Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
zearendil (2010)

Издание:

Георги Константинов. Антиистория славянобългарска

Художник: Тодор Цонев, 1991

История

  1. — Добавяне

1.1.3.4.
За кого биела камбаната в началото на дългата средновековна нощ?

Централизацията на властта и превръщането на боилството в чиновническа бюрокрация на хана, която е социалната база на самодържавието (и по-общо — на всяка диктатура), с произтичащата от тях наследствена власт, води началото си от Крум, хана, за когото Паисий Хилендарски казва, че бил „отбран, великодушен и благополучен във война“. Днешните академически тахтаби, заедно с Бай Иречек, се блъскат в безкористните си гърди и се гордеят от това, че „Крум бил най-силният от всички български князе“.

Този излишък от сили и неговата вътрешна политика, разгледана в предишните параграфи, подготвили почвата на вековното съперничество с Византия. Тежките вътрешни кризи на империята засилили апетитите на Крум. В негово лице фауната на балканските джунгли се обогатила с един нов хищник. Но Балканите станали тесни за два тигъра. Удрял часът на бъдещата империалистическа експанзия на българските господари. Към нейната Солунска ос, Крум прибавил Цариградската. С това били положени неизблемите основи на неудържимата маниакалност на всички български властници.[1] Лелеяна мечта и „свещен Завет“ станали завладяването на града на царете с неговото тракийско предмостие. „Мечти“, плащани безброй пъти със стотици хиляди трупове, репарации, контрибуции и робство.

Тези непрекъснати войни, които Крум водил с Византия, са другата основна причина за фокусирането на властта върху персоната на хана и налагането на неговата безразделна диктатура.

Следователно, причините за концентрирането на политическата, военна и духовна власт в ръцете на хана[2], освен във вече посочените социални, икономически и юридически промени, трябва да ги търсим пак в грабежите и насилието, които носят популярното име война.

Явно множество фактори от политически, военен, икономически, социален, религиозен, идеологически и етичен характер — катализирани или потушавани от международната обстановка — водят до установяването на абсолютизма или диктатурата, тези първични и константни феномени в световната история на властта.

Множеството фактори, които пораждат властта и нейната главна форма — диктатурата, изисква специално изследване. Работа на социолога е да разгледа ролята на войната и армията при появата на единоначалието, йерархията и абсолютизирането на властта. Наш дълг е да напомним, че историята изобщо, и българската в частност, изобилствува с примери, в които диктатурата се установява без войни и преврати. От тях можем да заключим за необходимостта от многофакторен анализ на процесите, които водят до властта и господството на човек над човека. Смокиновите листа на парламентарната демокрация не изменят с нищо факта на това господство. Разликата във формите, в които то се изразява, се дължат на съотношението на сили между властници и управлявани, и в особеностите на една от фазите на капитализма, който иначе започва и завършва, исторически, в обръчите на диктатурата. Формата на държавата, известна под рекламното име демокрация, съществува само един миг в многохилядолетната история на властта.[3]

Но крайно време е вече да навлезем в историята на Крумовите войни, чийто час прозвънял и ако може да се вярва на Клаузевиц, били органическо и логическо продължение на разгледаната в предишните параграфи вътрешна политика.

Бележки

[1] Въпросът за империализма, чиито основания са доста по-дълбоки от открития от Хилфердинг и присвоен от Ленин „Закон за неравномерното развитие на капитализма“, е разгледан във Втори том, в главата за Симеон.

[2] Като върховен жрец ханът единствен поддържал директна връзка с Тангра (Аллах или историческата необходимост). Днес тази функция се изпълнява от Главния Мюфтия или секретаря по идеологическите въпроси.

[3] В тринадесетвековната българска история пършивата парламентарна демокрация няма и тринадесетгодишно съществувание. А това е по-малко от 1% от преживяното историческо време. Останалите 99% принадлежат на диктатурата, която се е предрешавала във всички възможни форми — от монархистическата до „пролетарската“.

Напр., в най-новата отечествена история централизацията на властта и персонификацията (?) в образите на нищожества от рода на Г. Димитров, В. Червенков или Т. Живков се извърши, както е известно, с решаващата и безкористна помощ на сталиновите витязи, които са продължители на изконните руски традиции на освобождение на народите.

На 19 май 1934 г. — друг пример, с малко по-голяма давност — диктатурата бе въведена с помощта на една рота, която закри заседанията на парламента и постави „вън от законите“ разноцветните партии на властта и нейния двойник — опозицията! (И тогава котериите били почти родови — на шуреи и баджанаци.) Превратът на полковниците завърши безкръвно и „блестящо“, поради умората, апатията и дори тихата ненавист на публиката към правилата на демократическата игра и нейните доморасли герои.