Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (48)

1.1.5.5.
Властта и класовата пирамида, или както казват кандидатите на историческите науки, „зараждане и развитие на феодалните отношения“ в езическа България

Въпросът откъде са се взели класите с техните слоеве и йерархията с нейните „чинове“ предизвиква истински хаос от отговори сред авторите на школски буквари.

Едни, подобно Съселова, направо отричат съществуването им и твърдят, че прабългарското общество било… безкласово. Други, знаейки, че мълчанието е злато, не казват нищо по въпроса. Трети ни уверяват, че това е от бога, и че земната йерархия е отражение на небесната. Останалите твърдят, че класите в обществото, подобно клетките и органите, изпълняват функциите, за които са предопределени или годни, или пък ги свързват с резултатите от дарвиновата борба за съществувание. Най-хитрите обясняват появата им с „усложняването на обществения живот“, или вследствие влиянието на турци, китайци или византийци, и най-после, с наличието на имуществено неравенство.

Последното е една тавтология, защото именно имущественото неравенство е една от главните характеристики на класовото общество. Следователно, самото неравенство се нуждае също от обяснение.

Многообразието на отговорите сочи трудността на въпроса.

Влиянията и подражанията, без да му отговарят, само го изместват. А опитите да се обясни произходът на класите чрез позовавания на анатомията, физиологията или зоологията, представляват само транспониране на съвременните класови общества върху животинските стадни видове, чиято организация е резултат от приспособяването към природната среда, борбата за съществувание и другите инстинкти. Разбира се, последните не са били чужди и на човешкия род. Техен резултат е предисторическата форма на съществуване на човешките родове и групирания. Остатъците от нея все още могат да се намерят сред индианските племена от двете Америки или при туземците от Полинезия. Но в основата на експлоатацията, без която класите са невъзможни, не стои животинската природа на човека. Във фауната няма видове, чиито екземпляри се експлоатират едни други. (Без да отричаме канибалството, все пак трябва да посочим, че не всички мечки са стръвници, както не всички хора се стремят към властта, макар че биологическата им природа е еднаква).

Експлоатацията не е съществувала и в предисторическото човешко общество. Следователно, тя е исторически феномен, подобно държавата. И причините за нейната поява и развой, от грабежа на ордата до днешните по-рафинирани и „законни“ форми, следва да се търсят в политическата история на всяко „племе“.

Към нея се отправяме в търсене на генезиса на класите и йерархията, знаейки, че сведенията за „първоначалния тласък“, който разделил членовете на ордата на „аристократи“ и „селяни“ са твърде оскъдни, а интерпретациите им — мизерни.

Още в първата глава на този първи том ние установихме в хармония с Блаженния Августин и Прудон, че „в начале бе обира“. Разбира се, създаването на това, което подлежи на обиране, става в производствения процес, но самият обир се извършва в сферата на разпределението. То зависи от съотношението на силите, а начинът, по който се събира и разпределя плячката, определя физиономията на човешката цивилизация.

„Авангардът“ в тази историческа дейност са тези, чийто поминък е грабежът, както и да се предрешават през многобройните векове, изтекли от появата на първия властник. От тях се създал военният и административен апарат на държавата, както много столетия по-късно от тези, които бившата власт наричаше кокошкари, БКП създаде своите началници на окръжни участъци, затвори, Т.В.О., армия и бюрокрация.^[1]

Богатствата на хана и роднините му, които образуват част от икономическата мощ на аристокрацията, имали за свои източници „разкриването на вътрешните резерви“ (или отръскването на брашняния чувал чрез присвояване на земята и плодовете от труда на „съотечествениците“) и победоносните войни (достатъчно е да си припомним откупите, скъпите кожи, копринени дрехи, злато и сребро, обира на хазната край Сердика, завладяването на „нови земи“, многобройните пленници, оплячкосването на покъщнина, добитък, оръжия, инвентар и предмети на изкуството, лъвската част от които отивала в ръцете на хана и неговите хранени съратници.)

