата, винаги най-прогресивната религиозна, философска и политическа мисъл. Характерно за нея е, че тя — от Тангра, през Христа до Маркс и Тодор Павлов, винаги била едноизмерна и монистична, в съответствие с господствуващия в държавното строителство принцип на единоначалието.

Изследователите на богатото ни със загадки минало съобщават за култови обреди при погребенията. Ако може да им се вярва, оттогава датират надгробните слова за заслугите към народа и военната музика, която придружава отговорния другар до сетното му жилище. Навярно от това далечно време се е запазила и хубавата традиция на гощавки с пиянски оргии при прощаване със скъпите покойници. Пак според учените крематориумите са славянско изобретение. От находките на обгорели скелети в Северна България, Добруджа и Влашката низина, те съдят за общата етническа принадлежност на обитателите от трите области. С подобни методи те биха могли да докажат етническото ни роднинство с есесовските шпицкоманди, които също са се ползували от крематориумите.

Изглежда, не само културата, но дори и езика, на който тя се създава, е резултат във висша степен на държавната политика и административно насилие.

Налагането на църковно-славянския език в последвалата покръстването епоха, като официален (светски, литературен и религиозен) е целяло изкуственото лингвистично претопяване на племената в ханството. По повод този „световноисторически акт“ нашите патриотки и институтки проглушиха ушите ни с „българската“ писменост и език, но избягват да ни обяснят някои „странности“ в тази афера. Например, защо Кирил създал своята странна азбука, която няма нищо общо с „кирилицата“^[3], години преди покръстването? Била ли е разработена в имперския генерален щаб вече операцията „Кръстовден 864“ за „побългаряването“, та лингвистическите оръженосци на византийския империализъм побързали да снабдят с писмена и книжнина бъдещите богобоязливи братя во Христе? И какъв е бил този „български“ език, на който светият екип от Магнаурската школа превел богослужебните книги и който бил „разбираем“ и за моравските славяни, и за хазарите, за които всъщност първоначално бил предназначен?

Но в историята е било винаги така. Достатъчно е да посочим превръщането на определени наречия от победителите в имперски или „национални“ езици, като латински, френски, английски, руски и особено испански в 20-те днешни латиномерикански републики. Или днешното народно демократично побългаряване на цигани, помаци, турци и пр. „инородци“. Следователно, който говори за изкуствеността на създадения от титовските мисионери нов македонски език, и мисли, че това е изключение, той нищо не е разбрал от действителната история на културите и езиците!

Тъй като за духовната култура в славяно-българската федеративна държава няма никакви писмени свидетелства^[4], което създава неправилното впечатление, че „културната нива“ на езическа България е запустяла и обрасла в бурени, днешните ОФ-културтрегери са се заели с патриотическо и туристическо въодушевление да възстановяват имагинерното каменно величие на епохата. И са написали тлъсти монографии за културата, изкуството и архитектурата на унугундурските ни прадеди.

Мостри от тази култура те откриват навсякъде — в и вън от пределите на новата родина. Както знаем, гигантският Мадарски конник, върху който са надраскани вписки от различни векове, е зачислен в каменния фонд на ранната унугундурска скулптура. Неговата тематика, както ни учи покойният проф. Ваклинов, „възпява в образи (на коня, кучето и лъва) подвизите на близкия до народните маси герой, и тук се извисява до възхвала на хана владетел и жрец“. Подобни извисявания на възхвалите стават и в наше време и оставят за грядущите поколения бележити произведения на соц-скулптурата, насочени към възпяване на героя от с. Правец. (Както ни обясни една честна френска журналистка от меродавния в-к „Либерасион“, видният деец на международното маркс-ленинско движение отстъпил пред натиска на правецките народни маси и поръчал в „Съюза на Чукундурските Художници“ да му изчукат приживе скромен бюст-паметник.)

