Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (20)

1.1.2.7.
Заключителни бележки към Глава втора

Изтеклите 100 години в историята на езическата по форма и византийска по съдържание българска държава, въпреки оскъдността на данните, са може би най-богатите с доказателства за същността на властта и „законите“ на амплитудните (?) движения между децентрализацията и централизма.^[1]

Това бил век на кървави борби между колегиалното ръководство на Пандите, което в различните епохи носело различни имена: боилство, болярство, дворцова камарила или Ц.К., и стремящият се към еднолична пласт началник.

Този двубой приемал различни форми: веднъж на фарс, друг път на драма. Но тенденцията била постоянна: съсредоточаване на властта в ръцете на един самодържец или диктатор, и никакви либерализации и възстановяване на „ленинските норми“ в живота на върхушката не били в състояние да я отменят. Като че ли йерархическите структури имат свойството да възпроизвеждат своя връх! И, както казва една китайска пословица: „върху един парцел от джунглата няма място за два тигъра!“

Една съвременна нейна илюстрация е тенденцията към централизация на капитала в ръцете на тръстовете и мултинационалните компании в „свободния“ свят, или периодическите появи на „култове на личността“ в „социалистическото“ общество.

Върху тази валидна през всички векове на световната история тенденция, към централизация и концентрация на властта, през осмото столетие в България многобройни обстоятелства и фактори оказвали своето катализиращо или доминиращо влияние. Към тях се прибавяли котерийните борби на родовите партии, които се стремели да поставят на престола „свой човек“, за да могат след това шуробаджанаците, навързани като свински черва, да се повлекат през цялата йерархия на канската държава, изблъсквайки оттам, с лакти и ритници, инородните конкуренти. Това бил главният мотив, който извикал на живот боилските партии на Дуло, Вокил, Багаин…^[2] И всеки род теглел патриотично чергата към себе си. С хитрост, коварство, жестокост… Всеки преследвал целите си с онези средства, с които разполагал. Да се интерпретират отношенията на дебнещите се едни други хищници, хиени и чакали на властта, с понятия като чест и безчестие, би показало само наивно неразбиране на закона на политическите джунгли. (Ако, разбира се, зад морализаторската наивност не се крие пладнешки холдоп.)

Тази глава от българската история е богата и със сведения за ролята на византийския империализъм в политическия живот на Плиска. Противоречията между „цивилизована“ Византия и варварските племена на славяни и прабългари се въртели около следната политическа ос: Византия искала да ги дресира и направи свои поданици или данници,^[3] а тези последните, не само искали да излезнат от унизителното положение, което им се готвело, но възползувайки се от кризите на империята, се стремели към „експроприацията на византийските експроприатори“, които вече няколко столетия практикували онзи занаят — държавно организирания грабеж, който е поне толкова стар, колкото и проституцията. И чийто резултат са всички онези, зашеметяващи ума и погледа, слава и богатства на „великите империи“.

Смяната на василевсите в Константинопол или на техния външнополитически курс предизвиквал политически земетръси в болярските пластове на българското ханство. „Империалистическото обкръжение“ на Византия с нейните всемирни планове, пети колони и агенти, се добавяло към „сложната“ вътрешна обстановка, за да комплицира още повече и без това нерадостния живот на българските ханове от първия век.

Към отношенията на „военната аристокрация“ спрямо Византия, които варирали от сервилност и раболепие до волята за разправа и победа над Константинопол, се прибавяли и етническите елементи. (Както вече споменахме, някои обясняват движенията във властническите слоеве в Плиска, с наличието на унугундури и славяни в ханството.)

Всички тези обстоятелства, макар и важни, играели по-скоро ролята на катализатор в онези 100-годишни обезглавявания и бягства от българския престол във византийския двор, известни под името политическа криза на българската държава — според втори том от многотомната история на БАН.^[4] Те са елементи, които били експлоатирани от родовите партии в борбата им за властта (без много, много да се търси приемствеост или цитати от класиците), но те не изразявали същността на вековната политическа криза. Последната се състояла в раждането и консолидирането на държавността, на класовите отношения и борбите за трайното овладяване на ханския престол, с въвеждането ма принципа на наследствената власт.

Акуширало насилието. Нищо „свято“ и нищо „божествено“ нямало за борещите се не на живот, а на смърт конкуренти от разните родове на боили и катили. Те знаели, че само кървавите преврати и смазването на Дуловци можели да поставят върху незиблема основа властта на самодържеца-диктатор.

Тази борба — навътре и навън — за властта, започнала при убития от „измаилтяните“ основоположник, продължава и след Телериг и Кардам, чак до наши дни. И заедно с нея и „политическата криза“. Следването на нейните перипетии, с интригите, доносите, комплотите, превратите, благословията от някоя висока порта и т.н., образуват червената нишка в романа на българските властници, и заедно с това същността на политическата история.

В последната, всичко останало — войната или мирът с Византия, ролята на славяните и мястото им в дуалистичната държавност — са само вторични, подчинени елементи, които борещите се за властта съперници разглеждали във всеки конкретен момент през призмата на ползата. И никаква генерална линия и последователност не може да се търси в политиката на ханските партии, които на своите „априлски пленуми“ сменяли знамената и лозунгите с онази лекота, с която проститутката сменя клиентелата си. Важен бил само хонорарът! Защото властта е сама за себе си идеал. И цел върховна! Тя се нуждае от смокинови листа, но който иска с тях да обясни политическата история, той нищо не е разбрал от нея!

Често взаимно обезглавяващите се ханове и претенденти, заимствували от своите смъртни врагове техните „програми“, „идеали“ и политика, стига това да ползувало и улеснявало техния поход към върховете на властта. Привидните противоречия и непоследователност на ханските партии са необясними само за онези, които не искат да разберат същността на политиката, динамиката на котерийните борби и технологията на властта. Нито природата на властника, който има само един бог — трайния успех и разширението на господството си. Започвайки номинално като хора, властниците се превръщат в студени животни!

За да приключим този параграф, ни остава да кажем няколко думи за актьорите на тази кално-кървава драма:

Какви лични качества ги изблъскват на повърхността?

Въпросът няма всеобщ отговор. Всичко зависи от съвкупността на обстоятелства, които носят името епоха. А всяка епоха, особено „кърмачките“, си има своите идоли и герои!

Понякога, какъвто е случаят на който сме съвременници, безпринципността, безцветната посредственост и шмекерската безхарактерност на ръководителя на българската държава били неговият главен шанс. Както промяната на цветовете е силата на хамелеона, или отвратителната воня — главната защита на смрадливия опосум.

Когато равновесието на силите между борещите се за престола роднински партии било устойчиво, те спирали избора си върху някое неутрално нищожество, хранейки илюзията, че и след като му нахлузят ханската шапка, ще съхранят контрола си над него, като го превърнат в оръдие на роднинските си интереси, привилегии и паразитизъм. Това често съвпадало и със сметките на някоя империя, била тя Византия или „Съюза“, която търсела във васалната страна някой безропотен послушник, задоволяващ се със службата на главен ибрикчия в клозетите на султанския дворец.

Когато тези фактори се кръстосвали, тогава можело да се стигне до поемане юздите и от такива великани на отечествената ни история, какъвто е днешният генерален кесар на БКП.