Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (19)

1.1.2.6.
Кървавият кадрил на хановете марионетки продължава през труповете на угаиновци и вокиловци

След като заклали ювиги хан Винех, боилите избрали за свой господар Телесни или Телец — „мъж смел и злонравен, на около 30 години“, казват византийските летописци. Телец бил от партийната котерия на рода Угаин — третата, известна ни роднинска глутница в политическия живот на ханството през осми век.

Телец, който управлявал 3 години (761–764 г.), мислел, че авторитетът на властника се закрепва с победи и плячка. В тогавашната обстановка тези висши цели на държавната политика той решил да постигне върху гърба на славяните от Тракия. Злонравният хан тръгнал с ордите си на лов за славяни, които, изплашени от освободителната дейност на новия български началник, потърсили спасение в бягство. Според Теофан около двеста и осем хиляди души намерили убежище във Византия и били преселени от императорските власти в Мала Азия, където в потока на вековете били погърчени. (Днес техните потомци са отдавна потурчени, факт, който се повтаря хиляди пъти във всечовешката история, като че ли за да докаже абсолютната независимост на „нацията“ от нейния етнически произход.)

Разгневен от непослушанието на хана и от допълнителните разходи, предизвикани от двестате хиляди емигранти,^[1] Константин Пети предприел наказателна експедиция с 800 кораба и в една битка, на 30 юни 763(4) година, българската армия била разбита и разделена на две: покойници и пленници. Тези последните, след илюминации и пиршества, били изведени в дървени окови извън Златните Врата и избити, съобразно принципите на международното право и християнския… хуманизъм.

Сред плячката в ръцете на императора попаднали и две големи вази (или легени) — сицилианска изработка — всяка тежаща по 800 ливри (около 400 кг). В тези вази днешните историци намират доказателства за търговските връзки на българския хански двор със Запада, Италия и Сицилия, макар че произходът им у Телец може да се обясни много по-лесно с оплячкосването на някой византийски патриций „в предходната фаза на историята“.

Както и да не бъде, но този резултат от експедицията предрешил съдбата на опитващия се да се спаси в бягство Телец. Боилите го убили заедно с партийните му съратници от рода Угаин и за хан поставили Сабин, който бил зет на прежде поменатия Кормесий. (Сабин липсва в „Именника“, изтрит за национална измяна. (Злат.) За него и останалите господари от знайни и незнайни династии в по-нататъшното изложение ще се придържаме към летописците.) И така, на престола отново се покачил човек от партията на Вокиловци, с което започнал вторият и последен период от властвуването (?).

Издигнат на ръководна длъжност от своята партия, Сабин сменил курса и потърсил осигуряване на мира с Византия. Той мислел, че убийството на Телеца Угаинов ще бъде достатъчно, за да увери императора в добрата воля на новия хан. И в неговата… васална коленопреклонност и признаване ръководната роля на Константинопол в делата на международния бандитизъм. Но Константин Пети решил, че е настъпил момента за превръщане на васалите в лакеи и роби и затова с 2600 кораба, според византийските херодоти, потеглил на кръстоносен поход. Но щастливата звезда не слизала от българския небосклон. Страхотна буря в Черно море погълнала добрата половина от византийската флотилия. Копроним наредил да се уловят удавниците със серкмета и след като била отслужена заупокойна литургия над пресните братски могили, се завърнал в Цариград.

Сабин бил раздиран от противоречия: дали да обяви война на империята и утоли апетитите на боилите, или да потърси мир с ромеите? Везните наклонили към последното решение. Той изпратил пратеници за мир при императора. Тогава някаква нова боилска партия — от незнаен род, свалила хан Сабин, заявявайки му според Теофан: „Чрез тебе България ще бъде поробена от ромеите!“ За да си спаси душата, Сабин побягнал към Месемврия и от там по море се отправил към византийската столица, където намерил политическо убежище в двореца на императора. Това станало в лето господне 766-о. Сабин оставил завещание, с което приписал ханството с поданиците на името на Умар, Умор или може би Омар, също от Вокиловците.^[2] Но съзаклятниците от новата партия обявили завещанието за невалидно. След 40 дни те подали оставката на хан Омара и на престола турили свой човек: „Токту — мъж българин, брат на Баяна“ (което е много съществено като сведение и е почерпано от „Именника на българските царе“). Токту Първи властвал цяла година. На следващата боилите го принудили да побегне, този път на Север, в Делиормана, където Токту, заедно с Баян и други верни съратници, бил заклан^[3] и отправен при великия Тангра, за да се нареди отляво или отдясно, според заслугите си, сред пристигналите вече тук славни предшественици.

