Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (51)

1.1.5.8.
Ролята на личността в историята

Що значи тук някаква си личност?

Н. Й. Вапцаров

С този проблем се сблъскваме непрекъснато, в цялата история. Тук ще се докоснем само до някои негови „общофилософски, феноменологически, технологически и методологически аспекти“.

Когато придворните историци, философи, поети и шутове говорят за ролята на личността в историята, те подразбират личността на властника. Нейното величие не буди никакво съмнение у тях. Това, което ги разделя, е стерилният и основен за тяхната философия въпрос:

Продукт или творец на историята е всяка велика личност?

Фихте мисли, че каквито и бури и светкавици да изпраща гръмовержецът и събаря скалите вдън океанските бездни, над всичко стои и пребъдва неговият „АЗ“, творец на богове, „обективна реалност“ и история.

Великият човек — пише Хегел — се появява в момента, когато е необходим. Велик, в дадена епоха, е този, който разбира какво иска тя и го изпълнява.

Перфразирайки Хегеля, Енгелс счита, че всяка епоха си доставя винаги нужните (?) великани.

Същата класическа теза, Хашек е поставил като мото на своята безсмъртна книга „Приключенията на храбрия войник Швейк“:

Великата епоха изисква велики личности!

Един бегъл поглед в кой да е век — от началния до изтичащия двадесети — е достатъчен, за да ни убеди в неизбежността на появата на титаните във всяка велика епоха. В историческия поток на трите български държави те пъкат в изобилие, подобно попови лъжички в летен вир. За последния от тях в книгата си „Хлад вее от Кремъл“, Зденек Млинарж казва:

Живков беше тогава на около 55 години, така че да се нарече злобен старик, не трябва. Но сред останалите той се отличаваше с изключителната си тъпота. В течение на много години аз съм се срещал по работа с множество партийни и държавни деятели и затова спрямо тях никога не съм поставял особено високи изисквания. Но все пак запознанството ми с Живков надмина всички мои очаквания. Когато той се вслушваше в изказванията на другите, по лицето му се изписваше страдалческо напрежение. Очевидно, той се напъваше до последен предел, за да разбере за какво става дума. (На тези заседания не се е разисквала релативната теория на Айнщайн). По време на разискванията той се вмеси два пъти, опитвайки се да поддържа Брежнев, и същевременно му противоречеше. Това стана, защото Живков не разбра кога Брежнев промени мнението си, съгласявайки се с нечия забележка. В този именно момент той започна да защитава предишното предложение на Брежнев, с което го постави в затруднено положение. Два или три пъти Брежнев се направи, че не забелязва вдигнатата от Живков ръка, а след това му направи знак повече да не се вмесва в дебатите. (стр. 180 от цитираната книга).^[1]

Отечествените гиганти не са самотни във величието си.

На заседание на Върховния съвет на СССР Черненко (виж предишното издание на Большая Советская Енциклопедия!) загубва страници от доклада, който са му написали „негрите“ при ЦК на КПСС. Той започва да рови листата и се озърта безпомощно, докато клакьорите в залата го окуражават с „бурни и нестихващи аплодисменти“. Съпроводен от тях, генералният секретар се отправя със стъпка на робот и лице напомнящо духа на Хамлетовия татко към мястото си в „деловия президиум на ковачницата на социалистическата законност“. И сяда със задъхване и чувство на изпълнен дълг към цялото прогресивно човечество.

На другия край на ощастливената с велики исторически личности планета, в Задния двор на „Свободния свят“, в Колумбия, измъченият от склерозата и палещото слънце Рейгън, отправя своите поздравления към „храбрия боливийски народ“!

В недалечното минало неговият предшественик, 37-ия президент на САЩ и виден „спиритуалист“ Ричард Никсън, гипсиран от безпросветно пиянство, извиква една утрин в овалното си бюро, в Белия дом, държавния секретар Кисинджър, и със залитане и тон нетърпящ възражения, му заповядва да изпрати незабавно в Ханой една… атомна бомба!

Ако съдим по изброените наши и вносни примери, технологията на производството на велики исторически личности не изисква специална стомана. Все пак, за да се роди величието, е нужен апетит. Всеки властогонец е в непрекъсната готовност да изяде петте зелника. И със свойствената си скромност да ни съобщи, че бог, провидението или историческата необходимост са го надарили с тези свръхестествени сили и възможности за поглъщане на зелниците. (Знае се, че Александър Македонски се обявил за бог, Дзержински се мислел с чисти ръце, а Джугашвили — гений!) Но само маниакалните синдроми не стигат. За да се влезне в пантеона на историята, трябва още върховете на господствуващата класа да искат, а парализираните от собственото си овчедушие низини да не могат да съборят идолите и сергиите.

