Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (24)

1.1.3.3.
Нихилистически коментар на законите в правовото ханство

Преходът от колективното ръководство на боилите към ханското единоначалие завършил чрез предприетите от Крум „цял ред законодателни мероприятия“. В иносказателна форма те са се съхранили до наши дни благодарение на известието на Максим Свида:

Същите българи съвършено унищожиха аварите. А Крем (Крум) попита аварските пленници: „От какво, мислите, загина вашият княз и целият (ви) народ?“ Те му отговорили: „(От това), че взаимните клевети се умножиха и погубиха по-храбрите и по-благоразумните, после злодейците и крадците станаха съобщници на съдиите, после от пиянство, защото, когато виното се преумножи, всички станаха пияници, също от подкупничество (и всички станаха рушветчии — продажници). Сетне от търговия, защото всички станаха търговци и се лъжеха помежду си. И нашата погибел произлезе от това.

Като чу това той (Крем) свика всички българи и заповяда, като издаде (следните) закони: «Ако някой обвини (наклевети) някого, то той да се не слуша, докато свързан не се разпита, и ако се окаже клеветник и лъжец — да се убива. Не се позволява никому да набавя храна на крадеца, и на оногова, който се осмелява това (да прави), веднага да се конфискува имотът, а на крадеца пък да се пречупват свирките (пищялките). Той (Крем) заповяда да се изкоренят всички лозя. На всеки просяк да се не дава просто (оскъдно), но в достатъчно количество, та да се не нуждае втори път. На оногова, който не постъпва така, веднага да се конфискува имотът».

Те (българите) съвършено унищожиха, както се казва, всички авари“.

На пръв поглед тук всичко е от ясно по-ясно. Но пред неизкусения от правната „мисъл“ читател застават, като „побитите камъни“, въпроси и въпроси:

Кои са клеветниците и кои оклеветените?

Кои са крадците и кои ограбените?

Защо вместо да се изкореняват лозята, Крум не повишил цената на виното, след като така и така с черепа големците си пиели без да плащат?

Откъде са се взели просяците? (За тази „социална прослойка“ в поучителния разказ аварите не споменават нищо.) Кой какво трябва да им даде, за да не просят никога повече? И в чия полза да се конфискуват имотите на недаващите?

Отговорите на тези въпроси трябва да пояснят необичайната суровост на наказателните санкции и историческия смисъл на старобългарското право. Това се опитва да постигне авторът в настоящия неправоверен коментар.

В един запазен до наши дни старославянски превод на Свида, вместо клевета, е употребен влезлият в затворническия и народен жаргон термин клепане, което значи доносничество.^[1] Ако това не е преводаческа грешка, тълкуванието на законодателните актове на Крум е чист професорски кретенизъм. Защото да се мисли, че ханът искал да „оздрави обществения морал“, като ликвидира доносничеството със смъртни присъди, означава абсолютно неразбиране на етичните основи на властта: В световната история не е имало, няма и няма да има власт, която да не покровителствува и не поощрява доносничеството и предателството! Нещо повече, навсякъде то е издигнато в държавна институция, която се стреми да настани своите „тихи бойци“ на всеки работен обект, във всяка служба и дори дом.^[2] Доносчикът е такава опора на властта, каквато дори не е и палачът. Последният само завършва делото, което Юда е започнал, за да доведе до идването на стражарите. С това се обясняват наградите, повишенията и майчинските грижи, които партията полага за всеки свой доносчик в днешната „народна република“.

Тогава? Тогава явно се касае за клевети, насочени срещу обществения строй в правовото ханство. От които оклеветеният, законно-установен порядък се почувствувал толкова обиден, че поискал клеветещите го да бъдат обезглавявани или набучвани на кол. Ако нашата хипотеза е вярна, тогава Крум ще бъде онзи предтеча в българската история, който пръв окачествил всяка „неградивна“ критика на властта като клевета, за да си развърже ръцете за „свързване“ и оземляване на враговете на партията, хана, неговата държава и любимия му народ. Само че този пръв по място параграф на Крумовия Н.К. едва ли е неговият първи юридически акт? С такъв член обикновено се завършва установяването на самодържавието или диктатурата. Затова началото на ханските мероприятия трябва да се търси между другите параграфи или в актове, за които Свида не ни е оставил сведения…

