Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (45)

1.1.5.2.
Йерархия и военно-административно устройство на ханството

В предишните глави бе посочен произходът на държавата от бандата. Постепенно в нея кристализирвали държавните органи и институции. Така тя се превърнала в йерархическа система или апарат. В държавния апарат носителите на властта се нареждат по пирамидалния принцип. С една особеност: строителството на държавната пирамида се извършва от върха към основата.

При генезиса на йерархията и единоначалието, определена роля играят икономически, религиозни и идеологически фактори. Но който иска да разбере „началния тласък“ и механиката на установяване на една централна власт с върховенството върху дадена маса — територия, му препоръчваме да се запознае с методите и „принципите“ на избора на „capo di tuti i capi“ (шефът на всички шефове) на сицилианската мафия, който е еквивалентът на царя на царете в царството на гангстерите.

Плодотворността на подобен метод в обяснението на еволюцията на видовете, с ползуване на сравнителната анатомия и ембрионология, бе продемонстрирана със закона на немския натуралист — Ернст Хекел.^[1] Неговата перифраза в държавните науки би звучала така:

Онтогенетичното развитие на сицилианската мафия повтаря в концентриран вид филогенетиче-ското на държавния бандитизъм в световната история.

Че насилието е в основата на раждането на държавната власт, личи от факта, че първата държавна структура (институция) е постоянната, професионална, платена армия, с нейната йерархия, дисциплина и единоначалие.

За съжаление истинският живот на главатарите на ордата е покрит с безсловесността на летописците и остава скрит от любопитния взор на потомството. От тъмните векове са останали много малко редове, от които и Кювие не би могъл да възстанови скелета и функционирането на политическата и военна машина, и обладалите я патриотични идеали, които неведнъж предизвиквали „възторжени, спонтанни, всенародни, българо-славянски движения“ на бандите от организирани, обучени, подчинени на строга йерархия, професионални убийци и пладнешки разбойници, които в историята и конституциите се обозначават като кралска, републиканска или народна армия, според „идеалите“ на плащащите в брой пълководци. Обикновено някой от тях ставал и държавен глава, а после му се прикачвали и останалите атрибути на властта.

Еволюциите в характеристиките на властта за 1300 години могат да бъдат схванати най-лесно с помощта на следната сравнителна таблица за прерогативите и функциите на първите хора на ханството и „народната република“:

В разглежданата епоха, както видяхме, за дълги периоди хановете били наемници на базилевсите, както впрочем е и днес. Тези периоди се редували с други, през които те воювали с империята и нахлували в провинциите (?). Но и в двата случая ханът плащал на своите войници (спомни си раздаващия с две шепи злато и сребро, Тервел), от което обстоятелство не може да не се заключи, че армията била наемническа, а основният поминък — грабежът.

За да изясним идеалите, които ръководили ханската армия и импулсите и материалната заинтересованост, които я предвождали към полето на честта (по подобни прозаични въпроси казионните историци обикновено загубват присъщата си словоохотливост, ще трябва, по аналогия, да се спрем върху по-пресни примери, с които слава богу, нашето модерно време изобилствува. Ако прескочим демонтирането на фабрики и отмъкването на цели художествени галерии от червената армия — освободителка на народите, и предшестващите ги аналогични операции на вермахта, през последната световна война, можем да започнем с морската пехота или чуждестранния легион и другите събрани от кол и въже наемници, с които световният капитал и дипломация се опитваха да съхранят позициите си в света на колониализма и продължат la belle epoque.

От кол и въже или не, но именно армията станала развъдникът на онова, което днес наричат военна и служебна аристокрация. Построяването на подобна таблица за нея и днешната социалистическа номенклатура, може да открие неподозирани хоризонти пред структурния анализ в социологията.