По силата на неизследвани закони, създаващите се в този процес класи от своя страна също се подразделяли на пластове, образувайки общество, което наподобява многоетажна сватбена торта.

Горният слой на аристокрацията, който съответствувал на днешната номенклатура, се наричал боилство. Според отношението им към столицата или разстоянието до резиденцията на чорбаджията и честотата на сядане около ханската софра, боилите се делели на „вътрешни“ и външни, а според големината на торбата зоб и поверената им „отговорност“ — на велики и малки боили. По-второразредните се наричали багаини. Към тези две категории „благородници“ били разпределени и славянските големци — жупани, таркани, копани и т.н., за да се циментира морално-политическото единство между ръководните другари на новосъздаващия се българо-славянски народ.

Към служебната аристокрация трябва да се прибави и т.нар. дружина на хана — прототип на опричниците на Иван Грозни или на „органите“ — с която вождът въвеждал ред и законност, превръщайки цялата останала бюрокрация в система от трансмисии между себе си и от бога поверената му българо-славянска рая. Шеф на ханската дружина бил „ичиргу боилът“, т.е. най-вътрешният между вътрешните боили, който навярно изпълнявал функциите на днешния вътрешен министър. Той, наред с кавхана и хан боила коловър, бил един от тримата велики боили в ханското обкръжение.

Разбира се, с течение на вековете „животът се усложнявал“ и заедно с него и разделението на „труда“ между властниците. Но още в тази най-ранна езическа епоха, могло да се съзрат чертите на великото време, в което имаме щастие да живеем.

За да приемат социалните мутации един по-естествено научен вид, нашите „исторически материалисти“ твърдят, че като естествен материал за фабрикуването на потомствени благородници послужила „военно-племенната аристокрация“, която на свой ред се образувала от племенните вождове и родови старейшини, които в новосъздалата се обстановка, бъркайки в меда, продължавали да говорят за свобода, братство и равенство, макар че от непрекъснатото облизване на пръстите и от „заделяне от залъка си“, отдавна били станали „по-равни от равните“.

Начините, по които се стигнало до трайното разделяне на българското „племе“ на имащи и нямащи, на властници и поданици, на „федериращи“ и „федерирани“, с една дума на аристокрация и народ са много, но същността им е еднаква.

Овладените нови земи в Тракия и Македония, в днешна Югославия и Унгарската Пуста, обикновено ставали държавна собственост, а част от плененото население — превръщано в роби на ханската държава. Така с помощта на държавния апарат и законодателната политика, се засилвали имуществените различия и класовото неравенство в ханството.

Концентрирането на земевладението в ръцете на държавата се ускорявало и от вътрекласовите или междуродови борби сред боилската аристокрация, за ханската служба и върховната власт. Победата на една от борещите се партии обикновено водела до избиването на цели родове от прабългарски „благородници“. Естествено, тяхната движима и недвижима собственост отивала в ръцете на победителите, т.е. на новата законно-установена ханска власт.

Променливостта в изхода от тези борби през първите два века направили отношенията на собственост и социална зависимост твърде динамични, и заедно с това по-трудно уловими от изследователя, очертаващите се тенденции на класова кристализация в старобългарското общество.

Най-после покорството и трудолюбието на народното стадо, чието развъждане и опазване както видяхме, е една от постоянните грижи на народните пастири и вълчата им свита от преториянци, също благоприятствували за отдалечаването на полюсите.

Във всички тези случаи борбата за власт и свързаните с нея преразпределения на плячката и привилегиите, създали класата на аристократите, а не някакви си имуществени неравенства и „производствени отношения“. Аристокрацията у нас излязла директно от властта, а не от собствеността. Както впрочем това стана и след 9.9.1944 година.