Що се касае до кражбите и грабежите, още в Глава Първа видяхме, че те са единствената реална основа на всяка власт и богатство. Ето защо би бил чист идиотизъм да се смята, че Крум насочил собственоръчно острието на меча на сляпата Темида срещу хранениците и себе си. Иначе всички те трябваше да бъдат с пречупени пищялки и в дворците, по пиршествата и кулоарите на историята щеше да се проточи една безкрайна процесия от хроми властници и богаташи.

Да се настоява, че законодателният удар на чл. 2-ри от Н.К. е насочен в защита на частната собственост, ни изглежда малко пресилено. И продиктувано от желание да се разграничи социалистическата законност от Крумовата. Това личи и от алинеите за конфискация на имуществата в полза на ханската държава. Освен това, при абсолютизма, както и при реалния социализъм, едва ли са се правили тънките юридически разлики между частната и държавна собственост?! При този род власт упражняващият я казва: „Държавата, това съм аз!“ А оттук до заключението, че държавната собственост е собственост ханска, не остава дори една крачка. Останалото са юридически лакърдии и диалектически мошеничества на марксическата политическа икономия. Много по-вероятно е законът да е бил насочен срещу тези, които са се опитвали чрез едно „противозаконно“ преразпределяне на богатствата и свързаната с тях власт (или обратно) да променят социалния си статут. Или срещу онези, които липсата на замах или шанс е изпратила на дръвника, вместо в мавзолея.

Не е ясно в каква конституционна форма на собствеността са се превръщали конфискуваните имоти? В „лична на хана“ или в „общонародна“? Този схоластически проблем на политическата икономия на феодализма е разгледан в последната глава на този том. Но отсега е ясно, че лична или обществена, конфискуваната собственост обогатявала този, който страдалчески носел тежестта на царската корона и „бремето на властта“.

Всеобщото пиянство, в което се давело цялото Крумово племе, е интересно като социален феномен. Темата власт и пиянство в славянобългарската история, начиная със запознанството на нашите прадеди с гроздето и неговите алкохолни деривати до днес, може да бъде възложена на някой старши научен сътрудник на Винпром. Пътьом само ще посочим ролята на властта в създаването на социално-психологическите условия на отчаяние, безизходица и безсмислие, които изпращат народа в отрезвителните. Нещо повече, няма нищо по-лицемерно и по-фалшиво от казионната въздържателска политика. Това „диалектическо единство на противоречията“ е най-фрапиращо в „страните на строящия се комунизъм“, където държавата е собственик на социалистическите кръчми и хоремази, и „вдъхновител на движението на трезвениците“. Наред с печалбата от спиртния и тютюнев монопол, кръчмарите са на път да заместят попа и агитпропа. Особено в нашата рационална епоха, в която разтягането на религиозни и идеологически локуми все по-малко изпълнява своята социална функция на масово оглупяване. Все повече чашата долнокачествена водка или ракия замества духовната беседа от амвона, или сказката в кварталния ОФ-клуб. Пророчеството, че театърът ще замени църквата, се сбъдва с известен коректив — ролята на театъра се поема от кръчмата.

Ето защо авторът смята, че член 3-ти от Крумовият Наказателен Кодекс има по-скоро митологичен характер. Още римският историк и летописец — Страбон, разказва за въвеждането на подобен сух режим от царя на даките Бурвист, който се подвизавал 8–9 века преди нашето страшилище. Вероятността на подобна отрезвителна реформа се свежда до нула, между другото от пиянските оргии на Крум, след победата му над Никифор.

Най-после, пред читателя застава чл. 4-ти от този легендарен кодекс този за просяците, Ето с какво Крум започнал своя поход към абсолютизирането на властта. Тук именно е гвоздеят на неговата вътрешна политика. В нея най-вече се проявил макиавелистичния гений на страшния хан, цели 7 века преди отпечатването на „Принцът“ (или „Князът“, както са го кръстили отечествените преводачи). Политиката е нещо повече от система методи за задържане на властта с всички средства. Тя е още съвкупност от уюни да накараш „ближния“ да се бие или работи за твоя сметка. (Това последното Хегел нарича интелигентност!)