Към тази ситуация трябва да се прибавят усилията на милиционерското началство и плеядата академически доносчици и вдъхновени псалмопевци, които са готови да качат на пиедестала всяко нищожество, стига то да им позволи да лочат от държавната копаня, или да си заровят главата в торбата със зоб. (Каин продал първородството си за паница леща, учени и поети правят това за една торба зоб.)

При стечение на тези субективни и обективни предпоставки, властта обикновено успява да насади в съзнанието на поданиците идолопоклонството, кумирите, класиците и авторитетите.^[2] Или най-малкото, възприемането на робството като осъзната необходимост и отговорният палячо — за бич божи! И това още от времената на древния Египет, в който народът падал с очи в праха, а стражарите ослепявали всеки, който дръзвал да погледне към „сина на слънцето“.

Ако се абстрахираме от суровините и технологията на фабрикуване на авторитети, кои са характеристиките на величието в историята?

Споменатият в пролога диалектик Бернард Мунтян дефинираше като негова мярка времето — Хронос, чиято пълноводна река приижда и залива дребосъка. Над водите остават да стърчат само главите на най-великите. В мунтеновската интерпретация времето се измерва по отдалечаването ни от смъртта на даден властник. В нея то търпи субективизма на оценките.

Ние предлагаме друго, независимо от нас, включване на времето — Т в измерване на величието: Т като продължителност на властвуването. (Така става веднага ясно, защо във фалангата на великите са наредени Сталин, Франко, Трухильо, Тито, Енвер Ходжа и др. отминали горчивата чаша диктатори.)

Други критерии за безсмъртието на даден исторически задник са господството му върху дадена територия — Т, измерена в хиляди квадратни километри, и прикрепеното към нея население — Н, изчислено в милиони поданици.

Свързването на тези три величини в една формула ни дава аритметическият модел на величието (В):

В = Т. Т. Н.^[3]

Тази формула позволява да се сравняват великите личности от една и съща епоха и дори от различни, при условие, че бъдат въведени коефициенти на корекция за Т, Н и Т, доколкото тези величини търпят промени със смяната на цивилизациите. С модела може да се изчисли теглото на всеки властник и научно да се определи мястото му върху магарешкия гръб. Най-после, с него може да се намери общия знаменател на Александър Велики, Цезар Борджия, Богдан Филов, Тодор Живков и г-жа Тачер.

Моделът позволява количественото измерване на ролята на властника в историята. Но властникът не е личност! Той е, по думите на Аристотел, политическо животно. Последното е преходно звено между маймуната и свободния човек. Този, който, за да съществува не се нуждае от власт над другите, нито търпи тяхната над себе си. Ако този свободен човек е синоним на личност, явно последната не играе никаква роля в историята^[4], която се прави от политическите животни и разделя породата Homo Sapiens на господари и роби!

Поднесен на съвременен български език, Именникът съобщава следните важни моменти от нашата най-стара история, свързани с редуването на българските владетели, и годините, през които те олицетворяват държавната власт, а също така и времетраенето на тяхното управление:

АВИТОХОЛ живя триста години. Родът му Дуло, а годината му дилом твирем.

ИРНИК живя сто и петдесет години. Родът му Дуло, а годината му дилом твирем.

ГОСТУН, наместникът на този — две години. Родът му Ерми, а годината му докс твирем.

КУРТ управлява шестдесет години. Родът му Дуло, а годината му шегор вечем.

БЕЗМЕР — три години. Родът му Дуло, а годината му шегор вечем.

Тези пет князе управляваха княжеството оттатък Дунав петстотин и петнадесет години с остригани глави. И след това дойде отсам Дунав Исперих, княз също и досега.

ИСПЕРИХ княз шестдесет и една години. Родът му Дуло, а годината му вер сни алем.

ТЕРВЕЛ двадесет и една години. Родът му Дуло, а годината му текучитем гвирем.

ТОВИРЕМ двадесет и осем години. Родът му Дуло, а годината му дванш ехтем.

СЕВАР петнадесет години. Родът му Дуло, а годината му тох алтом.

КОРМИСОШ седемнадесет години. Родът му Укил, а годината му шегор твирем. Този княз измени рода Дулов, кажи Витхун.

ВИНЕХ седем години. А родът му Укил и годината му шегор алем.

ТЕЛЕЦ три години. Родът му Угаин, а годината му сомор алтом. И този от друг РОД.

УМОР четиридесет дни. Родът му Укил, а годината му дилом тутом.

Именникът на първобългарските ханове е открит от А. Н. Попов в два преписа от XVI век: първият в Московската синодална библиотека, а вторият — в личната сбирка на М. Н. Погодин, която сега се съхранява в Ленинградската градска библиотека.

„Именникът…“ на съвременен бълг. език от Д. Павлов.