Появата малко по-късно на другата господствувала през цялото средновековие класа — духовенството, също не влиза в марксическата схема за социална диференциация. Църквата със своите архийереи, калугери и попове, подобно рицарите на меча или акционерите с партиен билет, създала в борба и компромиси със светските бандити апарат, който раждал собственост, привилегии, богатства и охолство, отнемайки ги от предишните им езически собственици.^[2] Обстоятелство, което обяснява доста рационално бунта на 52-мата боляри, малко след покръстването, през 866 година.

Утвърждаването на ханската власт върху част от ексвладенията на Византия и победата на абсолютизма над боилството, позволило да се насочи острието на грабежа навътре, към своите поданици. Войната срещу тях завършила със създаване на класите на зависимите „сънародници“. Последните също били подредени в категории и разреди, каквито съществували вече във Византийската империя и в „Отдел Затвори“ от по-ново време.

Понеже в онази епоха земеделието било главният сектор на производство на материални блага, то селяните станали главният обект на вътрешната политика на властниците.

Тази земеделска политика на ханската власт се разгъвала в две посоки:

а) Към обезземляване и изгладняване на колкото се може повече поданици, като земята се съсредоточи в ръцете на властвуващото малцинство, и

б) Към заставяне на обезземлените селяни да дадат труда си за „обществото“.

В овладените територии новите завоеватели обезземлявали „инородците“ без юридически тънкости. Отнемането на земята на славянобългарските сънародници се извършвало често „легално“ и законно, като владетелят или органите на централната власт си служели с актовете на административни разпоредби:

„С помощта на държавната организация научаваме от стр. 162, том Първи на ЧИБИ, върхушката можела да отнеме земята на селяните, без те да могат да (?) попречат“ (Въпреки откритите от Хана „Бюра жалби“).

Чрез т.н. дарствени грамоти, ханът можел да предаде цели села, заедно с добитъка, жителите и имотите им, под властта на съответния кавхан, таркан, жупан или партиен тупан.^[3]

Мотивите за подобни дарения имали често освен политически и религиозен характер. Преди покръстването съгрешилите пред Тангра християни (или „заподозрени“) били подарявани на произвола на местните хранени хора. По-късно, когато съдбата в лицето на Михаил Трети — Пияницата, разбъркала картите и ролите се сменили, промяна претърпели и обектите на закрепостяване. В глава Първа от „закона за съдене на хората“, може да се прочете:

Всяко село, в което се извършват езически обреди и заклинания, да се отдаде на божия храм, с всичките си имоти!

Тези езически аристократи, които не съумели да вземат крутия идеологически завой, отстъпили местата си върху „обществената“ стълба на една нова класа от паразити — духовенството. Откъдето пък може да се заключи, че „производствените отношения“ на Маркс неведнъж се раждали в сфери, които имали много малко допирни точки с производството.

Опитите да се обясни разоряването и изгладняването на грамадната част от земеделското население с войните, епидемиите и природните бедствия (стр. 165, т. втори, ЖИБИ), макар да се ползуват и в наше време, трябва да се считат негодни, защото същевременно на другия полюс богатствата растели.

Водени навярно от патриотични подбуди, българските историографи единодушно твърдят, че нашите селяни, макар и бедни и гладни, били „свободни“, или още „държавни“, защото зависели и били в пряко подчинение не на местни феодали, а на органите на централната власт, което е от изключително значение, защото:

„Подчинението на селяните пред органите на държавната администрация се свеждало до обичайното и типично подчинение на поданиците на една държава, които плащали данъци и изпълнявали тегоби за нуждите на войската и чиновническия апарат.“ (стр. 162, т. втори, ЖИБИ)

Всъщност въпросната „свобода“ била остатък от селските родови общини, които се съхранявали в целия свят, в течение на столетия и със съответни изменения били вграждани в новия европейско-феодален или азиатско-деспотичен пейзаж.

