Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (39)

1.1.4.7.
Пресиян не е Маламир, защото може би е… Исбул^[1]

По това време сведенията за българските държавни мъже станали отново оскъдни и противоречиви. Затова без да се впускаме в критични разбори, ще приемем Теофилактовата вест за „безвременната“ кончина на Маламир в 836 година. От нея до 852 г. България била управлявана в течение на 16 години от нов хан. Според византийския император и историк Константин Порфирогенет = Багренородни (913–957 г.) новият началник на Плиска се наричал Пресиян. За да се съхрани династическата непрекъснатост, нашите хроници твърдят, че той е внук на Омортага, син на безследно изчезналия Звиница, т.е. племенник на братоубиеца Маламир и баща на бъдещия пръв унугундурски светия — Борис Първи.

Почти веднага след като седнал на чичовия си престол, Пресиян се възползувал от „утешеното положение“ на византийския император Теофил (832–842 г.), зает в една война на живот и смърт с арабите в Мала Азия. Неговите войски нахлули по заветната югозападна ос на българската външна политика — към Солун и Адриатика. Тук на сцената отново се появил старият кавхан Исвул, който преживял три генерации ханове. Кавханът командувал войските и имал за помощници „ичиргу боила и кана боила коловър“ (от кол? или коловръз?). Първата военна операция била насочена на югозапад, където „безкръвно“ били окупирани земите на „македонските“ славяни, сред които, както ни учат днешните историци, българското влияние било пуснало дълбоки корени. (Как и защо? — това си остава една от тайните на историческата наука за първата половина на девети век.)

Армиите на империята, както споменахме, били изцяло заети на малоазиатския фронт и Теофил не могъл да отговори с военни действия на новата миролюбива и обединителна инициатива на българския хан. В него момент той разполагал само с едно оръжие — носталгичните настроения на многобройните гръко-славянски пленници, разселени отвъд Дунава — в Бесарабия, още по времето на страшния хан. Новината за ангажираността на Пресияновите войски в Македония и обещаните от Теофила кораби възкресили надеждата за връщане от плен. Пленниците въстанали. Местните български сили в Добруджа били разбити и в този критичен час ханът се обърнал за помощ към новопоявилите се на север варвари — маджарите. Те приели веднага офертата, защото и в древността, както и в наше време, мирисът на плячката събирал всевъзможни чакали, хиени и лешояди. Маджарите нападнали въстаниците и им поискали целия имот, за да ги отпуснат по мило, по драго, голи голенички, както ги е майка родила, да се завърнат в спомнилата си за тях родина. Но пленниците, които били „от стара коза яре“ и имали известен опит в свличането на кожи, отказали категорично да оставят своите, и след неколкократни кървави схватки се качили на изпратените от императора кораби и разпънали платната за обратния път. С тези си операции обаче Теофил, който бил затънал до гуша във войната с арабите и даже търсил помощта на венецианските дожи, не могъл да спре мирната освободителна дейност на Пресияна. В края на четвъртото и началото на петото десетилетие на девети век, след като прадядо му Крум бил сложил ръка върху Сердика, българският хан закръглил югозападните граници на ханството. Той присъединил днешна Пиринска Македония (с населяващите я стримонци или струмци), а после и Централната и Западната част на „ябълката на раздора“ по теченията на Горни и Средни Вардар и Черни Дрин, заедно с Косово Поле, където векове по-късно според легендата закъсал Крали Марко, а в наше време преобладаващото албанско население като че ли ще предизвика закъсването на титовския „федерализъм“.

На югозапад ханството се разпънало като прясна свинска кожа чак до Охрид и Прилеп, които вече при следващите български царе се оказват „изконна люлка на българщината“.

Така за първи път българската държава погълнала това, което днес наричат Македония (тогавашната Македонска тема била в днешна Тракия). С това налапване Пресиян „реализирал“ „националните идеали“ на всички български патриоти, използувайки „благоприятната международна обстановка“.^[2]

Между другото по същото време към „майката отечество“ били присъединени и заселените тук преди тези събития 30 хиляди перси — хурамити, начело с главатаря им Теофоб, който явно не ще да е обичал Теофила. Поради близостта на Вардара те се наричали „вардариоти“. Така че при определянето на расовия и етнически състав на българския народ изследователят не трябва да забравя, че в „жилите ни“ тече и трижди по-гъстата вардариотска кръв (унугундурската орда наброявала само 10000).