В зависимост от мястото в йерархията, което се давало за заслуги в борбата за построяване на феодализма и лично към другаря хан, езическата аристокрация, подобно днешните бойци против фашизма и т.н., се деляла на няколко категории: боили, багаини и пр. С оглед на близостта и дупелизачеството, спрямо от бога поставения хан, болярството, което е първообраз на днешната бюрократична върхушка, се деляло на „вътрешни хора“ или „ичиргу“ — тези, които били в непосредствен досег с двореца или големеца, и „външни“ — пращани да властвуват в провинцията.^[3]

„Вътрешните“ живеели в Плиска, където се ползували от благоволението на чорбаджията, и били често канени от него на устройваните банкети и пиянства — още една славна традиция, стигнала до наши дни и получила своя нов мощен тласък и разцвет в социалистическото ни отечество. От ешмедеметата на ханската софра може би те получили общото име „хранени хора“ и били разположени върху йерархическата стълба в зависимост от броя на хайдучагите, които влизали в мини-бандата, оглавявана от всеки „аристократ“, или броя на услугите от всевъзможно естество, които той указвал на царствуващия „капо ди тути и капи“. Заедно със зобта, храненият човек получавал и една от пуснатите в обръщение благороднически титли: таркани, жупани, копани (което може би произлиза от копаня) и прочее сиятелства. Както личи от надгробните каменни плочи на „загиналите при изпълнение на служебния си дълг“ храненици, ханът изразявал почитта си към светлата им памет. Така напр., „Храненият човек X се удави при…“, както в наше време се пише в „другарските жалейки“, напр. за „загиналия“ при автомобилна катастрофа, заедно с фльорците, хранен човек на Т. Живков — Хараламби Трайков, чийто служебен дълг се изразяваше в пиянски оргии и сексуални вакханалии… за благото на българския народ.

Една друга традиция, датираща пак от това време, е участието на „обществеността“ или на „народните маси“, като клакьори в събори, референдуми, манифестации и митинги. На тях, тълпи от верноподаници, под надзора на десятници (или квартални отговорници), изразявали своето съгласие, одобрение и съучастие с ханската воля, законодателство и петилетки, или пък заклеймявали византийския империализъм и неговите агенти сред непокорното боилство. (стр. 176, колона първа, абзац последен от том втори на ЖИБИ).

Освен централната ханска власт и „вътрешните“ апаратчици, държавата включвала и провинциалните пипала на хана. Разбира се, в началния век на българската държавност, трудно можело да се говори за признаване на ръководната роля на хана, победа на принципите на демократическия централизъм и изграждане на морално-политическото единство на „народа“. Защото поради боричканията за цялата власт или късове от нея, или вследствие на разнородния и разноплеменен състав в обозначаваната от летописците България, имало и множество местни „князе“, вождове, дерибеи и пр., които имали различна степен на независимост и преминавали от България към Византия и обратно.^[4]

Но полека-лека, политическото влияние и полагащото му се топло местенце и привилегии започнали да се предават в наследство — от баща на син. Наред с това се увеличавали и недвижимите имущества, като безплатна притурка към меча и славата. По-нататък „военните нужди“ и добре разбраните класови интереси, подпомогнати от насилието, ликвидирали множеството автономни властници в околии и окръзи, замествайки ги с установяването на един господар на земята, и малко по-късно — на един бог на небето.

Не на последно място, в комплектуването на държавния апарат е ролята на роднинството и приятелството. Сред тези категории се избирали и изпращали представителите на „новата централна власт“, за да изблъскат с лакти и ритници предишните владетели и владетелчета, „от горе до долу“.

Административното разделяне и преразделяне на ханството на области — къмитати, начело с „къметове“ или „комити“ и взаимоотношенията между столичното началство и окръжните, също спомагали за издигания на по-отговорна „работа“ от провинцията в Плиска или обратно, което укрепвало още повече върховната власт.

„Теорията“ на единоначалието и подчинението на волята на всички на „единната“ воля на големеца, читателят може да намери в ленинските идиотски обяснения на продължаващия до ден-днешен „преходен период“, а практиката през последните десетилетия от най-новата ни история, изобилствува с илюстрации във всички сфери на живота. На всички негови нива бъдещият изследовател ще намира неизбежния социалистически старши-стражар.

Най-после, ползването на богатия византийски опит, съкратило родилните мъки при появата на институциите и административния йерархически ред, който царува в тях. Разбира се, в съответствие с доминиращото влияние на ордата, през първите два века (до покръстването), чиновническата терминология, от „ювиги хана“ до неговите „хранени хора“, била прабългарска. После започнало частичното ползуване на византийския бюрократически речник, за да се стигне до днешните кремълски чинове в йерархията.