Боилите „издигнали“ някакъв нов, новеничък хан — Паган, който господарувал също една година. От действията му изследователят изтървава окончателно идеологическата и стратегическа бусула, изгубвайки напълно ориентацията си в дълбокия смисъл на борбите, които водели боилските котерии. Защото, вместо да поведе дружините към полето на честта и възмездието, Паган повел преговори за мир с Византия, подобно своите злощастни предшественици. Великобългарският самодържец хан Паган Първи взел честна дума от византийския Велзевул и „се явил пред него с първенците си“. На срещата присъствувал и приютеният от императора изгнаник и „борец за освобождението на българския народ“ — екс-хан Сабин.^[4] Господарят на всички ромеи порицал хана за омразата, която този изпитвал спрямо Сабин и сключил мир. Какви били клаузите му нашите летописци не казват, но за тях можем да съдим по разигралите се събития: Върху територията на „суверенното“ българско ханство жандармите на Константин Пети извършили политически арести. От сведенията на Теофана разбираме, че между арестуваните бил Славун — „князът на най-силното славянско племе в ханството — северите“ — и Християн, който напуснал християнството, за да стане главатар на „скамарите“ — пладнешки разбойници, които върлували по друмищата на империята. (Християн очевидно ще да е признал върховната власт на бълг. хан, хранейки илюзии спрямо нея: Тя не била още осветена от византийския бог, намирала се в своя ембрионален стадий и по методите си на действие и правните възгледи и норми, върху които била построена, се струвала по-понятна и близка до сърцето на недоразкаялия се разбойник и екс-християнин. Християн забравил, че всяка власт по своята същност е… византийска.) С този нелоялен конкурент, както свидетелствува Теофан, императорът не постъпил съобразно изискванията на Amnesty International, спрямо осиновените от нея тревопасни затворници. Джелатите отсекли ръцете и краката на Християна, и жив още го предали на лекарите, за да услужи с тялото си на науката. След като ескулапите довършили започнатото от палачите дело, те го изгорили.

Едва тогава Константин Пети потеглил в поход срещу пагановото ханство и „в град Цика или Чика(?), хвърлил в огън ханските палати“, ни съобщава друг един летописец — Анастасий Библиотекар.^[5]

Както и да не било, но след тези византийски палежи и грабежи и Паган, който се опитвал да избяга пак през Варна във Византия (където императорът колекционирал и препарирал бившите български хански величия, женейки ги за приятелки и братовчедки на жена си) бил пречукай и ограбен от собствените си слуги, т.е. от конкурентите, което показва какви нрави се създавали сред българските държавни мъже и политически партии още в първия век на държавността. Както казва Златарски:

Дори и в най-критичния момент те не се отказвали да се възползуват от него, за да премахнат противника си.^[6]

Така завършил този нов, славен едногодишен период от историята на властта и нейните персонификации, както се изразяват философите.

В такава драматична обстановка на престола на българите, върху който днес седи един от най-дълголетните държавни задници — бележитият деец на българското, международното и т.н., и т.н… — в 768 г. се покатерил хан Телериг. В епохата на ускорена амортизация и бракуване на владетелите новият хан се задържал на магарешкия гръб цели 9 години.

С него обаче дипломатическите отношения с Византия не се променили и посолства не били разменени. През целия осми век империята не се помирявала с родилото се в недрата (?) ново раково образувание и само търсела подходящ момент, за да го оперира с армиите си.^[7] А ханството получавало отдих, когато други беди връхлитали Византия. Така за 5–6 години Телериг получил отсрочка и държавицата му оцеляла, защото по него време македонските и тесалийски славяни пренесли разбойничеството по цялото Егейско море. Те станали пирати, които издигнали този морски занаят на такава висота, че в 768 година принудили Константин Пети да влезне в преговори с тях и да изкупи пленниците срещу 2500 копринени дрехи. И тогава човешкият живот не струвал по-скъпо от една дрипа!

Но в 774 година почивката приключила, защото Византия отново се готвила да затрие ханството, а то искало да се утвърди и разшири с цената на всички средства. В горната година Телериг изпратил свои пратеници с подаръци при стария Копроним, които имали за задача да отклоняват вниманието му в юридически тънкости в спорове около клаузите на нов договор… за разоръжаване. През същото време ханът, начело на една 12-хилядна орда, се промъквал в Македония (около Битоля), която тогава се наричала Верзития. Ханската стратегия била чиста и проста: ако не можел да заседне там трайно, Телериг искал да прекара за България няколко синджира роби-пленници, които по него време ще да са стрували по-скъпо от императорските… говежди стада.^[8]

Разбира се, Константин Пети, подобно своите предшественици и наследници, имал не малко шпиони и доносници сред боилите (а ако се съди от по-сетнешните му постъпки, и за ролята на самия хан е трудно да се произнесем).^[9] Шпионите донесли на императора за освободителните мисии и операции на Телериг в Македония, и той с 80-хилядна армия прогонил неканения българо-славянски обединител, отнемайки му плячката и пленниците.