Понеже няма сведения за нарушаване на описаната идилия от селски бунтове и палежи, може да се заключи, че и в тогавашното бълг. общество отношенията между господари и народ били „дружески“! Не че нямало експлоатация, но тя — казват ст.н. сътрудници — не била феодална, с характерните „феодални производствени отношения“, защото „непосредственият производител не бил поставен под петата на местния господар, който да е върховен собственик на имота му, и в това си качество да се отнася към него като към зависим човек, когото той можел да товари с различни задължения“.

В унисон със съвременната терминология и „етапи на изграждането на социализма“, академиците окачествяват езическия период като „обществено-икономически процес на построяване основите (базата) на феодализма в България“.

Характерно за този етап било не индивидуалното и пряко господство на българо-славянската „аристокрация“ над имота и живота на селяните, а „колективната“ и „опосредствувана“ чрез държавната власт експлоатация. (Пак там.).

Тъй като подобни твърдения натрапват незаконни аналогии между ранния феодализъм и зрелия социализъм и читателят може да сбърка епохата, в която живее, Херодотите бързат да го уверят, че „Подчинението на органите на държавната власт и това пред дружината на местния господар — върховен собственик на земята, не са идентични явления!“ (Том втори, колона втора, стр. 162)

Макар и подчертано, твърдението не е много убедително, затова те търсят научни разлики. И ги намират в имущественото неравенство и частната собственост, като необходима предпоставка за феодалната експлоатация. Но имущественото неравенство съпътствува всички цивилизации — от робството до „социализма“, без формата на собственост, частна или държавна, да е попречила на експлоатацията в нито една от познатите ни „обществено-икономически формации“. Всички те, без изключение, притежават своите частни и държавни разновидности: Робството в Атина и Спарта, в Рим и Египет; Феодализма в Западна Европа и Ориенталските деспотии; Частния и държавен капитализъм в днешния свят. Нещо повече, Църквата, която е един от най-едрите феодали, била колективен собственик, макар че „братята во Христе“ си имали своята йерархия и неравенство, които с нищо не отстъпвали на светските.

Все в порядъка на „доказателствата“ е и делението на принудата, която съпътствувала всяка от изброените цивилизации, на „икономическа и извъникономическа“, с чиято помощ селяните били заставяни да работят за „общото благо“.

Бидейки теоретически „свободни“, нашите селяни работели за чужда сметка само „по силата на икономическата принуда, т.е. по силата на нуждата от прехрана“ (Том първи, стр. 75, ЧИБИ), т.е. гладът принуждавал безимотните да търсят работа в имотите на богатите, а не голото насилие на властта спрямо поданиците.

Тези марксически финеси и научни бръщолевения не пречели на богатия да става богат вследствие властта си. Отнемането на нивите, ангарията, съхранението на богатствата и т.н. са невъзможни без полиция, и при масови брожения — без армия (т.е. без „извъникономическо“ насилие).^[4]

Несъстоятелността на делението на принудата на икономическа и полицейска личи от пресните примери на откарване на „антисоциалните елементи“ на о-в Белене. Оставени сред върбалаците, блатата и комарите на „самоиздръжка“, те се виждали в чудо и търсели каква и да е работа по за 50–60 стотинки на ден, в местното ДЗС, което в хубавата епоха се наричаше „Сталин“. Ще оставим на аспирантите да решат арестуваните и откарани от милицията „нуждаещи се от прехрана хулигани“ с кой от двата вида принуда са се срещнали на острова на блажените?

Хиперболизирането на разликите между частната и държавна собственост, особено при политическа и социална система, която най-добре се характеризира с прочутата фраза на Людовик Четиринадесети, цели да ни отдалечи от паралелите.

Явно, отбягвайки проблема за отношението между власт и собственост, и отминавайки с мълчание очевидния факт, че неравенството спрямо властта ражда неравенство спрямо собствеността, марксическите философи на историята искат да маскират ролята на държавата като експлоататор и творец на класовите отношения, и да ни пратят за зелен хайвер.

