Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (18)

1.1.2.5.
Първи период на новата династия Вокил^[1] (739–761 година)

След като „осветлихме“ предишния отрязък от българската история, трябва да признаем, че и в следващия отново се сблъскваме с мълчанието на хрониките и празнословията на хрониците. Наново пред нас се простират белите ивици на две десетилетия, за които данни се намират с такава лекота, с каквато и… бели врани.

Няма сведения за периода 739–756 г., през който, според болшинството историци, царувал родоначалникът на новата династия — Кормесий (още Комерсий, Кормисош или Курмыш, както казват, че звучало името му по старотурски). Няколкото разхвърляни тук и там бележки, върху които се спираме, само подхранват съчинителството. Ето всичко, което може да се намери за новия хан Кормесий:

Теофан пръв свидетелствува за съществуванието на такъв началник на българите. Той съобщава, че „Кормесий бил тъст на хан Сабин“, с който в „Именника“ започва — по женска линия, след известно прекъсване — вторият период от властвуването на Вокиловци, продължил цели… две години (764–766 г.) Още веднъж изповедникът споменава името Кормесий във времето на Теодосий Трети (716–717 г.) — следователно и на Тервела — придружавайки го с клеветническата бележка, че той бил от близките приятели на императора.

В хрониката на германския монах Зигбертус от 13 век се казва, че Кормесий бил пряк наследник на хан Тервел. (Очевидно германският калугер не бил запознат с основния паметник на българската история — изгубената мраморна колона.) Към неговото становище са склонни да се придържат мнозина от днешните историци, отъждествявайки го с неизвестния Текуч. За подобно решение съдействува и втората бележка на Теофан, според която Кормесий и Тервел се застъпват в 716 година. То е удобно, защото:

1) Опростява ханския хронологичен ред,

2) Позволява чрез 38-годишното управление на още един призрачен владетел да се покрие целия тъмен период (718–756 г.)^[2],

3) Избавя ни от главоблъсканиците с „Именника“, и най-после

4) Дава основание на днешните колеги на Златарски да заключат, че „Кормесий бил виден държавен (и партиен) ръководител още по времето на Тервел“.

За да се избави от подобни конфузии, покойният либерален професор бе извършил обещаните от Петров изследвания много отдавна, стигайки до заключението, че „Именника“ е единствената и последна сламка, за която може да се залови политическата история. Но и в него няма нищо друго, освен цикловите години на Курмыш, заградени от предшественика Севар и наследника Винех и придружени от вписката, че Кормесий „изменил“ рода Дулов. По тези причини Златарски е предпочел да се впусне в дебрите на византийската история. И от нея, чрез методите на аналогията, дедукцията и разтягането на локуми, да осветли тъмния период.

Знаейки как се осъществявала смяната на императорите в Константинопол, професорът, който държи на закона и легалността, подлага на анализ термина „измени“, за да елиминира държавната измяна и осигури едно плавно преминаване на властта от Дуловци към Вокиловци. (В което си позволяваме да се съмняваме, знаейки боздуганените нрави на епохата и пълното изчезване на наследниците на основоположника от ханския списък.)

Подобни смени на династическия ред възбуждали апетитите и съпротивата на всички останали боилски партии, които, както ни съобщава Златарски, „ламтяли за ханския престол“.^[3] Но… „Кормисош ще да е успял, както се види (?), да предотврати всякакви вътрешни размирици и запази тишината в страната“ — ни успокоява имащият чувство за ред и законност професор.

Междувременно, докато в Плиска хановете-фантоми разигравали своите кървави, шекспировски пантомими, в Константинопол императорите иконоборци Лъв Трети Исавър (717–741 г.) и неговият наследник Константин Пети Копроним (741–775 г.) стабилизирали властта си. След няколко победи над арабите те се справили и с патриарсите.

В течение на няколко години вътре в столицата се водила истинска гражданска война — на живот и смърт — между иконоборци и иконопочитатели. Зад борбата с иконите се криел един друг конфликт, характеризиращ цялото западно средновековие: борбата между църквата и кралската власт за първенство (с полагащите се за него надбавки). На Запад тази борба се водила с променливи успехи, докато на Изток — в православния свят, — след като в една начална фаза „иконоборството“ взело връх в течение на повече от 60 години, „двувластието“ било ликвидирано, а богатствата на архиереи и монастири разграбени от светските бандити воглаве с императора, след което борбата завършила с компромис. Църквата получила своя процент от данъците и ангарията на закрепостените, но дала кесарю кесаревото, отказвайки се от хегемонията при решение на светските дела.