Казват, че лъвът се познавал по ноктите. Дълбокото разбиране на смисъла на политиката проличава у Крума по неговия член за просяците. Вярно е, че предпоставките били създадени в течение на целия предишен век. С общи усилия ханове, боили, катили и др. хранени хора довели „славянобългарския народ“ до просешка тояга. (Подобни положения са се създавали многократно в световната история. Напр., Томас Мор разказва за пълзящите по друмищата, стъгдите и планините на процъфтяващото британско кралство, цели армии от „просяци и разбойници“, станали напаст божия за честните и трудолюбиви собственици и благородници от предшекспировската епоха. С тях жандармите на Елисавета се справяли, като ги натиквали в затворите или фабриките, които носели цветистото име „Домове на ужаса“. В наши дни процесът е организиран много по-научно. По време на т.нар. колективизация, която е разгледана с лупа в последния, Шести том на настоящата история, жандармите на социализма изпратиха милиони български селяни „със сталински замах“ в ТКЗС-тата, по „националните обекти“, концлагерите или затворите на строящия се социализъм.) Но Крум бил този, който у нас пръв открил рентабилността на просията в политическия бизнес. И понеже човешката интелигентност не била още изобретила нито концентрационния лагер, нито фабриката, нашият предприемчив хан дошъл до идеята да експлоатира недоволството и мизерията на милионите „просяци“ в борбата с боилството. Опирайки се на просешките маси, Крум провел своята революция отгоре. При това, за да не изтърве юздите на ханската колесница, той процедирал на части и по законодателен ред, с благотворителна и народническа цел. Крум отнемал имота (а после и живота, ако това изисквали върховните национални интереси) на непокорното и „разюздано“ — както казва Златарски — боилство, и го „раздавал“ на просяците. После тези последните, веднъж вече „оземлени“, били предавани заедно с парцалите и парцелите си под „покровителството“ на някой хранен хански човек. Така на мястото на старото боилство ханът създавал своя аристокрация от „отличили се“ чиновници, военни и роднини.

Държейки на синджир тълпата от „голтаци“, с помощта на онази политика, която марксистите наричат бонапартизъм, Крум смазал имотното и искащо властта боилство, за да се превърне в абсолютен монарх и „култ на личността“ още в началото на девети век. Неговият бонапартистки флирт с „просяците“, намерил естественото си допълнение в експанзията навън.^[3] С това се получили онези оптимални условия, необходими за победата на централизма и абсолютизма, която казионните историци покриват със смокиненото заглавие „Укрепване на Българската държава“. Победата на тази политика продължава с въвеждането на гробовна тишина, ред и послушание, и завършва с ритуали и прояви на перверзна любов към вожда-деспот.^[4] Така „бонапартистката диктатура“ става инкубаторът, в който от какавидата на властта се ражда драконът на новата господствуваща класа, начело с хана-богаташ и неговите „хранени“, дебелогъзи „хора“. Класата, която определя физиономията на България „за хиляда години“. Нейната структура и социален статут са разгледани в петата глава на този том, посветена на някои проблеми на ранния български феодализъм.

В заключение към нашия коментар може би трябва да подчертаем, че споменатите аварски „пережитки“, които стимулирали узаконяването на абсолютизма, са всъщност пряк резултат и „надстройка“ над системата, почиваща върху властта, собствеността и егоизма, прославян като частна (или лична) инициатива и предприемчивост.

Законът само освещава получения краен продукт и отчасти, благодарение на него „през цялата древна и нова световна история“, България е пълна с пияници, рушветчии, търговци и продажници на едро и дребно. Нещо повече, веднъж създаден законът и взет страхът на „изравнените“ пред него поданици, той се превръща „в материална сила“, която създава ред „вторични“ категории, засягащи психологията, морала, отношенията сред организираното в държава човешко стадо.