Прочее, тази роля на държавата личала още в ембрионалния (?) период на банда от паразити. Според летописа на Михаил Сирийски, когато славяните нахълтали трайно в пределите на Източната Римска империя, те се обърнали към изпокрилото се местно население с призиви от вида: „Излезте и сейте и жънете! Ние ще вземем от вас като дан само половината!“

Както ни учи Енгелс (в „Произход на семейството, частната собственост и държавата“) подобна форма на експлоатация и независимост била „по-мека“ и стигнала само до феодализма, а не до античното трудово, нито до ориенталското домашно робство.

Чл.кор. Бурмов, коментирайки Михаил Сирийски в духа на по-младия от двамата класици, казва на стр. 4:

„Славяните, следователно не се стремели да превърнат покореното население в роби, нито да му попречат да извършва своята работа в полето (какво благородство!). От него те искали само половината от производството му“ (и какво великодушие!)

В апела на славяните е резюмирана цялата „земеделска политика“ на държавните мъже — олицетворение на организираното насилие. „Философията“ на тази политика се състои в дозиране на обира на селяните, Колкото и тривиален да изглежда проблема, неговото решение изисква „научен подход“ при определяне прага на доене, стригане и клане, който се понася от народното стадо, без това да предизвика отчаяние и отказ да се работи.

Начинът по който се вземала въпросната част от дохода на поданиците, определял техния социален статут и заедно с това и „цивилизацията“.

Тази политика създала няколко категории „свободни“ селяни. Имало селяни собственици, наречени мортити. От тях държавата вземала половината от дохода под форма на данъци. Друга категория — изполичари, работели под аренда земята на едрия собственик, който задържал за себе си половината от добива. И най-после, безимотни наемници — мистоти, работещи срещу заплащане. Те получавали под формата на надница (навярно натурална) половината от изработеното.

Въпросната „половина“ се движела от 1/10 до 9/10 от дохода в зависимост от съпротивата, която селяните оказвали срещу „мероприятията“ на властници и собственици.

Към тези три категории селяни, които нашите историци наричат „свободни“, за разлика от крепостните, които собственикът можел да продава и купува, следва да се прибавят просяците и разбойниците, които били не пряк, а косвен резултат от Крумовото законодателство и политика.

С верския и културен живот на всички тези селяни, с техния бит, радости и скърби, суеверия, вълнения и стремежи ще се занимаем в томовете на „История на народа“. Тук до тях се докосваме само доколкото те са обект на държавната политика и социална основа на пирамидалното средновековно общество. Още повече че от политическата история селяните били и формално изключени — по закон.

Самите научни тахтаби не са единодушни помежду си при определяне статута на голяма част от селяните, за които не се знае дали участвували в строителството на феодализма като крепостни, с ангария, дължима на поземления собственик, или като „свободни“ с ангария в полза на държавата (което съществено променя нещата, след като последната е общонародна). Научните проблеми се усложнявали и от наличието на категория селяни, които се намирали в „договорни“ отношения с господарите си. И когато селянинът не устоявал на договора, т.е. не можел да издължи „половината“ или да завърши в срок работата, за която го бил наел господарят му, последният отнемал нивите (ако селянинът имал такива) или преразглеждал договора, задължавайки го с нови тегоби и денгуби. Новият „договор“ често се простирал до края на живота, оставяйки на селянина свободно време в царството небесно, което както ни учат поповете, принадлежи на нищите духом.

Всички тези пътища, колкото и различни да ни изглеждат на пръв поглед, довели до издигането на крепостничеството в ранг на „национална институция“.

Мястото на многото разпокъсани и дребни феодали било заето от един-единствен, така както в наше време отделните частни капиталисти бяха погълнати от държавата, при който процес на концентриране и централизиране на политическата, икономическа и духовна власт, даренията, сладкият живот, разкрепостяванията и командировките вън от ханството си оставало привилегия само за хранените хора на председателя на Д. С. (Държавен Съвет) и техните изтърсаци, за тайните и явни шпиони, дипломати и културтрегери. Няколкото изключения спрямо склеротици и дребни доносници са само потвърждение на правилата и хвърляне прах в очите на Хелзинкските споразумения. Иначе българското ханство си било един гигантски „феод“, чийто сюзерен бил ханът. Под него върху йерархическата стълба се разполагали големите и малки аристократи, чието господство било най-пряко свързано с държавната власт.