След тези шест десетилетия във византийската история отново настъпил ускорен кръговрат на императорските задници. Това позволило на чернокапците да изплуват на повърхността, а на нашите ханове да си отдъхнат от българо-византийската дружба.

След василевсите-иконоборци за по-малко от половин столетие върху престола се сменили близо една дузина императори и императрици. Тяхната хронология, в паралел с тази на българските ханове, за целия езически период (681–864 г.) е изложена в анексите към този том. Там читателят може да прочете освен за войните на България с Византия и заобикалящите ни от север и запад държави и племена, също за тези, които империята водила по другите си граници — с араби, варвари и т.н. Следвайки същата хронология, в таблицата могат да бъдат намерени сведения за по-важните вътрешнополитически събития: преврати, бунтове, реформи, законодателни, религиозни и културни прояви в ханството и империята.

С една дума, рекапитулационните таблици предоставят на интересуващите се историята в резюме и се опитват да (?) направят един цифров баланс. Непълнотата на данните в тях е понятна за време, от което ни делят векове, или върху което тежат членовете от наказателния кодекс, охраняващи „държавната тайна“.

След консолидирането на властта си, иконоборците решили, че е настъпил моментът да приключат сметките си и с поникналите в предишната епоха ханства и княжества върху балканските теми на империята. Все в порядъка на тази си стратегия, императорите Исаврийци отстъпили от традициите на старото римско-византийско право и социални структури. За да засилят процеса на стабилизиране и централизация на държавната власт, те провели своя НЗП чрез известния „Земеделски закон“. С него се давала известна независимост на дребните селски стопани, за да бъдат спечелени за борбата на императорите срещу провинциалните конкуренти за престола и неканените пришълци, които по образ и подобие византийско създавали държави в държавата.^[4]

И тогава, както много години по-късно, „НЗП“-ът, който позволява на дребния собственик да рови своята купчина тор или да набива клечки в своето дюкянче, изолирайки го от всякакъв обществен живот и солидарност, дал своите плодове. Борещите се не само с иконите императори успели да смажат славянските бунтове в македонската тема (около Солун) и да се насочат срещу изолираните унугундурски началници. Това бил новият повод за появата на нашите „прадеди“ по страниците на византийските летописи — 755 година. В нея година станало сблъскване на ромеите с българите край дългата Анастасиева стена. Както твърди Теофан, последните претърпели тежко поражение. Никифор, бидейки патриарх, представя събитията в друга светлина. В неговата версия българите извършили голям грабеж, взели много пленници и се оттеглили невредими в земята си.

Последвалите събития наклоняват везните в полза на първата от двете интерпретации. Копроним предприел поход по Черно море с 500 кораба и по суша. Схватката завършила край крепостта Маркели (Ямболско) с това, че изплашеният български хан побързал да предложи мир, като изпратил като заложници при императора мнозина „синове на Майка България“, т.е. на боилството (и тогава, както винаги, майка България е олицетворявана от тези, които имат властта и богатствата).^[5]

Прочее, цялата станала вече близо вековна история на новооснованото ханство е изпъстрена с подобни войни и кланници с ромеите и другите, търсещи място под слънцето банди. Сведенията за броя на участниците, жертвите, загубите и печалбите представляват „военна тайна“ и затова отсъствуват от хрониките. Но все пак, както казахме, в анексите на този том се прави опит да се представи един търговски баланс на геройството в споменатите рекапитулационни таблици. Тук само посочваме, че от бележките в летописите не може да се определи при кой български хан станали горните събития. Защото хронистите не са ни оставили никакви данни. Затова, подобно казионните историци, ще се върнем отново към „Именника на българските царе“. Според него, след Кормисош в 756 г. дошъл хан Винех и управлявал 5 години — от 756 до 761 г. Той бил от същата династия — Вокил — което позволява на блюстителя на реда и тишината в историята — Златарски — да заключи, че новият хан, който поел юздите на управлението, „наследил по право и мирно българския престол“ (след като по всяка вероятност опечаленият от военните резултати Кормесий получил дамла).

Така че новият мирен договор с Византия навярно ще да е бил „подписан“ от новия хан Винех.

