Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (8)

1.1.1.3.
Великото преселение на народите, нашите пра-пра-деди и старата блудница Византия — наследница на Рим

Древните казвали с гордост: „От Изток иде светлината!“ (или „Изток аленее“, както се пее в маоисткия марш), имайки наум не астрономическата зора. Ако след няколко хилядолетия духовният намек на сентенцията си остава проблематичен, то прииждането на човешките вълни от Изток, известно под името „Велико преселение на народите“, като че ли е достоверно.

Въпрос на проучване са причините, които периодически водят до прекипяването на азиатския човешки котел, до потеглянето на Запад на талази — орди, които след като в течение на няколко генерации практикуват разбойническия занаят, се превръщат в творчески държавнически елемент.

Век-два войни и грабежи били напълно достатъчни, за да се превърнат волните разбойници, поставили се „вън от закона“, бидейки самите те „бич божи“, в завоеватели, господари и „хора на реда“. С една дума, в държавни мъже! В предопределени от бог, съдбата или историята, да бъдат господарската „сол на земята“, или „съвестта на епохата“, както ни учи В. И. Ленин. Или от тези, които провидението изпраща да омесят тестото на робите и изваят различните държави, нации, културно-религиозни общности и тем подобни, с които изобилствува новата и стара човешка история. Месенето изисква: „горещо сърце, хладна мисъл, и особено чисти ръце!“^[1]

Навярно доминиращите причини за преселенията са взривове от демографско естество. Човешкото размножение в тези ранни векове активизирало експанзионизма и стълкновенията, избутвайки от старите им леговища огромни банди, които тръгвали по света, за да търсят „елдорадо“.

Така на кървав гурбет потеглили вълните на старите гърци, хуните с Атила, готите и вандалите с разните Албериховци и Алариховци, викинги и нормани, англи и сакси, славини и анти, и сред всички тях, различни турско-татарски племена, между които и великите кутригури и унугундури.

Ордите, като саранча от скакалци, налитали върху остатъците от робските цивилизации, за да пометат всичко по пътя си.

Ако почистим легендите и орнаментите, героизацията и фалшификацията, патриотарството и мито-производството, какво ще открием в люлката на българското държавно творчество? — Завоеванията, насилията, локвите кръв, откупите и грабежа! (Последната стопанска дейност е засвидетелствувана и от сириеца Захари Ритор, който отбелязва за нашите прадеди, че „живеели в юрти и се препитават с риба, диви зверове и чрез грабеж…“)

Това е изворът на българската, както впрочем и на всяка една държава. Такъв е историческият акт, чиято 1300-годишнина в пиянски оргии чествуват днес последните марксически изтърсаци на българската държавност!

От пети век банди от славини и анти, без стратегии и тактики, чисто и просто привлечени от разказите за баснословните богатства на ромеите, започват да нахлуват и опустошават Втората римска империя — Източната, след като техните събратя били вече ликвидирали Първата — Западната, в 476 година след Христа.

Северната част на Балканския п-ов била вече оплячкосана, съобразно лозунга: „Граби награбеното!“ (или експроприация на експроприаторите!). Затова славяните потеглили на юг, където все още имало какво да се граби. Между завлеченото те откарвали със себе си не малко, роби (пленници), срещу които впоследствие искали откупи.^[2]

Върху Византия връхлитали не само славянски орди. В Италия армиите на Юстиниян Първи (527–565 г.) се биели с готите, в Азия — с персите и в Африка с вандалите, чието име станало по-късно нарицателно. Ето защо школуваните банди на старата блудница (като „Светите отци“ от по-раншната епоха наричали Рим и наследниците му), носещи гордото име легиони, станали вече недостатъчни, за да се справят с ръфащите я от всички посоки варварски глутници, които изявявали все по-настойчиво своите аспирации за… историческо творчество.

Бидейки в невъзможност да се защитава, Юстиниян „избрал“ това, което му оставало. Той започнал да раздава на главатарите на славянските банди дрънкулки, маниста и постове. Включването им във византийската армия, с което се легализирал грабежът на славяните, трябвало да ги превърне в законни съучастници. Срещу условието те да защитават с оръжие своя дял от плячката против другите банди — нелегалните, дори когато в жилите на последните течала „братска“ кръв. Тази асимилационна политика на византийския император, която в наши дни носи името стопанска и политическа интеграция, се допълвала с един друг, основен политически принцип: „Разделяй и владей!“, приписван на цезарите от Рим. Така Юстиниян се опитвал да бие славините чрез антите и обратно, в зависимост от различни, и често пъти лежащи далеч от „историческата закономерност“, причини и обстоятелства. Но, както често се случва в реалната история, резултатите от тази политика далеч не съвпадали с предвижданията на имперските футуролози.