Освен двете основни класи — аристократи и селяни, в българското ханство имало и роби. Нашите академически хлебарки твърдят, че робството у нас след настаняването на ордата на Балканите, не приело онзи масов размер, какъвто имало да кажем в Древна Гърция или Римската империя (в Атина на един свободен гражданин се падали по 18 роби, а в Рим съотношението било 1:2). При това, добавят те, у нас робството имало „мек и домашен характер“ (явно още от древни времена славяно-българското племе е било предразположено към народнодемократичните порядки). Съобразно марксическата схема това станало така, защото „високият ръст на производителните сили в езическото общество направило робския труд непроизводителен, неосигуряващ необходимия принаден продукт и робството отмряло!“ (Чл.кореспондент Бурмов пак предъвква класиците на църковно-славянски. Изобщо съвременните исторически „изследвания“ са изпъстрени с цитати, бръщолевения и преживяне на марксическата плява от 19 век).

Ако съдим от фактите, че в САЩ чак до края на втората трета на 19 век се съхранило робството, и американските плантатори не могли да създадат робски „производствени отношения“ с местните индиански племена, поради което им се наложило да внасят, срещу заплащане, негри от далечна Африка за своите робовладелски мероприятия, или че крепостничеството съществува до наши дни в „страната на строящия се комунизъм“, то очевидно ще бъде пресилено да се твърди, че технологическото ниво и производителността на труда в ханството определили характера на социалните отношения в него.

Нашите патриоти са склонни да омаловажават цифрите на робите в ханството. За броя им можем да съдим косвено по някои факти и летописни фрагменти. Освен патриархалните роби, които нашата аристокрация ползувала като слуги и гальовно наричала „домочедци“, и които били собственост на господаря си (като добитъка), имало и огромен брой държавни роби.

Частни или държавни, те нямали право да го напускат, а избягалите се третирали по съветите на папа Николай Първи (виж Отговор № 21).

Робите като правило се набирали сред пленниците. Знаем, че част от неизбитите авари била превърната в роби. Подобна съдба имало и част от плененото от Крума византийско население, при похода му в Тракия — към Цариград. Няколко пъти по няколко десетки хиляди от тях били депортирани в Добруджа и заддунавските владения на ханството.

Неопределен бил социалният статут и на някои от славянските племена. Известно е искането на хан Телец до императора, да му бъдат предадени двестате и осем хиляди избягали и заселени в Мала Азия, македонски славяни.

Част от затворниците, престъпници срещу държавата, собствеността и религията, също били превръщани де факто или де юре в роби и използувани по различни обекти с тежък и опасен труд, както това е ставало и става в нашето велико социалистическо съвремие.

Една идея за броя на робите може да ни даде разгъналото се строителство на дворци, крепости, пътища, мостове, строеж на диги или копане на канали и окопи, които опасвали местещите се граници на ханството. При това, с техника, която не била по-модерна от египетската или китайската.

Най-после, роби били използвани в рударството, занаятите, оръжейната индустрия, както и в каменоделството и надписите.

Строежът на такива колосални за времето обекти — столици и окопи, или занаятчийско-манифактурното изработване на Крумовата армада, с която той се готвел да превземе града на базилевсите, изисквали не малко работна ръка, при това, концентрирана, надзиравана и производителна.

Дали основата е била робството или ангарията не е изяснено. Статистики за това колко от селяните били „свободни“, роби или крепостни, в България и другите страни през средновековието, няма. Очевидно икономиката е била „смесена“, като в тази смес процентите и съотношенията се изменяли в зависимост от многобройни вътрешни и външни фактори. Така че ако под феодализъм разбираме закрепостяване на селянина, натурално стопанство и йерархически построена зависимост, то българският феодализъм от езическата епоха си имал своите „национални“ особености.

