Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (27)

1.1.3.6.
Краят на императора скъперник^[1]

На Никифор, който бил зает с опазването на трона и богатствата си от налитащите като оси съперници, хич не му било до Сердика. Той дори отказал убежище на спасилите се от резнята и депортацията ромеи. Мнозина от тях, между които и опитни оръжейни техници, предложили услугите си на българския хан, който, подобно В. И. Ленин, „не само рязал, но и купувал глави“. Всичко това засилило още повече недоволството, което се превърнало в открит бунт. На това не особено цветущо положение на нещата, Никифор отговорил с фалшиви комюникета за бляскави победи. В тях се твърдяло, че Великдена на 809 г., той отпразнувал в престолния град на Крум — Плиска, която ограбил, за да си отмъсти за Сердика. С тези комюникета и с помощта на верните си царедворци, на които той обещавал плячка и привилегии, императорът усмирил разбунтуваните духове. След това възложил на началника на столичното управление на тайната милиция — патриция Теодосий Саливара — да разкрие водачите на бунта и ги накаже като държавни изменници, „строго, но справедливо“, съобразно действуващото византийско наказателно право. Срещу второстепенните, заподозрени или набедени заговорници, била приложена известната ни от българското милиционерско, административно право мярка за неотклонение — интерниране. Имотите им били конфискувани, а те изселени в застрашената от Крум Македонска тема. (Падането на Сердика открило пред българското оръжие пътя към славянска Македония.) Масовите интернирания започнали в 809 г. и завършили към Великден на следващата 810 година. Те са описани от хрониста по следния начин:

Това беше истинско пленство: много в безумие злословеха и искаха нашествие неприятелско, други пък плачеха над родителските гробове и облажаваха умрелите; някои пък, за да се избавят от бедствия, обесвали се. Никой не бил в състояние да изтърпи настаналото тежко положение и всички виждали как загивал имотът, спечелен с родителски трудове. Пълна безпомощност завладяла всички; бедните дошли в отчаяние от тая разпоредба и ония, за които ще бъде казано; а богатите им съчувствували, но не могли да им помогнат, защото сами очаквали по-тежки злополуки.

В подобна обстановка се развивали и по-нататъшните дебнения и нападения между балканските хищници от началото на девети век. Приключвайки колонизаторската си политика на изселвания, в 811 година Никифор събрал пълчища от кол и въже. Тракийските и азиатски войски той размесил с лумпени, въоръжени с прашки и сопи.^[2] На всички били обещани робини и съкровищата на новобогаташа от Плиска и неговите хранени сановници. Така начело на „редовните“ и „нередовни“ башибозушки орди, императорът, заедно със сина си Ставракий, предприел своя голям и последен поход на север, срещу самия център на ханството. Крум бил известен от един родственик на Никифора, който завлякъл със себе си царското облекло и много злато (навярно, за да избегне интернирането си из македонските чукари).

Изплашен, нашият страшен хан предложил мир, но Никифор отхвърлил предложението и нахлул през старопланинските проходи към изоставената от Крум Плиска. По пътя си византийските пълчища подложили всичко на грабежи, сеч и палежи. В боевете загинали десетки хиляди български войници, което навярно ще да е било голяма икономия за ханските ковчежници, тъй като броят на получаващите заплати бил съкратен чувствително. За цивилното население никой не държал статистики, затова в хрониките за него няма цифри. Знае се само, че „византийската войска разграбвала безпощадно, опожарявала непожънатите ниви (било месец юли), изколвала овцете и свинете и прерязвала жилите на воловете“. Наред с тези героични подвизи, Никифор заповядал да се избиват и невръстните деца, а мъртвите византийци оставил на грижите на лешояди и чакали. Не проявил обаче негово императорско величество подобна немарливост спрямо плячката. Там, в „резиденцията“ на българския държавен глава, той описал, прошнуровал и подпечатил всичко награбено. Върху ханските складове и сандъци със съкровища били наслагани печати и катинари. Всичко оплячкосано било обявено за собственост на империята, т.е. собственост общонародна. Тази алчност му изяла главата! Защото, редовните и нередовни вагабонти, които той повел в защита на християнската цивилизация, настойчиво искали своя дял от общонародния келепир. В отговор Никифор заповядал „Да се режат ушите и други стърчащи членове“ (Теофан) на всички, които се докосвали до опакованите, запечатани и готови за транспорт към Константинопол Крумови богатства. Непознаването на класиците, тънкостите на политическата икономия и „законите на общественото развитие“ предрешили съдбата на Никифор Първи Геник, защото той унищожил материалния стимул у своите главорези и каналии.

Когато било ограбено всичко, подлежащо на завдигане, Никифор заповядал да опожарят палатите. Те изчезнали в пламъците, а с пленниците и населението императорът постъпил така, както постъпват всички военнопрестъпници от древността до днес.^[3] Както свидетелствува летописецът Михаил Сирийски, той наредил невръстните деца да бъдат вързани, а върху трупчетата им прекарвал валяци и дикани с кремъци, с които допреди 30–40 години, на село се извършваше вършитбата. Така децата платили сметката на спасилия се в бягство друг коронован разбойник.^[4]

Страшният хан се унижил още веднъж със следната молба: „Ето, ти победи! Вземи каквото ти е угодно и си иди с миром!“. Но възгорделият се и главозамаян византийски император и този път отхвърлил мирните преговори и потеглил за Цариград като победител. Само че недоволствуващите и разочаровани банди не оказали почти никаква съпротива, когато, изтегляйки се по обратния път, били нападнати в старопланинските теснини от Крумовите орди, в които имало и авари. Тук се извършила реципрочна резня, в която Никифор загубил освен плячката, и главата си. Според легендата той бил извикал: „Дори крилати да бяхме, пак никой да не се надява, че ще избегне гибелта!“ Но според фактите, от засадата се измъкнал син му Ставраки, който пристигнал в Цариград, и макар че царуването му не било дълговечно, все пак сколасал да се провъзгласи за император. Със Ставраки избягали и част от началствата, а други били пленени и по-късно, при Омортаг — разменени срещу техни български колеги.^[5] (След 5 месеца Ставраки бил отровен от собствената си сестра Прокопия, която много държала на това, да оваканти престола за мъжа си — поредния законен император Михаил Първи Рангаве (811–813 г.) — По сведения на същия Михаил Сирийски.)

Поради всичко това не се знае от кого е отсечена главата на Никифор. От българите или от тези, на които вместо да плати, наредил да им се режат ушите и други членове. Съществуват намеци в летописите, че императорът бил заклан от охраната си по време на оргия „със женоподобните си сановници“. Както и да не бъде, но пак от летописите се вижда, че главата на активния педераст и ромейски цезар Никифор Първи Геник, била набита на кол и след като се вмирисала от летните горещини, била олюпена, изчистена и обкована със сребро. С този превърнат в чаша череп, изкоренилият лозята пръв български въздържател — Крум, се черпил със заграждащите го ибрикчии — големци, боили и катили на „славяно-българския народ“ и викал: „Наздраве дружина с Никифорова кратуна!“, като преди това изрекъл: „Като не искаш мира, на ти секира!“, от което се вижда, че страшният хан имал поетична душа и римованата реч му била фамилиарна.

А византийският летописец отбелязва по този повод:

И цялата християнска красота загинала!