Различията в „мирогледите“ на ромеите и новодошлите разбойници, които нямали „финеса“ на византийщината, правели подобна симбиоза нетрайна. Често славянските пълчища и пълководци^[3] се дезинтегрирали от имперската общност, нападали големите центрове и гарнизони и успявали за некъси периоди да си присвоят прерогативите на императора, образувайки държави в държавата, т.е. по-малки банди, които са били винаги проклятие за всеки уважаващ себе си властник.

Крайният резултат бил, че славянските родове и племена, съзирайки коварната тактика на ромеите, започнали да се сдушват помежду си, и концентрацията и централизацията на неузаконения бандитизъм довели до създаване на истински армии, със своя тактика и стратегия. Поради закона за големите числа и количествените натрупвания, те вече не можели да бъдат окачествявани с категориите на наказателното право. Историята била на път да създаде държавническа мисъл у славяните. Едрият и организиращ се бандитизъм надхвърлил дребното джебчийство на богатства и роби. Върху „експроприираните“ огромни късове имперска територия славяните по образ и подобие византийско, напълвали старата държавна форма на ромеите със славинско или антско „национално“ съдържание, засядайки трайно в бившите (?) балкански владения.

Тук и в другите части на империята, подобни перипетии преминавали и други незвани гости: авари, хазари, хунобългари на запад, на север, на изток и на юг. Всеки по своему прилагал принципите на държавното творчество. И понеже врагът бил общ, често пришълците сключвали съюзи и всеки получавал полагаемата му се част от византийската плячка, съобразно количеството на вложения труд, т.е. съобразно принципите на „научния социализъм“.

Така разбойническите грабежи, ставайки масови, организирани и всеобхватни, превърнали бандите в ембрион на нови държави върху разлагащите се провинции на Византия. Това зачатие е засвидетелствувано от летописците. Напр., Иван Ефески пише:

„На третата година от царуването на Тиберий Победоносни — 581 г. — проклетите славянски пълчища потеглиха и нахлуха по цяла Елада, в околностите на Солун и по цяла Тракия. Те завоюваха много градове и укрепени места, опустошаваха, палеха, грабеха страната и я завладяваха.^[4] Те се поселиха в нея… без страх, като че ли тям принадлежи… Всички императорски стада станаха тяхна плячка“.^[5] „Досега — продължава хронистът — тези пладнешки разбойници (т.е. славяните) си седят в ромейските земи без грижи и страх, като грабят, убиват и палят^[6]. Те са се разбогатяли, притежават злато и сребро, цели стада от коне и оръжие; По-добре от самите ромеи се научиха да воюват“… и грабят, е изтървал да добави византийският историк, навярно от свенливост.

Така в течение на близо два века с методи и средства, каквито изброихме горе, съдбата на Балканския п-ов била предрешена. Към средата на седмия век той целият бил вече заселен: сърбо-хървати в северо-западната му част, македонски славяни между Струма и Вардар, анти и др. в останалите му части. (Всички тези наименования са осъвременени. Във византийските летописи от онова време земята между горните две реки е наречена Славиния. Отечественофронтовските хронисти от „българската група“ са на особено мнение по този въпрос и назовават с името „славинии“ всички области, в които са се заселвали славянски племена, за да не се знае кой пие и кой ще плаща сметката по македонския въпрос!)

Имало ли е между многобройните славянски племена, родове и банди, езикови, културни(!), верски различия? — За това е трудно да съдим по днес съществуващите, особено когато пред очите ни се „Конформѝра да̀нашния ма̀кедонски я̀зик“!

Де юре, още не, но де факто, правителството в Цариград приело историческия резултат, до който довела дейността на варварските банди. Цялата по-нататъшна история на този къс от географията, върху който се разигравало едно от безбройните действия на световната драма, била изпъстрена с непрекъснати борби между Византия и наводнилите я варвари за надмощие, подчинение или ликвидация. В арсенала на империята, освен дипломацията със стария римски девиз, влизали подкупите и откупите, корупцията и разврата, цивилизацията и християнството, отровата и кладите, наказателните експедиции и войната.

В такава обстановка към актьорите на тази пиеса се присъединили хуно-българите със своя народностен багаж, нрави и обичаи, традиции и вярвания, за да изявят своя държавнически гений, т.е. майсторството си в организирането на военни банди, които са предвестници на всяко ново летоброене. В непрекъснат контакт и войни с Византия, с нейния многовековен и „многонационален“ експеримент в организирането на световния грабеж, са се раждали, развивали и укрепвали традициите, моралните устои и идеали, които за 13 века доведоха до… Тодор Живков.

