Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (53)

1.1.5.10.
Смисълът на историята и нейните посоки

В началото на тази глава казахме, че всички категории в обществения живот и духовния мир на господари и роби са плод на насилието.

Насилието, ако то е систематичното принуждаване на робите към съжителство с господарите „в рамките на законноустановения порядък“, е изява на егоизма на експлоататорите. Едновременно с това, насилието е моторът на политическата история. Дефинирано по този начин, то става историческа категория, защото е характерно само за човешкото общество и по-точно, за неговите класови и кастови формации. Никъде в животинския мир не съществува подобен феномен. Убийството и изяждането на жертвата нямат нищо общо с насилието в историята: Никое животно не кара другите да работят за него. Никое не ги превръща в собственост или закрепостява. Никое не спекулира с волята божия или народния глас, за да оправдае експлоатацията и господството над себеподобните си. Най-после, никой канибал не акумулира… трупове.^[1] Тези феномени стават възможни само за един определен период от еволюцията, през който животинската природа на човека се оказва потопена в света на държавността и въвлечена в историческия въртоп.

Насилието се извършва при определен декор, създаден от „народа“ за удовлетворяване на неговите материални и духовни нужди. Поредица от фактори и обстоятелства влияят и моделират историческите процеси: биологически, географски, икономически; Към тях се добавят вътрешното и международно положение на всяка страна, идеите, организациите, борбите. Те са канавата, върху която се бродират кървавите картини на трагикомедията, наречена история.

Но за да се реализира един или друг исторически процес, при изброените обстоятелства, освен разбойници, които грабят и насилват, е необходим робският манталитет на тълпата. Последният не е вроден, той се придобива.^[2] За да стане възможен този „процес“, към насилието на властниците трябва да се прибави и глупостта на поданиците, която също е историческа категория. (Съобразно диалектическия материализъм глупостта става материална сила, когато овладее масите!) От това съвсем не следва, че „историческата отговорност“ на палачи и жертви е еднаква…

Политическата история, започнала с подчинението пред насилието на държавата, ще завърши с въстание срещу него. Само всеобщият бунт на масите срещу държавните институции и традиции може да приключи този цикъл в живота на човечеството, който започва с питекантропусите и завършва с андроповци. Едва тогава нашият идеал за ликвидиране на политиката ще стане реалност, за да се превърне „политическото животно“ в човек! Едва тогава „масите“ ще престанат да бъдат маси, за да се превърнат в свободен съюз от свободни хора!^[3]

Философите на социалното статукво твърдят, че този идеал е една утопия. Че „така е било и така ще бъде“. Че границите на историята не могат да се прескочат. Че най-после, хората сами правят своята история, и тя е такава, каквито са те.

С аксиоми не се спори. Техният произход трябва да се потърси в користния интерес на властници и паразити, в ограничеността на тяхната „философска“ система, в Желанието им да всеят безнадеждност в душата на роба. Противопоставяйки им аксиомите на революцията, ние отговаряме на въпроса за смисъла на историята:

Единствевният смисъл на съществуванието на всички цивилизации и ери е в създаването на материални, културни, идейни и морални предпоставки за излизането на човека от историческите джунгли. Ако това не стане, няколкостотин хиляди, ако не и милиони години, могат да се считат за загубени от човешкия род, защото са довели само до трансформиране на антропоидите в андропоиди! (т.е. на маймуните в Андроповци).

Тук е може би мястото да се подчертае негодността на т.н. най-общи закони на развитието в природата и историята. Например, хегелианския „закон“ за количествените натрупвания, които водят до качествени изменения. В природата, като цяло, място за него няма! Крайна или не, в нея не стават никакви количествени натрупвания. Тук „нищо не се губи или създава, а само се видоизменя“. А ако разглеждаме сектори от нея, в които се извършват процеси на „натрупване“, то много от тях не дават никакви качествени модификации. Да речем, в един селски обор вие може да натрупате цели Хималаи от говежди лайна, и след 1000 години не ще получите нищо по-различно от говежди тор. Но от такава планина дори и мишка няма да се роди! Безплодността на подобни „закони“ в анализа на конкретни процеси и ситуации е факт, добре известен на всеки действителен учен.

Под въпрос следва да се постави и претенциозната еднолинейност (и еднопосочност) в историческото развитие: робство, феодализъм, капитализъм, за да завърши всичко с… Тодор Живков и други подобни въплъщения на историческия разум. Вън от това, че такава интерпретация води към оглупяването, робството и фатализма, тя е несъстоятелна от научна гледна точка: При всяка социо-икономическа и технологическа даденост днес повече от всеки друг път пред човека стои изборът между няколко възможни цивилизации. В досегашната история големият английски историк Тойнби наброява 26 различни цивилизации. А един съвременен американски икономист — Едуард Денисън — обяснява неравномерното и скокообразно развитие или изоставане на дадена страна и народ с наличието на 23 фактора.^[4] Можем да си представим колко възможности се откриват пред всяка генерация, ако се вземе под внимание хипотетичният брой комбинации от тези фактори. Затова в унисон със съвременното състояние на науките, с вероятностния характер на законите в модерната физика и тяхното транспониране върху историята и социологията, ние считаме, че историческото развитие е много линейно (плуралистично).

Само такава многопосочност, в противовес на фатализма и детерминизма на вехтозаветни религии и идеологии, може да стане реална основа на „свободата на волята“ и акцията. Тя създава възможност за избор и различен изход от всяка ситуация, и превръща отговорността на личността и масите пред миналото, настоящето и бъдещето на човечеството в реален императив! Така и пред нашата генерация се открива един спектър от цели и възможности — от една модерна Римска империя, с роботи вместо роби, с патриции и „народ“ от лумпен-пролетариат, до едно всеобщо самоуправление във всички сфери на живота, обхващащо населението на петте континента.

Прочее, през цялата хилядолетна история, във всяка епоха, с различни динамично-изменящи се вероятностни тегла и нива на реализации, пред всяка страна и народ е имало няколко възможни изхода, отговарящи на различни типове обществена организация. Ако ги схематизираме, те могат да бъдат сведени до три класа: монархия, полиархия И анархия, изразяващи възможностите да се решават проблемите на обществото с оглед определени интереси: От една личност (род или класа), като израз на няколко слоя сред имащите, както е при съвременната парламентарна демокрация, или чрез прякото участие на всички, което е идеалът на генерализираното самоуправление във всички дейности — от културата до международните отношения и откриващия се пред Homo Sapiens безкраен космически марш.

Самоуправление, което ние наричаме анархия.