Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (3)

Няколко думи за книгата…

Патриотизмът е последното убежище на мерзавеца.

Лабрюйер

Обстоятелствата, при които се роди идеята за тази книга и импулсът за нейното написване, са изложени в „Пролога“. Целта ще стане ясна след прочитането, но, ако трябва да се посочи с една фраза, тя е: разчистване на авгиевите обори в общественото съзнание, насрани в потока на столетията от политици, теоретици, академици и прочее блюдолизци.

За да станат ясни за всеки поданик^[1] произходът, характеристиките, механиката на качванията и паданията на държавните мъже и развитието на политическите събития, институции и идеи, чието проучване е обектът на политическата история. Изводите? Нека всеки сам си ги тегли!

В духа на укрепилите се вече сред научните (!) работници традиции, книгата има псевдонаучна форма по структура, с бележки под линия, богата библиография от „извори“ и „изследвания“. Тя се състои от три части, съответствуващи на трите периода, през които господството над поданиците се е упражнявало от „свои“, отечествени властници.

Всяка част, от своя страна, се състои от по два тома:

Част първа: „Първа българска държава“

Том първи: 681–864 година;

Том втори: 865–1018 година;

Част втора: „Втора българска държава“

Том първи: 1185–1280 година

Том втори: 1280–1396 година

Част трета: „Трета българска държава“

Том първи: 1878–1944 година

Том втори: 1944–19?? година

Четвърта част няма да има! Томът, който преживяваме, е последният, и пред очите ни се разиграва трагикомедията на последната глава от българската политическа история!

Всеки том е разделен на глави, обхващащи известни, повече или по-малко ясно очертани подпериоди и вътре във всяка глава по-важните събития са изолирани в отделни параграфи. С оглед на това четворно подразделяне, в структурата на книгата е използувана и четворна номерация. Например 1.2.1.6. означава: Първа част, Втори том, Първа глава, Параграф шести. Докато 3.2.2. значи Втора глава от Втори том на Трета част (тази, която е посветена на вълко-червенковския период от републиканската палеолитна ера на последната българска държава).

Несвършил обясненията и чувам възраженията на недоумяващия читател:

— Не би ли могло всичко да бъде по-просто? И му отговарям незабавно:

— Разбира се, че да! Но така всичко става по-трудно разбираемо, и следователно по… научно. (Особено когато в един том се позовавам на бележка от друг.) Във всяка глава бележките имат своя отделна номерация, а библиографията е обща за тома и е накрая. Тя би могла да бъде удължена до безкрайност и издадена в отделен том-приложение с различни транспонирания на материала по теми, за да стане всичко още по-мътно!

Освен този „научен“ апарат, авторът притежава и един дървен, скучен език, който още повече приближава труда му до академическите, но тук той нищо повече не може да направи, освен да поднесе извиненията си пред читателската публика. Тоя език му е наследство от дългото митарствуване из учебните заведения на родината и може да бъде преодолян само от големия талант. За жалост орисниците не слагат този дар до главата на всяко новородено.

Резултатът би бил доста по-различен, ако дузината, които владеят перото в днешна България, подхванеха темите… Но, с прискърбие констатираме, че пред възкресението от мъртвите те предпочитат… сребърниците.

Дали материалите са използувани добросъвестно, се оставя на читателите да съдят. Тези, които книгата би отегчила, могат да прескачат параграфите, ръководейки се от съдържанието, да прочетат само бележките под линия и вградения паралелен текст, или въобще да не я четат. На тези, които въпреки всичко ще стигнат до заключителната глава, авторът пожелава „Bon courage!“, както казват французите.