Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (33)

1.1.4.1.
Троицата след Крума

Изпращането на Крум „в царството на вечния мрак“ често се приписва на византийското коварство. Обвинителите нямат веществени доказателства. Напротив, убийството ги принуждава да признаят, че „с ненадейната смърт на владетеля настъпило известно смущение в ръководните среди на българската държава“.

Прочее, при ревизията на „Делото Крум“ е достатъчно да се постави принципният въпрос на юриспруденцията: „Кой спечелил от престъплението?“, за да се отгатне кой очистил „ненадейно“ самодържеца българо-славянски само след 11-годишно ханствуване.

В кратките учебникарски курсове по история тези събития са отминати с благородно мълчание, за да не се всее смущение в крехките души на подрастающите патриотчета. Но ето какво ни разказват Йоан Скилица, Теофилакт, Златарски и Примов за тази странна кончина на страшния хан: Година и половина след заколването на „отбрания и великодушен“ хан, във властническите яхъри в Плиска „имало известна неяснота“ (стр. 147, кол. 2-ра, ЖИБИ). На овакантения престол се изредила някаква странна троица: Дукум, Цог и Диценг. Тяхното присъствие никак не се „връзвало“ с железния династичен ред. Това наложило нови сериозни и задълбочени фалшификации на родословните дърва и диалектически усуквания, за да стане всичко в родната история чисто и подредено.

Какво станало с Цог? — примовци премълчават. Докум останал върху престола само няколко седмици или дни и починал скоропостижно, навярно „при изпълнение на служебния си дълг“! След кончината на хан Дукум, Диценг влязъл в хана на властта, но и той не бил по-честит. За няколко месеца, казват, „ослепял (съвсем ненадейно) и след това бил удушен“, (стр. 147, ЖИБИ)

Смутени от неканената поява на троицата и скандалното (?) поведение около трона, нашите патриоти са съчинили множество благопристойни хипотези. Напр., че били по-големи братя на Омортага, „влиятелни роднини“^[1] и „войводи на Крума“, или регенти. Тези миловидни обяснения правят още по-неразбираемо както заколването на таткото на Омуртаг, така и последвалите го ослепявания и удушвания на хановете еднодневки: Цог, Дукум и Диценг.

Но както и да не било (любим израз на Златарски), властта скоро се стабилизирала и престола заел Омортаг, единодушно провъзгласен за… син на Крума. С последното нашите историци са спуснали плътна завеса от оплетени лъжи и научни студии, за да скрият от погледа разигралата се със светкавична бързина в двора на страшния хан, кървава картина от многоактната трагикомедия, наречена борба за власт. Нейните начални сцени илюстрирахме в предишните глави. Следващите продължават до наши дни. В историята ни сюжети — с лопата да ги ринеш! Само шекспировците ги няма.

На нас ни остава само да гадаем. Навярно, чрез един дворцов преврат, боилството решило да се изплъзне изпод желязната пета на самодържавието и се избави от мегаломаниите на страшния властолюбец. Комплотът се увенчал с невидимото клане, но не могъл да отстрани последиците от 11-годишните войни, чистки, авантюри, кръвопролития и свръхнапрежения на всички — от придворните до оголялата рая.

За да укроти духовете, боилството — тази прабългарска върхушка на господствуващата крепостническа класа, било принудено да изпълни програма от избрани хватки, към които властниците прибягват от памтивека до ден-днешен. Те потърсили и веднага намерили виновниците сред разни малцинства: религиозни, расови или етнически. Заговорниците стоварили върху заклания царствен покойник немалка част от вината за бедите. (За страшния хан няма нито един възторжен и благодарствен каменен надпис!) Но тъй като времената отново били неспокойни и смътни, само обвиненията срещу мъртвеца не били достатъчни, затова те обвинили първом християните, а после някои от славянските големци и родове.

Изобщо „в съдбоносни за отечеството времена“ властници и властогонци не се спират пред жертване ни на своите (доколкото властникът има свои), ни на чуждите, за да не загубят основното — класовото господство, или шербетите и баядерките в земния рай. В интереса на тяхното съхраняване, те са готови да хвърлят на навдигащата се в тълпата хидра на бунта не само християните или евреите, но и първите си хора, стига те да послужат като персонификация на нещастията и злото, и привлекат мъстта на плебса върху… трупове.^[2]

В такава обстановка от престола на българските ханове на бърза ръка били смъкнати, ослепени, обесени или съсечени троицата български началници: Цог, Дукум и Диценг. За техните къси и злополучни царувания, къси и противоречиви сведения могат да се намерят в „Менология“ на Василий Втори — бъдещия българоубиец — и в славянския „Пролог“.

Владетелското достойнство и доспехи на тези ханове еднодневки се оспорва от специалистите по династическите родословни дървета. За да скъсят задънените им разклонения, те ги отсичат и считат за пряк наследник и син на „невидимозаклания“ Крум — дебелогъзият Омортаг, ханът миролюбец и строител.^[3] Твърдение, което, ако се докаже, би добавило само още едно отцеубийство към богатата на подобни събития българска политическа история. С тези „научни“ манипулации и изплетените династически връзки между господарите от първото българско царство, те се опитват да легализират и забавят обръщаемостта на ханските задници върху престола, която с горните тримина отново нараства застрашително. Един прецизен баланс на 50-те години история (814–864 г.) — обект на тази глава, би показал, че тя клони към установените норми на господарската недълговечност от предишния осми век. Прочее, както ще види читателят, от резултатите в заключителния параграф, често използуваният от нас метод на историческа аритметика не е оставил много нещо от официалната династическа митология.