Както и да не било, но от популярната френска поговорка се знае, че апетитът идва с яденето. След като се разширил мирно в Македония, Пресиян — ни уведомява Порфирогенет — решил да покори и сърбите. Решението му — научаваме от академичните монографии — било мотивирано от завладяванията на дядо му Омортаг в Хърватско (Панония). Тези изконни български владения били отделени от майката отечество чрез Сърбия.^[3] За да извърши обединението и в тази посока, българската държава под ръководството на ювиги хан Пресиян започнала своята първа тригодишна война против сърбите (839–842 г.).

Политическата структура на различните сръбски племена от тази епоха не е изяснена. Знае се, че те работили по 23-то постановление, или на парче за византийския император. И още, че се били настанили в източната половина на Илирия и южната част на Далмация, през първата половина на седми век.

„Сръбските“ племена се отличавали със следните особености:

— Родовата организация при тях се съхранила по-дълго;

— Нямало „здрав“ чукундурски държавен елемент, който да ги обедини морално-политически;

— И най-после християнството също не можало да изиграе своята идейно-сцепваща роля (макар че те били покръствани на два пъти — в седми и девети век), защото отсъствала държавната власт. А без нея то било отхвърляно непрекъснато от живущите на родови начала сръбско-хърватски племена. Прочее, отношението на сърбите към религията изобщо, и християнството в частност, може да бъде изследвано върху основата на следния народен възглас: „Иебем му Богу и Богородица, и сви светци, и 300 метара около кукю!“

Очевидно Пресиян искал да ги освободи от царящата анархия и племенните им вождове, между които и някакъв си митически Властимир. Проф. Златарски излага още едно съображение от политико-стратегически характер: „Мисълта у Пресиян да покори сърбите се налагала от желанието му да парализира византийското влияние в Сърбия“. Естествено, подобни съображения съдържат не малко удобства, тъй като с тях храбрите български корпуси биха могли да бъдат отведени в коя и да е от многобройните провинции и протекторати на някогашната световна империя, без да е нужно да се доказва етническо родство.

Тригодишната българо-сръбска война завършила с фиаско. В нея, както ни съобщава Константин Седми Порфирогенет, Пресиян само успял „да погуби по-голямата част от войската си“. Марксическата историческа наука и до днес не ни е обяснила защо по-висшата българска цивилизация, йерархия, администрация, професионална армия и т.н., била победена от децентрализираните сръбски родове и племена, живущи на общински начала и непознаващи още държавата, титлите, частната собственост или поповете?

Разгромът на бълг. армия в Сърбия принудил Пресиян да смени курса. Той се насочил към Беломорието, където също имало славянски племена, които с нетърпение чакали да бъдат обединени. Първият военно-освободителен поход бил насочен срещу славянското племе смоляни (в Родопите). Той се оглавявал от вечния кавхан Исвул. Операцията се разширила в цяла Беломорска Тракия — между реките Места и Струма (същата онази, която бе освободена от „царя обединител“ — Борис Последни, за три години (от 1941 до 1944 година) и откъдето в майката родина пристигаха паламуди, захапали лимони, портокали и мандарини).

Освободителната национална война не била напълно осребрена от хана и кавхана, защото този път по инициатива на Византия — в 845 година — една нова, малка война отнела крайбрежната беломорска ивица, която при наследника на Пресиян — Борис Първи, се оказала отново собственост на империята. На Българското ханство при новото разпределение жребият отредил Родопите и Македония — на север от Солун. Така се извършили гигантски стъпки към обединението на земите, населени със славяни от „българската група“, които — скромно и срамежливо, но научно, ни съобщават днешните ОФ-историци — се простирали от Албания до Днепър. Така разнородните етнически елементи се споявали в едно, а местните главатари се заменяли с представители на ханската администрация, с което се създали предпоставките за онзи главоломен възход през идущия век (10-и), който завършил с изтриването на българската държава от политическата карта за две столетия, но за това читателят ще научи в следващия Втори том на Първата част.

Зает с подобна военно-политическа дейност, на Пресиян не останало време за вътрешнополитически мероприятия. Последната неблагополучна война била последвана от смъртта му в 852 г., която (ако вземем под внимание резултатите от приложението на аритметиката в историята) едва ли ще е била естествена. Справката ще бъде направена след параграфа за езическия период от царуването на следващия хан и син — Борис Първи, представляващ петата генерация в основаната от Крум Страшни династия.