Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (15)

1.1.2.2.
Тервел и хламидата на кесаря, или възнаграждението за наемничеството

След изчезването на основоположника, хан на българите станал Тервел (701–717 г.?). Водейки се по „Именника…“, проф. Златарски го поставя на ханския престол, като представител и продължител на митологическия „царски“ род Дуло, без да обяснява дали пред читателя стои син, или отцеубиец. Бурмов го нарича просто и неясно „наследник“, имайки наум наследството на Аспаруха^[1]. Подобно бащинство обаче е във висша степен компрометирано, ако се съди по разчетената каменна приписка върху Мадарския барелеф. Той е протрит от времето и представлява ансамбъл от четири фигури: кон, конник, куче и лъв. Академичните хлебарки настояват на неговия български произход. Някога казваха, че е изображение на хан Крум — така пишеше върху петолевките. Сега твърдят, че е на „архонта“ Тервел. Би могъл да бъде и на св. Георги. Понеже унугундурите от онази епоха не са познавали обработката на камъка, нито лъвовете^[2], по всяка вероятност каменният остатък ще да е от римско-византийски произход. Върху него чужди и свои герои са наслоявали преписките на своето щестлавие и суета. Между тях и въпросната нечленоразделна реч.

Касае се за надпис на гръцки език върху скалата край с. Мадара, издълбан навярно по нареждане на хана с обърканите местоимения — Тервел. Нашият пра-пра-началник е искал да увековечи името си подобно на онези наши съвременници, които дращят по стените на обществените клозети или си строят паметници в… село Правец.

Вписката гласи:

Императорът Юстиниян сключи договор и опита… у българите… и дойде при Тервел. моите чичовци при Солун не повярваха на носоотрязания император, и си отидоха в Кисинските селища… Архонтът Тервел с договор даде на императора… 5000 (500?)… Императорът с мене добре победи…

От нея личи, че Тервел е имал много чичовци из Солунско. А това означава, че между Кубер — единствения брат на Аспаруха в този вилает — и тях, не е имало нищо общо. От последното пък следва, че този надпис се втурва като изтърван носорог върху съчиненията на писатели и историци и разкъсва изплетените от тях с толкова пот генеалогични мрежи на рода Дуло. Може би по тази причина те го отминават без коментари.

Впрочем ето какви обстоятелства извадили на повърхността нашия втори заддунавски хан Тервел: В Херсонска губерния Юстиниян Безносий сключил брак (по любов) с Теодора — сестрата на хазарския хан. От емиграция екс-императорът Ринотмет кроял планове за възвръщане на „бащиния“ си престол и власт. Както ни съобщава Теофан, към края на лето 704-то той повел преговори „с началника на българите“. Столетия преди Мао Цзе Дун Юстиниян самостоятелно дошъл до философско правния извод, че властта е на върха на сабята! Затова в пазарлъците той искал от българския хан военна помощ. В замяна на нея, след завладяването на трона в Константинопол, Тервел трябвало да получи големи подаръци, титли и дъщерята на Ринотмет.^[3] От летописа узнаваме, че нашият горд продължител на рода Дуло приел „във всичко да се покорява и съдействува на Юстиниян“. Защо тази покорност след съкрушителните победи над Византия в предишната глава, и позорния за империята мир, не е много ясно? В последната академическа версия на тези събития са взети мерки срещу неправилните тълкувания и горния текст е доразвит по следния начин: „Юстиниян лично се явил пред Тервел и го помолил за помощ“. (Том Втори от последното издание на БАН.)

Когато сделката била сключена, Тервел потеглил с ордата от наемници след Юстиниян и заедно пристигнали пред вратите на града на царете. Както пише летописецът Златарски:

Това било… всенародно българо-славянско движение.

Три дни се водили преговори с царигражданите, но в отговор се получавали само псувни и нито дума за споразумение — се казва в летописите. През нощта на четвъртия ден привържениците на Юстиниян извършили преврат, отворили портите и настанили своя млад, но изстрадал шеф в /овакантените помещения на един от императорските дворци — Влахерн. Тогава Юстиниян заклал Тиберий Трети, с генералско име Апсимир, след като този вече бил отрязал носа на Леонтий, който преди това бил превърнал Юстиниян в Ринотмет, за да се сключи кръга на възмездието и „настъпи часът на великата правда“.

Тервел и ордата от мерценери не взели участие в действията на Юстиниян и не били допуснати вътре в столицата. Те останали на стан пред вратите (?) повече от цяла година! Докато Безносият император въдвори на ново местожителство конкурентите си, и реда и тишината сред съгражданите си.