С оглед „нравоучителния“ характер на нашето историческо изследване, бихме могли да пренебрегнем хуно-кутригуро-унугундуро-чукун-дурските корени на българославянските самодръжци, защото турското влияние върху формирането им може да бъде проучено с документи от един по-пресен период на славната ни история: от XIV до XIX век. Още повече, че и по този въпрос достигналите до нас писания и преписи на византийските писари са безкрайно оскъдни, без да бъдат по-достоверни от тези на старогръцкия „баща на историята“ — Херодот, който се славел с многоетажността на лъжите си.

Но заради прословутата обективност и в унисон с „научните“ традиции, още в самото начало ще посветим няколко листи на проблема. Имащите специален интерес към него, отправяме към пикантното четиво на Съселов (в затворите то беше едната от двете настолни книги, с които СБНЛ („Съюз на българските национални легиони“) формираше своите партийни кадри). Във въпросното четиво и в ползуваните от мастития учен извори и източници, любознателният читател може да научи и за кобилешкото мляко, и за спареното под седлата конско месо, и да намери „за“ и „против“ хипотезата, че Атила е от българския „царски род“ — Дуло, както и, че Атила е истинският родоначалник на „българщината“ и царщината. Последната съселовска „мисъл“, както ще видим, е подхваната и доразвита от един друг, марксически титан на родната ни наука — Бурмов.

Освен роднинството ни с Атила, предпочитащите Платона, вместо истината, сребролюбиви труженици са посяли върху историческата нива още половин дузина, една от друга по-научни хипотези. Според една от тях нашите късокраки прадеди имат „тюркски“ произход, което на чист български език ще рече турски.^[7] Търсещите детайлите на хипотетичния ни турски произход ще насочим към трудове от рода на споменатата вече „Хронология на турските дунавски българи“, писана на немски език от петербургския професор Микола, и съдържаща проникновени анализи на известния ни вече „Именник…“

Нека засега оставим на мира въпроса за произхода на властници и народ и историята на съвсем ранните векове на българщината. Сведенията за тази епоха ще илюстрираме, малко по-късно, с научните интерпретации на светилото на нашата историческа „наука“ — проф. Златарски, и внесените от неговите марксически епигони корекции в сътворените от професора таблици на най-ранните български властници. Тук ще потърсим „отговор“ в писанията на съдбоносните въпроси: Кои сме, откъде идем и накъде отиваме???

В някои пасажи от изворите можем да намерим по-прецизни локализирания на прародината на прабългарите — около Азовското блато, заедно с още други 12 (дванадесет) велики народа на древността. Дали там, около блатото трябва да се търси „Велика Кубратова България“? Сведенията за ювиги хана Кубрат — Курт^[8] са по-тъмни, оскъдни и неясни от библейските разкази. Затова може би ще е по-харно да изоставим ровенето във вторичните суровини на историческата вехтошарница, като преминем в галоп и с конска опашка през легендарния сноп на Кубрата — господаря на унугундурите.^[9]

За сведение на подрастающото и млекопитающо поколение от научни сътрудници съобщаваме, че родолюбивите и истинолюбиви историци на иноземните народи, напр. тези от самурайската школа, са вплели в историята си същата легенда, в момента, в който японските племена били положени в прокрустовата люлка на държавническото начало.

Ако може да се вярва на въпросния проф. Микола (1914 г.) и неговите етимологически и филологически ребуси, баснословното вълче царство на Курт-Кубрат, си имало собствено, пра-българско летоброене, което със своите дванадесетгодишни животински цикли наподобявало това на азиатските турци. За да определи датите в „Именника“, като ги приведе към Грегориянския календар, петербургският професор постъпва по християнски с тези цикли, като ги подлага на неграмотни сметки от рода:

642:12=52 с остатък 6

вместо аритметически вярното:

642:12=53 (+6),

и като приема за отправно начало библейската датировка на сътворението на света, унифицира езическото ни минало с първия божествен тласък на Йехова.

С подобни методи „нашият“ Златарски създава таблицата на великия род Дуло, в която Курт заема четвърта позиция. От тази таблица научаваме, че предшествениците на Кубрат, подобно първите библейски мъже (знае се напр. от библията, че Матусал живял 989 години!) били истински столетници. Например, първият митически „княз“ български-Авитохол, управлявал 300 лунни години, т.е. около 291 слънчеви по В. Зл.^[10] Курт управлявал „само“ 60! Очевидно византийският политически климат не се отразявал благотворно върху дълголетието на владетелите — над 90% от 119-те византийски императори умрели от противоестествена смърт!

Пак според легендите, Курт израснал във византийския двор. Там той приел християнството, но си запазил вълчето име, защото, види се, византийските попове не били така ортодоксални, като днешните марксически милиционери, които превърнаха всички Хасановци в Асеновци и Мохамедовци — в Михаиловци!