Георги Константинов Георгиев
Антиистория славянобългарска (38)

1.1.4.6.
Убийството е най-прекият път към властта

След 15-годишно царуване ханът-строител бил свален от сцената. Не се знае дали тленните му останки са били изпроводени в могилата, която той предвидливо още приживе си съградил. До ден-днешен нашите археолози не са открили ни кост, ни вест от скелета. Като че ли височайшият труп изчезнал безследно.

Теофилакт Охридски ни съобщава, че „след изчезването на Омортаг измежду хората“, останали трима синове, от които най-малкият и малолетен — Маламирчо, наследил властта или най-малко символите (?). (Казват, че малолетният изтърсак управлявал под опекунството на кавхана Исбул.)

Маламир, комуто също поставили надгробна плоча, бил номинално велик български хан за цели пет години (831–836 г.). Макар и не много за историята, тези години били наситени с динамика, напрежение и величие, В ханския двор се разиграли трагедии, достойни за перото на един Шекспир. В борбата за власт били посечени двамата по-големи братя — Енравота и Звиница.

Престолонаследникът Енравота — ни разказва главният охридски поп и историк Теофилактус — бил заклан от джелатина, защото проявил християнски и провизантийски уклони. Дали този, който държал в ръцете си реалната власт — кавхан Исвул, присъствувал заедно с малолетната царствена марионетка на зрелището, летописецът не ни съобщава. Но ясно е, че най-напред трябвало да се елиминира най-големият от наследниците, а после щял да дойде редът и на другите.

И този път динамото на властолюбието се подхранвало от най-чисти подбуди. Конкурентите били изпращани на дръвника по „целесъобразност“, от идейни съображения и (от само себе си се разбира) в името на народното благополучие. Звиница, също като баща си, изчезнал безследно. Имената издават славянски произход, навярно от смесени бракове на Омортаг, поради което убийствата и преждевременните изчезвания, както и концентрирането на властта в ръцете на „сивия кавхан“ Исвул, могат да бъдат интерпретирани като борба между управляващите кланове на двете главни етнически съставки на новоизпечения български народ. Към тях могат да се добавят религиозни различия, зад които пък се очертава профилът на византийския империализъм. А унугундурското боилство, покрай своята тюркска самобитност, искало да запази съществуванието и властта си от асимилаторското влияние на съседната империя — търбух, която поглъщала и смилала във вековете всякакви племена и етноси, бидейки всеядна свиня. С една дума, отново се повтаряла mutatis mutandis познатата ни от осми век история на ханската пласт. Летописците отново загубили своята словоохотливост и единствените сведения за хана братоубиец намираме в гробарските паметници, останали от Маламировата петилетка. В тях за разлика от предишното единоначалие и върховенство на хана се изтъква ръководната роля на стария кавхан, който ще да е седял зад трона, дебнейки всеки жест и дума на подрастващия царствен младенец.

Отново имало строежи, гуляи и подаръци, както ни се съобщава в плочите, и пожелания за дълголетие — и за хана, и за кавхана. Но види се, Тангра прострял своето благоволение само над стария велзевул — Исвул, а Маламир бил „пожънат безвременно от сърпа на божието правосъдие“ (Теофилакт).

Ако се направят по-точни възрастови изчисления, би могло да се допусне, че и Омортаг, който изчезнал млад и зелен, и двамата му по-големи синове били изпратени в царството на сенките от кавхана Исвул. Задържайки реалната власт за себе си, той разчистил трона за малолетния манекен. Когато последният наближил пълнолетие и вълчите му зъби позаякнали, Исвул, маскиран като сърпа на божието правосъдие, побързал да изпрати и него при татко му и братята.^[1] Междувременно Исвул продължавал без всякакви изменения Омортаговата вътрешна и външна политика, като че ли да докаже за сетен път, че в борбите за властта принципите и идеалите са последните неща, които интересуват властници и властогонци.