Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (14)

1.1.2.1. Един необходим, но недостатъчен византийски параграф в българската история^[1]

Изворът на всяка власт е локва кръв!

Но,

„Властта е хан, в който хитреците Заемат най-хубавите стаи…“

Из „Книга за българския народ“

Стоян Михайловски

В определен смисъл държавната власт е диалектическо единство на противоречия. От една страна, тя се ражда в кръв и насилие, от друга — живее от кръвта, като вампира.

През цялата древна и нова световна история глутницата от властници и властогонци се въргаля в локви от кръв. Почти всички исторически „личности“ — от всички векове — са „лишавани от възраст“, по деликатната терминология на китайската юриспруденция. Но пролятата и изпита от тях кръв има вълшебно въздействие. Тя ги опиянява и отвежда в един приказен свят — света на славата и господството над душите и телата на поданиците. В добавка към казионното безсмъртие тя им носи правото на леност и развлечение, на охолство и разкош, които превръщат живота в „безкраен празник“.^[2]

Затова властолюбците налитат на нея като мухи на мед. Затова казват: „Цезар или нищо!“ Затова напилите поне веднъж нейния бокал, остават пияни за цял живот.

От тук някои вулгаризатори на нихилизма прибързано са склонни да видят само преимуществата на властническия занаят: господството над хората, привилегиите, разкоша и богатствата. В интерес на истината трябва да се посочат и рисковете на професията.

Така например, за целия осми век средната продължителност на живота на българските ханове била осем години и половина, като в някои случаи била сведена до 40 дни, т.е. времето за един парастас.

За един век върху престола се изредили 12 (дванадесет) хана: Тервел, Текуч, Кормисош, Винех, Телец, Сабин, Омар, Паган, Токту, Телериг и Кардам. Настанени в строен хронологичен ред, те разпростират своето господство върху 102 години официална история (от 701 до 803 година). Казионните автори са се потрудили да изплетат между 12-те хана различни династично-роднински връзки. Ако се абстрахираме от фалшивите генеалогични дървета, които са произведени със същите научни методи, с които Йозеф Швейк снабдяваше своите нечистокръвни мелези с благородни родословия и ги пребоядисваше, трябва да кажем, че за повече от 2/3 от горния период нямаме никакви сведения, което компрометира окончателно резултата от нашите, извършени с електронна машина, изчисления:

102:12 = 8,5 години!

От общата им бройка 12, 4 завършили летално (с прерязване на гърлото), 2 доживяли старините си в емиграция, а останалите 6 могат да бъдат записани в графата „безследно изчезнали“, поради липсата на каквито и да е следи от техните последни дни.

Както виждаме, статистиката не е никак окуражителна. Сравнена с другите професии, ханската показва най-слаба виталност. Тя слиза далеч под тази на един миньор и се приближава плътно до продължителността на живота на египетския роб, който бивал амортизиран, средностатистически, за 7 години — в галерите, каменните кариери или по великите строежи на робството.

Прочее, да дадем думата на историята.

Новата унугундурска държава се създава върху една от европейските провинции на разлялата се върху три континента хилядолетна империя. В течение на 13 века тя и нейните второ и трето издание остават в орбитата на три империи: Византийската, Отоманската и Руската. Най-продължително (7 века), макар и най-отдалечено по време, е съседството и влиянието на първата. Ето защо за опознаването на „собствените“ ни господари са необходими екскурзии и в дворцовите джунгли на Константинопол. Защото оттам, в течение на столетия, пристигали импулсите и мотивите на техните превъплъщения: От васали или съюзници до победители или роби на цариградските автократори. За тяхна чест трябва да кажем, през многобройните крушения, падения и позор, никой от господарите-слуги в двете царства не заявил: „Дружбата ни с византия е необходима за българския народ, както слънцето и въздухът за всяко живо същество“. За да се стигне до там, били нужни още 6 (шест) века еволюция. И държавни глави от… специална материя.

Висейки като дамоклиев меч над главите на ханове и царе, империята на ромеите е ключ за разбиране на йерархията, административната структура, стопанството и класовите разслоения в средновековна България. Религията, културата, общественият и духовен живот на двете български царства са огледални отражения на византийските.