На скулптурния гений на унугундурите се приписват и намерените каменни лъвове, които безкрайно приличат на каменните лъвски останки в градинката на бул. „Сен-Жермен“ в. Латинския квартал. Французите твърдят, че те са от римски произход, и това е само още едно доказателство за мощното влияние, което прабългарското изкуство оказало върху Римската империя и останалия античен свят.^[5]

Тук-таме откриваните мрамори, колони, капители, орнаменти и пр., били свличани с кервани към ханските резиденции (това било текуща практика на властвуващите мародери — короновани или републикански, през всички епохи). Така те се изтръгвали от своя контекст, и пренесени на стотици и хиляди километри, се вплитали в националните форми на самобитната култура на отмъкналите ги плячкаджии. „Така — продължава Ваклинов — се получил на практика един своеобразен еклектизъм в художествената украса на сградите.“ Алеко Константинов е на друго мнение. Ето какво е казал авторът на „Бай Ганю“ по въпроса, в своя пътепис „Невероятно, но факт — 300 души на Черни връх“:

Защото да заграбиш една изящно изваяна колона от някой гръцки храм, да я дотътриш до Търново, да я забучиш с главата надолу, и при това на криво, да заровиш хубавите орнаменти, да издращиш надписите, и вместо тях, с букви, подобни на йероглифи, да напишеш: „Цар веем българом и гръком“, едва ли с такъв подвиг ще докажеш високата си културност…

Но какво ли е разбирал Алеко от диалектика на историческия процес?!? За разлика от него научните сътрудници схванали и другата, прогресивна страна на войните, грабежите и мародерството, благодарение на които културата се интернационализирала и обогатявала духовния живот на народите. Осмозата между византийската и славяно-бълг. култури, твърдят те, била взаимна. Алековият пример илюстрира едната посока. Как, кога и в какви форми се е извършвал обратният процес, Ваклиновци не обясняват, очевидно от национална скромност. Прочее, Моравчик казва, че в някакъв си гръцки папирус се споменавало името на българите във връзка с някаква разписка за получаване на колани Made in Bulgaria от някакъв си византийски интендантски плъх.

С неуморна упоритост езическите изкуствоведи при БАН ни уверяват, че от нашето изкуство са се учили норманите. Доказателства? — нашият жупан Сивин имал сребърна чаша, с каквато разполагал и прочутият нормандски военноначалник Харалд Хардрад, намерена на о-в Готланд.

Сред осчетоводените колани, токи и чаши се откроява самотното златно съкровище на Нат Сент Миклош (Унгария). За него се твърди, че било на Атила, на аварите, иранците, печенегите и византийците. Нашите „изследователи“, за да не останат по-назад, го приписват на прабългарите (от 7 до 9 векове). Те не обясняват самотата му сред остатъците от дивашки българо-славянски „украшения“, нито кога и къде чергарите са практикували златарството, нито кой го е посял в унгарската пуста? Но само дребнави буквоеди могат да спират вниманието на устремените към славното ни минало отряди от научни сътрудници върху незначителни подробности.

В замяна на това последните са номерирали научно парчетата на съкровището и са снабдили своята инвентаризационна ведомост с пространни описания за всеки артикул. На една от каните, узнаваме, е изобразена сцена от отвличането на Ганимед от орела — Зевс. (Бидейки първи братовчеди с Тангра, тяхното присъствие върху старобългарското съкровище не предизвиква никакви въпроси у нашите „изследователи“). Същото важи и за спускащата се иранска богиня на плодородието — Анахита, в натуралистичен стил, върху кана № 2, или многобройните кентаври, грифони, пантери и легендарни конници.

Вместо да се обясни разнородният и разноезичен състав на заровеното в пустата съкровище с културната дейност на някой коронован Али Баба и 40 хиляди разбойници, ни се съобщава авторитетно, че то „отразявало разцвета и завършека на сложна художествена традиция (и значимост, много ми харесва тази дума, Г. К.) сред прабългарската аристокрация“.

Тъжно става на душата, когато четеш подобни брътвежи, и ти се ще Тангра да мине из академичните институти и си прибере вересиите!