Както вече казахме, сведенията за социалните структури в ханството и йерархическите напластявания са фрагментарни, често противоречиви и позволяващи всевъзможни спекулации. За да не прибавяме още една, може би трябва да си припомним, че още в стари времена, в българската политическа история се кръстосали трите съдбоносни влияния:

Турско — по унугундурска (или тюркска) линия, византийско — по съседство и руско — по роднинство.^[5] В резултат на това сблъскване на Балканите на ориенталския деспотизъм, „азиатския начин на производство“, римско византийското робовладелство и разлагащите се родови отношения, в българското ханство се създал някакъв политически, икономически и социален хибрид, който само с известни изнасилвания може да се завре в разработените схеми на исторически цивилизации и социал-икономически формации.

Еволюциите, деформациите и съдбата на този хибрид са проследени в останалите пет тома. Още тук обаче можем да отпратим желаещият да се добере до истината читател, към запознаването му с пребогатата литература, посветена на ориенталския деспотизъм, руските общинни и крепостнически „отношения“, византийските социални структури и тези у турците, преди появата им в Мала Азия. Тогава може би ще се окаже, че у нас, ние сме били много по-близко до извадения от обръщение „азиатски начин на производство“, съчетан с източната деспотия, при засилващото се влияние на византийщината, отколкото до западноевропейския феодализъм.

Следователно, полето за изследователя е открито. Това, което можем да отбележим тук, като доминираща тенденция през езическия период, е засилващата се централизация на политическата власт, която довела през Крума до абсолютната монархия, до чиновническата аристокрация и съответствуващите им форми на собственост и социални отношения, с горепоменатото „национално“ своеобразие.

Поради силата на централната власт, особено в края на езическата ера, социалните отношения и форми на зависимост били доста далече от познатите ни в западния феодализъм отношения между сюзерени и васали, с цялата тяхна многостепенност, имунитети, йерархическа оплетеност, „частно“ закрепостяване и т.н.

У нас главният помешчик или крепостник бил самият хан. Ханството било неговият феод, принудата, обезземляванията и надзора върху ангарията се извършвали пряко от държавната — административна и военна власт, данъците се събирали и разпределяли по волята на върховния крепостник, а селяните — „свободни“, зависими или роби, били негова собственост. Той се разпореждал, с помощта на чиновническата си аристокрация и бюрокрация, с тяхната съдба, живот, имот, труд и доходи. В тоя смисъл те били негови крепостни, в едно огромно помешчическо имение, наречено Ханство България. Именно в границите на ханството те били закрепостени, а не в едно село или град. Израз на борбата срещу тази форма на крепостничеството били непрекъснатите бягства — единични или групови, през българските граници, нескончаемите договори със съседните властници за връщане на бегълците, както и откъсването или бягството на цели племена и области от „майката отечество“, през почти всички векове на родната ни история.

Цялата българска аристокрация, след първия век на „междуособици“, била чиновническа, назначаема и сменяема от централната власт и лично от хана. След като за век и половина родовата аристокрация била смазана, ханът като единствен представител на бога раздавал службите, титлите и „гювечите“. Той назначавал на различните длъжности: в столицата или провинцията, в администрацията или армията. Той посочвал, уволнявал или „оземлявал“ своите помощници. Така собствеността, привилегиите и самото социално положение на българските „аристократи“ зависели от късовете власт, които те получавали от ръцете на хана.

Така се създал строй, който в много отношения наподобявал днешния, за който пък авторът още в юношеската си възраст, след като бе минал в школските курсове марксическите интерпретации на историята на робството, феодализма и капитализма, бе направил изумителното откритие, че този строй бе една комбинация и концентрация на всички свинщини и отвратителни черти на миналите епохи.