За нравите и морала, позволеното и непозволеното в действията на властниците, красноречиво говори разигралата се след горните събития „лична драма“ на Телериг. Летописците казват, че ханът бил подвел започналия да се вдетинява Копроним. В едно послание той му съобщавал за намерението си да избяга във Византия, но, за да бъде сигурен, че няма да пострада, искал от императора да му съобщи имената на приятелите си, т.е. на византийските шпиони в ханския двор, за да им се доверял и потърсел помощта им, И понеже била създадена вече практика изпадналите в беда български ханове да търсят убежище и спасение при императора, старият Копроним изпратил искания списък. Телериг наредил на органите на държавната сигурност да ги арестуват, след което те били обезглавени. Тази хитрост накарала Копроним да си оскубе побелялата брада. Телериг явно имал шанс, защото готвещият се да го накаже император рухнал в разгара на подготовката на наказателната експедиция. Престолът бил зает от син му — Лъв Четвърти Хазарски, който не могъл да се радва на дълголетие (775–780 г.)

Кой за чия сметка е действувал в тези драматични събития, летописците не съобщават и на нас ни остава само възможността да гадаем по последвалите събития. Две години по-късно, в 777 година, Телериг избягал във Византийската столица. Тук нашият екс-хан, в качеството си на виден политически емигрант, приел християнската вяра, получил византийско поданство и бил добре оженен за една братовчедка на жената на императора — Ирина. Както са го правили и правят редица страстни патриоти, след като напуснат пределите на иначе толкова любимото им отечество.^[10]

Кой, след Телериг, седнал на ханския престол, не се знае. За нови 14 години — до 791 г., когато на сцената изскочил хан Кардам (7?? — (?)?? г.) — в летописите не се съобщава нищо за обществения и политически живот в съседното ханство. Отчаяни от броя на дупките в нашата ранна историческа памет, официалните историци ни съветват да приемем Кардам като пряк наследник на Телериг. И при новия хан мирът се сменял многократно от войната, с променливи успехи между воюващите. В определени моменти, заети с арабите, византийците плащали данък на хана, навярно ще да спира неканените гости от север, а в други те спирали плащанията си и изпращали част от армиите си, за да унищожат северния съсед.

Дипломацията от тази епоха не била тайна и имала доста откровен език. Когато в 796 година Константин Шести отказал да се издължи, българският хан, за когото не се знае дали бил Кардам или друг (от фрагментарните сведения в летописите това не личи), изпратил вестоносци, по които заявил: „Или ми плати данъка, или ще дойда при Златните Врата и ще опустоша Тракия!“ Получилият добро домашно възпитание ромейски император изпратил в отговор една кърпа с… фъшкии. До война не се стигнало: След като византиецът канил в течение на 17 дни стария Кардам да излезне на двубой, всички се разотишли. Защото, ни учат херодотите, нашият хан бил привърженик на отбранителните войни.

Дали тази му стратегия го е спасила от гнева на боилите, не знаем. Защото отново за 7 години — до 803 г., всякакви сведения за българите и техните началници изчезнали от аналите на историята.

Възможно е това многократно изчезване на ханове и „народи“ за дълги периоди да намери своето обяснение в следната, останала неразтълкувана от нашите гадатели бележка, записана в хрониката на Кастамонийския манастир:

През дните на иконоборците-императори^[11], народите от придунавските краища, възползвани от безначалните времена (защото нечестивите ромейски императори водеха война против светите икони), тогава именно, тъй наречените рихини и по-просто влахо-рихини и сагудати, след като завладяха България и се разшириха малко по малко в разни страни, завоюваха и Македония. Най-сетне, те дойдоха и на Света Гора с целите си семейства, защото нямаше кой да им се възпротиви и да воюва с тях. След време, когато бяха огласени от светите отци, те повярваха и станаха съвършени християни. (Колко му е? Г. К.) Но както ракът не върви право, а пълзи насам-натам, тъй и тия власи, макар и да повярваха и се покръстиха и после се подчиниха на ромейските императори, но се пръснаха по свето-именитата Атонска гора под предлог, че те ще бъдат научени с време по-добре.

Цитатът е извлечен от: Порфирий Успенский, История Афона, III (1869), стр. 311. М. Соколов, Из древ. истории болгар, стр. 120. Йор. Иванов, Северна Македония, стр. 68.

Подобни бележки могат да разсеят тъмнината, която покрива 100 от 123-те години българска история, до появата на страшния хан. Неудобството от тях се заключава в това, че те не само скъсват династическата нишка на Дуло, но срутват цялата многоетажна сграда на дълбоко навлязлата в школските учебници и академически монографии българска история — от Аспарух и Тервел до Крум „Страшний“.

… Пазете нашата национална чест и нашата национална гордост като зеницата на очите си! Всеки от нас трябва да бъде българин! Да ви сочат с чест: ето това е българин! Това не е шовинизъм. То е необходимо средство за самосъхранение на нашата нация, за да не изостава тя назад, за да може тя да върви напред…

Георги Димитров

За патриотичното единство на българския народ

Патриот е, душа дава…

Христо Ботев