„Ярка изява на старобългарската култура са запазените 80 на брой каменни надписи“. Тяхното разчитане, както вече видяхме, е в плачевно състояние. Или поради това, че са писани от олигофрени, или защото разчитащите ги са такива. А възможно е и едното, и другото.

С магарешки инат сред надписите и „културните паметници на епохата“ старши-олигофрените изреждат „Именника…“, после вписките върху скалния барелеф край с. Мадара и многобройните находки от девети век, когато, изглежда, в ханската канцелария били наети повече каменоделци, за да бъдат обезсмъртени господарите и техните хранени хора. Ханската канцелария (терминът е въведен от проф. Ваклинов — Н. Б.) отпечатвала и издавала върху каменните плочи, освен хвалби и комюникета за войни и мирни договори, още и отчети за строителството на узряващия феодализъм. Писмото било гръцко. Останалите тук-таме черти и резки, за които споменава Черноризец Храбър в „За буквите“, си стоят нямо пред отечествените шамполиони.

А какво е положението с материалната култура на езическото ханство? ОФ-реставраторите на Плиска и Преслав твърдят, че още с встъпването на Аспарух в длъжност прадедите започнали да издигат палати с тронни зали, бани и басейни^[6], езически храмове, жилища на боляри, крепостни стени с цилиндрични и петоъгълни кули и т.н.

По всяка вероятност, тази развихрена и развинтена строителна програма е реминисценция на днешната епоха върху далечното ни минало. Защото, като се знае, традициите имат две посоки — от миналото към настоящето и обратно! Или е късна реставрация на населените пунктове и укрепления на византийските стратези и фелдфебели, разсети из „изконните наши земи“. Иначе трудно може да се обясни мигновеното превръщане на чергарските и разбойнически „етноси“, живущи в „юрти“ и землянки, в каменоделци, зидари, архитекти и ваятели. Но много-много не трябва да се учудваме, защото и в историята, както в свещените книги, чудесата изобилствуват.

В порядъка на библейски чудеса ще трябва да възприемем твърденията, че стените и таваните били покрити с фина гипсова мазилка, а в пода и стените имало отоплителна система, която в наше време е позната под името „лъчисто отопление“. Казват още, че от двореца водел навън таен тунел (проход), по който навярно ханът е трябвало да офейка, когато конкурентните родове заграждали седалището на върховната власт.

По подобие на „издигнатите величествени корпуси“ на резиденциите и дворците на последния български владетел от Правец и свитата му от роднини, съратници, културни блюдолизци и преторианци, разкопките, от чиито реставрирани основи и останки прилагаме снимки, са наречени: Жилище на владетеля Аспарух, дворец на Крум, резиденция на Омортаг и т.н.

За някои от реставрираните сгради се твърди, че били работилници, търговски пазарища и т.н. А стените и вътрешният двор при една от постройките напомнят останалите от турско време зандани, които предвидливите „освободители“ и навъртащите се около тях властогонци от Третото Царство не превърнали в танцувални площадки след руско-турската война в 1878 г.

В керамиката, вместо амфори се изработвали на ръка, без грънчарско колело, гърнета със „странни“ форми. Общо взето, можем да констатираме, че наследявайки образците на гръко-римската и византийска култура и цивилизация, върху земите на които било отсъдено да станат България, нашите прадеди по двете линии направили огромни крачки назад към чергарството и пещерната епоха.

Следвайки кривата, която водела от Омир, Овидий, Есхил и Праксител, до „културата“ на българските ханове и шамани, чиито достижения разгледахме в този параграф, можем да стигнем до печални заключения: понякога историята губи върху даден район десетилетия, векове, та дори хилядолетия!

Затова, хора бдете! Ако не искате да се върнете в пещерите и землянките, или останете в бараките на концлагерите. Не се успокоявайте от локумите, които ви се разтягат за културния разцвет в езическа или „социалистическа“ България, нито с оптимизма на д-р Панглос, или вярата в непрекъснатия подем по възходящата спирала на пруския казионен професор!