След като кракът на Юстиниян стъпил солидно в зингията на властта, дошъл момента за разплащането и раздялата между двамата господари. Те яли, пили и се веселили. После Ринотмет Втори наметнал царска хламида (?) на Тервела, провъзгласил го за кесар, заповядал да издигнат две възвишения за двамата високопоставени, и наредил на войските да минават и да им се покланят.^[4]

Нашият читател вече е разбрал, че освен „Именника“, като „източници“ за бълг. история ние ползуваме и двете многотомни издания на БАН: Първото в три тома — от „епохата“ на В. Червенков, и второто, незавършено 14-томно луксозно издание. За краткост в нашите позовавания ще ги означаваме с ЧИБИ и ЖИБИ.^[5]

Така в ЧИБИ горните събития са представени от покойния чл.кор. Ал. Бурмов по следния начин:

След успешното приключване на акцията бил устроен тържествен парад на славяно-българските и византийски войски, наблюдаван от Тервел и Юстиниян, които били застанали на нарочно издигната трибуна.^[6]

Авторите на ЖИБИ пък, изглежда, възприемат като лично оскърбление задържането на Тервела пред прага на цариградските порти. Затова те са разиграли събитията вътре, в залите на двореца, където били връчени хламидата, титлата и възнаграждението. В увлечението си те са заставили византийските армии да дефилират из дворцовите зали и коридори. От същия източник се разбира, че даровете: злато, червени кожи и копринени дрехи, били дадени на Тервела не като възнаграждение за наемничеството, а в изпълнение на договора от 681 година.

В добавка към „безбройните богати дарове“ Юстиниян подарил на началника Тервел и областта Загория — ни осведомяват Логотет и Симеон Метафраст. След всичко това Цезар изпратил кесаря „по мирно и по драго“, нещо, което нац-либералният баща на бълг. история тълкува като нов мирен договор — този от 705 г.

Имащият пиетет към властодръжците читател може би ще остане разочарован от поведението на отговорните другари, които помазани от бога или избрани от народа, се държат помежду си като дребни мошеници. Нашият държавен глава повежда ордата с готовност да си оставят кожите под стените на престолния град, а византиецът го третира като туземен индиански вожд, от когото иска да се отърве с няколко банкета, огнена вода, маниста и изпушване на лулата на мира. И една… хламида.^[7]

Така вместо обещаната дъщеря, ромеецът, който освен войник, изглежда бил и добър търговец, пробутал въпросната хламида на Тервела. И историята с кесарството също не е по-чиста, защото, съобразно тънкостите на византийската чиновническа йерархия, имало два типа кесари. Първият вид кесари заемал второто място след императора. Такава титла се давала обикновено на „наследниците“. Вторият тип кесарство, към което се отнасял и нашият случай, било почетна (да не се смесва с почтена) длъжност, нещо като д-р хонорис кауза на юридическите науки — Антон Югов, която не давала никакви права върху престола в Константинопол.

Всяка операция обаче, както ни учат класиците на еклектизма, има наред с минусите и свои плюсове. Така, макар че хламидите и титлите били без покритие, нашите властници, без да бъдат осиновени юридически, мигновено възприели духовното бащинство на константинополските гангстери и преди още да бъдат покръстени, възприели византийщината. Преди да повярват в Назарянина, те сменили Тангра със… Златния Телец. Ето какво ни предава някакъв си „лексикограф“ от по-сетен век, на име Свида:

„При Юстиниян Ринотмет, особено разбогатя началникът на българите — Тервел.“ Със златни пари могло да се покрие щитът и забитият камшик на нашето началство, а копието му побито в земята се затрупвало с копринени дрехи! „На войниците си — обзети от спонтанното, всенародно, българо-славянско движение — Тервел раздавал с дясната си ръка злато, а с лявата — сребро“.

Къде в превратностите на историята са се разпилели тези богатства, е неизвестно. Но вече може да се установи, че плячката, заедно с властта, се превръщала в лична собственост на главатаря на бандата, който раздавал част от нея с дясната си и лява ръка на наемниците, по маниер, известен ни от нашето велико съвремие. Разбира се, недвижимите имущества Тервел оставил на свое име, приписвайки част от тях на щерката…

Следователно и в зората, както е днес — в залеза на властта — въпреки всичката оставена ни за преживяне в кръжоците по „ист-мат“ марксическа плява, държавната власт раждала, в съответствие с йерархическия принцип, и имуществените неравенства, и класовите разслоения. А приказките за „начини на производство, производствени отношения и юридически надстройки“ служели само за хвърляне на прах в ококорените и изплашени очи на измамената от ханове и класици публика.

„Тези събития — ни уверяват 14-томните патриоти в ЖИБИ — срещнали широк отглас всред западните хронисти и историци, които ги изтъквали като една от най-значителните прояви в международните отношения от началото на осми век.“^[8]

Освен с раждането на богатството от властта, те са важни и с още нещо. От времето на кесенето на кесаря Тервел пред портите на Цариград в главите на българските властници ще да е влязла мухата, че и те един ден могат да станат господари на цялото това великолепие и разкош и да поставят задниците си върху императорския престол.^[9]

Оттогава Цариград станал заветна мечта на всички властодръжци от трите господарства. Мечта, която бавно, но сигурно изхабила жизнените сили на народа. Днес, в един сетен порив към града на царете, така наречената народна армия, във взаимодействие със силите на варшавския пакт, може да предизвика само атомния въртоп над София. Следователно, кожите, с които ще се плащат авантюрите и сервилността на последните софийски диктатори и лакеи, този път ще бъдат смъкнати от гърба на тези, които сега с маршова стъпка или в пиянски компании пеят в неистов екстаз:

Край Босфора-а-а, шум се вдига-а-а!

Лъскат саби-и, щитове-е!

. . . . . . . . . . . . . . .

У-у-ура, ура ура у-у-ура и т.н.