Многопосочната външна политика, дълбоките вътрешни кризи на Византия, редуващи се с непрекъснати войни с перси, араби, варвари и селджукски турци, обясняват до голяма степен политическите и военни зигзаги, дори съдбата на мнозина от чираците властници в Плиска, Преслав и Търново.

Кален и кървав е пътят в балканската история на нашите държавни „глави“. Но това не трябва да ни кара да мислим, че василевсите са минали през нея по жълтите плочки на „Цар Освободител“! Авторът, подобно Разколников, счита обира и убийството на бабичката лихварка далеч „по-благородно“ за душата от ограбването на цели народи и убийството на милиони. А ако съществува някаква разлика между „нашите“ и константинополските бандити, тя е само в мащабността! В известен смисъл Византия е необходима за българската история като фон и еталон. За да приемат фигурите и събитията своите реални размери. И „всяко нещо да бъде поставено на мястото му“, както казваше Бранислав Нушич в своето „Съмнително лице“.

По необходимост нашите бележки и паралели с имперската история ще бъдат кратки. Още повече че ние не сме поданици на днешната пършива гръцка република. Нека всеки се заеме с погребението на собствените си митове!

И ще започнат от век първий на българското летоброене:

Още приживе на Аспарух, Константин Четвърти Погонат бил наследен от Юстиниян Втори, наречен по-късно (към 695 г.) Ринотмет, т.е. Безносий. До този момент, въпреки реформите на императорите Диоклетиан, Константин Първи и Юстиниян Първи (последните двама наречени „велики“), в Константинопол още не били стигнали до онази висша фаза на монархизма, при която императорската власт, заедно с цялата покъщнина и атрибути се предавала в наследство. Нямало нищо, наподобяващо преживелите столетия династии на фараони, небесни императори, Капетинги, Хабсбурги или Романовци. Династии, при които по установения от всевишния ред, с неумолимостта на смяната на сезоните, тронът се предавал от бащи на деца. Оставайки собственост на същата фамилия, белязана от божието благоразположение, дори и тогава, когато престолонаследниците били безспорни кретени…

В тази епоха всеки амбициозен стратег носел „в раницата си“ скиптъра на императора^[3]. Достатъчно било той да насочи легионите си към столицата, да отреже носа или главата на властвуващия богопомазаник, да вдигне търкалящата се в калта императорска корона, за да започне нова ера във византийската история.

Така за по-малко от 20 години, след като болният от подагра Погонат починал (от изнурителното бреме на властта), на престола дошъл Юстиниян Втори, който тогава още не бил Ринотмет. Той на свой ред бил свлечен от генерал Леонтий в 695 г. Военноначалникът извършил операцията, която снабдила Юстиниян с новото му име, и един пътен лист за известната ни от Гоголь Херсонска губерния — по това време във владение на хазарите. Леонтий на свой ред също бил смъкнат от „историческата сцена“ след 3 години, от т.нар. Тиберий Трети, с генералско име Апсимир, който отрязал носа на Леонтий и царувал 7 години — до 705 г. Макар и с по-голяма средна продължителност на живота, и него не отминала горчивата чаша. „Династическа революция“, както я нарича Златарски, го изпратила в царството на сенките. Този преврат е от голяма важност за българската история.^[4] Защото в писанията отново се появяват мистериозните прадеди на днешните български властници. Както ще видим в следващите параграфи, кръвожадните и безцеремонни борби за престола в Константинопол оказвали заразително въздействие в Плиска.

Ако читателят не е със запушен нос, той не може да не усети специфичния аромат на разлагащия се и заразяващ атмосферата труп на византийския духовен и политически живот, с който е просмукана историята на двете бълг. царства. 10-вековното съществувание на империята било един хилядолетен декаданс, най-дългият в европейската история. Въпреки временните, експанзионистични експлозии тя неизменно се свивала като шагреновата кожа, чак до 29 май 1453 г., когато селджукските турци (?) видели сметката. За да „интегрират“ мизерните останки на втория Рим и заграждащите го в залеза му, десетки балкански държавици (между които и няколко български), в една нова империя — Отоманската.