Стигайки до този хан в „Именника“, който бил не само превеждан, но и многократно преписван, изследователят се натъква на известни затруднения. Но и те били отстранени от упор. За да се разберат тънкостите на научната процедура, думата ще предоставим пак на нашето светило на историческата наука, с нов дълъг цитат от монографията му „Българското летоброене“:

От тия изчисления може: 1) да се потвърди още веднъж изведеното вече положение за закръглеността на годините на управленията и 2) да се приеме, че предложената още от А. Куник конюнктура за годината на Винех — имъ (ъ) шегоралемъ, да се чете имъ (ъ) шегоръ алемъ, чрез което и самият текст в това място отстъпва от общата формула и става дори безсмислен, е невярна, защото, ако наистина годината на Винех е била шегор циклова година, то годините за управлението на неговия предшественик Кормисош, който почва тъкмо с шегор циклова година, трябваше да бъдат не по-малко от 24 лунни години, а те са само 17, или както видяхме, по-точно 16 лунни години и 4 месеца. Очевидно е, че цикловата година на Винех има грешка, която обаче лесно може да се поправи и да се обясни нейният произход.

Според нашите изчисления Винех се е покачил през 1-вия месец на 79-та лунна година от Б.Е., която дава циклова година 7 (79:12 = 6+7), т.е. „кон“, а според обясненията на Микола година „кон“ се означава с монгол. морин (рус. мерин = „скопен жребец“), следователно за цикловата година на Винех в оригинала ще е стояло морин-алем; в такъв случай лесно може да се обясни как от тоя израз е произлязло имъ (ъ) шегоралемъ: преписвачът е почнал да пише морин и след като написал първата сричка мо, той е погрешно погледнал на реда на предния княз, дето стои шегор, а понеже тия думи са били за него непонятни, то той безсъзнателно продължил с написването на тая последната дума и по тоя начин се получило мошегоралемъ; по-сетнешните преписвачи, за да осмислят колко-годе тоя израз, прибавили и отпред, а изменили ъ на а, и се получило според Москов синодален препис — имъшегоралемъ, а според Погодиновския ръкопис има шегоралемъ. От добитите по тоя начин от нас резултати става ясно, че не се явява никаква нужда, па и безполезно ще бъде) предположението, че Винех е едно и също лице, що и Сабин у византийските хронисти^[6], нито да се поставя Винех след Телец^[7], както това прави Маркварт и Бьори го последва, нито да се прехвърля цикловата година на Винех към Телец и обратно, или пък да се отнема от сомор сричката со и да се придава към името на Винех, както се опита Микола да направи, защото нито за Телец ще получим шегор алем, нито за Умор — дилом тутом.

(Това е бележка на Златарски във въпросната „монография“) А. Куник и В. Розен, Известия ал. Бекри и других авторов о Руси и славянах, Петроград, i, стр. 136.

След тези професорски изчисления и разяснения, нам не ни остава нищо друго, освен да отправим към науката нашата изконна, старобългарска възхвала: „Машаллах, машаллах!“

Както и да не бъде, колелото на историята продължавало да се върти! Винех, от династията Вокил, започнал царуването си с един неизгоден мир за България, вследствие който границите били прекроени.

Ромеите сложили освободителната си ръка върху славяните от Тракия: Македония, а на българското ханство останала земята на север Балкана.

Следващата война, която не закъсняла, „завършила под ръководството на хан Винех с позорен разгром на ромеите“ — ЖИБИ. Но, както казва Златарски, Винех бил слаб в политиката. Той не се възползувал от Момента, за да осребри победата, което му струвало скъпо. Неговата неловкост събудила недоволството на боилите (тяхната алчност била винаги будна). В средите им се формирали различни партии: Дуло, Вокил, Угаин, Добри Терпешев, Горуня, Минчо Агаин и т.н. Всяка от тях със своя програма, стратегия и тактика в борбата за докопване на властта и нейното съхранение в сложната вътрешна и международна обстановка на съседство с наследницата на Рим — Византия. Една от партиите — Угаиновата, въстанала, светила маслото на Винех, „избила своите началници, които дотогава имали по наследство властта над тях“ и поставила някого си Телесий (Телец)^[8].

Така в 761 г. завършил царуването си хан Винех, и с него първият период от господаруването на Вокиловата „династия“ — по мъжка линия.